Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (72)

72.

— Одил, моля ви, бъдете откровена с мен и ми кажете: при Госпожата идваха ли онези от „Вандермел Имоти“?

— Да, проведе няколко срещи. Но не разбрах с кого точно се е срещала…

— Нищо ли не забелязахте? А знаете ли дали нещо е подписала?

— Андрю, поставяте ме в неудобно положение…

— Много съжалявам, но е важно.

— Единственото, в което съм сигурна, е, че Госпожата бе повикана в банката. Беше три дни след инцидента с вас. Когато си дойде оттам, не ми спомена нищо, но беше бледа като платно.

Одил вдигна недокоснатата от Мефистофел купичка и добросъвестно я изпразни в кошчето, където събираха хранителни отпадъци за компост.

— Нещо ново за котарака?

— Скоро ще станат три седмици… Понякога сутрин ми се струва, че е идвал и е хапвал по малко. Друг път посред нощ ми се причува, че котешката вратичка хлопва. Миналата неделя дори слязох да проверя, но го нямаше. Навярно ме мислите за глупачка, задето се съсипвам заради една котка. Може би са го прегазили и това е. Случва се всеки ден, макар че такива новини никога не са водещи по телевизията…

— Телевизията често подминава важните неща в живота ни…

Блейк се приближи, за да я утеши, но Одил се извърна.

— Като наивна хлапачка, продължавам да му слагам храна. Но си обещах след Коледа да спра.

Готвачката изми съдинката и внимателно я постави при възглавничката на котарака. Сълзите й напираха.

— Толкова обичаше да стои на топло, надявам се, че там, където се намира сега, не мръзне…

Тя подсмръкна, избърса си ръцете и опита да се овладее.

— Госпожата спомена ли ви за плановете си за Коледа?

— Още не, трябваше да отхвърлим доста работа…

— Иска да ни организира коледна вечеря… Да се съберем всички, Манон, Филип, вие и аз. Мисля, че възнамерява да покани и Жустен.

— Казахте „Филип“…

Одил почервеня като домат.

— И какво от това? И вас наричам „Андрю“! А колкото до вечерята, господин Мание ми каза, че това било традиция от времето, когато съпругът на Госпожата е бил жив.

— Сега пък „господин Мание“?

— Стига де — смъмри го Одил. — Не смятате ли, че и така изстрадах достатъчно? Мислехме ви за умрял, котаракът ми изчезна… Плаках цели часове. А вие още не сте се прибрали, и пак почвате да ме изтезавате…

— Вие също много ми липсвахте, Одил. Дори ужасно много. И искам да ви призная, че макар да си мечтаех за вашите ястия, те не бяха най-главното. Когато видях Джери на възглавницата до мен, се развълнувах толкова силно, колкото не можете да си представите. Не само защото той си беше при мен, а понеже само вие можехте да проявите такава чувствителност и загриженост.

Той се приближи до нея и я целуна по челото.

— Благодаря ви.