Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (54)

54.

Тази сутрин Андрю забеляза, че господарката проявява вял интерес към ежедневната поща, която доскоро я изпълваше с ентусиазъм. Ходила ли бе в тайния си кабинет? Какво ли бе попитала съпруга си? Мисли ли за сина си?

Докато я наблюдаваше, за Андрю ставаше все по-трудно да се преструва, че нищо не знае. А знаеше твърде много. Когато тя приключи с пощата, мъжът попита:

— Все още ли възнамерявате да продадете книгите?

— Болно ми е, но положението не се е променило.

— Влязох в един специализиран сайт за книголюбители и успях да получа оценка на стойността им. Скоро след това се появиха няколко оферти, една от които ми се струва съвсем прилична. Някакъв парижки колекционер е готов да вземе всичко в пакет, предлагайки около двайсет процента по-висока цена от останалите.

— Защо ще плаща повече?

— Интересуват го речниците. Изглежда, в колекцията има няколко редки екземпляра. От ваше име му писах, че ако желае да ги притежава, ще се наложи да купи всичко или нищо, понеже вече имаме оферти. Той веднага вдигна цената.

— Вие сте истинско съкровище, господин Блейк. Финализирайте продажбата, и то по най-бързия начин.

— Желаете ли да се погрижа също и за бижутата ви?

— Някой друг път, ако не възразявате. Една лоша вест за деня е повече от достатъчна. И ще би помоля за нещо във връзка с книгите…

— На вашите услуги.

— Може ли да не опразвате библиотеката преди вечерята с английската ми приятелка?

— Знаете ли кога ще дойде?

— Ще пристигне идния петък, най-вероятно със съпруга си. Ако купувачът се съгласи, бих искала книгите на Франсоа в тази вечер да са на мястото си.

— Зная как да бъда убедителен.

— Разчитам на двама ви с Одил да ни подготвите истинско пиршество. Отдавна не съм приемала гости. Впрочем, кой знае дали въобще повече ще приемам…

* * *

Блейк отново беше застанал до прозорчето при стълбищната площадка и наблюдаваше главния портал.

— Само си губите времето — подхвърли Одил, която излизаше от стаята си. — Днес няма да вали.

Но Андрю не свали бинокъла.

— Никога не си губя времето, особено когато е за хора като госпожа Берлине — отговори той.

Между дърветата отвъд оградата най-сетне се появи таксито.

— Трябва да й признаем поне едно качество: точност! — отбеляза Блейк и бързо се спусна към видеофона.

Одил го последва от чисто любопитство.

— Какво сте й приготвили този път? Призрак, яхнал велосипед, за да й изкара ангелите?

— Това е твърде рисковано. Филип е неуправляем и никога не знае кога трябва да спре.

— А вие сте образец за сдържаност и предвидимост.

Госпожа Берлине позвъни. Топчестото й лице се появи на екрана. Блейк се изсмя като хлапак, намислил дяволска шега, и натисна бутона за отваряне, задържайки пръста си върху него.

— Понякога наистина ме плашите — заяви Одил колкото заинтригувана, толкова и обезпокоена.

Госпожа Берлине постави ръка върху решетката, за да я бутне. Ала едва докоснала метала, ръката й се разтресе от конвулсии, от които модната й шапчица изхвърча. Полуотворената й уста издаде звук, който перфектно се дочу през видеофона, нещо средно между балон, който изпуска въздух и хъркане на мечка, събудила се току-що от зимен сън.

— Вие сте ненормален! — изписка Одил. — Спрете веднага!

— Идеята беше ваша.

— Андрю, ще докладвам на Госпожата!

— Смятате ли, че някой ще повярва на жена с черни зъби?

* * *

Госпожа Берлине си тръгна от имението в късния следобед с още няколко бижута. Тя упорито отказа да докосне решетката на излизане. След като я изпроводи, Андрю пое към стаята си, за да отдъхне. Когато минаваше пред вратата на Манон, му се стори, че дочува хлипове. Почука.

— Всичко наред ли е?

Не последва никакъв отговор. Блейк настоя:

— Моля те, отговори ми.

Вратата се отвори бавно. Младата жена бе избърсала сълзите си, но очите й бяха потъмнели и влажни.

— Някакъв проблем ли има? Нещо с бременността?

— В това отношение всичко е наред. На бебчо му се ядат само маслени бисквити и бонбони…

— Жустен ли ви писа?

— Тази нощ сънувах, че няма да се върне.

— Било е само лош сън.

Манон отстъпи назад и се облегна на гардероба.

— Всяка нощ го сънувам, даже и през деня. Трябва да си дойде след единайсет дни. Понякога си представям как ще се появи още същата вечер, друг път не вярвам, че въобще ще се весне. И на всеки четиридесет секунди минавам от едната версия на другата… Мама също ми липсва. А на всичко отгоре съм си загубила мохерната жилетка, която Жустен ми подари за нашата първа годишнина…

Блейк пристъпи към нея и я прегърна.

— Чуй ме сега, ще ти кажа нещо като от книга: съсредоточи се само в един проблем. Докъде стигна с подготовката, изпитът ти наближава…

— Още петнайсет дни. Одил смята, че съм готова, с изключение на въпросите по педагогика. Но така или иначе…

Манон не довърши изречението си.

— Доизкажи се — подкани я Блейк.

— След две седмици, ако Жустен си дойде, може би ще имам някакъв шанс. Ако не се появи, тогава какъв е смисълът да се явявам на изпит?

— Сега-засега, трябва да учиш.

— А може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Спомняте ли си времето, когато сте били на двайсет години?

— О, съвсем ясно. Франция и Англия бяха във война. Носехме железни доспехи и живеехме в колиби. Бедняците се изхранваха с корени, а ние спяхме с прасетата, за да се топлим. Както виждаш, всичко помня. С какво мога да ти помогна?

— Имахте ли съмнения, както аз сега?

— Може би в някои отношения животът беше различен. Нямахме разните му електронни джаджи, нито такива дрехи и развлечения като вас, но съмненията, страховете, неумело прикрити под маските на многознайковци — всичко това го имаше. Спомням си една фраза, прочетох я на фронтона на катакомбите в Рим, когато бяхме там с родителите ми: „Аз бях като теб. Ти ще станеш като мен.“ Излязох оттам вцепенен от ужас и никога не го забравих. Оттогава винаги съм гледал на възрастните хора като на някогашни деца, а на децата — като на бъдещи възрастни. Всеки върви по собствен път, просто някои етапи от пътя извървяваме заедно.

— Трудно ми е да повярвам, че сте се страхували от нещо!

— Страх ме беше да не би да съм слаб играч и приятелите ми да не ме вземат във футболния отбор, да не би да съм грозен и момичетата да откажат да танцуват с мен. Боях се да не би да не съм смел колкото баща ми, за да стана достоен негов наследник. Опасявах се дали момичето, за което се надявах да стане моя жена, няма да се смее на шегите на друг мъж. Притеснявах се давам ли на хората онова, което очакват от мен. Понякога също така ме беше страх да рискувам каквото и да е…

— Леле… Май аз трябва да ви утешавам…

— Достатъчно ми е да те гледам. Ти имаш енергия, имаш и сърце, ти носиш живот. Бъдещето ти принадлежи. Сега е твой ред. Всичко, което един стар човек може да направи, за да помогне на един млад, е честно да му каже малкото, което е научил, макар и с цената на наранената си гордост. Никога не забравяй, че старите хора са просто възрастни деца.