Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (21)

21.

Андрю се върна от малкия салон с последния поднос, препълнен с чашки и десертни чинийки. Остави го до мивката, докато Одил приготвяше вечерята.

— Ако нямате нищо против — въздъхна той, — ще подредя всичко това в миялната машина по-късно. Капнал съм.

Поколеба се за миг и продължи:

— Кажете, вие познавате ли онези двама гости на госпожата от днес следобед? Нещо не ми се струват много читави. Когато се приближавах, те понижаваха глас по един особен начин, някак подозрително. И смехът им беше фалшив. Имам чувството, че говорят само за пари.

Одил мълчеше.

— Госпожата приема все повече гости — продължи Блейк. — Вече почти всеки ден тук идват външни хора.

— Пък вие само я подкокоросвате с усърдието си… Идеята да се пали камината, е чудесна. А с новото разположение на ниската масичка и фотьойлите, благодарение на вас, все едно се намираме в магазин за мебели…

— Филип цепи толкова много дърва, че би било жалко от време на време да не палим камината, особено през този сезон.

— Филип, значи… — отбеляза готвачката. — Бързо-бързо се надушихте, като краставите магарета…

— Първо на вас предложих, госпожо Одил, да си говорим на малки имена. Ако бяхте приели, двамата също щяхме да приличаме на крастави магарета.

Одил вдигна чинийката на Мефистофел, старателно облизана. Блейк се отпусна с въздишка върху един стол.

— Не си усещам краката.

Готвачката продължаваше да се суети. Отвори един висок шкаф и се надигна на пръсти, за да се добере до един дълбок тиган.

— Може ли да изкажа едно мнение? — попита Андрю.

— Хайде, давайте.

— Защо държите приборите, които най-често използвате, в най-труднодостъпните шкафове, а огромните тенджери стоят долу. Можете да ги смените, така ще си спестите усилието…

Одил тресна тигана върху масата, застана пред Блейк и се подпря върху ръба й като състезател по канадска борба. Приближи се толкова, че Андрю я виждаше съвсем ясно и без очила,

— Чуйте ме добре, господинчо, който размества мебели и пали камината: няма и две седмици, откакто сте тук, а вече имате нахалството да ме поучавате как да подреждам моите тенджери в моята кухня? За кого се вземате?

— Не се сърдете де, беше просто съвет, за да ви е по-удобно…

— Вие не се грижете за моето удобство и ще има мир и тишина!

Блейк не възрази. Одил му сервира храната, рагу с претоплена гарнитура от зеленчуци. Когато пак се надвеси над мивката, Андрю заговори на Мефистофел:

— Ти си станал по-гальовен. Искаш ли прегръдка?

Котаракът изви глава към него.

— Хайде, ела, писанчо, дори ще получиш парченце месо…

Животното стана, протегна се мързеливо и се приближи към иконома с великолепната си походка на хищник. Той го вдигна и го сложи на коленете си. Одил кипеше цялата. Блейк промърмори:

— Да не би да си напълнял, а? Трябва да правиш упражнения. Вярно, че ядеш само дяволски вкусни ястия…

Одил избухна. Котаракът скочи и побягна, забравил всякаква гордост.

— Първо, когато човек се храни, не бара животни! — с пяна на уста заговори тя. — Второ, хич даже не е напълнял, а само така изглежда заради козината…

— Напротив, кълна ви се, усетих, че…

Одил мина на фалцет:

— И трето, ако моята храна не ви харесва, яжте другаде!

Тя издърпа чинията на Блейк и изсипа съдържанието й в коша за отпадъци.

— Защо правите това? — опита да се оправдае той. — Не съм казал, че не е хубаво, дори не успях да го опитам. Казвам само, че трябва да се оставите на вдъхновението си и да готвите така, както го правите за Мефистофел. И освен това, правилно е да се каже „пипа“, а не „бара“…

— Махайте се от очите ми!

Ако Андрю беше шейсет години по-млад, щеше да се качи в стаята си, без да е вечерял. Но предвид възрастта му, реши да посети управителя и да си изпроси парче хляб.