Робърт Маккамън
Лебедова песен (27)

27

Леденият дъжд с цвят на никотин се сипеше на пластове над руините на Ист Хановер, Ню Джърси, брулен от ветровете, които духаха със сто километра в час. Бурята оставяше след себе си мръсни висулки по срутените покриви съборените стени, изтръгваше останалите без листа дървета и покриваше всички повърхности с радиационен лед.

Къщата, в която Сестрата, Арти Уиско, Бет Фелпс, Хулия Кастильо и Дойл Халанд бяха намерили подслон, се тресеше в основите си. За трети ден, откакто се беше разразила бурята, се свиваха пред огъня, който бумтеше и подскачаше, когато вятърът влезеше през комина. Почти всички мебели бяха начупени и хвърлени в пламъците, за да осигурят животоподдържаща топлина. От време на време стените пукаха и се нацепваха под непрестанния вой на вятъра. Сестрата потръпваше при мисълта, че всеки момент цялата крехка постройка ще се срути като къща от карти… но малката кучка беше корава и все още се държеше. Навън се чуваха шумове, наподобяващи падането на дървета, но клошарката осъзна, че това вероятно бяха издухани къщи, които се разпадаха и биваха отнасяни от бурята. Тя помоли Дойл Халанд да изрече молитва, но той я погледна със сурови очи, оттегли се в ъгъла, за да изпуши последната си цигара, и се вторачи с мрачно изражение на лицето в огъня.

Храната им беше свършила и нямаха нищо за пиене. Бет Фелпс беше започнала да кашля кръв, а в очите й проблясваше треска. С отслабването на огъня, тялото й стана по-горещо… и независимо дали си го признаваха, или не, останалите насядаха по-близо до нея, за да абсорбират топлината й.

Бет облегна глава на рамото на клошарката.

— Сестра? — обърна се тя към нея с нежен и изтощен глас. — Може ли… може ли да го поддържа? Моля те?

Клошарката знаеше какво има предвид. Стъкленото нещо. Извади го от чантата си и скъпоценните камъни заблестяха на слабата светлина от огъня. Загледа се в дълбините му за няколко секунди и си спомни преживяването си от сънеброденето по онази пуста нива, осеяна с изгорели царевични стъбла. Изглеждаше й толкова истинско. „Какво е това нещо? — зачуди се тя. — И защо аз го притежавам?“ Сестрата сложи стъкления пръстен в ръцете на Бет. Останалите ги гледаха внимателно, докато отраженията на скъпоценните камъни подскачаха върху лицата им като лампи-дъги на някакъв далечен рай.

Секретарката стисна предмета до тялото си. Загледа се в него и прошепна:

— Жадна съм. Много, много съм жадна. — След това млъкна, като просто държеше стъкления пръстен и се взираше в него, а цветовете му бавно пулсираха.

— Не остана нищо за пиене — отвърна Сестрата. — Съжалявам.

Бет не отговори. Бурята разтресе къщата за няколко секунди. Клошарката усети някой да прогаря дупка в нея с погледа си, вдигна глава и видя Дойл Халанд. Той беше седнал наблизо с изпънати пред огъня крака. Металът, пробил бедрото му, проблясваше на светлината.

— Рано или късно ще се наложи да го извадиш — каза Сестрата. — Да си чувал за гангрена?

— Не е спешно — отвърна свещеникът и насочи вниманието си към пръстена от стъкло.

— О — прошепна сънено Бет. Тялото й потрепери и тя попита: — Видяхте ли го? Беше там. Видяхте ли го?

— Какво да видим? — учуди се Арти.

— Потокът. Течеше между пръстите ми. Бях жадна и пих. Никой друг ли не го видя?

