Жил Льогардиние
Напълно побъркан!

1.

Беше късна вечер, при това доста хладна. Мъж, попрехвърлил средната възраст, облечен в смокинг, сновеше напред-назад под стъклената козирка на хотел „Савой“ в самия център на Лондон и трескаво се взираше в мобилния си телефон. От фоайето излезе организаторът на вечерното парти в големия салон. През въртящата се врата зад гърба му долитаха звуци от духовия оркестър, който свиреше парче на Коул Портър.

— Все още ли нямате известие от господин Блейк? — попита той.

— Правя всичко възможно, за да се свържа с него, но не отговаря. Дайте ми още една минута.

— Много неприятно. Надявам се, че не му се е случило нещо лошо…

„Единственото извинение би било, ако е на смъртен одър!“ — помисли си мъжът с телефона.

Той едва дочака организаторът да се прибере и отново набра номера на домашния телефон на стария си приятел. Изслуша записа на телефонния секретар и заговори с приглушен глас:

— Андрю, Ричард е. Ако си там, вдигни слушалката, моля те. Тук всички те очакват. Вече не зная какво да им кажа…

Най-изненадващо, след горещата молба, мъжът отсреща отговори на обаждането.

— Къде ме чакат?

— Слаба богу, там си! Само не ми казвай, че си забравил за галавечерята и за връчването на наградата за най-успешен производител… Предупредих те, че ще направя всичко възможно да бъдеш номиниран.

— Много мило от твоя страна, но това изобщо не ме интересува.

— Андрю, ще ти издам тайната… Ти си победителят. Казвам ти го най-официално, ти вземаш наградата!

— Много вълнуващо. И каква е тази награда? Предвид възрастта на участниците, със сигурност не е нещо за ядене. Какво е — клизма? Лапароскопия?

— Виж, моментът не е подходящ за шеги. Обличай се и идвай незабавно.

— Никъде няма да ходя, Ричард. Отлично помня, че ми каза за тази награда. Само че си забравил какво ти отговорих тогава: тя не ме интересува.

— Осъзнаваш ли в какво положение ме поставяш?

— Сам си се насадил на пачи яйца, приятел… Аз от теб нищо не съм искал. Представи си, че от твое име съм поръчал два тона скариди — понеже много те обичам, — а после ти разиграя цял театър, за да те накарам да ги изядеш…

— Идвай незабавно, човече! Иначе ще кажа на домашната ти помощница, че се занимаваш с Вуду, и тя повече няма да стъпи в дома ти.

Блейк се изсмя.

— Май наистина си притиснат в ъгъла, щом прибягваш към подобен подъл шантаж! Да плашиш горката Маргарет. То е все едно аз да те заплаша, че ще наклеветя жена ти пред Службата за опазване на добрия вкус заради онова, което е сторила с прическата си и с вашето куче…

— Не замесвай Мелиса в тази история. Не се шегувам, Андрю. Ако не дойдеш, знаеш на какво съм способен…

— Както оня път, когато ми приписа, че съм похитил маймунката на госпожа Робъртсън? До смъртта си тя беше убедена, че съм я изпекъл и изял. Както и да е, Маргарет няма да ти повярва. Ще й обясня, че си наркоман. А ако успееш да я накараш да напусне, ще ти платя едноседмична почивка на Бахамите с жена ти и с нейната прическа.

— Стига вече с тази прическа! — ядоса се Уорд. — Андрю, престани! Борих се да получиш тази награда, тъй че бъди така добър да дойдеш и да си я вземеш, при това на минутата.

— Обожавам, когато повишаваш тон. Като бях хлапак, точно този твой плам ме накара да те забележа. Благодаря ти за усилията, но този път не разчитай на мен да играя отличника на класа. Не те обвинявам. Казах ти го още в началото. Галавечерите са досадни, а наградите, които онези самодоволни типове си раздават, не струват и пет пари. Няма да дойда. Но ако ти решиш да се отбиеш при мен за едно питие, с най-голямо удоволствие, нямам никакъв ангажимент за вечерта.

Уорд се задъхваше от негодувание:

— Чуй ме добре, Блейк: ако ми извъртиш този номер, приятелството ни вече може и да пострада.

— Ако искахме да се скараме, скъпи Ричард, досега да сме го направили сто пъти. През всички тези години, откакто се познаваме, щяхме да сме си намерили милион поводи за това. То не бяха издайничества, не бяха номера…

Така си беше, повече от пет десетилетия Андрю Блейк често пилеше нервите на стария си приятел, но тази вечер надмина себе си.

— Андрю, моля те…

— В състоянието, в което се намирам, само ти можеш да ме зарадваш с нещо. Просто им кажи, че съм си ударил главата и вече дори не помня името си. А ако искаш да разведриш церемонията, убеди ги, че се мисля за Спондж Боб и че в последния проблясък на разсъдъка си съм те помолил да получиш наградата вместо мен. Можеш дори да я задържиш.

Организаторът пак се показа от вратата на хотела. Преди съвсем да се приближи, Уорд изшептя на приятеля си:

— Ще си платиш за това, човече, честна дума!

— Животът вече се е погрижил за твоето възмездие, приятелю! Е, и аз те обичам.

Ричард Уорд затвори и си придаде угрижен вид:

— Току-що Андрю Блейк е бил приет в болница по спешност — въздъхна той.

— Боже мой!

— Животът му, изглежда, е вън от опасност. Ако не възразявате, ще приема наградата от негово име. Знам, че той никога няма да си прости, ако провали церемонията ви…

2.

Седнал зад бюрото си, Андрю Блейк затвори лаптопа си и замижа. Съвсем бавно, съсредоточен върху усещането си за допир, сякаш е незрящ, той разпери длани от двете страни на компютъра и погали полираната дървена повърхност. Преди него, на същото това бюро бе работил баща му. Тогава не е имало нито компютри, нито месечни отчети. Съвсем различни времена…

Все така със затворени очи, Андрю прокара пръсти по заобления край на похабения дъбов плот, погали вертикалните ръбове и месинговите дръжки на чекмеджетата. Топлината на дървото и хладината на метала събудиха у него толкова усещания и толкова много спомени… Изпълняваше този ритуал само когато се чувстваше много зле и капнал от умора. Както тази вечер. От малката фирма, която бе наследил, това бюро бе останало единствената вещ, непокътната от времето. Всичко друго се бе променило: адресът, търговският оборот, оборудването, обстановката, хората, той самият. Промяната беше толкова голяма, че Андрю понякога се питаше на какво всъщност бе посветил по-голямата част от живота си.

Без да отваря очи, той издърпа най-долното чекмедже отдясно и пъхна ръка вътре. Пипнешком разпозна огромния телбод, който с мъка повдигаше като дете, три оръфани бележника, една запалка, бронзово преспапие, подарък от служителите му. Все реликви, които не само будеха спомени, а действително го пренасяха във времето, когато животът беше по-простичък и не всичко зависеше от него, а той не беше най-възрастният служител във фирмата. Докосвайки тези най-обикновени предмети, той отново сътворяваше живота, който някога кипеше на това място — от звъна на телефона до мириса на грес и гореща ламарина, долитащ откъм съседния цех. Чуваше баща си — говореше забързано и сериозно, а гласът му беше някак топъл. Какво ли щеше да каже за сина си днес? Какъв съвет щеше да му даде? С времето Андрю на свой ред бе станал господин Блейк. Той отвори очи и прихлопна чекмеджето.

От доста време проявяваше особена чувствителност към всичко онова, което човек прави за последен път, често без дори да го осъзнава. Едно конкретно събитие го накара да проумее това обстоятелство: последното му сядане на масата с баща му. Беше най-обикновена вечеря, а майка му ги бе подканила със смях да побързат с яденето, за да не пропусне заради тях телевизионния си сериал. За какво бяха разговаряли? За всичко и за нищо. Бяха си бъбрили с безгрижието на хора, които ще могат да си довършат разговора и на следващия ден. Ала в онази нощ съдбата бе решила друго — баща му получи разкъсване на мозъчна аневризма. И една най-обикновена вечеря преобърна живота им… Близо четиридесет години бяха минали оттогава, ала при този спомен Андрю изпитваше все същата болка дълбоко в гърдите, същото усещане за световъртеж, сякаш подът се изплъзваше изпод краката му. От онзи момент се боеше, че животът ще му изтръгне всичко, което му е скъпо. По-лошо — таеше страх, че ще му отнеме хората, които обича. Затова си бе изработил лична философия: да цени всяка една секунда, защото всичко може да се сгромоляса — във всяка една секунда.

Страхът не предотвратява реалните опасности и въобще не може да попречи на злата беда да удари отново. По-късно той бе преживял и други подобни мигове, в които нещата се случваха за последен път: когато жена му Диан се заливаше от смях над рамото му, а той я държеше в прегръдките си, все още жива — беше един четвъртък по обяд. Когато дъщеря му Сара го помоли да й разкаже приказка, преди да заспи — един вторник вечер. Последната му игра на тенис. Последният път, когато тримата гледаха филм заедно. Последните резултати от изследване на кръвта, които небрежно бе прегледал. Списъкът беше безкраен и се удължаваше с всеки изминал ден. Като всички онези неща, съществени или безобидни, които отминават преди човек да е осъзнал стойността им, докато внезапно натежат върху везната и тя ненадейно се наклони към грешната страна.

Когато беше уморен, Андрю изпитваше отвратителното чувство, че животът вече е зад гърба му. Тогава си казваше, че е все още жив единствено за да изпълнява задълженията си в служба на един свят, чиято ценностна система не одобряваше. Мечтите му гаснеха и той вече мислеше за времето, когато щеше да угасне също като тях.

Протегна ръка към големия плик с документи, които тайно и последователно бе изготвил преди седмици. Не го отвори. Замисли се за решенията, които бе взел, и за техните последствия. Прецени ги още веднъж и не съжали за нито едно. Някой почука на вратата на кабинета. Той бързо напъха плика в първото чекмедже.

— Влезте!

Появи се млад мъж с костюм.

— Извинете ме, господин Блейк. Бих искал да поговоря с вас.

— Нашите четиричасови съвещания не ви ли бяха достатъчни, господин Адинсън?

— Много съжалявам, че реагирате толкова рязко на нашите предложения. Би трябвало да помислите върху тях.

Ако беше млад лъв, Блейк щеше да се хвърли върху него и да го разкъса, но уви, вече беше стар и проскубан. Задоволи се да му отговори присмехулно.

— Да помисля ли? Струва ми се, че мисленето все още ми се удава доста добре. Впрочем тъкмо затова вашите „предложения“ ми опъват нервите.

— Но те са за доброто ни фирмата…

— Сигурен ли сте? Я не ме будалкайте, Адинсън. Днес достатъчно ме издразнихте, вие и вашите приятелчета.

— Уверявам ви, че правим максималното, в интерес на всеки един…

— В интерес на всеки един ли? За кого работите, господин Адинсън? С какво са ви напълнили главите в тези университети, от които излизате със самочувствието на всезнайковци? Вие изобщо не цените нашите продукти. Въобще не ви е грижа за клиентите, заради които ги произвеждаме. Вашето кредо е да продавате все повече и повече, дори ако хората нямат нужда от тях. И да ги произвеждате с все по-ниска себестойност, даже и ако трябва да го направите за сметка на онези, които крепят фабриката на гърба си. По всякакъв начин се опитвате да се самоизтъкнете, да се облагодетелствате, а после да отидете на друго място, за да се развихрите и там както умеете най-добре — или най-зле, според гледната точка.

— Твърде суров сте.

— Не ме е грижа за вашите оценки. Когато вие сте били смътен проект в главите на родителите ви, аз вече ръководех тази фирма. Познавам си работата, защото започнах като метач във фабриката. Завирал съм се и в най-забутаните й ъгли. Не съм завършил университет, който да ми е промил мозъка и да ме е накарал да си въобразя, че съм владетелят на света. Учих се от живота, познавах всеки един от хората, с които работех, знаех малките имена на жена му и на децата му, които растяха пред очите ми. Смятате ме за изкуфял глупак, нали? Убедени сте, че ви държа назидателни речи, които вонят на мухъл? Мислете каквото си искате. Шефът съм аз, а вие сте мой служител.

— Светът се промени, господин Блейк. Трябва да се адаптираме.

— Да се адаптираме към извратени системи, измислени от хора от вашата порода. Вие и себеподобните ви служите само на себе си. И нека ви кажа нещо — един ден ще станете жертви на собствените си прекомерни амбиции. Със сигурност не сте идиот, Адинсън, но стойността на един човек не се определя от неговия ум, а от начина, по който го използва.

— Вашите възвишени принципи няма да спасят обществото ни, господин Блейк.

