Робърт Маккамън
Лебедова песен (90)

90

Армията на съвършенството остави следа от развалени бронирани коли, камиони и каравани по пътя си, преди да поеме на север по магистрала 219 и да започне да се изкачва по стръмния западен хребет на планинската верига Алегени.

Навсякъде имаше мъртви гори и от време на време се натъкваха на някой призрачен град, закътан в гънките на пътя. Нямаше никакви хора, но няколко разузнавачи успяха да намерят и застрелят два елена близо до руините на Фрайърс Хил. Натъкнаха се на още нещо, което си струваше да бъде докладвано: замръзнало абаносово езеро. От дълбините в средата му стърчеше опашката на огромен самолет. Двама от разузнавачите тръгнаха по езерото, за да го разгледат, но ледът под тях се пропука и те се удавиха, викайки за помощ.

Дъждът премина в мокър сняг, докато Армията на съвършенството подминаваше мъртвите Хилсбъро, Мил Пойнт, Сийбърт, Бъкай и Марлингтън. На единия от камионите с провизии му свърши бензинът само на три-четири метра от ръждясала зелена табела, на която пишеше „Добре дошли в окръг Поканхонтас“, и той беше избутан в клисурата, за да могат другите превозни средства да минат.

Колоната спря на четири километра и половина от границата на окръга заради бурята от черен дъжд и градушка, която правеше шофирането невъзможно. Още един камион беше хвърлен в клисурата, а един тир се задави, когато изгори и последните си изпарения бензин.

Дъждът и градушката шибаха покрива на караваната „Еърстрийм“ и събудиха Роланд Кронингер. Той беше захвърлен в ъгъла на помещението като чувал с мръсно пране. Първото нещо, което осъзна, беше, че е напълнил гащите.

След това забеляза някакви буци, които приличаха на глинени, и скъсани мръсни бинтове, разхвърляни около главата му.

Все още беше с очилата си. Бяха му много стегнати. Лицето и главата му бяха в кръв и туптяха от болка. Усещаше устата си някак странна… някак изкривена.

„Лицето… ми — помисли си Роланд. — Лицето ми… се е променило.“

Изправи се до седнало положение. На близкото бюро гореше газена лампа. Караваната се разтрисаше под ударите на бурята.

Изведнъж Приятел коленичи до него и една бледа, красива маска с късоподстригана руса коса и абаносови очи го погледна любопитно.

— Здрасти — каза той с любезна усмивка. — Добре ли поспа?

— Аз… боли ме — отвърна Роланд. Побиха го тръпки от собствения му глас. Звучеше като умиращ човек.

— О, съжалявам. Спа доста дълго. Намираме се само на няколко километра от онзи град, за който ни каза брат Тимъти. Да, наистина сънят краси човека, нали?

Роланд се опита да вдигне ръка, за да докосне лицето си, и ударите на сърцето му го оглушиха.

— Позволи на мен — каза Приятел… и вдигна ръка. В нея държеше счупено парче огледало.

Младият мъж видя отражението си и извърна глава. Другата ръка на Приятел се стрелна и го хвана за врата.

— О, не се срамувай — прошепна чудовището. — Огледай се много добре.

Роланд изпищя.

Вътрешно налягане беше изкривило костите му в отвратителни изпъкнали хребети и дълбоки дерета. Кожата му беше противно жълта, напукана и на ями, които приличаха на атомни бойни полета. На челото му се бяха отворили червени кратери, а на дясната му буза се беше подала тебеширенобяла кост. Беше оплешивял сериозно, а останалата му коса беше рехава и бяла. Долната му челюст беше издадена напред, все едно някой брутално я беше преместил на друго място. Но най-ужасното нещо, което накара Роланд да вие и да бръщолеви нечленоразделно, беше изместеното отстрани на главата му лице, сякаш чертите му се бяха стопили и бяха засъхнали ужасно накриво. Зъбите в устата му се бяха превърнали в малки израстъци.

Капитанът се отскубна от ръката на Приятел, избута огледалото настрани и се сви в ъгъла. Мъжът с аленото око седна и се засмя, когато Роланд сграбчи очилата с две ръце и се опита да ги свали. Плътта около тях се разкъса и по брадичката му потече кръв. Болката беше прекалено силна. Очилата се бяха сраснали с кожата му.

Капитанът изпищя и Приятел стори същото в нечестива хармония.

Най-накрая мъжът с аленото око изпръхтя и се изправи… но хлипащият Роланд хвана краката му и ги прегърна.

— Аз съм Кралския рицар — заломоти той. — Кралския рицар. Сър Роланд. Кралския рицар… Кралския рицар…

Приятел се наведе отново над него. Капитанът беше похабен, но все още имаше талант. Всъщност се оказа страхотен организатор в разпределението на последните запаси от бензин и храна и караше брат Тимъти да пее като кастрат. Мъжът с аленото око прокара ръка през старческата му коса.

— Кралския рицар — прошепна Роланд и зарови глава в рамото на чудовището. В главата му изникваха спомени от Земен дом, ампутирането на ръката на Маклин, пълзенето в тунела към свободата, територията на боклукчиите, убийството на Фреди Кемпка и така нататък в една порочна панорама. — Ще ви служа — захленчи той. — Ще служа на Краля. Наричайте ме сър Роланд. Да, сър! Показах му, показах му как Кралския рицар си разчиства сметките, да, сър, да, сър!

— Шшшш — каза му почти успокоително Приятел. — Спокойно сега. Спокойно.

Най-накрая Роланд спря да хленчи и заговори сънено:

— Вие… обичате ли ме?

— Като огледало — отвърна мъжът с аленото око и капитанът не каза нищо повече.

Бурята утихна след час. Армията на съвършенството продължи мъчително напред през сгъстяващия се мрак.

Съвсем скоро джипът с разузнавачи се върна по планинския път и войниците докладваха на генерал Приятел, че са намерили дървени сгради на километър и половина напред. На една от тях имало избеляла табела, на която пишело „Смесен магазин на Слатифорк“.