„Треската я спипа — помисли си Сестрата. — Или може би… може би тя също сънеброди.“

— Пъхнах ръце в него — продължи Бет. — Беше толкова прохладен. Много прохладен. О, има едно чудесно място вътре в това стъкло…

— Господи! — каза внезапно Арти. — Чуйте, аз… не съм казвал нищо преди, защото смятах, че полудявам. Но… — Той изгледа всеки един от малката групичка и най-накрая спря погледа си на Сестрата. — Искам да ти споделя нещо, което видях, когато погледнах в това чудо. — Разказа им за пикника със съпругата си. — Беше странно! Имам предвид, че беше толкова истинско, че можех да вкуся изяденото, когато се върнах. Стомахът ми беше пълен и повече не бях гладен!

Клошарката кимна. Слушаше го много внимателно.

— Е — отвърна тя, — нека ти кажа къде отидох аз, когато погледнах в пръстена. — Разказа им за преживяното насън и останалите останаха мълчаливи. Хулия Кастильо я гледаше с наклонена на една страна глава; младата жена не можеше да разбере и дума от изреченото, но видя, че всички зяпат стъкленото нещо и разбра какво обсъждат.

— Моето преживяване също беше много реално — каза Сестрата. — Нямам представа какво означава. Вероятно нищо. Може би е просто картина, която е изникнала в главата ми, не знам.

— Потокът е истински — настоя Бет. — Знам, че е. Усещам го и мога да го вкуся.

— Онази храна ми напълни корема — сподели Арти. — Известно време след това не бях гладен. А и ти можеше да говориш с нея… — направи жест към Хулия — … с това нещо, нали. Имам предвид, че е адски странно, нали?

— Този предмет е много специален. Знам, че е такъв. Дава ти каквото поискаш, когато имаш нужда от него. Може би е… — Бет се изправи и погледна Сестрата в очите. Клошарката видя как треската залива събеседничката й на вълни. — Може би е магия. Магия, каквато никога преди това не е съществувала. Може би… може би взривът е създал тази магия. Вероятно радиацията или…

Дойл Халанд се изсмя. Всички се стреснаха от грубия му смях и го погледнаха. Той се ухили на огъня.

— Това е най-шантавото нещо, което съм чувал през живота си, приятели! Магия! Може би взривът е направил тази магия! — Свещеникът поклати глава. — Стига! Това е просто парче стъкло с няколко скъпоценни камъка в него. Да, красиво е. Добре. Може би дори е чувствително като камертон или нещо подобно. Но според мен просто ви хипнотизира. Смятам, че цветовете правят нещо с ума ви. Вероятно задействат тези картини в главите ви и вие си мислете, че обядвате, пиете от поток или вървите в опожарена нива.

— Какво ще кажеш за това, че аз разбирах испански, а тя — английски? — попита го Сестрата. — Страшна хипноза ще да е, не мислиш ли?

— Някога чувала ли си за масова хипноза? — попита я с многозначителен тон Халанд. — Това нещо влиза под същия общ знаменател като кървящите статуи, виденията и изцеряването чрез вяра. Всички искат да вярват, така че се превръща в истина. Виж, знам за какво говоря. Виждал съм дървена врата, на която стотици хора се кълнат, че виждат снимка на Господ в боята. Виждал съм прозорец, в който цял квартал вижда изображение на Дева Мария… И знаеш ли какво беше това? Грешка. Дефект в стъклото, нищо повече. Няма никаква магия в една грешка. Хората виждат онова, което искат да видят, и чуват онова, което искат да чуят.

— Ти не искаш да повярваш — възпротиви му се с предизвикателен глас Арти. — Защо? Страхуваш ли се?

— Не, просто съм реалист. Мисля, че вместо да говорим празни приказки за някакъв боклук, трябва да намерим още дърва за огъня, преди да е изгаснал.