— А вашите низки принципи ще го пратят на дъното. И не забравяйте, че това е моето общество. Повече от шейсет години произвеждаме метални кутии. Клиентите ни ценят нашите изделия, защото са здрави и функционални. Може би не са префърцунени като яркозелените пластмасови боклуци, които излизат на мода за по няколко седмици, но са полезни. Ние произвеждаме неща, които служат за нещо, господин Адинсън. Хората разчитат на нас! Дори не съм сигурен, че схващате това понятие… Тъй че, въпреки мъглявите ви теории, няма да намалим дебелината на металните листове само и само за да увеличим процента на продажбите. Няма да местим завода в друга държава, единствено да се възползваме от евтина работна ръка. Нека да си вършим работата! Което ме навежда на един въпрос, господин Адинсън: на вас каква по-точно ви е работата? Да оптимизирате? Да перформирате? Да трансверзализирате пазарите? Да прилагате своевременни мерки? Думи от претенциозен жаргон, с който само си придавате тежест.

— Вие няма да имате продажби без нас…

— Мислите ли? Правили сме го повече от пет десетилетия. Наивно вярвам, че полезните неща се продават лесно, за разлика от евтините боклуци, които бълва съвременната епоха и които трябва да се пробутват с всички възможни средства. Но да се върнем на темата: няма да ви позволя да си точите зъбите върху моята фирма, като изгладнели вълци.

— И пак няма да имате избор, господин Блейк. Аз не съм сам. И банките са съгласни с мен.

— Заплашвате ли ме?

— Идвам при вас за помирение, а вие ме обиждате.

— Вие сте дошъл да ме предизвикате и аз ви отговарям. Сега си вървете. Достатъчно ви изтърпях за днес. И все пак съм ви благодарен, Адинсън — дори и да имах известни колебания за бъдещето, вие току-що ги стопихте напълно.

— Какво искате да кажете?

— Ще видите, че и аз съм способен да правя нововъведения… Излезте.

3.

— Хедър, още ли сте тук?

Погълната от четивото, младата жена не беше забелязала шефа си да идва. Когато чу гласа му, подскочи.

— Добър вечер, господине. Трябва да завърша обобщението на съвещанието от този следобед. Маркетинговият отдел ми го иска за утре.

— Забравете това и се прибирайте у дома.

— Но как така…

— Хедър, вие сте моя асистентка, не тяхна. Щом аз ви казвам да се занимавате с тази тема по-късно, кой ще посмее да твърди обратното.

— Добре, господине.

Младата жена не чака повече да я увещават и прибра записките си в папката. Внезапно се замисли колко рядко Андрю Блейк се отбива в нейния кабинет и се вгледа по-внимателно в него. Тази вечер изглеждаше уморен. Той беше висок, с изцяло бели коси, фини черти на лицето и прям поглед иззад кръглите очила. Едва забележима напрегнатост личеше в дясното ъгълче на устните му — една особена гънчица, която добавяше към изражението му стаена горчивина. От известно време тя често я забелязваше. Този ден господин Блейк бе сложил червената си папийонка и тъмнозеленото си кадифено сако. Хедър винаги се забавляваше със странния му стил на обличане, но го харесваше.

Сега той стоеше пред нея с голям плик в ръка и мълчеше.

— Писмо за пускане в пощата ли?

— Не. Но така и така сте тук, трябва да поговорим…

Той потри с юмрук очите си. Често го правеше, приличайки на сънено хлапе — с опакото на дланта си и повдигнат лакът, бърчейки вежди. Хедър се впечатли от този жест още при постъпването си във фирмата. Намираше го за трогателен. Възрастен мъж с жестове на дете. По-късно забеляза и други — например, когато с крак очертаваше кръгове под масата или мяташе химикалките като с катапулт по време на съвещания, които го отегчаваха — тоест всички. Бе започнала да го опознава. Без да фамилиарничат, двамата станаха посвоему близки. Тя безпогрешно можеше да назове малките му мании — линийката, която лежеше винаги отдясно на телефона, привързаността му към точността, неговата непоколебимост. Никога не разговаряха за личния си живот, но тя винаги знаеше какво е разположението на духа му. Той винаги се интересуваше как е и наистина внимателно изслушваше отговора й. Никога нищо не бе скривал от нея. Затваряше вратата на кабинета си само когато се обаждаше на стария си приятел и съмишленик Ричард Уорд. Единствено в тези случаи понякога тя го чуваше да се смее. Иначе това никога не се случваше.

Андрю Блейк пристъпи напред.

— Хедър, ще отсъствам известно време…

— Да не би нещо със здравето? — обезпокои се тя.

— Човек може да има и други причини да замине, дори и да е старец.

Той се настани удобно на стола пред бюрото на асистентката си.

— Засега не желая да навлизам в подробности, но ви моля да ми се доверите.

Постави плика пред нея.

— Хедър, вече три години работите за мен, а аз ви наблюдавам. Вие сте сериозна и добросърдечна млада жена. Имам ви доверие. Дълго размишлявах, преди да взема решение. Искам да знаете, че тази фирма означава страшно много за мен.

— Защо ми казвате това? Плашите ме. Сигурен ли сте, че сте добре?

— Хедър, вие сте на годините на дъщеря ми и зная какво очаквате от живота. Питате се в каква посока да го тласнете. Искате да се развивате. Така и трябва, вие сте във възрастта, когато човек е изправен пред поредица от избори. Виждам, че вестникът ви често е отворен на страницата с обявите за работа… Колкото до мен, аз съм на такъв етап от живота, в който все повече се питам какво ще оставя след себе си. И така: тъй като за известно време ще изчезна, поисках от адвоката ми да подготви документи, които да ви предоставят всички правомощия.

Младата жена побледня.

— Не, не правете това… — изплашено прошепна тя. — Сигурна съм, че ще успеете да се спасите. Вие сте душата на тази фирма, работниците ви обожават. Лекарите ще ви излекуват, бъдете сигурен. Не губете надежда…

Хедър говореше забързано, а гласът й потрепваше. В очите й проблясваше силно вълнение. Трогнат, Блейк се усмихна толкова широко, че младата жена се почувства неловко. Той покри дланите й със своите, за да я накара да млъкне.

— Всичко е наред, Хедър. Казах ви, че не съм болен. Докторите са безсилни срещу това, което ме мъчи. Просто ме е пипнал вирусът на шейсетака, това е. Така че — успокойте се и ме чуйте. Ето как ще се случат нещата: за известен период ще се оттегля на спокойствие и чист въздух, за да реша какво ще правя през остатъка от живота си. През това време вие ще заемете мястото ми.

— Но аз не мога!

— Всеки път, когато трябваше да вземам решение, вие ми казвахте мнението си и често то съвпадаше с моето. Не променяйте нищо. Не слушайте чужди съвети, не се оставяйте да ви баламосват разни кретени, които и бездруго ни струват скъпо. Не назначавайте нови хора, освен за нуждите на фабриката. При извънредна ситуация или ако ви е нужен съвет, обадете се на Ричард Уорд или на Фаръл от производствения цех.

— Няма ли да ви видя повече? — уплашено изрече тя.

— Не и преди да се завърна.

— Ще мога ли поне да се свързвам с вас по телефона или с имейл?

— Не зная. От време на време ще ви се обаждам.

— Не мога да повярвам… Не можете просто ей така да заминете! Ще затънем и вината ще е моя!

— Дайте си поне един шанс! Няма да се учудя, ако дори постигнете много по-голям успех от мен. Просто не забравяйте, че не бих поверил фирмата си на човек, в когото не вярвам.

Той посочи плика.

— Внимателно изчетете всичко. Адвокат Бендърфорд ще мине утре предобед, за да подпишете формулярите в негово присъствие. Ще трябва също така да си намерите асистентка. Надявам се и вие да имате късмета, който аз имах с вас. А сега тръгвайте, отивайте си у дома. От утре започвате нова работа!

— Няма ли да сте тук? — едва отрони младата жена.

— Не, Хедър. Щом подпишете документите, вие ставате шефката. Желая ви успех. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Просто бъдете себе си.

Той стана и заобиколи бюрото. Приведе се и леко я целуна по челото. За първи път си позволяваше подобен жест. Направи го колкото искрено, толкова и неумело. Доста време бе изминало, откакто не бе целувал някого, дори и приятелски.

Двамата останаха за миг неподвижни, всеки обзет от съмненията и страховете на собствената си възраст.

4.

Всеки път, когато Андрю Блейк прекрачваше прага на ресторант „Браунинг“ в квартала Сейнт Джеймз, изпитваше рядко срещаното удоволствие, че се намира на място, което не се е изменило много от времето на младежките му години. Същите масивни врати с резбовани декорации, инкрустирани с цветни стъкла, излъсканите до блясък медни перила, вежливият поздрав на метр д’отела Терънс, който работеше тук вече осма година… И всичко това, обгърнато в класическия интериор от тъмночервено кадифе и изящни, неподатливи на времето дървени мебели. Точно тук той обядваше два пъти месечно с приятеля си Ричард Уорд. Но този път Андрю бе пожелал да се срещнат преди да е изтекъл традиционният петнайсетдневен срок…

Във възрастта, когато мъжете се сприятеляват с много свои връстници, които срещат из всевъзможни клубове, един от друг по-необичайни или претенциозни, Андрю си позволяваше лукса да има истински приятел още от ученическите години.

Терънс го посрещна с думите:

— Господин Уорд е вече тук. Ще ви заведа до масата ви.

Това се случваше толкова рядко, че Андрю дори не се учуди.

Последва го по петите, като се стараеше да не закачи нещо по пътя си. Терънс ловко се промъкваше между заетите вече маси. Стори му се, че пътечките не бяха широки както едно време. А може би той вече не беше толкова гъвкав?

„Браунинг“ имаше една архитектурна особеност. Ресторантската част беше изградена около обширна централна зала, около която бяха разположени сепарета, където човек можеше да хапне на спокойствие, без да е напълно откъснат от общата среда. В едно от тях го очакваше приятелят му.

Двамата мъже се прегърнаха.

— Е? — попита Блейк. — Как мина галавечерята?

— Докато бях на подиума, имах чувството, че прочитам надгробното ти слово, и се усетих малко странно. Все пак можеше да дойдеш…

— Надгробното ми слово? Има да почакаш. Ако е истина, че Бог прибира първо най-добрите, аз рискувам да остана сред последните…

— Много си се издокарал — отбеляза Уорд. — Радвам се да те видя така.

Настаниха се.

— Как е Мелиса? — попита Блейк, докато разгръщаше менюто.

— В момента е в Ню Йорк с приятелка, не зная точно коя. Обикалят галериите с надежда да открият подходящи картини за една къща в провинцията. Добре, че не е нашата… Както и да е — пак нищо няма да си купят освен чифт обувки, с които ще излязат най-много по веднъж. На какво дължа удоволствието да те видя толкова скоро? Да не би медицината да се е добрала и до теб? Да не би най-накрая лекарят да ти е съобщил същите лоши новини, каквито съобщава и на нас, останалите простосмъртни? Добре дошъл в клуба, друже!

Блейк не реагира. Уорд се наведе към него с лукава усмивка.

— Не ми казвай, че си ходил на проктолог. Би било прекалено хубаво! Хванах се на бас със Сомърс на една бутилка, че ще те сполети нещо такова до края на тази година…

Внезапно Блейк вдигна поглед към приятеля си.

— Ричард, взех решение.

Уорд замълча, докато осмисли думите му.

— Каза ли на Сара?

— Дъщеря ми живее на десет хиляди километра оттук и единственият човек, който вече има значение за нея, е съпругът й инженер. Въобще не я е грижа за мен.

— Но когато се срещнах с нея миналия месец, тя се тревожеше за състоянието ти. Аз съм само неин кръстник, но кой знае защо я виждам по-често от собствения й баща…

Блейк извърна поглед и се задълбочи в менюто. Уорд мълчаливо се съгласи да сменят темата на разговора.

— Не се мъчи, вече направих поръчката — каза той.

— Защо?

— Защото винаги се колебаеш в продължение на часове и накрая си поръчваш същото като мен. Реших, че можем да спестим малко време.

Андрю сякаш въобще не го чу. Погледна събеседника си отново, този път с известно безпокойство.

— Успя ли да свършиш това, за което те помолих?

Уорд умишлено повиши глас:

— Ако ще си опъваш кожата на лицето, за да заприличаш на Мерилин Монро, няма да ти се получи. А дори да си сложиш и силиконови гърди, пак ще си като восъчната й фигура, минала през пожар…

Неколцина от присъстващите в залата господа извърнаха погледи към тях.

— Ричард, говоря сериозно — настоя Блейк.

— Зная. Затова никак не ми е весело. Справих се, разбира се. Но не съм убеден, че идеята ти е добра. Разбирам да си дадеш почивка от работата във фирмата, защо не? Но да се завърнеш във Франция…

— Искам да го направя. Дори ще ти кажа, че това е единственото нещо, което все още ме интересува поне малко.

— Добре, но можеш да го направиш и по друг начин. Трябва да го обмислиш.

— Ти си вторият човек от вчера насам, който ме съветва да мисля. Накрая ще успеете да ми внушите, че ме обзема старческо малоумие.

— Иди да прекараш края на лятото при Сара, тя има чудесно жилище. Има и стая за гости.

