Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (82)

82.

Беше късна нощ. Филип и Андрю стояха насред побелелия от снега парк и чакаха. Вятърът повличаше цели воали от снежинки и ги виеше около тях.

— Значи с Одил просто ей така си уговорихте среща при фризера. Поздравления, това е много добър знак. Известно ли ти е, че в класацията на най-подходящите за ухажване места фризерът се класира съвсем близо до венецианските гондоли? Впрочем струва ми се, че в сцената с Ромео и Жулиета първоначално не е имало балкон. Те са си говорели до един фризер…

— Можеш да се бъзикаш с мен колкото си щеш, но я ми кажи кой през цялото време се докарваше пред Госпожата? И постоянно й правеше мили очи? И се съгласяваше с всяка нейна дума, дори когато няма смисъл…

— Натали винаги казва смислени неща.

— Ооо, минахме на „Натали“. Е, дойдохме си на думата. Англия пак се опитва да завладее Франция. Но не трябва да забравяш, че такова нещо никога не се е случвало! Като сложим това настрани, вие двамата си подхождате.

— Наистина ли мислиш така?

— Ще ти кажа, ако спреш да издевателстваш над мен. Ако ли не…

— Добре, обещавам. Няма да те закачам.

— Е, при тези обстоятелства ще ти призная, намирам, че добре си пасвате.

— Жалко.

— Какво жалко?

— Ами че не мога да си правя шеги с теб за Одил, защото имах една готова и за Хопа…

Двамата едновременно се разсмяха. Мание погледна нагоре и тъй като нощта беше ясна, прояви интерес към звездите.

— Знаеш ли къде е онази Голяма мечка?

— Вдясно от Малкия пингвин — отвърна му Блейк, който не откъсваше поглед от замъка.

— Какъв пингвин?

— Намира се точно над Ютията…

В главата на Блейк се пръсна снежна топка.

— Това, че милорд е учил в университет, не му дава право да си прави майтап на мой гръб.

Блейк намести очилата си и му посочи небето:

— Погледни сам! Ето ти съзвездието Помпа за гуми, а над него е Батман.

Втора снежна топка се разби в челото му.

— Блейк, повече не ме търси. Писна ми от откачените ти идеи. Ту заплашваме с пушка разни хора, ту обираме някаква кукувица…

— Добре че ме подсети, тя се обади по телефона.

— Какво? — разтревожи се Мание.

— Да, днес следобед. Бях с Госпожата, когато позвъни.

— Подла твар! Сигурен бях, че ще ни изпее. Ама и ти с твоите възвишени идеи, с кой акъл й даде пари…

— Ние отидохме да си вземем своето, не да крадем. А ти нищо не си разбрал. Тя се обади, за да предупреди най-любезно Госпожата, че в околността вилнее банда от българи и че тя е станала нейна жертва. Разказа й колко героично се е държала пред един едър здравеняк с огнен поглед и един дребосък, който навярно бъкал от въшки, понеже ожесточено се чешел през цялото време. Обясни също, че благодарение на храбрия й отпор нищо не било откраднато…

— Огнен поглед ли? Да бе, като на престояла риба… Освен това нямам въшки. То беше заради кретенската ти качулка.

— Командосите не се чешат като прокажени.

— Кого наричаш прокажен? — Мание започна да оформя една наистина огромна снежна топка.

Блейк посочи замъка.

— Виж, Манон вече угаси светлината.

Филип погледна часовника си.

— Точно в уреченото време. Хаким трябва вече да е дошъл в къщата. Като си помисля каква нощ ни чака, ръцете предварително започват да ме болят…

— Все някой трябва да играе Дядо Коледа, за да може другите пък да вярват в него…

Двамата мъже изчезнаха в снежната нощ. И запяха в един глас „Jingle Bells“, но всеки на своя език.