Сестрата го изгледа. Пламъците изяждаха последните трески от един счупен стол. Тя внимателно взе стъкления пръстен от Бет, който беше станал горещ в дланите й. Може би цветовете и пулсациите наистина предизвикваха картини в главата й, помисли си клошарката. Изведнъж си спомни един предмет от своето детство: стъклена топка, напълнена с черно мастило, която приличаше на черната осмица от билярда. Трябваше да си пожелаеш нещо, да мислиш много усърдно за него и след това да обърнеш топката наобратно. В дъното й се появяваше малък бял многостен, от всяка страна на който бяха изписани различни неща като „Желанието ти ще се изпълни“, „Сигурно е“, „Съмнително е“ и досадното „Попитай отново по-късно“. Това бяха отговори за всякакви въпроси на едно дете, което отчаяно искаше да повярва в магията; можеха да се направят всякакви изводи от тези отговори. Може би точно това представляваше и стъкленият пръстен: загадъчна топка, която те кара да виждаш онова, което искаш да видиш. В този ред на мисли Сестрата въобще нямаше желание да сънеброди през опожарена прерия. Картината просто се беше появила и я беше потопила в себе си. Какво беше тогава това нещо — тайна топка или врата към сънищата?

Храната и водата от сънищата може и да бяха способни да уталожат желанието за тях, помисли си клошарката, но те се нуждаеха от истински. Както и от дърва за огъня. А единственото място, от което можеха да се сдобият с всичко това, беше навън, в някоя от другите къщи. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си.

— Трябва да изляза — обяви тя. — Може би ще успея да намеря някаква храна и нещо за пиене в съседната къща. Арти, ще дойдеш ли с мен? Можеш да ми помогнеш да счупим някой стол или нещо друго за дървен материал. Става ли?

Продавачът на обувки кимна.

— Да. Не се страхувам от малко вятър и дъжд.

Сестрата погледна Дойл Халанд. Погледът му се плъзна по чантата „Гучи“.

— Ами ти? Ще дойдеш ли с нас?

Свещеникът сви рамене.

— Защо не? Но ако вие двамата тръгнете в една посока, аз ще поема в друга. Ще претърся къщата отдясно, ако вие отидете в тази отляво.

— Става. Добра идея. — Клошарката стана. — Трябва да намерим чаршафи, в които да увием дървата и други неща, за да можем да ги носим. Мисля, че ще е по-безопасно, ако пълзим, а не вървим. Ако останем близо до земята, вятърът няма да е толкова силен.

Арти и Халанд намериха чаршафи и ги стиснаха под мишниците си, за да не се отворят като парашути на вятъра. Сестрата настани удобно Бет и направи знак на Хулия да остане с нея.

— Внимавай — каза секретарката. — Навън като че ли не е особено приятно.

— Ще се върнем — обеща й клошарката, прекоси стаята и отиде до предната врата… която беше единственото дървено нещо, останало недокоснато от огъня в камината. Натисна дръжката и изведнъж стаята се изпълни със студ, силен вятър и леден дъжд. Сестрата падна на колене и запълзя по хлъзгавата веранда, като стискаше здраво кожената си чанта. Светлината беше с цвят на гробищна пръст, а брулените от вятъра къщи около тях бяха наклонени като изкривени надгробни плочи. Следвана плътно от Арти, тя запълзя бавно надолу по стъпалата към замръзналата ливада. Погледна назад и присви очи заради щипещите ледени прашинки. Дойл Халанд се придвижваше към къщата отдясно, като внимателно тътреше ранения крак след себе си.

Бяха им необходими почти десет вледеняващи минути, за да стигнат до съседната къща. Почти целият покрив беше отнесен и ледът беше покрил всичко. Арти се зае за работа, като си намери една ниша, в която да завърже чаршафа като чанта, за да събере парчетата дървен материал, които бяха разхвърляни навсякъде. В останките от кухнята Сестрата се хлъзна на лед и падна тежко на задника си. За щастие, намери няколко консерви със зеленчуци в килера, няколко замръзнали ябълки, лук и домати и няколко втвърдени полуфабриката в хладилника. Всичко, което можеше да се събере в чантата й, влезе в нея. Пръстите й бяха вкочанени. Тя завлачи своя вързоп с плячка и намери Арти с неговия издут чаршаф-торба, пълен с дървен материал.