— Аз не съм гост.

— Как да ти кажа, Андрю… Да се върнеш във Франция… — Ричард се поколеба, преди да продължи. — Извини ме, че ще бъда прям, но връщането ти към спомените няма да възкреси Диан.

— Осъзнавам това, повярвай ми. Всеки Божи ден.

— Тогава защо го правиш?

— Тук вече не се чувствам на мястото си. Дори си задавам въпроса защо ходя на работа. Не спирам да предъвквам едно и също, да потъвам в съжаления. Стигнал съм дотам, че всяка вечер, когато си лягам, се питам защо все още съществувам.

— На всички ни се е случвало да ни дойде до гуша… — замислено заговори Ричард. — Всеки рано или късно минава през такъв период. Но той приключва. Започни да играеш голф. Ела ни на гости. Мелиса се оплаква, че никога не ни посещаваш. Пристрастила се е към италианската кухня и ще бъде очарована от възможността да те ползва за опитно зайче… Започни да мислиш за нещо друго и ще се почувстваш по-добре. Не за пръв път изпадаш в депресия.

— Този път е различно.

— И какво? Според теб това ли е единственият начин да се справиш с кризата? Тази глупава идея? Говоря ти така, но не съм изненадан от постъпката ти. Сещам се как след дипломирането ни искаше да захвърлиш всичко. Помниш ли? Беше си купил яхта, но се оказа, че тя не се управлява като велосипед, а и те хваща морска болест. Беше я нарекъл „Морски властелин“. Като си помисля, доста претенциозно име. Може би все още е на пристанището в Портсмут, така и не успя да я изведеш оттам…

При спомена за злополучната придобивка Ричард се разсмя, но смехът му отекна самотно. Физиономията на Блейк бързо го накара да възвърне сериозността си.

— Какво се надяваш да намериш? — запита той. — Имай предвид, че там, където успях да те уредя, никой нищо не знае. Съобразих се с молбата ти да запазя всичко в тайна. Но за тамошните жители това не е игра.

— Така и предполагам.

— Сърцето ме боли, като те гледам, старче. Трябва да излизаш и да се срещаш с хора, а не да търсиш начин да избягаш. Имаш късмет, че си в добро здраве, защото повечето на тази възраст все по-често посещават болницата и се обръщат с малко име към ортопеда — а някои дори и към хирурга си…

— Изобщо не можеш да си представиш какво ми е.

— Не ми говори така, сякаш животът ти е свършил! Нека ти напомня, че разликата ни е само четири месеца…

— Но Мелиса все още е до теб. А аз съм сам. Нямам други близки освен теб. Сара е далече, има свой живот. Аз вече все едно за никого не съществувам…

— Замълчи. Във всеки случай, намерението ти да се върнеш във Франция е голяма глупост. Чудя се за какъв дявол отново се оказвам въвлечен в поредната ти история! Помниш ли първия път? Още нямахме дванайсет години, когато ме накара да се скрием в кофата за боклук, за да изплашим старата баба Морисън.

— Ама тя си беше същинска вещица! — възрази Блейк. — Трябваше нещо да предприемем, тъй като лудото бабе пукаше всички топки, които попадаха в двора й! Окото й не трепна дори за чисто новата кожена топка на Мат, която бе получил за рождения си ден. Беше взела страха на всички момчета от квартала.

— И никой не пророни сълза, когато я откриха с прекършен врат при стълбището й.

— Сигурен съм, че това е бил коварен заговор на футболните топки. Отмъстили са си, като са я тласнали да се търкулне по стълбите.

— Топките не си признаха! — усмихна се Уорд.

— Е, сега вече могат да признаят, минала е давност — засмя се и Блейк. — Но не мога да си спомня как точно я изплашихме тогава…

— Има си хас да помниш, старче изкуфяло! Боклукчийският камион мина преди нея! И за малко да ни размажат в каросерията за отпадъци!

Цялата сцена изведнъж блесна в съзнанието на Блейк и лицето му се озари:

— Вярно! Бях забравил!

— Добре че си го припомнехме, да се посмеем!

Двамата прихнаха, но смехът на Блейк бързо замря.

— Всичко това е минало — въздъхна той.

— Това е нашето минало, Андрю. Престани да гледаш на нещата така, сякаш вече няма на какво да се надяваш. Там, където се каниш да отидеш, животът също не е никак лесен. Собственичката е вдовица и не искам допълнително да я вкарваш в депресия. Ала щом с такъв инат упорстваш да изпълниш този откачен план, обещай ми поне да се държиш безупречно и да играеш играта напълно сериозно.

— Нима се съмняваш в мен?

— От човек, способен да се дегизира като собствената си майка, за да извини „сина си“ пред заместник-директора на училището, мога да очаквам и най-лошото…

5.

Есенното очарование на горския път, по който се движеше таксито, не успяваше да освободи Андрю Блейк от завладялата го умора. Денят му бе започнал на зазоряване: стана много рано, за да хване влака за Париж, след него се качи на друг влак за провинцията; после съвсем се обърка сред всички тези хора, говорещи невъобразимо на чуждия език, който той уж добре владееше… Макар вече да пристигаше, едва ли скоро щеше да може да си почине.

— Чудна работа — обади се шофьорът, — вече десет години, откакто карам из този район, а за първи път идвам насам. Дори не знаех, че този път води до някъде. Уж градът е съвсем близо, а сякаш сме потънали вдън гори тилилейски.

„Имението «Бовилие»“, на „пътя за «Бовилие»“… Адресът не оставяше никакво съмнение за значимостта и репутацията на това място. Асфалтираното шосе се виеше в красива гора с вече ръждавеещи дървета и пръснати тук-там котловинки. На върха на един хребет дърветата се разредиха, сред тях се появи стена и автомобилът пое покрай нея. Няколко километра по-нататък стената се спускаше към обширна поляна и образуваше широк овал, в чийто център се открояваше величествен портал. Между двете му странични колони, увенчани с изронени от времето каменни лъвове, се издигаше внушителна врата от ковано желязо, декорирана с буквата „Б“. Таксито спря.

— Ето че пристигнахме.

Шофьорът надникна през решетката и изумено възкликна:

— Това тук да не би да е старчески дом?

— Надявам се, че не е…

— Във всеки случай сте късметлия, защото времето е чудесно. Тук при нас късната есен е много приятна.

Андрю плати сметката и излезе от автомобила. Шофьорът измъкна от багажника единствения му куфар, пожела му приятен ден и потегли обратно. Когато колата започна да се отдалечава, Андрю изведнъж се почувства ужасно самотен.

Застана пред решетката и си пое дълбоко дъх. Въздухът беше мек и топъл. Лек ветрец полюляваше сухите треви, които бяха избуяли по главната алея до самия портал. Вероятно не е бил отварян много често. Върху едната колона беше гравиран надпис „Имение Бовилие“. През решетката, в далечината отвъд дърветата, се различаваха очертанията на замък с много островърхи покриви. Отдясно на портала имаше по-малка врата за посетители, които идваха пеш…

* * *

Отблясъците на слънцето по стената бяха толкова ярки, че заслепяваха. Андрю забеляза нещо като домофон, в не особено добро състояние. Той внимателно натисна бутона. Никакъв отговор. Повтори, но без успех. Тогава се реши да побутне малката решетъчна врата и тя се отвори със скърцане.

Мястото беше необикновено тихо и навяваше мисълта, че е изоставено. Андрю внимателно прихлопна вратата след себе си и тръгна по чакълестата алея. Под стъпките му се разнасяше същият хриплив звук като в градината на чичо му Марк в Пилсбъри. Когато му гостуваше с родителите си, по цял следобед, в продължение на часове, той ходеше по посипаната с чакъл алея само заради удоволствието да чува този наистина необичаен звук.

Блейк вървеше право напред. Отдавна не бе изпитвал тръпката, която обзема човек, попаднал на съвършено непознато място. Запита се дали няма отнякъде да изскочат кучета и с лай да се хвърлят върху него. Макар че си бе сложил очилата, не виждаше чак толкова добре надалече. Щеше да ги чуе, ако наближат, но какво от това? И бездруго не можеше да тича. Шепнешком започна да си повтаря „Помощ!“ на френски, като се стараеше да заличи английския акцент.

Огромният му куфар тежеше, а по неравната настилка колелцата му бяха безполезни. Паркът се разстилаше до безкрай от двете страни на алеята. Понякога между дърветата за миг се мярваше силуетът на сградата. Когато алеята заби покрай малка горичка от кестенови дървета. Андрю най-после успя да я види в целия й блясък. Беше удивително красив старинен замък от белокаменна зидария и червен кирпич. Конструкцията му беше необичайна, несиметрична, а най-отгоре се извисяваше четвъртита кула, в чиято основа се намираше стълбището към входа. Двете крила на зданието бяха украсени с множество островърхи покривчета и тесни балкончета. На всеки етаж прозорците бяха в различна форма — на приземния те бяха високи, на първия и втория ставаха все по-тесни, а под капандурите бяха съвсем малки и с най-различни размери. Изящно оформените стрехи, с извивки като на арбалет, внасяха допълнително очарование в архитектурния ансамбъл, който не можеше да се сведе до един-единствен стил. В конструкцията на замъка се долавяха влияния от стила на нормандските селски къщи, от неоготиката и дори от вълшебните изображения в приказките.

* * *

Андрю се отправи към входа, опитвайки да крачи равномерно. Може би го наблюдаваха, а той добре знаеше колко важно е първото впечатление. Изкачи широките полукръгли стъпала, над които имаше ветрилообразна козирка от матирано стъкло. Преди да даде знак за присъствието си, Андрю спря и поизпъна дрехите си.

Дръпна верижката на камбанката, но се побоя да не би да не е достатъчно силно. Повтори, ала този път твърде рязко и тя прозвуча неочаквано тревожно.

Андрю постоя така известно време и както всеки път, когато му се налагаше да чака, започна да си задава много въпроси. Ами ако бе сгрешил адреса? И ако тази къща е изоставена? С този негов късмет, току-виж намерил собственичката отдавна умряла и спаружена, като мишката, на която се бе натъкнал веднъж в гаража си.

Изведнъж различи някаква сянка през декоративните витражи на входната врата. Някой задвижи заключващия механизъм и отвори. Появи се жена около петдесетте, на вид възпълна, но не и безформена, с тъмна коса, прибрана на конска опашка. Огледа го невъзмутимо от глава до пети.

— Добър ден. Вие ли сте новият иконом?

— Точно така. Имам среща с госпожа Бовилие.

— Влезте. Аз съм готвачката.

— Тя добре ли е?

Ако жената бе отговорила, че господарката й отдавна е умряла и е положена мумифицирана в гаража, Андрю щеше да започне да вярва в предзнаменования.

— Госпожата ви очакваше днес на обяд. Останете тук, ще я известя.

След ослепителната светлина в парка му беше необходимо известно време, за да привикне към полумрачния вестибюл. Готвачката се отдалечи. Стъпките й отекваха шумно по плочките на пода, декорирани с флорални мотиви в синьо. Мебелировката наоколо се състоеше от разнородни елементи, които видимо бяха овехтели. След няколко минути жената се завърна, нарушавайки тишината с решителна стъпка.

— Госпожата ще ви приеме. Оставете вещите си на диванчето. Желаете ли да пийнете нещо?

— Не сега, благодаря.

— Добре ли пътувахте?

Странно, тези иначе любезни думи прозвучаха доста грубовато.

— Чудесно, благодаря.

Готвачката го поведе към първия етаж по красиви дъбови стълби, които се разполагаха по цялата ширина на четвъртитата кула. Изкачи още няколко стъпала към коридора и почука на първата врата. Когато един глас отвътре й разреши да влезе, тя отвори и се отдръпна встрани, за да пропусне новодошлия.

Завесите бяха спуснати. Госпожа Бовилие седеше зад писалището си. В полумрака се различаваше единствено силуетът й. Тъничък слънчев лъч, който някак бе успял да се промъкне между завесите, осветяваше старателно подредени на купчина папки, подложка за писане, един телефон, бронзова статуетка на балерина и порцеланова перодръжка.

Тя стана и протегна ръка.

— Вие сте господин Блейк, нали така?

— На вашите услуги, госпожо. Радвам се да се запознаем!

Андрю хвана дланта й. Тя трепереше. Господарката на дома се върна отново в креслото си и му даде знак да седне в капитонирания стол точно срещу нея. Седалката му беше толкова ниска, че макар и едър мъж, Блейк се оказа седнал по-ниско от събеседничката си.

— Обезпокоих се от закъснението ви, но не разполагахме с номера на мобилния ви телефон, за да ви се обадим.

— Много съжалявам, трябваше да ви го дам предварително. Вероятно съм объркал часа на връзката ми от Париж дотук…

— Да забравим това — прекъсна го тя. — Имате отлични препоръки и бях горещо посъветвана да ви наема. Ето защо ви назначавам на изпитателен срок за четири месеца. Това означава до началото на идната година.

— Благодаря, госпожо.

