Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (49)

49.

Ако се съдеше по бързината, с която скочи от възглавничката си, Мефистофел още не бе свикнал с факта, че телефонът в кухнята вече работи. Сякаш ударен от електричество, котаракът изхвърча навън с щръкнала козина. А дрезгавият глас на Мание в слушалката стресна всички.

— Удобно ли е да вляза? — попита той от другия край на градината.

Преди да му отговори, Андрю намали звука на апарата.

— Всичко е готово, чакаме те.

— Добре, идвам!

С бяла престилка, вързана около кръста, Одил жонглираше между фурната и тенджерите под налягане. Аспираторът работеше на пълна мощност. Масата беше подредена за четирима, но никой не заемаше централното място.

— Какво му е на Мефистофел? — заинтересува се Манон на влизане. — Разминахме се току-що. Бягаше като обезумял, а козината му беше настръхнала.

— Изплаши се от гласа на Филип — обясни Андрю.

Специално за случая младата жена бе облякла рокля. Андрю й направи комплимент:

— Много си красива!

Манон се завъртя в кръг, като разпери полите на роклята си.

— Огледайте ме добре, че както коремът ми е тръгнал да расте, май друг път няма да мога да я облека.

Блейк забеляза, че Одил не се присъединява към безгрижната атмосфера, и се приведе към нея.

— Нещо не е наред ли?

— Няма да имате предястие, изпуснах го.

— Не се притеснявайте за такава дреболия, тук сме само свои хора. Не е нужно да впечатлявате някого. За нас е истински късмет, че можем да оценим творенията на готвач с вашия талант. Не се напрягайте излишно, защото няма да можете да се зарадвате.

Тя се насили да се усмихне, докато повдигаше един капак. Филип почука на прозорчето и Андрю му отвори. Мание си бе сложил „изгладена“ риза. Ако се съдеше по резултата, вероятно Хопа бе работил с ютията… Освен това Филип беше подстриган, а косата му бе прилежно разделена на път — нещо, което никога досега не бе правил. Приличаше на човек, който се готви да приеме първо причастие, но е закъснял с трийсет и пет години за церемонията.

— За да бъде вечерята ни по-лека, няма да има предястие — обяви Андрю. — Моля, заповядайте на масата…

Управителят и камериерката се настаниха от едната страна, а икономът и готвачката — от другата. Едва седнал, Мание изведнъж придоби особено изражение и Блейк помисли, че всеки момент ще се разплаче.

— Какво ти става?

— Чувствам се странно. Толкова отдавна не съм вечерял в замъка… Много ви благодаря, че ме поканихте… Извинете, не очаквах, че ще се разстроя така…

— Четирима около тази маса, това никога не е било — обади се Одил.

— Четирима и половина! — поправи я Манон и посочи корема си.

Внезапно Блейк възкликна:

— Забравихме виното!

— Не сме го забравили — поправи го Одил. — В избата е… Ако ви се пие, донесете си го сам.

— Аз не мърдам оттук — каза Мание. — Много съм си добре! Нямам никакво желание да развалям очарованието на мига.

След като и Манон отклони идеята, Блейк заяви:

— Добре де, ще отворим бутилка следващия път. Така тази вечер нищо няма да отвлича сетивата ни от вашите вълшебни ястия, скъпа Одил.

Докато готвачката подготвяше чиниите, в стаята тържествено се появи котаракът.

— Наистина е красив — отбеляза Мание. — Виждал съм го в парка, но отдалече. Чудя се дали ще се разбират добре с Хопа…

— Между твоето куче, което винаги си търси по какво да тича, и Мефисто, който има нужда от физически упражнения, съществува основа за добро партньорство — отвърна Блейк.

— Оставете котарака ми на мира — заплашително се обади Одил.

С професионално движение тя постави чиния с ястие с гарнитура пред Манон.

— Днес заведението ви предлага патица конфи от Ланд и картофи сарладез.

Мание тутакси разгъна салфетка и я пъхна в яката си. Носът му последва траекторията на чинията, която Одил му поднесе, и той вдъхна уханието с продължително възклицание. Готвачката приключи със сервирането, поднасяйки малка чинийка и на котарака. Всички изчакаха властелинката на тенджерите да заеме мястото си, за да започнат да се хранят едновременно, макар че Филип вече стискаше вилицата в ръка…

— Приятен апетит — каза тя.

С върха на ножа си Блейк изпробва хрупкавата кожичка на месото и отбеляза възхитено, че е съвършена. После поклати глава със задоволство.

След първите хапки всички поздравиха майсторката за кулинарното й постижение. Дори котаракът скочи върху масата в опит да си отмъкне нещо допълнително.

