Робърт Маккамън
Лебедова песен (14)

14

— Дисциплина и контрол — каза Войника сянка с глас, който плющеше като колан по краката на малко момче. — Тези две неща правят един мъж такъв. Помни… помни…

Полковник Джеймс Маклин се беше свил в калната яма. На пет-шест метра над него се процеждаше ивица светлина, която преминаваше през земята и края на гофрирания метален лист, който покриваше шахтата. Разстоянието беше достатъчно, за да пусне мухите вътре. Те бръмчаха в кръг около лицето му и се стрелкаха към мръсотията около него. Не помнеше от колко време беше тук долу; чарлитата^[1] идваха веднъж на ден и освен ако не се заблуждаваше, беше в ямата вече тридесет и девет дни. Може би идваха по два пъти на ден и в такъв случай изчисленията му нямаше да са верни. Възможно беше също така да пропускат ден или два. Може би идваха по три пъти в един ден и след това пропускаха по два дни. Може би…

— Дисциплина и контрол, Джимбо. — Войника сянка беше седнал с кръстосани под него крака до едната от стените на ямата, на около метър и половина от него. Беше облечен в камуфлажна униформа, а изпитото му и реещо се лице беше боядисано в зелена и черна боя. — Стегни се, войнико.

— Слушам — отвърна Маклин. — Стягам се. — Той вдигна кльощавата си ръка и прогони мухите.

Разнесе се чукане. Полковникът изскимтя и се притисна в стената. Чарлитата бяха отгоре му и удряха метала с бамбуковите си пръчки и дървените си палки. Звукът ехтеше ли, ехтеше в ямата и накара Маклин да запуши уши с ръце. Чукането продължи, като ставаше все по-силно, и на него му се прииска да изпищи.

— Не — предупреди го Войника сянка, чиито очи приличаха на кратерите на Луната. — Не им позволявай да те чуят да пищиш.

Маклин стисна шепа кал и я натъпка в устата си. Войника сянка беше прав. Войника сянка винаги беше прав. Чукането спря и металният лист беше дръпнат на една страна. Мътна светлина прободе очите на полковника. Виждаше ги там горе, наведени над ямата и хилещи се насреща му.

— ’Ковник Макрийн! — провикна се един от тях. — Гладен ли си, ’ковник Макрийн?

Устата на Маклин беше пълна с кал и мръсотия. Той кимна и се изправи като молещо за парченце храна куче.

— Внимателно — прошепна Войника сянка. — Внимателно.

— Гладен ли си, ’ковник Макрийн?

— Моля ви — каза полковникът, а от устата му потече кал. Той вдигна мършавите си ръце към светлината.

— Хващай, ’ковник Макрийн! — Нещо падна в калта на няколко крачки от него, близо до разлагащия се труп на един пехотинец на име Рагсдейл. Маклин пропълзя през тялото и взе хвърленото му. Оказа се питка от мазен пържен ориз. Задъвка я лакомо и от очите му потекоха сълзи от радост. Чарлитата отгоре му се смееха. Полковникът пропълзя над останките на един капитан от военновъздушните сили, който останалите мъже наричаха Мисисипи заради провлечения му говор. Сега Мисисипи представляваше мълчалив вързоп от дрехи и кости. В другия край имаше трети труп — той отново принадлежеше на пехотинец, едно хлапе на име Макгий — който бавно гниеше в калта. Маклин приклекна до хлапето и продължи да дъвче оризовото кексче и да плаче от радост.

— Хей, ’ковник Макрийн! Много мръсен! Време за баня!

Полковникът изскимтя и потръпна, след което скри глава между ръцете си, защото знаеше какво ще последва.

Едно от чарлитата изсипа кофа с човешки изпражнения в ямата и отвратителната каша уцели Маклин, потече по гърба, раменете и главата му. Чарлитата направо виеха от смях, но той се съсредоточи върху оризовата питка. Част от изпражненията я бяха изцапали и полковникът я почисти с парцаливото си яке от военновъздушните сили.

— Ето! — провикна се чарлито, което беше изсипало кофата. — Вече ти чист, момче!

Мухите направо щурмуваха главата на Маклин. Днес храната си я бива, каза си той. Щеше да му помогне да остане жив още известно време. Докато дъвчеше, Войника сянка рече:

— Точно така, Джимбо. Изяж всяка една трохичка. Всяка една трохичка.

— Вече ти чист, момче! — повтори чарлито и дръпна ламаринения лист, който закри слънчевата светлина.

— Дисциплина и контрол. — Войника сянка се беше приближил. — Тези две неща правят един мъж такъв.

— Да, сър — отвърна Маклин. Войника сянка го наблюдаваше с очи, които горяха като напалм в мрака.

— Полковник!

Някакъв далечен глас го викаше. Трудно му беше да се съсредоточи върху него, защото болката беше стигнала чак до костите му. Нещо тежко го беше затиснало и едва не беше пречупило гръбнака му. Чувал с картофи, помисли си той. Не, не. Беше по-тежко от това.

— Полковник Маклин! — настоя гласът.

„Махай се — пожела си той. — Моля те, махай се.“ Опита се да вдигне дясната си ръка, за да изгони мухите от лицето си, но когато го направи, през цялата му ръка и рамото се стрелна изгаряща болка, която продължи чак до гръбнака. Маклин простена.