— Готов ли си? — изкрещя Сестрата в опит да надвика вятъра и продавачът на обувки й кимна в отговор.

Обратното пътуване се оказа по-опасно, защото стискаха здраво съкровищата си. Вятърът ги брулеше, макар че пълзяха по кореми, и клошарката си помисли, че ако скоро не стигнеха до огъня, ръцете и лицето й щяха да окапят.

Съвсем бавно изминаха разстоянието между къщите. Нямаше следа от Дойл Халанд. Сестрата беше наясно, че ако свещеникът беше паднал и се беше наранил, щеше да замръзне до смърт; ако не се върнеше до пет минути, щеше да отиде да го търси. Пропълзяха по покритите с лед стъпала до предната веранда и влязоха през вратата, за да се озоват в благословената топлина.

Клошарката затвори вратата след Арти и я заключи. Вятърът бушуваше и виеше отвън като някакво чудовище, на което са му отнели играчките. Лицето й беше покрито с ледена кожа, която започна да се топи. От ушите на продавача на обувки висяха малки ледени висулки.

— Успяхме! — каза той. Челюстта му беше замръзнала. — Донесохме малко…

Арти млъкна. Погледна над Сестрата и очите му със замръзналите им мигли се ококориха от ужас.

Клошарката бързо се обърна.

Полази я хлад. По-силен от студа от бурята.

Бет Фелпс лежеше по гръб пред умиращия огън. Очите й бяха отворени и около главата й се беше образувала локва кръв. В слепоочието й имаше ужасна рана, сякаш нож беше промушил мозъка й. Едната й ръка беше вдигната и замръзнала във въздуха.

— О… Господи. — Арти притисна с длан устата си.

В ъгъла на стаята лежеше извита на една страна Хулия Кастильо. Между невиждащите й очи зееше подобна рана и кръвта й беше изпръскала като китайско ветрило стената зад нея.

Сестрата стисна зъби, за да потисне писъка си.

И тогава в ъгъла отвъд слабата светлина, която хвърляше огънят, се размърда една фигура.

— Влизайте — каза Дойл Халанд. — Извинете ме за безпорядъка.

Той се изправи в цял ръст. Очите му уловиха оранжевия проблясък на светлината и заприличаха на котешки зеници.

— Намерили сте си благинки, нали? — Гласът му беше ленив, като на човек, който се беше натъпкал с вечерята си, но не би отказал десерт. — Аз също си намерих такива.

— Господи… Господи, какво се е случило тук? — Арти се хвана за ръката на Сестрата, за да не падне.

Дойл Халанд бавно вдигна пръст във въздуха и го насочи към клошарката.

— Спомних си те — каза тихо той. — Ти си жената, която дойде в киното. Жената с огърлицата. Срещнах един твой приятел в града. Бил е полицай. Натъкнах се на него, докато се скитах. — Зъбите му лъснаха, когато се ухили, и коленете на Сестрата едва не я предадоха. — Поговорихме си много добре.

Джак Томачек. Джак Томачек не успя да мине през тунел „Холанд“. Той се върна и някъде сред руините се беше изправил лице в лице с…

— Той ми каза, че неколцина други са се измъкнали — продължи Дойл Халанд. — Сподели ми, че единият е жена и знаеш ли какво му беше направило най-голямо впечатление в нея? Раната на врата й във формата на… е, сещаш се. Каза ми, че водела група от хора на запад. — Ръката с протегнатия пръст се полюшваше напред-назад. — Лошо, лошо. Не е честно да се промъквате, когато съм с обърнат гръб.

— Ти си ги убил. — Гласът на Сестрата трепереше.

— Освободих ги. Едната умираше, а другата беше наполовина мъртва. На какво се надяваха? Имам предвид наистина на какво?

— Проследил… си ме? Защо?

