Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (85)

85.

Вечерта настъпваше и Натали започна да се тревожи не на шега. Семейство Уорд закъсняваха повече от час, а снегът отново бе почнал да трупа и тя се боеше да не би да са закъсали някъде по пътя. В библиотеката Хаким, Манон и Жустен слушаха музика. В стаята кънтяха популярни шлагери, от диско през груув до обикновена естрада. Младежите се наслаждаваха на парчетата и на певците, които чудесно познаваха, въпреки че бяха от друго поколение. В коридора на първия етаж Филип, Янис и сестричката му периодично избухваха в смях, докато се забавляваха с менажерията. Всъщност не се знаеше кой с кого се забавлява, тъй като котенцата изцяло се бяха вживели в играта.

В кухнята майката на Янис разговаряше с Одил. Макар и принадлежащи към различни култури, те много бързо установиха, че споделят еднакви възгледи за кухнята. И двете възприемаха ястията като красота и емоция, а не като обикновени рецепти за храна. Всяка сподели своите малки кулинарни тайни.

В къщата кипеше живот. Ако в този момент от дълбините на Вселената изведнъж изникнеха извънземни, замъкът щеше да бъде идеалното място за изучаване на човешкия род и на всичко онова, което хората могат да бъдат. Гладни и за храна, и за чувства, понякога хазартни играчи, друг път глупави, ала разкриващи истинската си стойност само когато са заедно и умеят да споделят.

Когато светлината на фарове освети салона, Натали въздъхна с облекчение. Блейк беше станал от дивана преди нея.

— Ще ми позволите ли да отида да им отворя?

— Вече не сте длъжен да се преструвате на иконом.

— Знаем го само вие и аз.

С професионален жест Блейк се изправи на площадката пред входа точно когато автомобилът със затъмнени стъкла на семейство Уорд спря. С елегантно движение той отвори вратата на Мелиса.

— Добър вечер, Андрю. Честита Коледа.

Все още не знаеше дали може да го разцелува по бузите. Огледа се дали някой не ги наблюдава, но тъй като Блейк продължаваше да показва сдържаност, прие ролята си на гостенка.

— Побързай да кажеш на Натали — прошепна му тя. — Положението вече е непоносимо.

— Работя по въпроса.

Уорд се измъкна от автомобила след нея.

— Добра ти вечер, драги! — жизнерадостно му подвикна той. — В багажника има подаръци, надявам се да се погрижите за тях, без да чупите нищо.

С все сила Блейк го замери с голямата снежна топка, която криеше зад гърба си. Тя се пръсна върху безумно скъпия костюм на Ричард.

— Безочлив хулиган! — запротестира гостът.

— Drop dead^[1] с твоите пакети, капиталист експлоататор! Не очакваше това, нали?

Мелиса избухна в смях и прегърна Андрю през кръста.

— Значи си й казал. Как мина?

— Ако се абстрахираме от факта, че се държах като тийнейджър, който нищо не разбира от жени, може да се каже, че още не съм направил засечка.

— Чудесна новина.

Задната врата на колата се отвори и Блейк с изненада видя как оттам слиза Дейвид. Андрю беше толкова слисан, че му трябваха няколко секунди, докато схване, че пред него стои съпругът на дъщеря му. Докато се чудеше какво може да означава това, от другата врата се появи и Сара. Уорд се изсмя отмъстително:

— А ти очакваше ли това, драги?

Блейк се разтрепери, но явно не беше от студа. В дългото си зимно палто, Сара излъчваше елегантността на майка си. Тя застана пред него.

— Помислих си, че ще се зарадваш, ако дойдем…

Андрю пристъпи напред. Макар да беше вече зряла жена, Сара бе запазила онзи възхитителен навик да хапе устните си, който го разтапяше, когато беше мъничка. За пръв път от много време насам Блейк прегърна нещо различно от плюшената играчка, която носеше навсякъде със себе си. Останаха така притиснати един към друг, а после той хвана Дейвид за рамото и го привлече към тях.

Останалите стояха на прага и ги гледаха. Някои от тях прекрасно разбираха какво се случва, а другите се дивяха неразбиращо.

— Ама той всички ваши гости ли прегръща така? — обърна се Жустен към Госпожата. — Странен иконом…

От седмици Блейк мечтаеше за този миг. Надяваше се, очакваше го. По цели нощи се мъчеше да си го представи, търсейки първите думи, които да изрече на тази среща.

— Ще поостанеш ли? — попита той.

Изобщо не бе предвиждал да каже точно това. Но сега, когато държеше малкото си момиченце в прегръдките си, не искаше никога повече да се разделя с нея.

— Всъщност с Дейвид възнамеряваме да се върнем тук, в Европа. Там ни липсват твърде много неща. Още не сме решили в коя страна ще живеем, но поне имаме избор. И не е заради земетресенията…

Филип се появи изневиделица на стълбите.

— Може ли някой да дойде да помогне? Едно котенце се е заклещило зад бюфета на първия етаж. Май се задушава…

И така, вечерта започна с разместване на мебели. Мъжете запретнаха ръкави, за да повдигнат огромния шкаф, докато жените утешаваха котките, кучето и сестричката на Янис, която се страхуваше за живота на писанчето. Когато най-сетне Одил успя да се добере до малкия авантюрист, радостни възклицания огласиха целия замък и предизвикаха истинска паника у животните, които вкупом побягнаха.