Въпреки липсата на светлина Блейк можа да установи, че новата му работодателка е с безупречна прическа, държи главата си гордо вдигната и жестовете й са съвършено премерени. И все пак в държанието й проличаваше известна умора. Нейният мелодичен и овладян глас звучеше много по-младежки, отколкото бе присъщо за годините й — Ричард бе споменал, че разликата във възрастта им е само няколко месеца.

— Доколкото разбрах, познавате Франция — отбеляза тя.

— Имал съм възможност да пребивавам често тук. Жена ми беше французойка. Не съм се връщал, откакто тя почина.

— Много съжалявам.

Тя продължи без никакъв преход:

— Одил, с която вече се запознахте, ще ви обясни как е организирано домакинството и какви ще бъдат задълженията ви. Не искам от вас да носите униформа, но риза с вратовръзка е задължително. Всеки понеделник ще ползвате почивен ден. Особено държа на точността. Ще се уверите, че сте попаднали в спокоен дом, не приемаме много гости. А сега ще ви помоля да си вървите, защото ме очакват други задължения. Ако имате въпроси, обърнете се към готвачката.

— Добре, госпожо.

Андрю стана, за да се оттегли. Тъкмо щеше да излезе, когато госпожа Бовилие го повика.

— Господин Блейк?

— Да, госпожо.

— Днес бяхте посрещнат в замъка през централния вход. Това е за първи и последен път. Обслужващият персонал използва западния служебен вход или най-често — входа за кухнята отзад.

Андрю пое удара, без да трепне.

— Ще го запомня, госпожо.

— Добре дошли в имението.

6.

Вътрешното устройство на замъка беше точно толкова сложно, колкото подсказваше и външната му архитектура. Слизайки сам, Андрю беше на път да се загуби. Поколеба се, обърна се, върна се назад и най-сетне с облекчение се озова пред вратата на помещение, което приличаше на сервизно. Одил беше обърнала гръб и пълнеше някаква захарница. Откъм прозореца и от една малка врата с вградени прозорчета, гледащи към двора, падаше мека светлина. Андрю влезе. При шума от стъпките му, готвачката рязко се обърна.

— Това е моя територия — заяви тя. — Никой не пристъпва тук без мое разрешение.

Блейк замръзна на място.

— Не го приемайте лично — продължи тя, — ала просто смятам, че нямаме реална нужда от вашите услуги, нито пък средства за това. Но аз не съм господарката, освен в тази стая.

Андрю отстъпи до прага. Одил сложи капака на захарницата и избърса ръце в престилката.

— Все още ли не сте жаден? — попита тя.

— Бих искал чаша студена вода, ако обичате.

Жената отиде до огромния хладилник и извади оттам гарафа. Остави я заедно с една стъклена чаша върху дългата маса, заемаща централната част на помещението.

Извърна се към Андрю и го подкани:

— Влезте де, няма да ви изям.

— Нали казахте…

— Само исках всичко да е ясно.

— Е, ясно е.

Одил издърпа един стол и седна. Андрю обходи помещението с бърз поглед. Някогашната камина изцяло бе запълнена с внушителна по размери готварска печка на газ. Стените бяха покрити с рафтове и с много прибори, висящи над модерни кухненски плотове и ниски шкафове. Всичко беше подредено с педантичност. Нищо не нарушаваше безупречния ред, дори кърпите за забърсване, които бяха сгънати акуратно и преметнати върху хоризонталната дръжка на фурната. Изведнъж Андрю съзря великолепна ангорска котка, полегнала до печката в позата на сфинкс. Козината й беше с цвят на карамел, набраздена с тъмни ивици. Очите й бяха затворени, а муцунката — леко повдигната, сякаш душеше въздуха.

— Казва се Мефистофел — с гордост обяви Одил.

— Много е красив.

— Не се опитвайте да го галите, мрази това. И е твърде див. Признава само мен.

Одил му сипа водата и продължи:

— Госпожата обясни ли ви всичко?

— Каза, че вие ще го сторите…

— Тогава да започваме. Значи, сега сме общо четирима души персонал. Аз отговарям за храната и помагам на Госпожата за всичко, което е от личен характер. Всяка сутрин едно момиче идва за домакинската работа, прането и гладенето. Казва се Манон, ще се запознаете с нея утре. Извън сградата имаме един управител, който живее на другия край на имението, в ловната хижа. Той няма задължения в къщата, но отговаря за всичко извън нея. Това е. Имате ли въпроси?

— Какво очаквате от мен?

— Доколкото разбрах, вие ще изпълнявате секретарски функции към Госпожата, ще отговаряте за пощата и други подобни. Също така ще обслужвате гостите й. Освен това ще й гладите вестника.

Андрю помисли, че не е дочул добре.

— Искате да кажете, че ще й нося вестника.

— Не, изразих се абсолютно точно — ще го гладите. Утре ще ви покажа. Тя го очаква точно в седем сутринта, заедно със закуската. Аз приготвям подноса, вие го качвате. След това й помагам да се облече. Първия ден ще бъда с вас и ще преминем заедно всеки етап, стъпка по стъпка. Вероятно искате да видите стаята си?

Андрю побърза да изпие водата. Одил вече излизаше от готварната.

7.

Колкото по-нагоре по етажите се изкачваха, толкова по-тесни и стръмни ставаха стълбите. Андрю с мъка тътрузеше куфара си, докато следваше Одил, а тя пък му разказваше подробности за дома.

— На партерния етаж Госпожата приема гостите си, обикновено в малкия салон. Големият е за официални вечери, но тя отдавна не организира такива. Не иска никой да влиза в библиотеката. На първия етаж са нейните стаи и някои други, които вече не се ползват. Никога не се качва от втория нагоре. Там е някогашният кабинет на Господина.

— Вие познавахте ли го?

— Не, аз постъпих при Госпожата преди осем години, а той е умрял три години преди това, струва ми се… А вие как попаднахте тук?

Директният въпрос изненада Андрю, който все още не владееше добре историята на лъжливата си самоличност.

— Бившата ми работодателка почина. Трябваше да си намеря работа — импровизира той, дишайки на пресекулки.

— Нямахте ли икономисани средства, та да се пенсионирате?

— Във Великобритания социалната система е различна…

— И аз така съм чувала. Впрочем, там и други неща са различни…

Стигнаха до третия етаж.

— Тук е нашето царство — заяви Одил и посочи дълъг и тесен коридор, който се разклоняваше в дъното, а по цялата му дължина се редяха врати. — Моята стая е отсам. Вие ще се настаните на другия край. Останалите помещения са пълни с разни непотребни вещи. Никой никога не стъпва вътре. Живеем редом с вехтории, драги ми господине.

Одил го поведе към владенията му.

— Все пак е смешно — отбеляза Андрю, — че във Франция винаги предоставяте на хората от персонала най-горните етажи. При нас в Англия ни настаняват долу, в подземния етаж. Струва ми се парадоксално прислугата да живее по-високо от господарите си…

Одил се обърна кръгом и впи студен поглед в Блейк.

— Не забравяйте, че революцията е наше дело. Тук вашата кралица отдавна щеше да се е простила с главата си… Насам.

Одил тръгна отново и вече по-кротко, обясни:

— Стаята ви не е голяма, но има хубав изглед. Разполагате и с тоалетна. Предвид състоянието на водопровода, ако не искате да завършвате с леден душ, най-добре е да се разберем така, че да не се къпем по едно и също време. Вие кога предпочитате, сутрин или вечер?

— Сутрин.

— Чудесно. А аз — вечер. Така всичко ще е наред.

Тя отвори една врата и като се постара да застане така, че да не престъпи прага, покани Блейк да влезе.

— Това са вашите владения. Ще ви покажа къде е спалното бельо и кърпите. Манон не е задължена да чисти стаята ви, но по този въпрос се разберете с нея.

С разтуптяно сърце след мъчителното изкачване, Андрю влезе заедно с куфара си. Ако си бе мечтал за връщане към младостта, случаят му бе предоставил идеална възможност за това — стаичката изцяло приличаше на студентска квартира. Мансардата, облепена с тапети с избелели геометрични мотиви, бе обзаведена с малко легло, две етажерки, един гардероб и миниатюрно бюро със стол.

— Оставям ви да се настаните. Когато приключите, слезте отново долу. Имаме да се разберем и за други подробности.

— Благодаря ви, че ме придружихте дотук.

Одил затвори вратата отвън, без да отговори. Блейк остана прав и внимателно заоглежда помещението. Отиде до прозореца. Слънцето вече клонеше към залез и сенките се издължаваха. Изгледът действително беше великолепен, пред очите се разкриваше целият парк. Много от вековните дървета все още бяха с листа и залязващите лъчи ги обагряха в пурпурно. Замъкът беше толкова сложно конструиран, че Андрю не беше в състояние да се ориентира къде е входът. Върна се към леглото и натисна матрака, за да изпробва мекотата му. Беше толкова уморен, че можеше да заспи и върху голи дъски. Отвори гардеробчето и огледа изпитателно рафтовете. После мина в тоалетната и изпробва крановете, които започнаха странно да вибрират, преди водата да потече.

Накрая се отпусна на стола и най-сетне си позволи да си поеме дъх. Какво правеше тук? Ричард със сигурност беше прав, като го уверяваше, че планът му е глупав. Да се преструва на иконом… Атмосферата в тази къща беше всичко друго, но не и безгрижна. Нямаше да му е много забавно нито с господарката, която му забрани да влиза през главния вход, нито с готвачката, която подобно на капитан на бойна фрегата изискваше от матросите си официално позволение да пристъпят към мостика. На всичко отгоре и котарак на име Мефистофел… Нищо чудно работите да се сложат така, че животът му да се превърне в същински ад…

Андрю реши да се заеме с куфара си и го качи върху леглото. Възнамеряваше само да провеси ризите си и да го пъхне в гардероба така, както си е. Ала рафтовете не само бяха твърде тесни, но и до един се оказаха и недостатъчно здрави, за да понесат тежестта му. Накрая реши да го разопакова по-късно и се облегна на стената, за да огледа новото си обиталище. Последния път, когато се бе нанасял някъде, беше с Диан, в селската им къща в Дебне — преди двайсет години. За миг почувства познатата особена тръпка, която човек усеща при мисълта, че новото място, в което се настанява, вече си е негово. И че може да го подреди според вкуса си, без да се съобразява с нечие мнение. После изведнъж си спомни, че това място всъщност изобщо не е негово и че този път е сам. Днес нямаше кого да изненада, нито да се усмихва на идеите за обзавеждане. А и никой нямаше да се притече да му помогне да пренесе тежкия товар. Андрю реши да излезе от стаята с надеждата, че така ще се избави от вълнението, което сграбчи гърлото му.

Докато слизаше по стълбите, този път без да отвлича вниманието си, Андрю Блейк най-сетне успя да долови пулса на къщата. Беше щастлив от тази възможност, това прогони тежките му мисли. Останал сам, той можеше да наблюдава, да усеща, да слуша. Скърцащия паркет, отпечатъците от свалени картини по стените, протритите килими, приглушеното спокойствие на един дом, чийто блясък и разкош отдавна бяха останали в миналото.

Слизаше, без да бърза, като се придържаше към парапетите и надзърташе през прозорчетата на междустълбищните площадки. А щом се озова на етажа на господарката, наостри слух. Когато стъпи на прага на сервизното помещение, установи, че котаракът стои в съвсем същата поза, все така със затворени очи, но по-близо до готварската печка, отколкото беше преди малко. Приличаше на статуетка, която някой просто е преместил. Вратата към двора беше отворена. Андрю не се осмели да влезе. Произведе малък шум, за да привлече вниманието на Мефистофел, но той не благоволи да отвори дори едното си око. Блейк продължи да издава звуци, все по-комични, навеждайки се над животното, до момента, в който Одил изненадващо се появи откъм градината.

— Проблем ли имате? — попита тя, повдигайки вежди.

— Ни най-малко — бързо се изправи той.

— Хареса ли ви стаята?

— Отлична е — отговори той, като си помисли, че със сигурност няма да я ползва дълго време.

Слънцето залязваше. Топлите му лъчи се отразяваха в подредените медни тенджери, които разпращаха златисти отблясъци из цялото помещение. Полъх от ветрец проникна и облъхна кухнята, ала не успя нищо да разбърка или дори да раздвижи, с изключение на ангорската козина на котарака, който потръпна.

— Не стойте на прага де, влезте.

— Мислех, че…

— Така… Щом ще живеем под един покрив, нека да си устроим прилично посрещане.

Одил бе донесла зелени салати, които пъхна под кранчето на чешмата, за да отмие пръстта.

— Имате зеленчукова градина, така ли? — попита Блейк.

— Не е голяма, колкото ми се ще, но на нас ни е достатъчна. Утре ще ви я покажа, ако проявявате желание.

— Значи вие приготвяте храната… Дори за мъжа в ловната къща ли?

— А, този го бях забравила! Най-добре да се запознаете с него преди да се е смрачило. Той е малко особен.

