Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (27)

27.

— Полудявам! Стигнах дотам, не да го шпионирам на излизане от работа. Най-лошото е, че изглежда така, сякаш нищо не се е случило. Дори няма тъмни кръгове под очите. Представяте ли си, заливаше се от смях с един колега. Как може? Аз нося неговото дете, цялата отговорност е легнала на плещите ми, а той се забавлява. Явно вече ме е забравил… В сряда прекарах вечерта на неговата улица в опити да го зърна през прозорците на апартамента му. Не видях кой знае какво, освен че няколко пъти ходи до хладилника. Ако съдя по отблясъците по тавана на дневната, според мен цяла вечер игра компютърни игри или гледа телевизия. А през това време аз зъзнех отвън и сърцето ми беше свито от мъка… Бездомна и бременна! Страхувах се, че хората ще ме вземат за проститутка. И всичко това — заради него! Десет дни и десет нощи, откакто го чакам, господин Блейк. Нито един SMS, нито дума през интернет, нищо. Вече не спя, не живея. На ръба съм…

Младата жена отново избърса очите си.

— Манон, излишно е да плачете. В края на краищата, за един живот десет дни са само капка в морето. А в подобна история бързането никога не е добър съветник.

— Извинете, но говорите глупости! — разпалено отвърна момичето. — Пак ги плещите като от книга. Лесно ви е да сте разумен, нали не сте засегнат. Някога случвало ли ви сее да се поболеете от очакване? Чакали ли сте отговор, върху който нямате власт, но от който е зависел животът ви.

Думите на Манон подействаха на Блейк като кофа с ледена вода. Малката имаше право. Ако се напрегнеше да си спомни подобни ситуации в живота му, трудно щеше да избере една или две. Шаблонните му фрази бяха като затворена врата, зад която се криеха прашасали спомени, таяха се чувства и истински емоции. Манон току-що бе взривила тази врата и Блейк усети как го връхлита лавина от спомени.

Видя себе си през онази вечер, когато за пръв път забеляза Диан на един концерт. Техен общ приятел обеща да му даде адреса й: шест дни влудяващо очакване. После, когато след много неуспешни опити да имат дете, тръпнеха да разберат дали поредната бременност ще успее: осем безсънни нощи. И когато майка му се надяваше да се излекува от рака и той някак успяваше да изглежда спокоен, ала се криеше и плачеше в очакване на присъдата… Примерите бяха десетки. Не всички от тези очаквания завършваха с катастрофа, дори напротив. Накрая той бе позвънил на вратата на Диан под смехотворния предлог да й върне един шал, макар да знаеше, че не е неин. А Сара в крайна сметка се роди. Но всеки път му се искаше да даде всичко, за да накара стрелките на часовника да се движат по-бързо, за да накара дните да отлитат като секунди.

Блейк вдигна очи към Манон и задавено прошепна:

— На ваше място щях да пробвам да му пиша.

— Чудесна идея, но какво да му кажа с това писмо?

Андрю потърка слепоочието си.

— Не показвайте нито гняв, нито упрек. Ако искате, ще ви помогна.

За част от секундата изражението на младата жена се промени. В погледа й блесна надежда и признателност.

— Не ви гарантирам резултата — предупреди Блейк, — но си струва да се опита.

Манон се хвърли на шията му и го целуна по бузата.

— Вие сте ангел. Отивам да потърся нещо за писане.

Блейк започна да диктува, мислейки, че поне обръщението няма да е проблем.

— „Скъпи Жустен…“

— Аз бих написала „Скъпи мой Жустен…“

— Момичетата обичат да си присвояват мъжа, но ние, мъжете, не оценяваме много високо това качество. Особено в началото, повярвайте ми.

— Добре тогава, нека е „Скъпи Жустен“.