Едва след това започнаха запознанствата с новодошлите.

Манон спонтанно разцелува Сара. Те тутакси взеха да обсъждат въпроси, свързани с бременността, което не убягна от вниманието на Блейк. Жустен се опита да разговаря на английски с Дейвид. Мелиса и Натали обсъждаха нещо свое в един ъгъл и често се смееха. Тази вечер всеки имаше нещо да разказва. Където и да се намираше, Андрю нито за миг не губеше Сара от погледа си. Присъствието й след всичко, което бе преживял, несъмнено беше най-хубавият подарък, който някога е получавал.

Когато всички се събраха около коледната елха, Уорд започна да разказва спомени, представляващи нищожно малка част от лудориите, които с Андрю бяха вършили на младини. Дори Мелиса и Сара не бяха чували повечето от тях. Безспорен успех имаше случката, разиграла се във фоайето на полицейския участък в Бромли. Точно там Блейк стоял по слипове с табела, окачена на шията му, върху която пишело: „Идвам от Плутон и съм радиоактивен, не ме докосвайте, освен ако не сте много сладка“. Включи се и Филип, който разказа някои от авантюрите, в които Андрю го бе въвлякъл, но премълча все пак историята с Хелмут и Луиджи.

— Теб също ли те е заплашвал? — попита го Уорд.

— И то неведнъж. Дори искаше да ми слагат силиконови цици.

— А мен ме накара да се дегизирам като момиче за сватбата на един приятел…

— Понеже беше загубил бас! — оправда се Андрю.

— Сякаш имаш нужда от повод! — присмя се Мание. — Луд за връзване!

И добави, призовавайки присъстващите да му станат свидетели:

— Още първата вечер ми стъпка дивия лук.

С ръка на сърцето Уорд тържествено заяви:

— От името на Великобритания ви поднасям най-искрени извинения. Обикновено държим опасните екземпляри на острова, но този някак е успял да се измъкне.

Появата на първите ястия спаси Андрю, отклонявайки вниманието от неговата особа. Той се възползва от момента, когато всички бяха отишли да си сервират, и се приближи към Мание.

— Нали не ми се сърдиш? — попита тихо той.

— За кое?

— За това, че скрих от теб кой съм.

— На твое място и аз щях да постъпя така. Пък и въобще не ме интересува нито твоето минало, нито какво всъщност работиш. Ако щеш бъди и продавач на риба, все ми е едно. Най-важното за мен е да останеш да живееш тук.

— Това не зависи от мен.

— Да бе, повярвах ти!

Разговорът бе прекъснат от един нежен глас, който викаше „Татко“. От колко време Андрю не бе чувал това обръщение? Той се извърна към Сара.

— Да, миличка?

— Госпожа Бовилие ни предлага да останем да спим тук… Какво ще кажеш?

Блейк пое ръцете на дъщеря си и ги целуна.

— Даже ти разрешавам да останеш до късно. А когато всичко утихне, трябва да ти разкажа някои неща.

— Аз също. Ти изглеждаш много по-добре! Подмладил си се. Ужасно ми се искаше да ти помогна, но ти не го пожела. Какво те спаси?

— Необходимостта да се погрижа за хора в беда и желанието да те върна отново при себе си.

Одил се показа от кухнята, носеше тиган с парчета ананас, карамелизиран в ром.

— Кой желае да опита моя специалитет?

Изведнъж Мание се вцепени. Побледня, сякаш бе видял призрак… Или по-точно като призрак, който внезапно е разпознал някого…

В съзнанието му нахлу поток от спомени. Кошмарът му оживяваше. Той отново се видя как се рее в облаците, с бял ореол около главата си. И изведнъж Одил го цапардосва по челото със същия този тиган.

Филип опипа главата си.

— Мили боже! Значи ти си ме фраснала в нощта на Вси светии.

Всички разговори изведнъж секнаха. Разстроената физиономия на Одил говореше по-красноречиво от признание.

— Исках само да предпазя малките… Извинявам се.

— Така е — намеси се Блейк. — Ти съвсем беше откачил. Попитай Янис! Трябваше да се направи нещо…

Всички се загледаха във Филип. Той отиде при готвачката и внимателно взе тигана от ръцете й.

— Друг път хич не си и помисляй да ме цапардосаш — каза й той. — Защото ако се случи, ще повикам моя приятел Хелмут. Ще видиш колко е страшен, в главата прилича на херинга.

— Ти кого наричаш херинга?

— Кой е Хелмут? — попита Госпожата.

Сара прошепна на баща си.

— Както виждам, тук добре си прекарвате. А французите наистина са особняци. Да му се прииска на човек да остане…

В онази нощ не всеки вярваше в Дядо Коледа, но всички повярваха в живота. И го живееха така, че да чувстват със сърцето си сладостта на всеки миг — сякаш тези мигове можеха да бъдат последните, сякаш бяха първите.