— В какъв смисъл?

Одил не пожела да навлезе в подробности и му посочи вратата към градината.

— Излезте оттук и тръгнете по пътеката пред вас. Като повървите надолу, без да се отклонявате към хълмовете към гората, няма как да се загубите. Не е далече, но оттук ловната къща не се вижда. Невъзможно е да не я забележите — малка тухлена къща, покрита с пълзящи розови храсти. И не се бавете. Кажете му също да дойде да си вземе вечерята. Имаме вътрешен телефон, но вече не работи…

Тя понечи да се обърне пак към мивката, но се поколеба.

— Ако искате, ще ви изчакам да хапнем заедно. Още си спомням първата ми вечер тук. Предишната прислуга ме остави да вечерям съвсем сама, на същата тази маса. Пазя ужасен спомен от онзи момент. Не знам за какво може да си говорим, но ми се ще да ви спестя това преживяване…

— Много ви благодаря.

Одил кимна. Виж ти изненада, капитанът имал човещина.

Андрю излезе и тръгна по пътеката. Скоро единствения шум, стигащ до ушите му, беше на течащата вода в мивката. Светлината отслабваше, дърветата вече наподобяваха тъмни безформени маси. Блейк не обичаше да е навън по това време на деня — по залез-слънце или „между кучето и вълка“, както казваше Диан на френски. Откакто се помнеше, го обземаше меланхолия и чувство за дълбока самота в миговете, когато слънцето се скриваше, а той не беше у дома си при своите си хора. За да си придаде кураж, пое дълбоко дъх и закрачи бодро и уверено.

8.

Пред замъка имението бе подредено по класически образец — зелени морави, симетрични алеи и храсти, които между другото се нуждаеха от подкастряне и изравняване. Ала задната му част представляваше пищен парк с разпръснати горички и възвишения, обединени от дълга централна тревна леха. Обширният терен с многобройни кътчета и извивки криволичеше между два хълма, покрити с дървета. Андрю трудно различаваше релефа в настъпващия здрач и понякога се препъваше в стърчащи оголени камъни по отъпканата пръст на алеята. Навлизайки навътре в имението, мина през нещо като беседка, после попадна на изоставен гълъбарник и най-сетне съзря къщичката с осветени прозорци. Тя беше четвъртита, не много голяма, сгушена между дънерите на огромни ясени на границата с поляната.

Излезе от пътеката и пое направо през тревата. Вече приближаваше вратата, когато изведнъж дочу викове и шум от боричкане. Двама мъже се караха сред трясъци от удари по мебели. Андрю се отказа да почука и се отдръпна. Крадешком се приближи до прозореца и предпазливо надзърна. Не видя никого, но гласовете звучаха все по-изнервени. Несъмнено схватката се развиваше в съседната стая. За да е сигурен, той заобиколи фасадата и се насочи към другия прозорец. Стъпка цветната леха и залепи длан като козирка върху стъклото, за да вижда по-добре. Присви очи. Изведнъж нечия ръка грубо сграбчи неговата и я изви рязко върху гърба му. Андрю изстена от болка. Някакъв студен предмет се впи под челюстта му. В ухото му изхриптя глас:

— Предупреждавам те, задник, само да мръднеш, и ще ти пръсна черепа, ще те нарежа на късове и ще ги хвърля на кучето…

Макар да не разбра всичко, Андрю прекрасно схвана посланието.

— Идвам да кажа добър ден. Да се запознаем, така да се каже… — изхриптя той едва-едва, приклещен здраво за гърлото.

— Да бе! Знам ти репертоара. Идвам с мир, заведете ме при вожда на племето. И знаеш ли какво — по това време се казва „добър вечер“! Кучи син, пак си се примъкнал да крадеш инструментите! Не ти стига миналата седмица! Сега ме чуй добре: ще те завъртя най-учтиво, за да ти видя крадливата физиономия на светло. И ако кротуваш, може да имаш късмет да видиш изгрева на слънцето утре!

Мъжът стегна още по-силно хватката и принуди Блейк да се извърне, за да застане с лице към него.

— Мръсници, не ги е срам! — поде отново мъжът, съзирайки лицето на пленника си. — Вече пращат пенсионери да им вършат черната работа! Това е срамно! Я ми кажи, май не си сам, нали? С тия нежни ръчички на цветарка едва ли си успял да ми измъкнеш 200 кила железни инструменти? Къде са ти другарчетата?

— Няма никого с мен. Причинявате ми болка. Аз съм новият иконом, казвам се Блейк.

Мъжът примигна, все още обзет от колебание. Беше разпознал английския акцент, доста различен, впрочем, от говора на циганите, които му стъжняваха живота. Отлепи дулото на пушката от гърлото на Блейк и отслаби примката.

— Икономът значи… — повтори той поуспокоен. — Взех ви за…

— За кучешка храна, разбрах.

Блейк отблъсна цевта и разтърка ръката си, присвивайки очи в болезнена гримаса.

— Имате странен маниер да посрещате гости — изсумтя той.

— Смачкахте ми дивия лук. — Мъжът посочи стъпканите растения.

— От името на госпожа Одил ви съобщавам, че можете да отидете да си вземете вечерята.

Мъжът помогна на Андрю да пооправи дрехите си.

— Наистина много съжалявам, господин Стейк.

— Блейк, името ми е Блейк. Сега е най-добре да се прибирам.

— Не можете да си тръгнете просто така! Много е тъпо. Влезте, ще ви се реванширам.

— Как по-точно — ще ме гръмнете или ще ме заколите?

— Не, ще ви предложа едно питие, за да отпразнуваме пристигането ви. — Беше се ухилил като най-гостоприемния човек на света, макар допреди малко да приличаше на кръвожаден звяр, Андрю го изгледа объркан и леко уплашен. Започваше да разбира какво е имала предвид Одил, когато му спомена, че е „малко особен“.

Мъжът протегна открито ръка.

— Името ми е Филип Мание. Аз съм управителят на имението.

Андрю се поколеба, но накрая стисна ръката му.

— Андрю Блейк. Съжалявам за вашия див праз.

— Нарича се див лук. Ароматна билка от семейство Кремови. А освен това, тук наистина се поздравяваме с „добър вечер“ по това време. „Добър ден“ върви до 4 следобед. Е, в крайна сметка зависи от региона.

— А след шест и половина казвате „добър вечер“ с пушка, а?

— Не се ядосвайте. Казах ви, че съжалявам. Освен това никой не идва да наднича ей така по къщите.

— Тъкмо когато щях да почукам, чух шум от сборичкване.

— А, това ли? От телевизора беше. Дан не иска да върне парите в полицията, макар че така може да освободи Джеймс, и затова Тод му скочи да го бие.

— Ще си вървя, понеже съм сигурен, че скоро тук ще нахлуе Бил и ще арестува всички наред.

— О, вече сте го гледали?

Блейк въздъхна дълбоко и понечи да си тръгне, ала Мание го задържа.

— Не, без майтап, останете. Моля ви се. Освен всичко, радвам се, че в тази къща най-после дойде един мъж, защото нали разбирате, три женички идват твърде множко.

— Кои три женички?

— Мадам Бовилие, Одил и малката Манон. Те са… как да го кажа? Абе не им е много спокойно между ушите…

Андрю се остави на мъжа да го замъкне до входната врата.

— Хайде де, не се опъвайте… — подкани го Мание. — И добре дошъл.

— Ако точно съм схванал обичаите ви, това е единственият път, когато влизам през тази врата. Следващия може би трябва да пролазя през шахтата за боклук или да скоча през прозореца?

Мание го изгледа с известно учудване.

— Нещо не ви разбрах.

Андрю вдигна рамене и прекрачи прага. С изненада установи, че се е озовал точно пред муцуната на млад голдън ретривър, който излая срещу него. Кучето беше с лешников цвят на козината и много ядосано.

— Долу, Хопа! — подвикна Мание, като се престори, че вдига ръка. — Не се бойте, не е зло.

И наистина, песът заподскача весело около новодошлия. Облиза ръцете на Андрю, че дори и между пръстите.

— Ако това нещо щеше да ме яде, пък дори и на късове, нямаше да му е лесно…

Мание извади от един шкаф бутилка с две чаши:

— Той ми е другарчето тук. Именно той ме предупреди за вас. Добър пазач си е.

Блейк разтърка главата на кучето и му прошепна:

— Следващия път му кажи, че не съм крадец. Изглеждаш ми най-нормален от цялата компания…

— Е, да се чукнем за нашето необичайно запознанство!

Мание надигна чашата. Блейк се присъедини, като потриваше брадичката си, която още го наболяваше от дулото. Отпи с мощна глътка и едва не се задави.

— Огън е, нали! — засмя се доволно Мание.

— Трябва да тръгвам, че Одил ме очаква.

— Да чака, нищо няма да й стане. Отдавна се е взела за господарка. И аз идвам с вас.

9.

След кратката вечеря Андрю помогна на Одил да разчисти масата. Бяха разговаряли за незначителни неща, с продължителни паузи. Блейк се бе възползвал от тези минути на мълчание, за да дебне Мефистофел с надеждата, че ще го накара най-сетне да отвори очи или поне да се раздвижи. Но котаракът владееше до съвършенство ролята си на застинал сфинкс. Той отново се беше отдалечил от фурната и Андрю въобще не забеляза точно в кой момент се случи това. Истински магьосник.

Когато стана време да се качи в стаята си, Блейк не помнеше нито какво бе ял, нито какви думи си размениха с Одил. Несъмнено причината за това беше страничният ефект от коварната „огнена вода“ на управителя.

— Лека нощ, госпожо Одил, и благодаря, че ме поканихте на трапезата си.

— Няма за какво. Лека нощ, господин Андрю. Не забравяйте, че утре сутринта ви чакам тук точно в шест и започваме по същество.

Андрю кимна разбиращо и се отправи към вратата, но преди да стигне до прага, се обърна.

— Защо си говорим на „госпожа“ и „господин“? Не мислите ли, че звучи малко старомодно? Дали не можем да се обръщаме помежду си с малки имена…

— Все още предпочитам старомодното пред фамилиарниченето, господин Андрю.

— Както желаете, макар да ме учудва, че предпочитате стила на Джейн Остин, когато аз ви предлагам нещо по-близко до Виктор Юго…

Готвачката не отговори и Блейк излезе от помещението.

* * *

Единствената електрическа крушка в стаята, от енергоспестяващите, пръскаше студена светлина, под която и уютната къщичка на Барби можеше да заприлича на иглу от ледени блокове. Ако Андрю искаше да си легне, този път нямаше как да не разопакова куфара. Отвори го, извади дрехите си една след друга и педантично ги подреди в гардероба. После успя да качи куфара си отгоре. Беше толкова широк, че цялата купчина заприлича на гъба. В миниатюрната баня подреди тоалетните си принадлежности, а в стъклената чаша на рафта пред огледалото сложи две четки за зъби.

Върху леглото му бе останала само една малка чанта. Той извади от нея фотография с рамка, която беше старателни увита в пижама с цвят бордо, за да не се счупи. Беше снимка на семейството му през лятната отпуска, под слънцето на Южна Франция. Диан сияеше, а Сара се смееше, сложили глава на раменете му. Без съмнение, един от най-хубавите им спомени. В онзи ден вятърът бе изтръгнал всички чадъри от плажа и от крайбрежните заведения и бе предизвикал почти сюрреалистична паника, която искрено ги бе развеселила. Щастието се четеше по лицата им. Не знаеха, че изживяват последната си съвместна ваканция. Поредното събитие, което се случваше за последен път.

Андрю разгъна крачето на рамката и я постави върху нощната масичка. Бръкна в чантата и извади малко плюшено кенгуру, което внимателно намести до фотографията, с глава, обърната към него.

— Добър вечер, Джери — каза му той.

Джери беше с оръфани уши и муцунка. Кръглите му очички бяха загубили някогашния си блясък — Андрю го загледа с нежност. След известно колебание го взе и го притисна силно към гърдите си. Зарови нос между лапичките му, за да почувства мириса им, а после го върна на мястото му. В главата му нахлуха спомени. Някои предмети са способни да разрушат ограниченията на времето, но никога не успяват да сторят това с тъгата. Утехата, която ви доставят, има своя цена. Щастието, което уж съживяват, се отдалечава още повече, когато ги прибирате — също както океанските вълни се отдръпват от брега.

В малката му чанта беше останал само мобилният му телефон. Премести го по-близо до осветлението и го включи. Никакъв сигнал. Като иманяр с металотърсач, Блейк бавно премина няколкото метра, които го деляха от прозореца, с надеждата, че ще успее да хване сигнал. Ала липсваше какъвто и да е знак за съществуването на мрежа за мобилна връзка. Впрочем, кой ли пък щеше да му звъни?

Изми си зъбите и се погледна в огледалото. Новият декор и различното осветление го правеха да изглежда различен. Ако не беше това отражение, което мърдаше пред очите му, ако се доверяваше единствено на чувствата, стаени дълбоко в душата му, щеше да се помисли за мъртвец.

