Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (43)

43.

Под стрехата на малката къща на Филип двама мъже и едно момче гледаха как дъждът се сипе на едри капки. Янис стоеше между Филип и Андрю, а паркът срещу тях беше толкова посивял, че приличаше на черно-бяла фотография. Бяха три поколения, седнали рамо до рамо — и тримата чужди един на друг, но с времето все по-близки.

— Тук, във Франция — обади се Мание, — когато завали така, казваме „вали на въжета“.

— В Англия се казва „валят котки и кучета“. Знам какво ще изкоментираш, Филип, и почти ще се съглася с теб.

— Госпожата по математика казва, че дъждът се излива така, все едно крава пикае.

Мъжете изгледаха строго малкия.

— Като спомена математиката, реши ли уравненията, които ти бях дал за упражнение? — реагира Блейк.

— Много са ми трудни. И предпочитам словесните задачи. По ми е ясно, когато с цифрите нещо се случва, когато са в ситуация.

— Янис, не мога всеки път да ти измислям истории по две страници за пресмятания от един ред. За утре да си ги направил, защото след това ще преговаряме делението.

Детето посърна.

— Майка ми ще получи телевизор след сто години.

— Дотогава ще са изобретили нещо друго. Няма да има телевизия.

— То и майка ми няма да я има.

— Още една причина да не се мотаеш с домашните.

— И какво ще спечеля?

Филип и Андрю отново го изгледаха назидателно:

— Вярно, че си много силен в пазарлъците.

Янис вдигна очи към Блейк.

— Искам обаче да ви помоля за една работа.

— Освен времето, което ти отделяме, така ли?

— Напомням ти, че вече почти не ходиш на покупки… — намеси се Филип.

Янис замахна с юмрук в празното пространство пред себе си.

— Вие сте супер неотстъпчиви…

— Неотстъпчиви, а? — задави се от възмущение Мание.

— Робовладелци, педофили и неотстъпчиви? Трябва да се спасяваш с бягство. Все пак изчакай дъждът да спре…

— Откъде я извади тази дума? — попита Блейк.

— От книгата, която сега четем. В нея пет деца търсят съкровище на пустинен остров. Страхотна е, имат и куче, което се казва Хопа.

Мание скришом намигна на Блейк.

— И каква е тази „работа“, за която ще ни молиш?

— Нали сте чували за Хелоуин?

— Имаме представа, но в Англия се празнува по-малко, отколкото в Щатите.

— Във Франция също не е на голяма почит — уточни Мание.

— Както и да е, много искам да празнувам Хелоуин с приятелите ми.

— Може и да стане.

— Ще са нужни тонове бонбони!

— Като се знае, че са нужни хиляда грама, за да се получи един килограм, а един бонбон „Карамбар“ тежи двайсет грама, колко „Карамбар“-а има в един килограм?

— А колко тежи един ягодов „Тагада“? — намеси се управителят. — Много обичам ягодовите.

— Филип, сега работим!

Янис почна съсредоточено да мисли. Известно време около тях се чуваше само шумът от дъждовните капки, които барабанеха по листата, по металната маса и покрива. Накрая обяви:

— Това ми идва в повечко за мойта глава. Трябва ми компютър.

— Надявах се на друг отговор. В такъв случай ще празнуваш Хелоуин, когато си видиш ушите.

Детето се намуси и отново се съсредоточи. Филип протегна ръка, за да се увери, че дъждът още е силен.

— Както е тръгнало да вали, поне най-после ще разбере какъв цвят е колата.

— Мисля, че е небесносиня — предположи Блейк.

— Имам спомен за нещо зеленикаво, като анасон — възрази Мание.

— Тогава вероятно си пил аперитива си…

— Какво общо има моят аперитив?

— Нищо. Казвам ти, че тази кола е небесносиня.

— Напротив, зелена е…

— На бас? — предизвика го Блейк.

— На какво? — оживи се Мание.

— Петдесет! — провикна се Янис. — Нужни са петдесет „Карамбар“-а за един килограм бонбони!