Робърт Маккамън
Лебедова песен (65)

65

Вятърът се усилваше и брулеше гората от югозапад. Той носеше аромата на изгоряло дърво, примесен с горчивата сярна миризма, която напомняше на Сестрата за развалени яйца. В следващия миг тя, Пол, Робин Оукс и още трима от разбойниците му се озоваха на широка нива, покрита с пепелив сняг. Посрещнаха ги тънещите в мъгла от дима на стотици комини, разположени близо една до друга бараки и алеи на малко селище.

— Това е Мерис Рест — съобщи Робин. Той спря и огледа нивата. — Мисля, че точно тук видях Суон и големия тип. Аха. Точно тук беше.

Сестрата знаеше, че е така. Бяха близо, много близо. Нервите й бяха опънати. Искаше й се да побегне към тези бараки, но изморените й и болящи я крака нямаше да го позволят. „Стъпка по стъпка — помисли си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Стигнаха до някаква кална яма, пълна със скелети. Сярната миризма идваше от нея. Заобиколиха я. Сестрата нямаше нищо против вонята, имаше чувството, че сънеброди в истинския свят, жизнена и силна. Не отделяше поглед от обгърнатите в дим бараки. И в следващия миг си каза, че сънува, защото чу музика от цигулка.

— Вижте там — каза Пол и посочи.

Вляво от тях имаше някакъв сбор на тридесет-четиридесет души, може би дори повече. Те танцуваха в снега, като набиваха крак и се въртяха около клада. Сестрата видя музиканти: един старец с избеляла червена шапка и дебело палто, който стържеше по една цигулка, белобрад чернокож човечец, който беше седнал на стол и дращеше с камък по ребрата на дъска за пране, която държеше между коленете си, младо момче, което свиреше акорди на китара и едра жена, която удряше по един кашон като по барабани. Музиката им беше груба, но се носеше като някаква дръглива симфония по цялата нива и приканваше танцьорите да набиват крак и да се въртят като луди. Петите на обувките на хората хвърляха сняг след себе си и те викаха и крещяха весело на музиката. Беше минало много време, откакто Сестрата за последно слуша музика, а и тази гледка беше изключително странна: тези хора се забавляваха в средата на пустошта.

След малко клошарката осъзна, че това не е точно пустош, тъй като от другата страна на кладата и танцьорите имаше няколко реда с малки светлозелени растения. Тя чу Пол да се изумява до нея:

— Господи! Нещо е поникнало отново!

Тръгнаха през нивата към празнуващите и минаха покрай прясно изкопан гроб. Той беше отбелязан с дървена надгробна плоча, на която беше резбовано името „РЪСТИ УЕДЪРС“. „Почивай в мир“, помисли си Сестрата… Приближиха се до кладата и някои от хората спряха да танцуват, за да ги огледат.

Музиката секна и утихна напълно след една последна нота на цигулката.

— Как сте? — попита един мъж с тъмнозелено палто, който се отдръпна от жената, с която танцуваше. Носеше бейзболна шапка на Брейвс и под козирката й се виждаше лицето му, което беше белязано от грозен кафяв келоид, но човекът се усмихваше, а очите му направо грееха.

— Здравейте — отвърна Сестрата. Лицата тук бяха различни от онези, които беше виждала. Тези бяха изпълнени с надежда и радост въпреки белезите и келоидите, които загрозяваха много от тях, въпреки изпъкналите скули и хлътналите очи, които говореха за голям глад, и въпреки бледата кожа, която не беше виждала слънце от седем години. Клошарката се загледа в поклащащите се на вятъра светлозелени растения и се хипнотизира от танца им. Пол мина покрай нея и се наведе, за да докосне едно от тях с трепереща ръка, сякаш се страхуваше, че това крехко чудо ще се разтвори като дим.

— Тя каза да не ги пипаме — предупреди чернокожият мъж, който дращеше по дъската за пране. — Тя каза да ги оставим на мира и те щели сами да се погрижат за себе си.