Андрю си легна, като внимателно се покри с хладните завивки. За хиляден път в живота си той свали очилата, сгъна ги и ги остави на нощното шкафче. Последното нещо, което видя, преди да угаси светлината, беше Джери. Намести се във вдлъбнатината на възглавницата. Спалното бельо ухаеше на един от онези синтетични парфюми, които би трябвало да напомнят пролетен цвят. Неговото легло вече му липсваше. От колко време не беше спал в единично легло? Ако някой ден си е помислил, че му е било за последен път — грешал е. Както всяка вечер, Андрю пожела лека нощ на Диан, която отдавна вече спеше. Ако трябваше да е точен, от седем години, четири месеца и девет дни.

10.

Най-напред се дочу далечен тътен, идещ сякаш от кошмарен сън. След това настана истинска бомбардировка. Накрая проехтя глух удар и се чу ужасяващ глас:

— Господин Блейк, часът е шест и петнайсет. Успали сте се.

Чукането по вратата продължаваше. Андрю трескаво запремига с очи, опитвайки се да дойде на себе си. Изведнъж вратата се отвори и на прага се появи Одил.

— Побързайте! Закъснели сме. На Госпожата няма да й хареса!

Мъжът сграбчи очилата си и се изправи.

— А ако си бях легнал гол? — възнегодува той.

— Щяхте да премръзнете — невъзмутимо отговори готвачката. — Тичайте под душа и не се мотайте, чакам ви долу след пет минути.

Андрю стана толкова бързо, че чак му се зави свят. Нямаше време да регулира кранчетата така, че да получи хладка вода. Докато се сапунисваше, зъбите му тракаха от студ, а после плисна толкова гореща вода, че му идеше да вие. Полуразсънен, ала достатъчно изнервен, все пак слезе в сервизното навреме.

— Понеже това ви е първият ден, отидох за вестника вместо вас — заяви Одил. — Елате в пералното, ще ви покажа как да го изгладите.

Пред очите на Андрю се разкриха и други коридори, които водеха до помещенията за пране и за сушене. Готвачката му посочи дъската за гладене, върху която лежеше вестник „Фигаро“.

— Първо, трябва да покриете масата със специалния калъф за вестници, защото в противен случай по калъфа на Манон ще се отпечата мастило и то ще остави следи по бельото, което тя глади.

И Одил пъхна една ютия в ръцете му.

— Слагате на трета степен. Не повече, защото може да се подпали. Знам го от опит, случвало ми се…

— Ясно, трета степен.

— И ще използвате само ютията със зелената дръжка, защото другата е на Манон…

— Разбрах, мастилото и всичко останало, чистото бельо, което се цапа…

— А сега е ваш ред.

— Да гладя вестника ли?

— Именно. Така се отстраняват гънките, а мастилото се фиксира. И госпожата няма да изцапа пръстите си с чернилка. Не правите ли това в благородническите домове в Англия?

— А, ние там дори не можем да четем — измърмори Андрю. — Един ден, ако вдигнем революция, ще ви поискаме назаем вашия Карл Велики, за да ни изобрети училище.

Вложи цялото си старание. От миризмата на нагорещено печатарско мастило започна да му се повдига. Загледа се в едно едро заглавие: „Курсът на стоманата се повишава с повече от 20%: заплаха за промишленото производство“.

Одил се намеси:

— Госпожата мрази да четат вестника й преди нея.

— Вероятно смятате, че англичаните повреждат с поглед страниците… А тя как ще разбере? Да не би да има детектор на лъжата в кошничката за ръкоделие?

— Госпожата не се занимава с ръкоделие и не трябва да говорите за нея иронично. Ще се изненадате, когато разберете на какво е способна.

— Ако се научи да си чете вестника, без да мисли, че ще си изцапа пръстите, ще бъда наистина впечатлен. Подобни мании са смехотворни.

— Не сте вие човекът, който може да говори за мании…

— За какво намеквате?

Андрю прекъсна гладенето и се изправи срещу Одил.

— Госпожата поне не спи с плюшена играчка като някое бебе… — отговори му войнствено тя.

— Не само си позволявате да нахлувате изневиделица в стаята на мъж, когото познавате едва от един ден… — възнегодува Андрю.

— Закъснявахте. Ако не бях ви събудила, Госпожата със сигурност щеше да ви уволни!

— А и освен това шпионирате неговите най-съкровени тайни! — довърши изречението си той.

— Глупости, изобщо не се интересувам от тайните ви…

— В такъв случай, щом сте толкова недискретна, позволете ми да ви разкажа историята на Джери.

— Не ме занимавайте с излишни неща, дори не знам кой е този Джери.

— Това е плюшеното кенгуру, на което се подигравате. Никога не пътувам без него. Това е любимата плюшена играчка на дъщеря ми. Тя го нарече така, когато кръстникът й се върна от Австралия и й го подари за петия й рожден ден. Навсякъде го мъкнеше със себе си. Ако го загубеше, за нея щеше да настъпи истинска катастрофа. Години наред заспиваше с него. Ако го нямаше, въобще не можеше да затвори очи. Но един ден Джери остана да си седи в ъгъла на леглото. Тя спря да го гушка. Известно време след това го премести на един рафт. А по-късно, когато напусна родния си дом, за да учи в университет, замина без него. Това, разбира се, е напълно естествено, но дълбоко ме разтърси. Свикнах всяка сутрин да ходя в стаята, където дъщеря ми вече не спеше, само за да кажа добро утро на това изоставено животинче. Оттогава навсякъде го вземам с мен. Смейте се, ако искате…

— Много съжалявам, наистина. Не исках…

Прекъсна ги гъстият дим, който внезапно се накълби от вестника.

— Проклятие! — провикна се Одил и дръпна ютията. — Борсовите котировки се подпалиха!

— На финансов език се казва „скочиха до небето“.

— Много смешно. Сега Госпожата ще ни уволни и двамата.

— Много важно, вижте: обявите за работа са непокътнати…

* * *

Седнал сам край масата в сервизното, Андрю си сипа чаша чай. След катастрофалния старт на деня тази сутрин той се отдаде на насладата от глътка силен и сладък „Ърл Грей“. Погледът му спря върху котарака, който видимо не беше помръдвал от предната вечер.

— Е, Мефистофел, каква е твоята тайна? Направи ми удоволствие, отвори очи, дай ми поне едно дребно доказателство, че не си котешка мумия.

За секунда му мина през ума мисълта да се хвърли върху животното, за да го принуди някак да реагира, но преди да премине към действие, се появи Одил.

— Направо не е за вярване! — ядосано измърмори готвачката, докато се отпускаше на един стол. — Ако аз бях изгорила един квадратен сантиметър от вестника й, мога само да се догаждам какво щеше да ме сполети… А сега — нито дума. Не стига това, ами тя си замълча дори когато видя, че сте небръснат. А комбинацията на зелена папийонка със синя риза й се стори много забавна… Потресена съм.

Андрю се усмихна:

— Имате право, тя не направи никаква забележка, когато й оставих подноса. Вашите препечени филийки ухаеха вълшебно, но ароматът на моя изгорял вестник надделяваше.

Одил погледна часовника си.

— Запознахте ли се с Манон?

— Все още не. Може би не е пристигнала.

— Напротив, видях велосипеда й през прозореца. В четвъртък сутрин системно закъснява.

След това Одил погледна към котарака.

— Пожелай ми смелост, Мефистофел, трябва пак да се кача при Госпожата и да й помогна за обличането.

Тя стана. Тихо и носово, Андрю прошепна, имитирайки котешки глас:

— Имай смелост, мяууу…

Одил стреснато се извърна и се втренчи във все така невъзмутимия котарак, с искрица надежда в погледа.

— Говориш ли, Мефистофел?

— Мечтайте си, та той вече дори не отваря очи… — рече Андрю.

Ако Одил имаше подръка тиган, щеше да го цапардоса.

11.

Блейк вече привършваше с подреждането на измитите съдове, когато дочу пронизително изсвирване откъм главното стълбище. Бе чувал нещо подобно само когато се обявяваше дузпа в мач за Европейската купа. Едва не изпусна чиниите, които държеше, но се втурна да види какво става. Котаракът така и не помръдна.

Щом излезе в коридора, насмалко да се блъсне в едно младо момиче със слушалки на ушите, което идваше бежешком откъм пералното.

— Какво става? — обезпокоен попита Блейк.

Непознатата свали слушалките и му посочи площадката на стълбището на първия етаж. Там стоеше Одил и въртеше около пръста си свирка, провесена на връв. Беше изпъната като струна, а целият хол беше под краката й. В отблясъците от прозореца тя в известен смисъл приличаше на Дракула, кръвожадния трансилвански граф, дебнещ жертвите си.

— Защо свирнахте така? — запита Андрю.

— За да ви представя Манон. Човек никога не знае къде е тя. Пък и с тази нейна музика, не ме чува. Затова се налага да използвам тази свирка.

Младото момиче се усмихна на Блейк, колебаейки се дали да му подаде ръка, или да направи реверанс като пред английската кралица. Накрая каза простичко:

— Здрасти…

Андрю я хареса на мига. Тя имаше големи очи, премрежени от много тъмни мигли, и дълга кестенява коса, прихваната с шнола. Притежаваше пъргавостта и изяществото на балерина. Дори когато стоеше неподвижна, излъчваше енергия.

— Добър ден — отговори той. — Много съжалявам, че срещата ни се оказа толкова внезапна. Можех да изчакам да дойдете в кухнята.

— Няма проблем — усмихна се тя. — Връщам се в пералното, тъкмо простирах спалното бельо.

Изведнъж бясно заби камбанка. Първоначално Блейк си помисли, че звукът идва откъм входната врата, но Одил втурна по стълбите нагоре, обявявайки с треперещ глас:

— Госпожата ме вика!

„Значи и Дракула си има господар“, помисли си Блейк. Не че беше голяма утеха. Той се обърна към Манон:

— Ако правилно съм разбрал, Одил ви вика със свирка, а Госпожата вика Одил с камбанка. Така ли е?

— В общи линии…

— Ами аз? Как ли ще ме повикват? Със сигнален пистолет или с кречетало?

— Сигналният пистолет вече е зает за управителя, откакто се развали вътрешният телефон.

— Очарователно. Предполагам, че в тази атмосфера на постоянна бойна готовност от мен се очаква да стоя в поза „мирно“. Няма как да стане.

— У дома имам още един уокмен, мога да ви го дам, ако искате. Щом го включите на макс, няма да ги чувате.

— Много сте мила. На моята възраст скоро въобще нищо няма да чувам…

Откъм коридора на първия етаж се разнесе оглушителен тропот. Одил се спусна по стълбите и обяви панически:

— В банята на Госпожата водата е спряла, а я чувам, че някъде шурти…

— Над коя стая се намира банята? — попита Блейк.

Одил сбърчи вежди и се замисли съсредоточено. Манон се обади:

— Над библиотеката, точно отзад!

— Госпожата не желае никой да влиза там — възпротиви се Одил.

— Нямаме друг избор — отвърна Блейк. — Покажете ми, Манон.

Андрю влезе в помещението. От тавана се стичаше вода. Одил наблюдаваше, без да прекрачи прага.

— Госпожата може и да няма капка вода в банята си, но ще имам удоволствието да й съобщя, че вече разполага с течаща вода в библиотеката — обяви Блейк.

— Какво ще правим? — стреснато попита Одил.

Ще спрем водата, и то бързо. В противен случай енциклопедиите ще вземат студен душ вместо нея. Къде се намира главният кран?

— В избата.

— Можете ли да отидете и да го затворите?

— Не.

— Моля?

— Няма да отида.

— Да разбирам ли, че това представлява част от моите задължения?

Одил стоеше като вкаменена.

— Поне ще ми покажете ли къде се намира този кран? — настоя Блейк.

— Категорично не. Предпочитам да напусна работа. Там долу шестват огромни космати паяци и отвратителни мишки…

— Страхува се от паяци и мишки — поясни с въздишка Манон.

— А вие, госпожице, ще ме заведете ли дотам? Да побързаме, водата вече капе върху книгите.

— Към избата се минава оттук. Но не знам къде е този кран…

Докато слизаше по прашното и полуосветено стълбище; Андрю си спомни как ден по-рано смяташе, че това място е удивително спокойно.

12.

Слънцето беше в зенита си и Блейк, Одил и Манон побързаха да наредят мокрите книги покрай оградата на зеленчуковата градина, за да изсъхнат. Когато видя подредените като за изложба томове, Мание, който бе дошъл за обяда си, заяви:

— Значи все пак се е решила да даде всичко това на вехтошар.

Блейк мъчително се надигна, без да спира да попива водата от едно подвързано томче с „Циганката“ от Мигел де Сервантес.

— Преди да е допуснала тази грешка, няма да е зле да прочетете тази книжка. Разказва се за цигани и може да ви бъде полезна — обясни му той вместо поздрав.

Мание го погледна косо.

— Ама тези книги са мокри…

— Имахме проблем с водопровода.

