Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (79)

79.

В разгара на предпразничното настроение градът грееше в многоцветни светлини. Хората се тълпяха в магазините за последни покупки. Блейк паркира колата до един ресторант в центъра.

— Сигурна ли си, че предпочиташ да вечеряш тук? Не искаш ли малко да изчакаме и да се върнем в замъка?

— Много съм гладна. Няма да издържа два часа. Ще вземе наистина да ми прилошее! А и ще се уверите, че ресторантчето е много приятно.

— Желанието на жената е закон… Но преди това ще ми разрешиш ли да те оставя за няколко минути? Искам да се възползвам, че телефонът ми се включи, и да звънна.

— Добре, междувременно аз ще запазя маса и ще опустоша цяло панерче хляб…

Блейк застана пред едно пъстро магазинче за коледна украса и набра номера. На отсрещния тротоар, през прозорците, обрамчени с изкуствен скреж, виждаше как Манон се настанява край една маса.

— Добър вечер, Ричард.

— Каква приятна изненада! Само не ми казвай, че си се покатерил на върха на хълма с твоя контузен крак!

— В града съм и кракът ми вече е по-добре…

— В града ли? Чудесно. Маугли най-сетне е излязъл от джунглата…

— Маугли се извинява на Балу за безпокойството, но има нужда от съвет…

— Съвет значи? И какво възнамеряваш да правиш с него — да се вслушаш или както обикновено?

— Нищо не обещавам, но държа да чуя твоето мнение. Ето какво: попречих на госпожа Бовилие да продаде част от имота.

— И как успя?

— Деликатно и с дипломатически финтове… Искам да кажа с едно куче, един луд и ловна пушка. Друг път ще ти обяснявам. Проблемът е в това, че тя разчиташе на продажбата, за да налее пари в имението, а сега няма да ги получи. Бих могъл аз да купя парцела, но в този случай ще се наложи да й разкрия кой съм…

— И имаш колебание ли?

— Дори нещо повече… Това си е риск.

— Да разгледаме нещата прагматично. Ако откупиш земите и, вече ще бъдете свързани. Този момент ли те притеснява?

— Не точно.

— Ако схващам правилно, повече от всичко се боиш, че тя ще ти се разсърди, задето си я лъгал. И така няма да приеме мъжа, скрит под маската на иконома. Прав ли съм?

— Както го казваш, изглежда просто…

— Каквото и да решиш, тя при всички случаи ще научи кой си. Не можеш да лъжеш вечно…

— А какво ще правя, ако се разсърди? Или пък вземе, че ме уволни?

— Ами ще загуби едновременно един брилянтен иконом, един приятел, който може да я измъкне от задънената улица, и един свестен мъж. Натали не е глупачка. Имай й доверие.

— Не се съмнявам в нейната реакция, а в моята.

— Преди няколко месеца ти изцяло се бе отдал на съжаления. Сега пък си обсебен от съмнения. Е, все е някакъв напредък… Отдавна не си бил толкова бодър и енергичен. Виждам отново предишния Андрю. Чувствам, че пак си жив и готов да се впуснеш в нови начинания. Май хрумването ти да се върнеш във Франция се оказа не чак толкова лоша идея, колкото ми се стори в началото. Не ми е лесно да го призная, но ти, старче, се оказа прав! Както си прав да искаш да отидеш при Сара. И да купиш тази земя. Мисля дори, че си прав да се грижиш за Натали, тя го заслужава. Нямаш нищо за губене, Андрю. Още от дете винаги се съмняваш в себе си. Познавам те достатъчно добре. Но вече си на възраст, в която трябва да се научиш да се доверяваш и на себе си…

Блейк помълча.

— Благодаря, Ричард.

— You’re welcome^[1], братле.

Когато седна срещу Манон, Блейк установи, че в панерчето за хляб е останала само една филийка.

— Аз ли се забавих, или ти си била много гладна?

— Ако не беше сухар, щях и него да омета.

По средата на масата гореше свещ. Наоколо имаше само млади двойки и приятелски компании.

— Странно как се озовахме тук ние двамата. Малко се открояваме на общия фон. Но ми е много приятно. Едва от няколко месеца сте тук, а имам чувството, че ви познавам открай време.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката. Две пици.

— Ако Одил ни види отнякъде, че ядем тук, няма да е много доволна.

