Робърт Маккамън
Лебедова песен (86)

86

— Аз съм артистка, забавлявам хората — каза неочаквано жената, която седеше върху купчина мръсни възглавници в ъгъла.

Тя проговаряше за първи път, откакто преди около час ги доведоха в тази каравана, която приличаше на кочина. Просто си седеше и ги гледаше, докато Суон лежеше на единия от голите матраци, а Сестрата крачеше напред-назад.

— Вие двете обичате ли да купонясвате?

Клошарката спря да крачи, изгледа я недоверчиво и отново продължи. Бяха точно девет стъпки от стена до стена.

— Е… — сви рамене тя — … ако ще живеем заедно, поне трябва да си знаем имената. Аз съм Шийла Фонтана.

— Браво на теб — измърмори в отговор Сестрата.

Суон се изправи до седнало положение и огледа по-внимателно жената. На светлината на единствената газена лампа в караваната момичето видя, че Шийла Фонтана беше много слаба, жив скелет, а жълтеникавата й кожа беше изпита и хлътнала върху лицевите й кости. Скалпът й се беше оголил в горната част на главата й, а черната й коса беше мръсна и безжизнена. На пода около нея бяха разхвърлени празни консерви, бутилки и други боклуци. Носеше мръсни дрехи на петна под дебелото си палто от кадифе. Суон видя, че ноктите й, макар счупени и изгризани до живеца, бяха щателно лакирани в яркочервено. Когато за първи път влезе в караваната, забеляза тоалетна масичка, покрита с бурканчета с гримове, червила и подобни. Погледна над огледалото към изрязаните и залепени снимки на млади фотомодели с перфектни лица.

— Аз също забавлявах хората — каза Суон. — В „Пътуващо представление“, заедно с Джош и Ръсти. Макар че аз стоях в каруцата през повечето време. Ръсти беше фокусник… можеше да кара нещата да изчезват и да се появяват отново, просто ей така. — Тя щракна с пръсти и се изгуби в този спомен от миналото. След малко отново се съсредоточи върху Шийла. — Ти какво правиш?

— По малко от всичко, скъпа. — Жената се усмихна и показа сиви и свити венци. — Аз съм ЖР.

— ЖР? Какво е това?

— Жена за развлечения. Трябва да съм на работа точно сега. След битка една добра ЖР може да работи, докато не се протрие. Тогава мъжете най-много искат да чукат.

— А?

— Има предвид, че е курва — обясни Сестрата. — Господи, тук вони!

— Съжалявам, свърши ми ароматизаторът. Можеш да пръснеш малко парфюм, ако искаш. — Шийла посочи към лепкавите и празни шишенца върху тоалетната масичка.

— Не, благодаря. — Сестрата наруши ритъма си и отиде до вратата. Натисна дръжката й, отвори я и се изправи пред двамата войници отвън.

Те бяха въоръжени с пушки. Единият от тях й нареди:

— Влизай обратно вътре.

— Просто проветрявам малко. Имате ли нещо против? Едното оръжие беше насочено в гърдите й.

— Влизай обратно вътре — нареди мъжът и я блъсна. Сестрата затръшна вратата.

— Мъжете са зверове — каза Шийла. — Не разбират, че една жена има нужда от лично пространство.

— Трябва да се махнем оттук! — Гласът на Сестрата потреперваше и в него се усещаше паника. — Ако той го намери, ще го унищожи… а ако не му позволя да го намери, ще започне да екзекутира хора!

— Какво да намери? — попита Шийла и придърпа колене до гърдите си.

— Скоро ще се зазори — продължи Сестрата. — О, Господи! — Подпря се на стената, защото едва се държеше на крака. — Той ще го намери! Не мога да го спра!

— Хей, маце! — обади се Шийла. — Някой някога да ти е казвал, че си луда?

Суон виждаше, че Сестрата беше на път да се разпадне. Тя също, но нямаше намерение да мисли какво ги очаква.

— От колко време си с тях? — обърна се момичето към чернокосата жена.

Шийла се усмихна едва… усмивка, която изглеждаше отвратително на това изпито и лишено от живот лице.

— Завинаги — отвърна тя. — О, Господи, как ми се иска да имах малко кока! Или хапчета. Ако ми се намираше само една черна красавица, щях да я накълцам на малки парченца и да се друсам цяла седмица! Нямате дрога във вас, нали?

— Не.

— И аз така си помислих. Никой няма дрога. Предполагам, че всичката вече е изшмъркана, изпушена и изпита. О, мамка му. — Шийла поклати тъжно глава, сякаш оплакваше изчезването на някаква изгубена култура. — Как се казваш, скъпа?

— Суон.

Шийла повтори името й.

— Много е хубаво. Необичайно. Познавах едно момиче на име Доув^[1]. Пътуваше на стоп от Ел Серито и двамата с Руди… — Жената млъкна. — Чуйте! — прошепна тя. — Чувате ли го?