— Щом не е извън къщата, не ме засяга.

Одил се появи на прага на кухнята и посочи нещо като дървена етажерка, окачена на стената. Там беше оставена плътно затворена кутия.

— Храната ви е на мястото. И не забравяйте да ми върнете останалите съдове.

Без да каже и дума повече, тя се врътна и се зае с обичайната си работа. Мание взе кутията и се обърна, за да си върви. Когато минаваше покрай Блейк, подхвърли:

— Вижте, защо не дойдете някоя вечер у дома да пийнем по едно?

— Защо не? Тия дни…

— Когато пожелаете, господин Брейк.

Манон излезе от къщата с още един куп книги.

— Това са последните и вече сме готови — много сме добри! — обяви тя. — Добре че реагирахте бързо, иначе и мебелите, и паркетът щяха да заминат… Чудесно се справихме.

Блейк я освободи от част от товара.

— Благодаря, Манон.

Заедно подредиха книгите по огрените от слънчеви лъчи места. Одил се занимаваше с фурната си. Блейк се възползва от отсъствието й и предпазливо попита:

— Манон, я ми кажете, Мание и Одил винаги ли се държат така помежду си?

— Какво имате предвид?

— Като куче и котка?

— Никога не съм ги виждала различни. Той не стъпва в замъка, освен в случаите, когато Госпожата го повика, а Одил избягва да ходи в парка, с изключение на зеленчуковата градина.

— Не се ли храните понякога всички заедно?

— С моя график не ми остава време. В два и половина трябва да съм в училището в центъра на града.

— Какво правите там, ако не е тайна?

— Докато си взема изпиша за учителска правоспособност, помагам на редовните учители.

— Чудесен план!

— Вече пропуснах срока за миналата година и понеже живея с майка си, наложи се да приема тази работа. Но ми е приятно…

— И като сме почнали с въпросите, Манон, предполагам, че имате мобилен телефон?

— Разбира се, но не е от най-модерните…

— Хващате ли сигнал тук?

— Никакъв. Веднъж чух от господин Мание, че единственото място в имението, където има сигнал, е на хълма в гората.

— А къде се намира той?

— Някъде нататък.

Младата жена посочи неуверено едно гористо възвишение, още по-отдалечено от къщата на управителя. После си погледна часовника.

— Трябва да изчезвам. Макар че слизам с велосипед, пак ми трябва известно време, докато стигна до града.

— Тръгвайте, Манон. До утре. И не закъснявайте, защото Одил ще ви свири червен картон.

— Но аз винаги идвам навреме!

— Освен в четвъртък сутрин, доколкото разбрах.

— То е заради Жустен. В сряда следобед нямаме занятия и с него прекарваме вечерта заедно, нали разбирате…

Младата жена сведе очи със срамежлива усмивка, която трогна Блейк.

— Нормално за вашата възраст. Е, изчезвайте…

Манон му махна с ръка и се отдалечи. Блейк изправи и последната книга до преградата. Беше леко овлажнена. „Последният ден на един осъден“ от Виктор Юго. Диан със сигурност щеше да каже, че това е знак.

Щом влезе в кухнята, Андрю веднага разбра, че Одил нещо не е доволна. Жестовете й бяха по-отривисти от обикновено и тя дори не се извърна, когато го заговори.

— Толкова работа имам тази сутрин, че ми се уби апетитът — оплака се тя. — Обядът ви е в хладилника, на средния рафт. Ето там е микровълновата. Госпожата ви иска в кабинета точно в петнайсет часа.

— Разбрах.

— Ако излезе нещо спешно, аз ще си бъда в стаята, на горния етаж.

— Да не би да не се чувствате добре?

— Напротив. За пръв път от цяла вечност ще мога да си почина между две дежурства. Щом Госпожата е решила да ви наеме, редно е и да има някаква полза от вас. Оставям ви кухнята за този следобед.

Блейк се почувства странно, когато се озова сам във владенията на готвачката. Котаракът се държеше все така като абсолютен непукист, но в сравнение със сутринта, се намираше малко по-близо до газовата фурна. Блейк отвори хладилника и установи, че е пълен със стъклени кутии, поставени една върху друга. Бяха пълни с хранителни продукти, които в повечето случаи не можеха да се определят като вид. Съзря единичната чиния. Махна фолиото, намери си вилица, след като претърси почти всички чекмеджета, и се настани край масата. Още при първата хапка бе озадачен. Ястието представляваше изтънчен меланж от крехко изпечена сьомга и ситно нарязани зеленчуци. Андрю с удоволствие изпразни чинията си и я изми на мивката, като си отбеляза, че може би Одил влага в своите готварски произведения онази изтънченост, която си спестяваше в живота. Върна се да погледне как върви сушенето на книгите и реши да постои известно време на слънце. Беше доволен, че ще се срещне с госпожа Бовилие. Имаше какво да й каже.

13.

— Е, господин Блейк, как би се стори първият ви ден при нас?

— Беше доста бурен…

Слънцето все още не биеше право в прозорците, завесите бяха разтворени и Андрю най-после можа да разгледа госпожа Бовилие. По лицето й си личеше, че е жена с характер. Пръстите й бяха фини, но волеви. Не носеше бижу, с изключение на скромна брачна халка от потъмняло злато, която стоеше малко хлабаво на безименния й пръст.

— Тази авария е сериозен проблем — каза тя видимо изнервена. — Ужасно се уплаших за книгите. А много държа на тях. Те бяха любимото занимание на Франсоа, моя съпруг, който не е между живите.

— Не се тревожете. Манон изчисти всичко, книгите ви не са пострадали. Още утре ще бъдат върнати по местата им.

— Радвам се да го чуя. Но това не решава въпроса с водопроводната инсталация. Всичко в тази къща се разпада… Вземете от Одил телефонния номер на господин Пизони, той се занимава с всички ремонтни дейности в замъка. Накарайте го да дойде незабавно.

— Пизони. Записах си, госпожо.

Андрю си представи как е изглеждала като по-млада — с дълги руси коси. Отивало й е. Днес носеше косите си като жените на нейната възраст — бели и грижливо сресани на строги вълни. Очите й бяха толкова сини, че някога вероятно са разбили много мъжки сърца.

— Утре сутринта — продължи тя, — щом дойде пощата — ще вземете писмата ми от кутията на главния портал. Ще ги разпечатаме заедно и ще ви кажа за кои от тях трябва да подготвите отговори.

Блейк я слушаше с половин ухо, твърде зает да я оглежда. Устните й бяха тънки, прави, което лесно можеше да й придаде вид на студена жена, ако не беше мелодичният й глас, който омекотяваше въздействието им. Тя заговори за друго, но той не чу нищо, освен заключителните думи:

— Е, това е всичко за днес.

Блейк кимна, стана и се отправи към вратата.

— А, да, забравих — отново го повика тя. — Утре ще ми гостува една близка приятелка, госпожа Берлине. Очаквам я на кафе. Ще ви моля да заредите необходимото в малкия салон за петнайсет часа. През идните дни вероятно ще имам и други гости. Когато часовете бъдат уточнени, ще ви уведомя.

Андрю излезе. Не бе казал нищо от онова, което възнамеряваше да й сподели. Цялото му време отиде да я наблюдава.

* * *

Когато Одил отново слезе от стаята си, завари Блейк облегнат на крилото на вратата към градината. Съзерцаваше пейзажа.

— Добре ли мина? — попита тя.

— Няма проблем. Прибрах и последните книги. Тази нощ ще се доизсушат в пералното.

— Отлично.

— Я ми кажете, нали уж господарката ви не приемала много гости…

— Ще се радва да покаже новата си играчка — отвърна тя.

— Каква нова играчка?

— Вие.

Блейк понесе удара с достойнство. С тънка усмивка, Одил застана на прага до него.

— Харесва ли ви моята зеленчукова градина?

— Много е хубава.

— Имали ли сте такава на предишната ви работа?

— Как да ви кажа, аз си падам повече по ламарините. Доколкото се е налагало да се занимавам със зеленчуци, просто ги затварях в консерви…

Блейк моментално осъзна, че шегата му може да разбие официалната версия за неговия професионален опит на иконом, ала Одил не се усети.

— А аз предпочитам да ги прибирам в хладилника — обясни тя. — Мисля, че така по-добре се съхраняват вкусовите им качества. В консервите всичко е еднакво на вкус.

Хората наистина чуват само онова, което искат да чуят. Блейк смени темата:

— Госпожа Бовилие никога ли не излиза от стаята си?

— Слиза, но само когато има гости.

— Намирам, че е жалко да притежава цял замък с такъв парк и да стои затворена между четири стени.

— Всеки е свободен да постъпва както намери за добре.

Тя се прибра вътре и се обърна към Мефистофел:

— Писанчо сигурно е гладен.

Котаракът не помръдна. Почти се беше долепил до фурната. Одил отвори хладилника и продължи:

— Започва да захладнява, господин Блейк. Избягвайте да оставяте вратата отворена твърде дълго.

Андрю погледна за последен път към небето, после кът гористия хълм.

— Добре, прибирам се и затварям.

Одил се суетеше около хладилника. Той прихлопна вратата и попита:

— Мога ли да ви задам един практически въпрос?

— Слушам ви.

— Ако ми се наложи да се обадя по телефона…

— Има стационарен телефон в кабинета на Госпожата — отново го прекъсна тя. — Тя не възразява да го ползваме при спешни случаи. И таз добра, къде ли съм я пъхнала…

— Освен това, благодаря ви за обяда днес. Печеното беше превъзходно.

Одил рязко вдигна глава:

— Печеното ли казахте?

— Това, което ми бяхте оставили в чинията.

Одил почервеня като домат.

— Изяли сте обяда на Мефистофел!

Котаракът внезапно отвори очи. Блейк се изненада от това дори повече, отколкото от думите на готвачката — животното разбра за какво си говорят? Очите му бяха оранжеви, почти свръхестествени на цвят.

— Много съжалявам — извини се той неубедително. — Но наистина беше превъзходно, по-хубаво от…

Той млъкна разколебан.

— Довършете си мисълта — ядоса се Одил. — По-хубаво от онова, което ви готвя, така ли?

— Не исках да кажа това. Просто ястието беше забележително.

— Значи и вие като Мание твърдите, че е по-добре да сте мои котки, отколкото мои колеги?

— Не съм споменавал нищо подобно.

Мефистофел следеше разговора, като обръщаше глава към говорещия ту наляво, ту надясно.

— Моят бебчо! — жално изплака Одил и се втурна към него, за да го нагушка. — Мама ей сега ще ти приготви нова порция.

После, рязко сменяйки тона, се обърна към Блейк:

— Сутринта се подиграхте с мен, а вечерта изядохте порцията на котарака ми. Омитайте се от моята кухня!

14.

Блейк не беше много добре със зрението си, но въпреки сумрака реши да стигне докрай. Непременно трябваше да телефонира, дори ако за това се наложеше да се катери по дърветата, за да хване сигнал. Изпълни го непоколебимост, защото въпросът беше спешен. Не можеше да се обади от замъка, където все някой щеше да чуе разговора. Спусна се по алеята, подмина изоставения гълъбарник и навлезе в гората, поемайки към хълма. Вървеше между дърветата, които се катереха към хребета. От време на време ниски клонки го шибваха изненадващо през лицето, но това не го спираше. Продължаваше нагоре, без да забавя ход, препъваше се, опираше се върху дънерите, за да преодолее храсталаците и трънките, които му препречваха пътя до върха.

Когато най-сетне се добра до най-високата точка, той се озова в центъра на същинска джунгла. Буйната растителност се оплиташе в краката му и спъваше всяка крачка. Духате леден вятър. Оттук се виждаха покривите на замъка и част от долината, в която се разстилаше съседният град.

Блейк предпазливо извади телефона от джоба си. Смрачаваше се. От мисълта, че можеше да го изпусне в тази плетеница от клони и сухи треви, го обля студена пот. Беше загубен без телефона. Намести очилата си и присви очи, за да се увери, че има мрежа. Манон беше права, браво на момичето… В списъка му имаше само пет имена. Натисна върху това на Ричард Уорд, който вдигна след четвъртото позвъняване.

— Добър вечер, Ричард, аз съм, Андрю.

— Каква изненада. Как си?

— Не много добре. Нуждая се от теб.

— Пак ли си влязъл в кофа за боклук, както ме накара да направим в детството? Усещам, че май гемиите ти са потънали…

— Само да можеше да ме видиш! Намирам се в една гора в страната на откачалките.

— Красиво определение за Франция…

— Ричард, искам да прекратя всичко. Трябва да се прибера.

— Но ти си пристигнал едва вчера, а имахме ясна уговорка.

— Не можеш да си представиш какво ме накараха да изтърпя за това кратко време…

— Накарали са те да ядеш охлюви, така ли? А може би мухлясало сирене?

— Не си много далече от истината. Излапах вечерята на един котарак. А най-лошото е, че ми хареса.