— Какво ти става? — скара му се Одил и го върна на пода. — Никога не си правил така!

— За него също е празник — защити го Мание. — Във всеки случай аз съм дяволски доволен.

— Само не се надявай да отмъкнеш нещо и от нашите чинии! — пошегува се Блейк.

Разговорът се насочи към времето, което с всеки изминал ден ставаше все по-хладно и влажно, и се отклони към необходимостта да се носят шалове и зимни шапки. Манон слушаше разказите им за плътните шапки от детството, които приличали на рицарски шлемове, а майките им ги принуждавали да носят. Разказаха й и за училищните боеве със снежни топки. Младата жена се усмихваше и виждаше събеседниците си в нова светлина. Одил, Блейк и Филип си припомняха всевъзможни подробности, като например в колко часа са си лягали като хлапета, кои са били любимите им комикси и дори какъв е бил вкусът на пастите им за зъби — очевидно различен във всяка страна. Разказваха за родителите си, които вече ги нямаше. Изведнъж погледът на Манон се премрежи от тъга. За да отклони мислите й, Андрю дискретно промени темата на разговора.

— Накрая, като си помисля — обобщи той, — въпреки разликите във възрастта едни и същи неща са ни харесвали и са ни дразнели. А казват, че уж на вкус и на цвят приятели няма. Да вземем например киното…

Мание веднага подхвана новата тема:

— Аз гледам най-вече екшъни и комедии, но помня, че обожавах един китайски филм, много муден, със субтитри от по три думи, макар че през това време актьорите говореха по десет минути. А вие, госпожо Одил?

Тя въздъхна с усмивка.

— Не знам дали да ви кажа, ще ми се смеете…

Притисната от всички страни, накрая тя се предаде:

— Имам слабост към американските музикални филми. Направо ме побъркват. До сълзи ме трогват всички тези хора, които изливат надеждите и болките си в песен. Те имат същите грижи и проблеми като нас, но музиката възвисява и най-големите трагедии. Възвишената красота на тяхното отчаяние ми дава сили. Ето, само като говоря за това, настръхвам. Някои го смятат за кич, но аз мисля, че ако искаме да покажем на извънземните най-силното чувство, което представител на нашия вид може да изпита, съчетано с най-доброто, което може да създаде, просто трябва да им пуснем един мюзикъл…

Впечатлен, Блейк поклати глава. Филип слушаше като омагьосан.

— Често ли гледате мюзикъли? — попита Манон.

— Горе в стаята си имам малка колекция от DVD и тя е единственото, което ми е останало от предишния ми живот. Гледам ги, но винаги с кърпичка с ръка… Когато героите на филма се разделят, плача като Магдалена. Но пък елате да ме видите, когато отново се събират!

— Мадлена ли? — учуди се Мание, недоразбрал. — Плачете като сладкиш?

— Не, като блудницата, която плакала в нозете на Исус! Ами вие, Андрю, какви филми харесвате?

— Отдавна не съм гледал филми. Винаги Диан избираше какво да гледаме, иначе рискувахме да попаднем на блудкава продукции. Защото като не разбирам, мога да се задоволя и с най-лошото. Благодарение на нея открих френското кино и вашите класици, но също така и много изненадващи за мен ленти. Тя имаше дарбата да се въодушевява от най-необичайни неща. Аз я следвах. Всъщност мисля, че нямам любим жанр. Понякога обичам да се смея, друг път ми е приятно да гледам драма. От време на време нямам нищо против да изпитам страх.

— Аз пък точно такива харесвам… — призна Манон. — Често с Жустен си вземахме филми на ужасите само за да изпаднем в див страх. Все такива, дето ни карат да пищим от ужас. Например младежи бродят в гора, в тъмна нощ, и са преследвани от не знам какво си създание. Страхотно изживяване… А най-добре е, ако изобщо не виждаш чудовището. Ако го видиш, не те е страх чак толкова. Притисках се към Жустен и се вкопчвах в ръката му така, че му излизаха синини! Не смеех даже да отида до тоалетната…

— Аз пък да ви кажа — впусна се в спомени и Мание — най-дълбок отпечатък у мен остави един филм на ужасите, казваше се „Вирус канибал“. Със зомбита… Бях на пет години. Цял месец след това се боях от всичко и от всички. Ако някой възрастен се опитваше да ме докосне, започвах да крещя. Исках да отскубна ръката на съседката, защото бях убеден, че е зомби.

— На пет години ли? — възмути се Одил. — Кой ви е разрешил да гледате подобен филм на тази възраст?