Пол отдръпна ръка.

— Мина много време… откакто за последно видях нещо да расте — каза той. — Смятах, че земята е мъртва. Какво е?

— Царевица — отговори му друг мъж. — Стъблата поникнаха за една вечер. Едно време бях фермер, затова смятах, че земята не става за садене на каквото и да било. Мислех, че радиацията и студът са я довършили. — Човекът сви рамене и изгледа с възхищение зелените стъбла. — Радвам се, че съм грешал. Още не са достатъчно силни, но всичко, което израсте в тази земя… е истинско чудо.

— Тя каза да ги оставим на мира — продължи чернокожият музикант. — Каза, че може да засее цялата нива, ако опазим тези тук. Затова стоим на пост и гоним гарваните.

— Тя е болна. — Едрата жена с яркочервения келоид на лицето остави настрана кашона, който биеше като барабан. — Изгаря от треска, а нямаме лекарства.

— Тя — повтори Сестрата. Имаше чувството, че е попаднала в някакъв сън. — За кого говорите?

— За момичето — отвърна Ана Макклей. — Казва се Суон. Състоянието й не е никак розово. Има от това нещо на лицето, което е по-лошо дори от твоето, а и ослепя.

— Суон. — Краката на клошарката омекнаха.

— Тя направи това. — Чернокожият музикант посочи царевичните стъбла. — Зася ги със собствените си ръце. Всички го знаят. Онзи човек Джош разказа на целия град за нея. — Мъжът погледна Сестрата, ухили й се и разкри златния си зъб. — Не е ли голяма работа? — попита гордо той.

— Откъде идвате? — поиска да разбере Ана.

— От много далеч — отговори Сестрата, която беше на път да се разплаче. — От много, много далеч.

— Къде е момичето сега? — Пол направи няколко крачки към Ана Макклей. Собственото му сърце биеше като лудо от нежната наситена миризма, която се носеше от стъблата. Тя беше по-приятна от аромата на кое да е уиски, което някога беше пил.

Ана посочи към Мерис Рест.

— Там. В бараката на Глори Боуен. Не е далеч.

— Заведете ни при нея — настоя Пол. — Моля ви.

Ана се поколеба и се опита да разчете очите на тези хора, както някога се опитваше да разчете онези, които идваха на панаира. Двамата бяха силни и сериозни, прецени тя, и нямаше да създават неприятности. Слабият младеж с вплетените в дългата му коса кости и пера обаче приличаше на истински разбойник, а и останалите хлапета изглеждаха корави. Вероятно всички знаеха как да използват пушките, които носеха. Вече беше видяла, че мъжът е затъкнал револвер в колана на панталоните си. Беше сигурна, че жената също носи желязо. Но в очите на двамата се четеше нужда, подобно на огнения блясък, който гореше вътре в тях. Джош й беше казал да внимава с непознати, които искаха да видят Суон, но Ана знаеше, че не бива да отказва да откликне на тази нужда.

— Елате — каза тя и тръгна към бараките. Цигуларят стопли ръцете си на кладата зад тях и след малко засвири отново, чернокожият задращи весело по дъската за пране, а празнуващите затанцуваха.

Новодошлите последваха Ана Макклей по алеите на Мерис Рест. Сестрата вървеше на пет-шест крачки зад другата жена и когато завиха, нещо се изпречи на пътя й. Наложи й се да се дръпне бързо назад, за да не се спъне и падне. Изведнъж я заля вкочаняващ студ, който лиши дробовете й от въздух. Тя инстинктивно извади рязаната пушка от кобура под палтото… и я навря в хилещото се лице на мъж, седнал в червена детска вагонетка.

Онзи я погледна с дълбоките си очи и вдигна ръка към чантата, която Сестрата държеше под мишница.

— Добре дошли — поздрави ги той.

Клошарката чу поредица от изщраквания и бездънните очи на непознатия се преместиха. Тя погледна назад и видя, че Пол е извадил магнума. Робин беше насочил пушката си, а трите му момчета своите оръжия. Всички бяха хванали на мушката мъжа в червената вагонетка.

