Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (56)

56.

— Одил, моля ви, бъдете благоразумна.

— Излишно е да настоявате. Отговорът ми е не.

Блейк не се предаваше лесно.

— Не може да сервираме ястията без вино, а аз няма как да го избера сам. Слязох в избата, но там има много и различни вина.

— Вземеше наслука едно червено. Ще бъде напълно подходящо.

— Не разбирам как можеше да влагате толкова старание, приготвяйки великолепните си ястия, а да се опъвате за вината.

— Не се опъвам за вината, а за избата.

— Ако искате, ще сляза с вас. Ще бъда ваш бодигард…

— Много мило, но нямате власт над моите фобии.

— Никога ли не сте слизали там?

— Само веднъж, и ми беше предостатъчно. Питайте Госпожата, и тя беше с мен. Не знам какво ме полази, но се изстрелях нагоре като изтребител…

— В такъв случай ще уведомя Госпожата: понеже главният готвач се бои от някакви животинки, на празничната вечеря сервираме чешмяна вода.

— Ако имахме уоки-токи, вие можеше да ми опишете бутилките, а аз щях да ви кажа кои от тях да вземете.

— А защо не организираме експедиция с робот с дистанционно управление? Тъй или иначе, не разполагаме с уоки-токи.

Твърдо решена да не отстъпи, Одил скръсти ръце пред гърдите си. Блейк премина в настъпление.

— Вие само ще ме придружите долу. Просто ще затворите очи, а аз ще ви водя. Така нищо няма да видите. Щом стигнем до касите с вино, поглеждате, избирате и се качваме, ако искате, на бегом. И повече не говорим за това.

— А вие нямате ли някаква фобия?

— Имам, от гигантските крабове в Аляска. Когато бях малък, някои рибари продаваха краката на тези огромни създания. Бяха дълги, тънки и обсипани с бодлички, наподобяващи ноктите на пришълците от филмите. В интерната един съученик от моята стая бе купил крака от раци и се бе скрил под леглото ми. Когато излязох от банята, видях как гигантски неща мърдат върху паркета и избягах в коридора. Съвсем гол…

— Горкичкият. Само че едва ли често ви се налага да ги виждате тези ваши крабове от Аляска. Във всеки случай мога да ви успокоя, че от доста време не са се вясвали наоколо. Последния път трябва да е било през мезозойската ера.

— Страхотно, сега вече съм спокоен. Значи можем да слизаме.

— Коя част от изречението „Никога няма да сляза“ не разбирате?

— Разбирам само, че времето минава, а ни трябва вино за тази вечер. И че никой освен вас не може да го избере…

* * *

Блейк водеше Одил за ръка, а очите й бяха превързани с кърпа. Вцепенена от страх, тя пристъпваше сковано и дишаше на пресекулки.

— Отпуснете се, остават още няколко стъпала. Всичко е наред.

Стигнаха до началото на дълъг коридор със сводест таван от тухли. Блейк успя да включи осветлението, натискайки ключа с лакът. Навлязоха в лабиринта. Избата се простираше под целия замък. Още при първите разклонения, Блейк се поколеба и спря. Разпозна помещението без врата, пълно с ръждясали градинарски инструменти. Помнеше, че беше завил надясно точно на мястото, където имаше две детски колела и купчини пожълтели стари вестници, посипани с миши барабонки.

— Само не ми казвайте, че сме се загубили — прошепна с треперещ глас Одил.

— Имайте ми доверие.

Когато стигнаха до залата, където бе забелязал бебешка количка, покрита с чаршаф, най-после си отдъхна. Следващата зала беше точно тази, която търсеха. Беше помещение с нисък свод и пръстен под, а три от стените му бяха покрити със стелажи с бутилки. Пред нозете им имаше разхвърляни дървени касетки.

— Внимавайте със стъпалата. Пристигнахме. Пуснете ме за секунда, трябва да използвам и двете си ръце…

Блейк се освободи и с няколко резки движения разчисти най-големите паяжини.

— Какво правите?

— Мисля за вас.

— Последния път, когато мислихте за мен, пет дни ходих с черни зъби.

Той я хвана за раменете и я заведе точно пред отделението с червените вина.

— На три махам превръзката, вие избирате виното и готово. Хайде. Едно. Две. И хоп!

Одил полека отбори очи. Видя пред себе си стена от бутилки.

— Какъв ужас, толкова паяжини… Прахът ми пречи да прочета етикетите.

— Ако искате, мога да отида за парцал.

— Не мърдайте оттук, за бога… Ето, виждам различни вина бордо — грав, сент-емилион. Няма да рискуваме. Те ще са трима, значи ще ни трябват най-малко три еднакви бутилки.

— Смятате, че са пияници само защото са англичани ли?

— Две ще поднесем на вечерята и едно — за да проверим дали виното е добро. С толкова стари бутилки понякога се получават изненади.

Одил се наведе, за да прегледа останалите.

— Значи тук имаме „Шато Лафит“, „Шато О-Брион“^[1]. И дори бургундски: вон-романе, шасан-монтраше… Прекрасна изба.

— Трябва да слизате по-често, нали ви казах.

— Не започвайте пак.

Тя посочи с пръст:

— Виждам белите. Едно сотерн несъмнено би било доста неочаквано, но както обичате да се изразявате, защо не?…

Одил се понаведе още малко. Изведнъж, зад бутилките в дъното на отделението тя долови някакво движение. Замръзна.

— Диан много го обичаше.

Готвачката не отговори. Опита се да запази самообладание, но пред малките черни очички, които я гледаха втренчено, това не беше по силите й. Не извика. Не побягна. Успя само да сграбчи ръкава на Блейк, който оглеждаше съседния стелаж.

Докато отстъпваше, ръката и шията й се натъкнаха на дебела паяжина. Ужасът пропълзя по тялото й и я разтресе. Притъмня й, зави й се свят и подобно на прегрял електрически уред, тя просто изключи.

Строполи се в безсъзнание.