— Защото се измъкна. Поведе други. Това също не е много честно. Трябваше да оставиш мъртвите да почиват там, където паднат. Но се радвам, че те последвах… защото имаш нещо, което привлече интереса ми. — Пръстът му посочи пода. — Сега можеш да го сложиш в краката ми.

— Кое?

— Знаеш кое. Него. Стъкленото нещо. Хайде, не прави сцени.

Халанд зачака. Сестрата осъзна, че този път не беше усетила хладината, която се носеше от него, както на Четиридесет и втора и в киното, защото навсякъде беше много студено. И сега той седеше пред нея и искаше единственото останало на света красиво нещо.

— Как ме намери? — попита го тя и отчаяно се опита да измисли начин да се измъкне оттук. Вятърът от другата страна на заключената врата виеше ожесточено.

— Знаех, че ако минете през тунел „Холанд“, ще се наложи да прекосите град Джърси. Последвах пътя на най-малкото съпротивление и видях огъня ви. Известно време ви слушах и наблюдавах. След това намерих парче стъклопис и осъзнах на какво място се намирам. Намерих един труп и му свалих дрехите. Мога да се побера във всякакви размери. Виждаш ли? — Раменете му изведнъж набъбнаха от мускули, а гръбнакът му стана по-дълъг. Сакото на свещеника се нацепи по шевовете. Сега мъжът пред тях беше с пет сантиметра по-висок отпреди малко.

Арти простена и поклати глава.

— Аз не… не разбирам.

— Няма нужда, тарталетке. Това е между дамата и мен.

— Какво… си ти? — Сестрата се страхуваше да отстъпи пред него, защото една стъпка назад щеше да го накара да я връхлети като черна вихрушка.

— Аз съм победителят — отвърна той. — И знаеш ли какво? Дори не се наложи да се потрудя кой знае колко. Просто си лежах и всичко се нареди както искам. — Усмивката му стана дивашка. — Време е за парти, госпожо! И мога да те уверя, че моите партита продължават много, много дълго време.

Клошарката отстъпи назад. Създанието, което беше Дойл Халанд, се понесе към нея.

— Стъкленият пръстен е красив. Знаеш ли какво представлява?

Тя поклати глава.

— Аз също не знам… но не го харесвам.

— Защо? Какво е той за теб?

Халанд спря и присви очи.

— Опасност. Имам предвид, че е опасен за теб. Дава ти напразна надежда. Слушах всички онези глупости за красота, надежда и пясък преди няколко вечери. Трябваше да си прехапя езика, иначе щях да ти се изхиля в лицето. Сега… кажи ми, че не вярваш наистина в тези глупости и ми оправи деня. Ще го направиш, нали?

— Да — отвърна Сестрата непоколебимо, а гласът й потрепери съвсем леко. — Вярвам.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. — Все още ухилен, Дойл Халанд посегна към металното парче в крака си. Върхът му беше покрит с кръв. Започна да го вади и Сестрата разбра какво беше направило тези рани. Той изкара ножа и се изправи. Кракът му не кървеше.

— Донеси ми го — каза с мек като черно кадифе глас Халанд. Клошарката потрепери. Волята й като че ли я напусна, сякаш душата й се беше превърнала в сито, през което беше изтекла. Замаяна и отнесена, тя искаше да отиде при него, да бръкне в чантата и да извади стъкления пръстен, да го сложи в ръката му и да предложи гърлото си на камата. Това щеше да е лесният вариант. Цялата тази съпротива й изглеждаше невероятно и непоносимо трудна.

Тялото й направо се тресеше, а очите й бяха ококорени и влажни. Сестрата бръкна в чантата си през консервите и полуфабрикатите и докосна пръстена.

Под пръстите й засвети диамантено бяла светлина. Брилянтността й я накара да се опомни. Волята й отново изпълни съзнанието й. Тя стегна крака, сякаш се опитваше да ги вкорени в пода.

