Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (10)

10.

Най-напред се дочу далечен тътен, идещ сякаш от кошмарен сън. След това настана истинска бомбардировка. Накрая проехтя глух удар и се чу ужасяващ глас:

— Господин Блейк, часът е шест и петнайсет. Успали сте се.

Чукането по вратата продължаваше. Андрю трескаво запремига с очи, опитвайки се да дойде на себе си. Изведнъж вратата се отвори и на прага се появи Одил.

— Побързайте! Закъснели сме. На Госпожата няма да й хареса!

Мъжът сграбчи очилата си и се изправи.

— А ако си бях легнал гол? — възнегодува той.

— Щяхте да премръзнете — невъзмутимо отговори готвачката. — Тичайте под душа и не се мотайте, чакам ви долу след пет минути.

Андрю стана толкова бързо, че чак му се зави свят. Нямаше време да регулира кранчетата така, че да получи хладка вода. Докато се сапунисваше, зъбите му тракаха от студ, а после плисна толкова гореща вода, че му идеше да вие. Полуразсънен, ала достатъчно изнервен, все пак слезе в сервизното навреме.

— Понеже това ви е първият ден, отидох за вестника вместо вас — заяви Одил. — Елате в пералното, ще ви покажа как да го изгладите.

Пред очите на Андрю се разкриха и други коридори, които водеха до помещенията за пране и за сушене. Готвачката му посочи дъската за гладене, върху която лежеше вестник „Фигаро“.

— Първо, трябва да покриете масата със специалния калъф за вестници, защото в противен случай по калъфа на Манон ще се отпечата мастило и то ще остави следи по бельото, което тя глади.

И Одил пъхна една ютия в ръцете му.

— Слагате на трета степен. Не повече, защото може да се подпали. Знам го от опит, случвало ми се…

— Ясно, трета степен.

— И ще използвате само ютията със зелената дръжка, защото другата е на Манон…

— Разбрах, мастилото и всичко останало, чистото бельо, което се цапа…

— А сега е ваш ред.

— Да гладя вестника ли?

— Именно. Така се отстраняват гънките, а мастилото се фиксира. И госпожата няма да изцапа пръстите си с чернилка. Не правите ли това в благородническите домове в Англия?

— А, ние там дори не можем да четем — измърмори Андрю. — Един ден, ако вдигнем революция, ще ви поискаме назаем вашия Карл Велики, за да ни изобрети училище.

Вложи цялото си старание. От миризмата на нагорещено печатарско мастило започна да му се повдига. Загледа се в едно едро заглавие: „Курсът на стоманата се повишава с повече от 20%: заплаха за промишленото производство“.

Одил се намеси:

— Госпожата мрази да четат вестника й преди нея.

— Вероятно смятате, че англичаните повреждат с поглед страниците… А тя как ще разбере? Да не би да има детектор на лъжата в кошничката за ръкоделие?

— Госпожата не се занимава с ръкоделие и не трябва да говорите за нея иронично. Ще се изненадате, когато разберете на какво е способна.

— Ако се научи да си чете вестника, без да мисли, че ще си изцапа пръстите, ще бъда наистина впечатлен. Подобни мании са смехотворни.

— Не сте вие човекът, който може да говори за мании…

— За какво намеквате?

Андрю прекъсна гладенето и се изправи срещу Одил.

— Госпожата поне не спи с плюшена играчка като някое бебе… — отговори му войнствено тя.

— Не само си позволявате да нахлувате изневиделица в стаята на мъж, когото познавате едва от един ден… — възнегодува Андрю.

— Закъснявахте. Ако не бях ви събудила, Госпожата със сигурност щеше да ви уволни!

— А и освен това шпионирате неговите най-съкровени тайни! — довърши изречението си той.

— Глупости, изобщо не се интересувам от тайните ви…

— В такъв случай, щом сте толкова недискретна, позволете ми да ви разкажа историята на Джери.

— Не ме занимавайте с излишни неща, дори не знам кой е този Джери.

— Това е плюшеното кенгуру, на което се подигравате. Никога не пътувам без него. Това е любимата плюшена играчка на дъщеря ми. Тя го нарече така, когато кръстникът й се върна от Австралия и й го подари за петия й рожден ден. Навсякъде го мъкнеше със себе си. Ако го загубеше, за нея щеше да настъпи истинска катастрофа. Години наред заспиваше с него. Ако го нямаше, въобще не можеше да затвори очи. Но един ден Джери остана да си седи в ъгъла на леглото. Тя спря да го гушка. Известно време след това го премести на един рафт. А по-късно, когато напусна родния си дом, за да учи в университет, замина без него. Това, разбира се, е напълно естествено, но дълбоко ме разтърси. Свикнах всяка сутрин да ходя в стаята, където дъщеря ми вече не спеше, само за да кажа добро утро на това изоставено животинче. Оттогава навсякъде го вземам с мен. Смейте се, ако искате…

— Много съжалявам, наистина. Не исках…

Прекъсна ги гъстият дим, който внезапно се накълби от вестника.

— Проклятие! — провикна се Одил и дръпна ютията. — Борсовите котировки се подпалиха!

— На финансов език се казва „скочиха до небето“.

— Много смешно. Сега Госпожата ще ни уволни и двамата.

— Много важно, вижте: обявите за работа са непокътнати…

* * *

Седнал сам край масата в сервизното, Андрю си сипа чаша чай. След катастрофалния старт на деня тази сутрин той се отдаде на насладата от глътка силен и сладък „Ърл Грей“. Погледът му спря върху котарака, който видимо не беше помръдвал от предната вечер.

— Е, Мефистофел, каква е твоята тайна? Направи ми удоволствие, отвори очи, дай ми поне едно дребно доказателство, че не си котешка мумия.

За секунда му мина през ума мисълта да се хвърли върху животното, за да го принуди някак да реагира, но преди да премине към действие, се появи Одил.

— Направо не е за вярване! — ядосано измърмори готвачката, докато се отпускаше на един стол. — Ако аз бях изгорила един квадратен сантиметър от вестника й, мога само да се догаждам какво щеше да ме сполети… А сега — нито дума. Не стига това, ами тя си замълча дори когато видя, че сте небръснат. А комбинацията на зелена папийонка със синя риза й се стори много забавна… Потресена съм.

Андрю се усмихна:

— Имате право, тя не направи никаква забележка, когато й оставих подноса. Вашите препечени филийки ухаеха вълшебно, но ароматът на моя изгорял вестник надделяваше.

Одил погледна часовника си.

— Запознахте ли се с Манон?

— Все още не. Може би не е пристигнала.

— Напротив, видях велосипеда й през прозореца. В четвъртък сутрин системно закъснява.

След това Одил погледна към котарака.

— Пожелай ми смелост, Мефистофел, трябва пак да се кача при Госпожата и да й помогна за обличането.

Тя стана. Тихо и носово, Андрю прошепна, имитирайки котешки глас:

— Имай смелост, мяууу…

Одил стреснато се извърна и се втренчи във все така невъзмутимия котарак, с искрица надежда в погледа.

— Говориш ли, Мефистофел?

— Мечтайте си, та той вече дори не отваря очи… — рече Андрю.

Ако Одил имаше подръка тиган, щеше да го цапардоса.