Някакви мъже се смееха наблизо, а в далечината се чуваха изстрели.

— Бебето! — Шийла покри уста с ръка. Очите й се превърнаха в пълни с мрак ями. — Чуйте! Не чувате ли да плаче бебе?

Суон поклати глава.

— О… Господи! — Шийла едва не се задуши от ужас. — Бебето плаче! Накарайте го да спре! Моля ви! — Тя запуши уши и тялото й се сви като зародиш. — О, Господи, моля ви, накарайте го да спре.

— Изгубила си е разсъдъка — каза Сестрата, но Суон стана от матрака и отиде при жената. — По-добре я остави на мира — предупреди я клошарката. — Изглежда ми доста отнесена.

— Накарайте го да спре… накарайте го да спре… о, Господи, накарайте го да спре — бълнуваше Шийла, свита в ъгъла. Лицето й блестеше от пот на светлината от газената лампа, а вонята, която се излъчваше от тялото й, отврати Суон… но въпреки това се наведе над нея. Поколеба се за миг, но накрая се протегна, за да я докосне. Ръката на Шийла намери нейната и я стисна с болезнена сила. Суон не се отдръпна.

— Моля те… накарай бебето да спре да плаче — замоли се жената.

— Няма… няма никакво бебе тук. Няма никой друг освен нас.

— Чувам плача му! Чувам го!

Суон нямаше представа през какви мъчения беше минала Шийла, но не можеше да понесе да я гледа как страда. Стисна ръката й и се наведе още повече над нея.

— Да — каза нежно тя. — Аз също чувам плача. Това е бебешки плач. Нали?

— Да! Да! Накарай го да спре, преди да е станало прекалено късно!

— Прекалено късно? Прекалено късно за какво?

— Прекалено късно за него да живее! — Пръстите на жената се забиха в ръката на Суон. — Той ще го убие, ако не спре да плаче!

— Чувам го — каза й момичето. — Почакай, почакай. Бебето спира да плаче. Спира.

— Не, не е вярно! Все още чувам…

— Плачът спира — повтори Суон. Лицето й беше само на няколко сантиметра от това на Шийла. — Плачът вече е по-тих. По-тих. Едва го чувам. Някой се е погрижил за бебето. Вече е много тихо. Много тихо. Плачът спря.

Шийла си пое рязко и дълбоко въздух. Задържа го за няколко секунди и го изпусна под формата на тих агонизиращ стон.

— Спря ли? — попита тя.

— Да — отвърна Суон. — Бебето спря да плаче. Свърши.

— Бебето… още ли е живо?

Явно това беше много важно за жената. Суон кимна.

— Все още е живо.

Устата на Шийла се отпусна. От долната й устна потече една лига и капна в скута й. Суон се опита да освободи ръката си, но жената не я пускаше.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Сестрата, но момичето поклати глава.

Шийла вдигна много бавно ръката си и докосна бузата на Суон с върховете на пръстите си. Момичето не виждаше очите й… а само два черни кратера в тебеширенобялата кожа.

— Коя си ти? — прошепна въпроса си жената.

— Суон. Името ми е Суон. Не помниш ли?

— Суон — повтори тя с нежен и изумен глас. — Бебето… никога преди не е спирало да плаче. Никога не е спирало да плаче… докато не умре. Дори не знам дали е момче, или момиче. Никога преди не е спирало да плаче. О… толкова си красива. — Мръсните й пръсти погалиха лицето на Суон. — Толкова си красива. Мъжете са зверове, да знаеш. Те вземат красивите неща… и ги правят грозни. — Гласът й я предаде. Тя заплака тихичко, отпусна буза върху ръката на момичето и прошепна: — Толкова съм изморена да бъда грозна. О… толкова съм изморена…

Суон я остави да си поплаче и започна да я гали по главата. Пръстите й напипваха струпеи и рани.

След малко Шийла вдигна глава.

— Мога ли… мога ли да те попитам нещо?

— Да.

Тя избърса очи и потърка нос.

— Ще ми позволиш ли… да ти среша косата?

Суон стана и помогна на Шийла да стори същото, след това отиде до тоалетната масичка и седна пред огледалото. Жената колебливо направи крачка след нея, а после и още една. Стигна до тоалетната масичка и взе една задръстена с коса четка. Заглади с пръсти гривата на Суон и започна да я реше, дълго и бавно, дълго и бавно.

— Защо си тук? — попита я Шийла. — Какво искат от теб?

Тонът й беше спокоен и благоговеен. Сестрата го беше чувала и преди, когато хората в Мерис Рест говореха със Суон. Преди момичето да успее да отговори, клошарката каза:

— Смятат да ни задържат тук. Смятат да накарат Суон да работи за тях.

Шийла спря да я реше.

— Да работи за тях? Като… ЖР?

— В известен смисъл да.

Жената застина за известно време, след което продължи бавно да я реше.