Сестрата се вгледа в очите му. Той наклони глава на една страна и се ухили още по-широко, за да разкрие пълна със счупени зъби уста. Бавно отдръпна ръка от чантата й и я сложи върху чуканите на краката си.

— Това е Господин Добре дошли — каза Ана. — Луд е. Просто го бутни на една страна.

Погледът на мъжа се местеше между лицето на Сестрата и чантата й. Той кимна и прошепна:

— Добре дошли.

Пръстът на клошарката се стегна около спусъка. Ледени пипала се плъзгаха около нея, сграбчваха я и проникваха през дрехите й. Дулото на пушката беше на около двадесет сантиметра от главата на мъжа. На Сестрата й се искаше да отнесе това отвратително хилещо се лице. Но какво щеше да намери под него?, зачуди се тя. Мозък и кости… или друго лице?

Като че ли познаваше лукавия блясък в тези очи — очите на звяр, който търпеливо чакаше точния момент за нанасяне на своя удар. Като че ли разпознаваше в тях нещо от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд.

Пръстът й потрепери, готов да стреля, готов да махне маската от това лице.

— Хайде — прикани ги Ана. — Няма да ви ухапе. Човекът се мотае наоколо от два дни и е напълно луд, но не е опасен.

Сакатият в червената вагонетка рязко си пое въздух и го изпусна, като изсъска между стиснатите си зъби. Той вдигна юмрук и го задържа за няколко секунди пред лицето на Сестрата, след което изпъна пръст, за да наподоби дулото на въображаемо оръжие, и го насочи в главата й.

— Патлаците гърмят — каза той.

Ана се засмя.

— Виждате ли? Пълно хахо е!

Сестрата се поколеба. „Застреляй го — каза си наум. — Дръпни спусъка… малко по-силно. Знаеш кой е той. Застреляй го!“

„Ами… ако греша?“ Цевта на пушката потрепери.

Шансът й отмина. Мъжът се разкикоти, измърмори нещо, което приличаше на песен, и мина покрай нея, като работеше с ръцете си. Зави в една алея вляво и повече не погледна назад. Сестрата го гледаше през цялото време.

— Става студено. — Ана потрепери, вдигна яката си и посочи напред. — Бараката на Глори Боуен е в тази посока.

Мъжът в червената вагонетка зави в друга алея и се скри от погледа на клошарката. Тя издиша въздуха, който беше затаила, и бялата пара се понесе пред лицето й. Прибра рязаната пушка в кобура й и последва отново другата жена, но се чувстваше като оголен нерв.

Още една клада гореше на главната улица на Мерис Рест и осигуряваше светлина и топлина за дванадесет-петнадесет души, които я бяха наобиколили. Най-грозният и най-прегърбен стар кон, който Сестрата някога беше виждала, стоеше завързан за стълб пред верандата на една от бараките. Животното беше завито с няколко одеяла, които да му топлят, а главата му се килваше напред, сякаш беше на път да заспи. Наблизо едно чернокожо момче се опитваше да балансира крива пръчка на върха на пръстите си.

Двама мъже, въоръжени с пушки, седяха на тухлените стъпала пред бараката, пиеха горещо кафе от глинени чаши и си говореха. Вниманието им бързо беше привлечено от Ана.

— Тези хора искат да видят момичето — каза тя на единия от тях, мъж с палто на райета и кафява шапка. — Мисля, че са наред.

Мъжът забеляза оръжията им и сложи собствената си пушка върху коленете си.

— Джош каза да не пускаме непознати.

Клошарката пристъпи напред.

— Казвам се Сестрата. Това са Пол Торсън и Робин Оукс. Гарантирам и за онези трима младежи. А сега, ако ми кажете вашите имена, вече няма да сме непознати, нали?

— Джийн Скъли — отвърна мъжът. — Някъде наблизо ли живеете?

— Не — отговори Пол. — Слушай, няма да нараним Суон. Просто искаме да я видим. Искаме да говорим с нея.