Андрю продължи уверено:

— „Минаха десет дни, откакто не сме се виждали. Липсваш ми. Животът ми не е същият без теб. Разбирам, че се нуждаеш от време, след като научи за бременността ми. Мислех си съвсем искрено, че съм ти подготвила прекрасна изненада, но сега си давам сметка, че това не е било така. Не съм забременяла нарочно, но детето е вече тук, то е твое и това ме прави щастлив…“

— Искате да кажете „щастлива“…

— Разбира се, щастлива. „Макар че то се появи неочаквано, аз винаги съм се надявала, че един ден с теб ще имаме деца. Не искам да си присвоявам живота ти, искам само да го споделя.“

Андрю млъкна за момент. Манон записваше с бързината, на която беше способна. Той продължи:

— „Не се страхувам от самотата, боя се да остана без теб. Не се стремя да бъдем семейна двойка на всяка цена, искам само да живея до теб, да те виждам всяка вечер. Знам, че с теб животът ми ще бъде по-хубав. Когато се налага да сме разделени, искам да те чакам и да знам, че ще си дойдеш. Ти за мен си нещо, без което не мога, като въздуха и водата. Вярвах, че и аз съм това за теб. Моля те, кажи ми, ако съм се лъгал…“

— Лъгала — тихичко го поправи Манон.

— Да, така е — замислено каза Андрю. И продължи да диктува: — „Кажи ми и дали само аз съм се надявал. Вярно, имал съм и други връзки, но никой друг човек не ми е въздействал както ти. Никога не съм изпитвал онова, което изпитвам в този момент. Аз просто те обичам много, обичам да те гледам, да се наслаждавам на жестовете ти и мисля, че до теб ще бъда по-добър човек, отколкото съм сега. Смятам, че ще се справям по-добре, когато е заради двама ни. Разбирам, че ти е нужно време, за да разбереш дали аз наистина съм човекът за теб и дали ти имаш желание да си с мен. Дори да боли, готов съм да чакам. Отговори ми веднага, щом можеш. Надявам се, че ще се върнеш при мен. Обичам те.“

Манон престана да пише, обзета от странно усещам. Всяка отделна дума отговаряше напълно на чувствата, които бушуваха в сърцето й. Въпреки това, фактът, че ги чува от устата на мъж, който би могъл да й бъде дядо, я смущаваше. Тя погледна Блейк внимателно, но върху лицето му не се четеше нищо.

— Много е красиво — прошепна момичето. — Никога не бих могла да напиша подобно нещо, макар че точно такива са чувствата ми към Жустен. Как го правите?

— Много отдавна, в началото на нашата връзка, Диан скъса с мен. Дори не знаех защо. Помня само колко бях съсипан. Изживях истински кошмар. Знаех, че тя е жената на моя живот. Сигурен бях, че ако я загубя, никога няма да бъда щастлив с друга. Зачаках, както и вие сега. Бях забравил колко много чаках тогава. Също като вас се криех и я дебнех навсякъде, където знаех, че ходи. Също като вас не разбирах как може да продължава да живее, докато аз бях толкова нещастен. Писмото, което ще изпратите на Жустен, е онова, което аз трябваше да й напиша някога, ако бях способен…

— Способен сте, щом ми го продиктувахте.

— Със закъснение от четиридесет години, Манон. Тогава не умеех да казвам нещата така простичко и искрено. Необходимо ми беше време, за да се науча. Когато човек е млад, се страхува от началото. Защото още нищо не знае… А щом остарее, се страхува от края. Знае много неща, но вече няма закога да си служи с тях. Тъй че, ако моят опит може да ви бъде от полза, някогашните ми страдания не са били съвсем напразни.

Манон гледаше изписаната с драсканици страница.

— Ще препиша всичко на чисто и ще му го оставя, когато сляза в града.

— Не, Манон. Трябва да му го изпратите по пощата. Той изобщо не бива да узнава, че сте се доближавали до дома му. Мъжете мразят нахлуването в тяхна територия…