— Ела при татко — каза създанието, което се наричаше Дойл Халанд… но в гласа му имаше напрежение, усещаше се безпокойство. Не беше свикнало с неподчинението, а чувстваше, че жената му се съпротивлява. Тя беше по-силна от хлапето в киното, което му се опълчи колкото пай от маршмелоу на циркуляр. Можеше да види през очите й и там го посрещнаха невероятни и мрачни картини: бързо въртяща се синя светлина, мокра от дъжда магистрала, фигурите на жени, които се носят по тъмни коридори, усещането за твърд бетон и брутални удари. Тази клошарка, каза си създанието, беше приятелка със страданието.

— Казах… да ми го донесеш. Веднага.

Успя да спечели след още няколко секунди борба. Спечели, защото така трябваше да стане.

Сестрата се опита да спре краката си да тръгнат напред, но те продължиха, сякаш всеки момент щяха да се откъснат от коленете и да продължат без тялото й. Гласът му въздействаше на сетивата й и я притегляше като магнит.

— Точно така. Хайде, донеси го тук. Добро момиче — похвали я Халанд, когато стигна на няколко крачки от него. Зад нея Арти Уиско се беше свил до вратата.

Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, се протегна бавно, за да вземе светещия стъклен пръстен. Ръката му спря на сантиметри от него. Скъпоценните камъни запулсираха бързо. То килна глава на една страна. Подобно нещо не биваше да съществува. Щеше да се почувства много по-добре, когато го стъпчеше под обувката си.

Сграбчи го от пръстите й.

— Благодаря ти — изрече шепнешком Халанд.

Стъкленият пръстен се промени.

Случи се много бързо: цветовете на дъгата избледняха и станаха тъмни и грозни — кафяви като блатна тиня, сиви като гной и черни като въглени. Пръстенът престана да пулсира. Беше като мъртъв в ръката му.

— Мамка му! — Той се изуми и обърка едновременно, а едното от сивите му очи стана бледосиньо.

Сестрата примига и усети ледени пръсти по гърба си. Кръвта в краката й отново се раздвижи. Сърцето й работеше като двигател на автомобил, който се опитваше да поддържа ритъма след прекарана на студа нощ.

Вниманието на създанието беше насочено към черния пръстен. Клошарката осъзна, че разполага само с една-две секунди, за да си спаси живота.

Стегна крака и замахна с кожената чанта към черепа на Халанд. Той дръпна рязко глава, стисна устни в гримаса и се опита да се отдръпне на една страна, но чантата „Гучи“, която беше пълна с консерви и замразени полуфабрикати, го удари с всичката сила, която Сестрата беше вложила в удара си. Очакваше врагът й да го поеме като каменен зид и да изреве като адски огън, но се изненада, че онзи само изсумтя и залитна назад към стената, сякаш костите му бяха направени от картон.

Свободната ръка на клошарката се стрелна напред и сграбчи пръстена. В един момент двамата го държаха в ръцете си. Нещо подобно на електрически ток мина през ръката й и тя получи видение за лице със стотици носове, усти и примигващи очи във всякакви форми и цветове. Вероятно това беше истинското лице на създанието, лице, съставено от безброй маски и промени, трикове и хамелеонско зло.

Половината от пръстена избухна в светлина, която беше по-ярка отпреди. Другата половина, която беше в хватката на Халанд, остана черна и студена.

Сестрата изтръгна стъкления предмет от ръката му и останалата му част разцъфна в буен огън. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, присви очи срещу сиянието и прикри с длан лицето си, за да се предпази от него. Сърцебиенето на клошарката караше пръстена да пулсира безумно. Врагът пред нея се отдръпна от тази огнена светлина, сякаш беше изумен от неговата и нейната сила. Тя видя в очите му нещо, което приличаше на страх.

За съжаление, този страх се задържа само за миг… защото изведнъж очите му бяха засмукани от плътта и цялото му лице започна да се променя. Носът се разтопи, а устата се премести. Едно черно око се отвори в средата на челото му, а друго зелено примига на бузата му. На върха на брадичката му се раззина акулска уста, която разкри в кухината си малки жълти зъби.