— Толкова си красива — прошепна тя и Суон забеляза как примига бързо, сякаш се опитваше да се справи с мисли, които предпочиташе да не я тормозят.

Сестрата не знаеше нищо за тази жена, но я гледаше колко нежно използва четката и как пръстите й почти нереално се движеха в косата на момичето, за да я разплетат. Забеляза как Шийла се възхищава на красивото лице в огледалото, след което колебливо вдигна очи към собствената си сбръчкана и измъчена физиономия… и реши да опита.

— Много жалко — изрече с тих глас Сестрата, — че ще я направят грозна.

Четката спря.

Клошарката хвърли бърз поглед на Суон, която започна да осъзнава какво се опитваше да направи по-възрастната жена. Тя се приближи до тях, застана зад Шийла и й заговори:

— Не всички мъже са зверове, но тези наистина са. Те ще използват Суон и ще я направят грозна. Ще я пречупят и унищожат.

Шийла погледна момичето в огледалото и след това себе си. Стоеше като вкаменена.

— Можеш да ни помогнеш — каза Сестрата. — Можеш да им попречиш да я направят грозна.

— Не. — Гласът на Шийла беше слаб и бездушен като на изтормозено дете. — Не… не мога. Аз съм никоя.

— Можеш да ни помогнеш да се махнем оттук. Просто говори с войниците отвън. Привлечи им вниманието и ги разкарай от вратата за минута. Това е всичко.

— Не… не…

Сестрата сложи ръка на рамото й.

— Погледни я. Хайде, давай. А сега погледни себе си. — Шийла погледна. — Виж в какво са те превърнали.

— Грозна съм — прошепна жената. — Грозна. Грозна. Грозна…

— Моля те, помогни ни да избягаме.

Шийла не отговори цяла минута и Сестрата се изплаши, че я е изгубила. Изведнъж другата жена отново започна да реше косата на Суон.

— Не мога — каза тя. — Те ще убият и трите ни. За тях няма да има значение, защото обичат да използват оръжията си.

— Няма да ни убият. Полковникът не иска да ни нарани.

— Но ще наранят мен. Освен това — къде смятате да отидете? Всичко е прецакано. Няма къде да се скриете.

Сестрата изруга вътрешно, но Шийла беше права. Дори да успееха да избягат от караваната, щеше да е само въпрос на време войниците да ги заловят отново. Погледна Суон в огледалото и момичето поклати едва глава, за да й покаже, че няма смисъл да продължава да настоява за прилагането на тази тактика. Вниманието на Сестрата беше привлечено от едно стъклено шишенце с парфюм върху тоалетната масичка. Вече нямаше какво да губи.

— Шийла — каза тя, — нали обичаш красиви неща?

— Да.

Дотук добре. Ето го и решителният момент.

— Искаш ли да видиш нещо много красиво?

Жената вдигна поглед.

— Какво?

— Ами то е… тайна. Заровено съкровище. Искаш ли да го видиш?

— Знам всичко за заровените съкровища. Роланд зарови запасите. Също така уби Дебелака.

Сестрата не обърна внимание на бълнуването й и продължи упорито да настоява на своето.

— Шийла — каза със заговорнически тон тя, — знам къде е заровено съкровището. То може да ни помогне. Щом си ку… ако си ЖР — побърза да се поправи, — войниците отвън няма да ти попречат да излезеш. Както сама каза, вече трябваше да си на работа. Но никога не си виждала нещо толкова красиво, колкото това съкровище, и ако отидеш където ти кажа и го донесеш тук, ще помогнеш на Суон. Нали, Суон?

— Да, точно така.

— Но това трябва да е нашата тайна — продължи Сестрата, като внимателно наблюдаваше отпуснатото и лишено от емоции лице на Шийла. — Никой не трябва да разбира къде отиваш… и не бива да позволиш на никого да те види как го изкопаваш и го носиш тук. Трябва да го скриеш под палтото си. Можеш ли да го направиш?

— Аз… не знам. Току-що си лакирах ноктите.

— Заровеното съкровище може да им попречи да я направят грозна — каза Сестрата и видя как лицето на жената се промени, когато осъзна какво има предвид. — Но това ще е нашата тайна. Тайната на съквартирантките. Нали? — Шийла не отговори и клошарката добави: — Моля те, помогни ни.

Шийла погледна отражението си в огледалото. Едва разпозна чудовището, в което се беше превърнала. Осъзна, че полковникът нямаше нужда от нея. Никога не беше имал нужда от нея, освен за да я използва и тормози. „Мъжете са зверове“, помисли си тя и си спомни картата на Маклин на новата Америка с нейната огромна площ, кръстена „Затвор“.

Това не беше страна, в която искаше да живее.

Шийла остави четката. Усети, че Суон я гледа в огледалото и осъзна, че не може — не трябва — да им позволява да превърнат такова красиво създание в грозотия като нея.

— Да — отговори най-накрая тя. — Ще ви помогна.