— Майка ми ме беше оставила за малко у една нейна колежка, децата й бяха тийнейджъри…

— Зомбитата винаги привличаш интерес — обади се Блейк. — Трябва да ги включват навсякъде. Представете си само: „Моята прекрасна лейди и зомбитата“, „Зомбитата са вечни“ с Джеймс Бонд или „Граф Монте Кристо и зомбитата“.

— Как пък се сети за „Граф Монте Кристо“? — вметна Мание. — Точно тази книга почнах да чета на дребния.

— Значи е вярно, че давате уроци на някакво момче от града? — обърна се към двамата Одил. — Добре сте направили.

— Той ми помага за покупките, аз му помагам за училище…

— Ако всички постъпваха като вас, светът щеше да е по-приятно място за живеене — одобрително кимна Манон.

— Между другото, с тази книга виждаме зор — продължи Мание. — Това е една тухла с повече от хиляда страници и още не съм намерил подходящо място за Хопа…

* * *

Когато Блейк разпредели десертните чинийки, Одил тържествено съобщи:

— А сега, позволете ми да ви предложа фини тарталетки с карамелизирани градински ягоди. Но бъдете снизходителни, защото не съм ги правила от години.

Никой не реагира на думите й. По-лошо — сътрапезниците бяха замръзнали и сякаш онемели от смущение. Одил разбра какво става едва когато проследи погледите им, които се събираха в една точка, на прага на кухнята. Там стоеше госпожа Бовилие. Блейк и Мание скочиха на крака.

— Радвам се, че прекарвате приятно вечерта си — каза Госпожата.

Одил отстъпи крачка назад с изражение, в което изненадата се смесваше с известна боязън.

— Но моля ви — продължи господарката, — не го приемайте като вражески десант, макар че се спускам от горе… Просто смехът ви ме привлече.

Блейк пое инициативата.

— Заповядайте да споделите десерта с нас.

И побърза да сложи прибори.

— Много мило от Ваша страна, но ще се качвам в спалнята си.

— Настоявам…

Едва продумал, Андрю вече съжаляваше за думите си.

— Вие май обичате да настоявате — иронично отбеляза Госпожата.

В забележката й не прозираше намерение да го засегне. Намеси се и Мание:

— Хайде, останете с нас, глупаво е да си тръгнете!

Одил, загубила ума и дума, просто й поднесе своята тарталетка.

— Е, добре — склони Госпожата. — Ще ви правя компания за малко.

Седна и се възцари гробна тишина. После тя се обърна към Манон.

— Във вашето състояние трябва да внимавате с котарака. Не е хубаво за бременните да контактуват с котки.

— Няма проблем. Направиха ми изследване, вече съм боледувала от токсоплазмоза. Много мило, че ми го казвате.

Блейк подаде чинийката си на Одил, която раздели неговата тарталетка на две и му върна половинката.

— Наистина ни е ужасно приятно, че сте тук при нас — заяви Мание на Госпожата. — Трябва някой ден да излезете и да ме посетите. В този сезон паркът ви е великолепен.

— Болките не ми позволяват да напускам сградата, но съм ви благодарна за поканата.

Всеки опита десерта, като на свой ред изреди дежурните за случая любезности.

— На драго сърце бих ви предложила шампанско, за да отпразнувате приятното си събиране, но не зная дали в тази къща е останала и една бутилка. И дали все още става за пиене. А вие наясно ли сте, Одил?

— Ако има, трябва да е в избата, а аз никога не слизам там. Заради…

— Бях забравила.

Скоро Госпожата все пак реши, че трябва да се прибира. Към края тя разговаряше съвсем нормално с Блейк и, изглежда, вече му беше простила. Вечерта постепенно вървеше към своя завършек. Неусетил как бе минало времето, Мание със съжаление пое обратно към къщичката си.

— Следващия път, госпожо Одил, ще ви донеса манатарки за вашето конфи. Още веднъж ви благодаря, беше възхитително.

Одил го изпроводи с поглед, докато той се отдалечаваше в нощната мъгла. Салфетката, която бе забравил да свали, все още висеше на шията му.

Манон предложи да помогне в разтребването, но имаше толкова уморен вид, че бързо беше отпратена да си ляга. Мефисто се качи с нея, което никак не се понрави на готвачката. Този котарак все по-често й изневеряваше.

Одил и Блейк останаха, за да приведат всичко в ред.

— Тази вечеря беше добра идея — отбеляза тя. — Мислите ли, че наистина им беше вкусно?

— Как изобщо можете да се съмнявате? Дори Госпожата изяде цялата си тарталетка.

— Приятно ми беше да готвя за всички вас. Наистина ми достави удоволствие. Може би някой ден трябва да го повторим…