— Полковник! Аз съм Тед Уорнър! Чувате ли ме?

Уорнър. Мечо Уорнър.

— Да — отвърна Маклин. Болката прониза ребрата му. Знаеше, че не е проговорил достатъчно силно, затова направи втори опит: — Да. Чувам те.

— Благодаря на Бога! Имам фенерче, полковник! — Лъч светлина освети лицето му и той си позволи да отвори очи.

Фенерчето светеше от около три метра над главата на Маклин. Каменният прах и димът все още бяха гъсти, но на полковника му беше ясно, че се намира на дъното на някаква яма. Обърна бавно глава, като едва не припадна отново от това си действие, и установи, че човек трудно щеше да мине през отвора. Нямаше никаква представа как беше попаднал в това тясно пространство. Краката му бяха много свити под него, а гърбът му беше извит от тежестта не на чувал с картофи, а на човешко тяло. Не можеше да каже на кого принадлежи трупът.

В ямата над него се виеше плетеница от кабели и счупени тръби. Опита се да избута отвратителната тежест, за да освободи малко пространство за краката си, но изгарящата болка отново нападна дясната му ръка. Маклин завъртя глава на другата страна и с помощта на светлината на фенерчето отгоре видя един много сериозен проблем.

Дясната му ръка беше изчезнала в една пукнатина в стената. Тя беше около три сантиметра широка и по камъка проблясваха вадички кръв.

„Ръката ми“, помисли си вцепенен полковникът. Спомни си как пръстите на Бекър се пръснаха. Вероятно ръката му се беше плъзнала в цепнатината, когато падна тук долу, и при преместването на скалата…

Не чувстваше нищо от другата страна на каменното менгеме, стиснало китката му. Ръката и пръстите му бяха мъртво месо. „Трябва да се науча да боравя с лявата“, помисли си Маклин. В следващия миг осъзна нещо, което направо го замая: пръстът, с който натискаше спусъка, беше там.

— Ефрейтор Прадос е тук с мен, полковник! — провикна се Уорнър. — Кракът му е счупен, но е в съзнание. Другите са по-зле… или са мъртви.

— Ти как си? — попита Маклин.

— Гърбът ме боли адски много. — Уорнър като че ли изпитваше трудности да си поеме дъх. — Имам чувството, че ще се разцепя на две, ако топките ми не ме държаха здраво. Също така плюя кръв.

— Остана ли някой, който да изготви доклад за щетите?

— Интеркомът не работи. От шахтите излиза дим. Чувам хора да пищят, което означава, че има и други оцелели. Господи, полковник! Сигурно цялата планина се е преместила!

— Трябва да се измъкна оттук — каза Маклин. — Ръката ми е заклещена, Теди. — Отново изпита силна болка, като се замисли за премазаното месо. Стисна зъби и я изчака да отмине. — Можеш ли да ми помогнеш да изляза?

— Как? Не мога да стигна до вас, а и ако ръката ви е заклещена…

— Ръката ми е счупена — отвърна Маклин със спокоен глас. Усети как се унася и всичко около него започва да се рее и да става някак си нереално. — Донеси ми нож. Най-острият, който можеш да намериш.

— Какво? Нож? Защо?

Полковникът се ухили дивашки.

— Просто го направи. След това запали огън и обгори парче дърво. — Говореше някак си отнесено, все едно онова, което трябваше да се направи, се отнасяше за ръката на друг човек. — Дървото трябва да е нагорещено до червено, Теди. Достатъчно горещо, за да обгори чукан.

— Какво… чукан? — Уорнър млъкна за миг. Картинката започна да му се изяснява. — Може би ще успеем да ви извадим по друг…

— Няма друг начин. — Ако искаше да излезе от ямата, трябваше да остави ръката си в нея. „Ще си платя за услугата“, помисли си полковникът. — Разбираш ли ме?

— Да, сър — отвърна Уорнър, който винаги се подчиняваше на заповедите.

Маклин извърна лице от светлината.

Капитанът се отдръпна пълзешком от ръба на ямата, която се беше отворила в пода на контролната зала. Цялото помещение се беше наклонило под тридесетградусов ъгъл. Той се придвижваше леко надолу през счупено оборудване, паднали камъни и тела. Лъчът на фенерчето улови ефрейтор Прадос, който се беше облегнал на една от напуканите и изкривени стени. Лицето на мъжа беше обезобразено, а от бедрото му се подаваше лъскава кост. Уорнър продължи по онова, което беше останало от коридора. В тавана и стените се бяха отворили огромни дупки, от които течеше вода върху хаоса от камъни и тръби. Все още чуваше писъците в далечината. Трябваше да намери някой, който да му помогне да измъкне полковник Маклин, защото без него нямаше да оцелеят. Самият той нямаше как да се спусне в ямата, хванала го в капан, заради наранения си гръб. Не, налагаше се да намери някой друг — някой достатъчно малък, за да се побере, но достатъчно силен, за да свърши работата. Само Бог знаеше какво щеше да намери, когато изпълзеше на първо ниво.

Но полковникът разчиташе на него и нямаше намерение да предава доверието му.

Бавно и много болезнено Уорнър продължи да си проправя път през отломките, като пълзеше право по посока на писъците.