— Хайдедакупонясвамеееее, кучко! — излая устата и металното острие проблесна на светлината, когато го вдигна над главата си, за да нанесе удар.

Камата полетя със страшна сила.

Чантата на Сестрата й послужи като щит. Острието се заби в нея, но не успя да прониже порцията замразена пуйка. Създанието посегна към врата й с другата си ръка. Онова, което клошарката направи, го беше научила от уличните боеве, от онези мръсни и нечестни сбрания: тя го удари в лицето със стъкления пръстен и заби единия от шиповете му в черното око в средата на челото му.

От зяпналата уста се надигна писък, сякаш някой дереше жива котка. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, разтресе силно глава и стъкленият шип се отчупи. Все още изпълнен със светлина и забит в окото на изрода, той заприлича на копието на Одисей, което беше ослепило циклопа. Създанието размаха безумно камата, а другото му око се въртеше в плътта.

— Бягай! — изкрещя Сестрата на Арти Уиско, след което самата тя се обърна и побягна.

Продавачът на обувки успя да махне резето с големи усилия и едва не отнесе вратата, когато избяга от къщата. Вятърът го посрещна и го спъна. Арти падна по корем. Все още стискаше чаршафа с дървен материал, когато се плъзна по стъпалата към заледената алея.

Клошарката го последва, като също изгуби равновесие по стъпалата и падна. Натъпка стъкления пръстен дълбоко в чантата си и запълзя по леда. Отдалечаваше се от къщата по корем като човешка шейна. Арти я следваше.

Зад нея, разкъсан от писъка на вятъра, се разнесе безумният вой на създанието:

— Ще те намеря! Ще те намеря, кучко! Не можеш да избягаш!

Сестрата погледна назад и го видя през бурята. Опитваше се да извади черния шип от окото си, но изведнъж краката му го предадоха и падна на верандата.

— Ще те намеря! — обеща отново Халанд и се опита да стане. — Не можеш да се из… — Бурята заглуши гласа му. Сестрата осъзна, че се движи много по-бързо от желаното и се пързулна надолу по хълма върху снега с цвят на чай.

Една покрита с лед кола се изпречи на пътя й. Нямаше как да я заобиколи с тази скорост. Притисна се още повече до земята и мина под нея, като през цялото време нещо закачаше и дърпаше палтото й. Продължи неконтролируемо надолу по склона. Обърна се назад и видя, че Арти се върти като чиния, но за щастие, успя да заобиколи колата и не се нарани.

Продължиха да се пързалят по хълма като две човешки шейни. От двете страни на улицата почиваха мъртви и срутени къщи. Вятърът буташе клошарката и продавача на обувки напред, а суграшицата жилеше лицата им.

Щяха да намерят подслон. Може би в някоя друга къща. Имаха достатъчно храна. Както и дърва, за да запалят огън. Нямаха кибрит или запалка, но със сигурност грабителите и оцелелите не бяха отнесли всичко, което създаваше искра.

Все още разполагаше със стъкления пръстен. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, беше право. Предметът беше надежда и Сестрата никога нямаше да се откаже от нея. Никога.

Но имаше и още нещо в него. Нещо специално. Нещо, както се беше изразила Бет Фелпс, вълшебно. Все още обаче не можеше да разбере каква беше целта на тази магия.

Щяха да живеят. Отдалечаваха се все повече и повече от чудовището в одеждите на свещеник. Ще те намеря!, чу го да вие в главата й. Ще те намеря!

Сестрата се страхуваше, че някой ден, някак си, наистина можеше да го стори.

Продължиха да се пързалят към края на хълма, като минаха покрай още изоставени автомобили и след още четиридесет метра се блъснаха в бордюра.

Пързалянето приключи, но пътешествието им тепърва започваше.