— Надявам се, че с нея и Филип всичко ще се подреди добре…

— Ще разберем, щом се върнем. Само дано не намерим някой от двамата пребит и проснат безжизнен сред котенцата, а те да се катерят по трупа му…

— Не знам защо, но в тази роля виждам само Филип…

— И аз.

Когато сервираха пиците, Андрю обяви:

— Манон, трябва да поговоря с теб за нещо сериозно. Но ми е доста трудно… Пак имам нужда от помощта ти. Малко съм объркан, ала мисля, че точно ти можеш да ме изведеш на правилния път.

— Вие имате нужда от мен ли? Как така…

— Пак във връзка с дъщеря ми… Извинявам се, че те питам така директно, но трябва нещо да разбера.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ако баща ти те потърси след дълга раздяла, как си представяш тази среща? Какво искаш да ти каже?

Манон тъкмо бе забола парче от пицата. Ръката й за миг увисна във въздуха и се отпусна. Тя остави вилицата на масата. Изгледа Блейк със смесица от нежност и тъга.

— Вие нямате нищо общо с тип като него — прошепна тя. — Баща ми ни изостави, двете с майка ми… Освободи се от всякакви отговорности и никога не каза и дума за извинение. Не ме е поздравявал за рождения ми ден, нито се е интересувал дали се справям добре в училище. Считам, че просто не съм имала баща. Вие изобщо не сте такъв човек. Когато ви слушам как говорите за жена си, когато гледам как ви е грижа за другите хора, нямам и грам съмнение в това. Бих била безумно щастлива, ако вие бяхте мой баща, но и това, че съм ваша приятелка, вече е голям късмет за мен. Какво толкова сте причинили на дъщеря си, че ви яде съвестта?

— Оставих я сама. Откакто майка й я няма, просто я изоставих. Вече дори не помня кога за последен път сме разговаряли като близки. Кога хората губят връзката един с друг? В кой момент я загубих и аз? Когато Диан ни напусна, Сара прояви голяма твърдост. Оставих я да се справя съвсем сама, защото нямах сили да се занимавам дори със себе си. Тя се научи да живее, без да разчита на баща си. Мисля, че връзката с един човек се загубва тогава, когато той вече няма нужда от теб… В началото детето вижда единствено вас и не може да живее без онова, което му давате. Щом ви съзре, ръчичките му се протягат, очите му ви гледат. Но скоро се оказва, че с тези ръчички не може да прегърне целия свят, който се разкрива пред очите му, и напълно логично поема към него, за да го опознае. Разширява хоризонта си и се отдалечава. И когато си дадеше сметка за това, детето вече е далече. За няколко месеца загубих жена си, загубих и дъщеря си. Забелязах, че тя. Вече не се нуждае от мен. Не искам да връщам времето назад, а само да й кажа, че съм ядосан на себе си. Без съмнение, трябваше аз да бъда нейната опора, но тогава не бях в състояние да й го предложа. Сега искам да я накарам да повярва, че отново може да разчита на мен.

— В живота на децата винаги настъпва една възраст, когато отношенията с родителите вече не са най-важното нещо в живота им. Вижте какво се получи с майка ми. Сега си разменяме есемеси и те стават все по-дълги, и това ми е напълно достатъчно. Да, накрая ще се помирим съвсем, но отношението й вече не ме кара да страдам. Затворих тази страница от живота си. Веднъж вие сам ми разказахте как сте си тръгнали от дома. Разберете, Сара просто е скъсала пъпната връв.

— Но не и аз. Имам нужда от нея, искам да й бъда полезен. Обожавах да стоя да я чакам, когато имахме среща. Бях щастлив, когато можех да я взема от училище. Още помня онази стеничка, по която я оставях да тича, а аз я държах за ръка. Последния път, когато минахме оттам, не аз, а тя ми помогна да приседна на зида… Времето минава, сега съм тук и не зная как да постъпя, за да станем отново близки. През януари ще й отида на гости. Но когато тя ме посрещне на аерогарата, какво да й кажа? Трябва ли да я прегърна? Дали да не й споделя всичко още в колата? Знаеш ли, Манон, по цели нощи си представям този момент и го репетирам пред огледалото…

— Не подхождайте към тази среща боязливо. На нейно място просто щях да искам да се върнете и да заемете мястото си, без обяснения. Нека животът ви подскаже как. Веднъж един много добър човек ми обясни, че е нужно време, за да се научиш да казваш нещата простичко. Ето че това време е дошло…