— Тя не може да говори — каза Скъли. — Болна е. И ми е наредено да не пускам непознати през тази врата.

— Май имаш нужда от почистване на ушите, господине? — Робин застана между Сестрата и Пол, а на лицето му играеше студена и заплашителна усмивка. — Изминахме дълъг път. Казахме, че искаме да видим момичето.

Скъли стана на крака, готов да насочи пушката си към новодошлите. Закиъл Епстайн също се изправи нервно до него. Настъпи неловка тишина. Сестрата стисна зъби и тръгна по стъпалата. Ако мъжете се опитаха да я спрат, щеше да изпрати и двамата в ада.

— Хей, Ана! — обади се Арън. — Ела да видиш магията!

Жената го погледна. Момчето още си играеше с глупавата пръчка.

— По-късно — обеща му тя. Арън сви рамене и започна да размахва Ревльото като въображаем меч. Ана отново насочи вниманието си към настоящия проблем. — Слушайте, не искаме още неприятности, имаме си достатъчно. Не е нужно да се караме или да се нараняваме. Джийн, защо просто не отидеш да повикаш Джош да поговори с тези хора?

— Искаме да видим Суон. — Лицето на Пол почервеня от гняв. — Няма да позволим да ни изгоните, госпожа!

— Кой е Джош? — попита Сестрата.

— Един мъжага, който пътува с момичето. Грижи се за нея. Предполагам, че може да се определи като неин пазител. Е? Искате ли да му кажете по каква работа сте тук, или не?

— Извикайте го.

— Върви да го доведеш, Джийн. — Ана взе пушката от мъжа и веднага я насочи към непознатите. — А сега ще ви помоля да оставите всичките железа в купчина на стъпалата, ако обичате. И вие дечковци… не съм ви майка! Хвърлете ги!

Скъли тъкмо щеше да влезе в бараката, когато Сестрата му каза да почака. Тя бръкна в чантата си и привлече интереса на пушката, която другата жена държеше, но й показа с бавни движения, че не представлява заплаха. Ръката й мина покрай стъкления пръстен, намери търсеното и го подаде на Ана.

— Ето. Дай това на Джош. Може би ще значи нещо за него.

Ана погледна предмета, намръщи се и го даде на Скъли, който го взе и влезе вътре.

Всички зачакаха.

— Хубав град си имате — каза Робин. — Какъв наем плащате на плъховете?

Ана се усмихна.

— Ще се радваш, че имаме много от тях, когато похапнеш плъхска яхния, умнико.

— Бяхме си по-добре в пещерата — обърна се младежът към Сестрата. — Поне имахме чист въздух. Това място мирише на обърната кофа с лай…

Вратата се отвори и навън излезе истинско чудовище. Джийн Скъли вървеше след него. Робин просто стоеше и зяпаше с отворена уста, защото досега не беше виждал толкова грозен човек. Големият тип беше с размерите на трима нормални мъже.

— Господи — прошепна Пол и се отврати от гледката. Единственото око на мъжа го изгледа за няколко секунди, след което се премести върху Сестрата.

Тя не потрепна. Чудовище или не, никой не можеше да й попречи да види Суон.

— Къде намерихте това? — попита Джош и вдигна предмета, който Джийн Скъли му беше дал.

— На паркинга на някогашния „К-Март“. В един град в Канзас на име…

— Матисън — прекъсна я гигантът. — Знам го. Това принадлежеше на моя приятелка. Но… познавам ли те?

— Не. Двамата с Пол пътуваме от години и търсим някого. Мисля, че той — тя — се намира в тази къща. Ще ни позволиш ли да я видим?

Джош отново погледна онова, което държеше в ръката си. То беше една от картите „Таро“ на Леона Скелтън, чиито цветове бяха избелели, а ръбчетата й се бяха намачкали и пожълтели. На нея пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

— Да — отвърна Джош. — Но само на теб и мъжа. — Той отвори вратата и ги пусна да влязат.