— Значи вече харесваш котешка храна. Не забравяй да го споменеш на психиатъра си, преди да го съобщиш на гастроентеролога.

— Ричард, ти беше прав, идването ми тук беше глупава идея.

— Трябваше да помислиш предварително, приятел… Обеща да издържиш поне до края на изпитателния период. Даде дума.

— Снощи управителят на имението замалко да ми счупи ръката. Дори навря дулото на пушката си под брадичката, защото съм му смачкал дивия праз.

— Охо, ама ти водиш доста бурен живот! Ще почна да ти завиждам. Като си помисля, че през това време ние с Мелиса гледахме някакъв тъп филм по телевизията…

— Умолявам те! Аз съм на 66 години, отдавна съм преминал възрастта на щуротиите.

— Браво, старче, издържал си два пъти по-дълго от Исус! Продължавай! Но ако видиш да приближават едни хора с огромен кръст и гвоздеи, бягай колкото ти държат краката и викай за помощ. Ще ти изпратя подкрепление.

— Аз съм на ръба на силите си, а теб изобщо не те е грижа.

— Ти беше на ръба на силите си преди да заминеш, братле, и нека ти напомня, че точно ти пожела да отидеш там. Дори беше много настоятелен. Не забравяй, че се споразумяхме да изкарваш порядъчно изпитателния период, без да ме караш да се червя от срам и без да създаваш проблеми. А след това си свободен.

— Ами ако това са последните месеци живот, които ми остават?

— Не се опитвай да ме размекнеш… Ако беше в Лондон, тъй или иначе щеше да ги съсипеш.

— Можех да отида при Сара…

— Андрю, как не те е срам! Държиш се като хлапе, което дрънка какво ли не само и само да не направи нещо, което му е неприятно.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Вече го направих, отстъпвайки за пореден път пред твоя прищявка. Намерих ти това място. Сега си понеси последствията. Прегръщам те, Андрю. Не се колебай да ми се обадиш пак, ако е нещо сериозно. Междувременно престани да тъпчеш дивия праз на хората.

Уорд затвори. Андрю остана сам в нощта, насред трънливия храсталак. Олюля се. Понечи да тръгне, но кракът му се закачи и той се просна по гръб с цялата си дължина сред гъстите храсти, покрити с бодли. Стискаше телефона с всичка сила, за да не го изпусне.

— Bloody hell!^[1] — Изруга той.

Бликнаха му сълзи от ярост и отчаяние, но някакъв вътрешен прилив на себеуважение не му позволи да се прекърши. Представи си, че може да умре тук, проснат в тая гора, как един ден онзи пес Хопа ще открие тялото му, разкъсано от вълци и катерички. Останките му ще бъдат прибрани в кутиите, които Одил пълни с храна, за да бъдат върнати във Великобритания. Нужни му бяха няколко минути, за да овладее паниката си. С мъка се надигна на лакти, после започна постепенно да се отскубва от трънливия капан. Бодил след бодил, най-сетне се освободи. Когато успя да се изправи, беше омаломощен.

Докато слизаше, Андрю си даде сметка, че дрехите му бяха съсипани. Пуловерът и панталонът му бяха набодени с тръни. Вече бяха съвършено негодни за носене. Дланите, ръцете и лицето му, изподрани на много места, го пареха. За щастие алеята вече не беше толкова далече. Когато излезе от гората, Блейк изпита облекчение. Вървеше задъхан. За миг се поколеба дали да не потърси помощ от Мание, но рискът отново да се окаже с опряно под брадичката му дуло, го разубеди.

Тъкмо щеше да се заизкачва към замъка, когато изведнъж му се стори, че забелязва някаква сянка, която се навърташе край къщичката на управителя. Скри се зад един дънер. Наистина, на светлинката на единия прозорец се мерна силует. Крадецът се бе завърнал. Блейк се промъкна до една леха с хортензии, за да вижда по-добре. Какво трябваше да направи? Да извика, за да предупреди Мание? Да се заеме сам? Ала на неговата възраст да мери сили с млад мъж, можеше и да не е съвсем безопасно…

Между листата видя как сянката се промъкна покрай фасадата. Изведнъж вратата на къщата се отвори и през нея изскочи Хопа. Ала наместо да се хвърли върху непознатия, кучето радостно заподскача пред него! На прага се появи Мание. Тайнственият силует го приближи, беше слабоват и невисок на ръст. Блейк осъзна, че това е младо момиче, макар че беше твърде далече, за да е сигурен. Той въздъхна. Управителят и посетителката му заедно влязоха в къщата и затвориха вратата след себе си.

Блейк отново пое към замъка, провлачвайки единия си крак. И реши, че на стената в стаята си ще издълбава по една резка за всеки изминал ден, подобно на затворниците, които не искат да загубят представа за времето, прекарано в тъмницата. Свободата нямаше да дойде утре, оставаха му цели четири месеца…

15.

— Наред ли е всичко в къщата днес? — попита госпожа Бовилие.

— Одил приготвя сладкишите за следобед — докладва Блейк. — Манон току-що приключи с излъскването на стълбищата и сега се занимава със спалното бельо. Само господин Пизони закъснява.

— За него това не е изключение. Би било истинско чудо, ако се отзове толкова бързо. Не зная какво сте му казали…

— Описах му ситуацията от най-критичната гледна точка.

— Взехте ли днешната поща?

— Тъкмо идвам оттам. И имам, между другото, едно предложение: не мислите ли, че трябва да поправим звънеца на главния портал?

— Ако не струва много скъпо, защо не? Вижте там с Филип и ще го обмислим.

Тя се бе втренчила в пощата с погледа на нетърпеливо дете. Блейк сложи върху бюрото малкия вързоп пликове с различна големина. Госпожа Бовилие церемониално започна да ги отваря с помощта на специален нож във форма на меч. Беше получила най-вече рекламни брошури и каталози: „Вземете си печалбата!“, „Само още една стъпка, и печелите това кюлче“, „Вашият телефонен номер бе изтеглен по жребий!“, „Вие спечелихте невероятен мултимедиен комплект“.

Андрю с удивление установи, че господарката се отнасяше към всички тези въдици за наивници с най-голяма сериозност. Мултимедийният комплект най-вероятно представляваше стара окачалка: ако се ударите по главата с нея, ще видите звезди посред бял ден. Госпожа Бовилие четеше всичко, разглеждаше фалшивите официални печати и привлекателните сертификати, сякаш бяха поставени от истински нотариуси. Всеки път подаваше поканата за участие на своя иконом.

— Отговорете им незабавно, че засега няма да поръчваме, но потвърждаваме участието си в томболата.

За момент Блейк си помисли, че Госпожата просто го изпитва, ала случаят очевидно не беше такъв. По средата на тази лавина от брошури се открои зелен плик, върху който на ръка бе написан адресът на замъка. Странно, ала тя дори не си направи труда да го отвори, а го пусна направо в машината за унищожаване на документи до бюрото. С шум като от циркуляр, писмото излезе оттам във вид на тънки лентички, които изпопадаха в кошчето за боклук. С очарователна усмивка, тя продължи със следващия плик, който обещаваше да й прати чек…

Блейк не продума по време на необичайния спектакъл. Имаше усещането, че се е върнал в епохата, когато заедно с братовчедите му си играеха на шпиони. Тогава те взаимно се убеждаваха, че всички „секретни документи“, които се подаваха през гишета, изработени от стари кашони, са от изключителна важност, макар да бяха само някакви си изрезки от вестници. В края на срещата им госпожа Бовилие изглеждаше удовлетворена, сякаш току-що бе свършила неотложна и много полезна работа.

* * *

Когато слезе от етажа на господарката, Андрю наистина не знаеше какво да мисли за нея. Срещна Манон, която почистваше статуетки на стилизиран мечок, поставена върху един салонен шкаф. Блейк схвана, че тя само се преструваше, че бърше праха, а всъщност го изчакваше да се приближи.

— Господин Блейк — повика го тихо тя.

— Кажете, Манон.

— Бих искала да ви помоля нещо…

— За какво се отнася?

— Предпочитам да говоря с вас, отколкото с Одил, защото тя и по най-дребен повод излиза от релси. Ето какво: следващият вторник е рожденият ден на Жустен и съм му подготвила изненада.

— Искате да си получите заплатата преди края на месеца ли?

— Не, нищо подобно, нямам такива проблеми… Просто ми се ще да не идвам този ден на работа, за да приготвя всичко както трябва.

— Какво е планирано за вторник?

— Вашият етаж и двата салона.

— Би трябвало да оцелеем и без ваша помощ. Нека да разговарям с Госпожата.

Момичето едва не подскочи от радост.

— Благодаря. Вие сте истински сладкиш!

Андрю не познаваше този израз. Като видя разколебаното му изражение, Манон уточни:

— Това означава, че сте мил и сладък… Като мед!

Разговорът им бе прекъснат от удари по главната входна врата. Блейк слезе, но Одил вече бе отворила и канеше посетителя да влезе.

— Здравейте, господин Пизони.

— Добре заварили! По дяволите, отдавна не съм идвал тук.

— Всичко си работеше идеално — обясни готвачката. — Нямаше причина да ви викаме.

— Помислих, че нещо сте се разсърдили и сте се обърнали към другия майстор, оня Пласар. Ако е нещо елементарно, винаги викат него, но ако става дума за сложна работа, която се нуждае от специалист, кого викат на помощ, а? Пизони! Мечтая си някога да ми се обади клиент и да ми каже, че има дребен проблем, само че не виждам кога ще дойде този ден.

Мъжът беше дребен, доста позакръглен и видимо червендалест. Не беше сам. Един висок здравеняк носеше каса с инструменти и го следваше по петите.

Одил пристъпи към формалностите.

— Това е господин Блейк, нашият нов иконом, който ще наглежда ремонта.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Блейк, звучи доста английско…

— Вероятно защото е такова.

— Е, тогава да опитаме да се разбираме по-добре от предците ни: аз съм корсиканец.^[2]

— Ако водопроводът не е готов до утре, ще ви заточа на остров Елба.^[3]

— Не обичам шеги за нашия император, той беше голям мъж.

— Не чак толкова голям, доколкото ми е известно… Но да оставим шегите настрана. Макар че французите имат репутацията на хора, които бягат от сапуна, нека да поправим тази баня.

Тримата мъже и Одил се качиха до стаята на господарката. Тя не беше в кабинета си. Одил почука на вратата на съседната стая.

— Госпожо, водопроводчиците са тук.

Госпожа Бовилие се забави необичайно дълго с отговора си. Когато най-сетне отвори, изглеждаше силно разтревожена. Завесите на прозорците бяха спуснати. Блейк влезе вътре за пръв път, стаята му се стори тясна, по-малка от очакваното, съдейки по размерите на коридора. Одил подкани всички да се насочат направо към банята, без да се помайват. Вътре нямаше нито един козметичен продукт, липсваше дори кърпа. Очевидно помещението е било изпразнено поради предстоящото посещение на външни хора. Но все още се носеше уханието на парфюм, може би жасминов, с нюанс на нещо, което напомняше мирис на лекарство. Блейк долови и друг мирис, който не можа веднага да определи.

— Олег, подай ми извитите клещи.

Здравенякът отвори сандъчето и извади инструмента. Със самочувствието на инженер, Пизони се плъзна под мивката, а после огледа и мястото, откъдето се оттичаше ваната. Изправи се и започна да се вайка:

— Мили боже! Това ли ви е инсталацията? Кой ви я е монтирал, древните египтяни ли? Ми тя е от времето на фараоните! Ако не се задействате, течовете ще продължат, гарантирам ви го. Ще имате и други поражения и един хубав ден къщата така ще изгние от влагата, че ще се сгромоляса върху главите ви и ще ви погребе накуп. Катастрофата е неизбежна, очаквайте я съвсем скоро…

Одил наглеждаше смъртно уплашена.

— Красиво го казахте, като цитат от Библията — намеси се Блейк. — Това трябва да е било специалното наказание, което Бог изпратил на Египет и за което никой никога не говори, проклятието на водопроводната муфа.

Пизони се престори, че не го е чул, и се обърна към Одил:

— Постъпете както намерите за добре, но мнението ми е категорично: всичко е за смяна.

Олег гледаше шефа си със странно изражение. Пизони извади един тефтер и добави:

— Ще ви направя бърза план-сметка, защото случаят е спешен. Ще я получите до три седмици. С госпожа Бовилие се знаем отдавна, имам й доверие. Ако пожелае, ще започна работа даже преди да е приготвила парите…

Одил беше готова да склони, но погледна въпросително Блейк и той веднага пое щафетата,

— Ако не възразявате, господин Пизони, ще направим всичко по реда си. Най-напред вие ни кажете какви ремонтни дейности предвиждате и колко ще ни струват, а след това ние ще ви кажем дали ще ги правим.

Пизони старателно се опитваше да избегне разговора с Андрю.

— Госпожа Одил, тук всичко е изгнило. Колкото по-рано започнем, толкова по-добре. Въпрос на национална сигурност.

И за да приведе блестящо и неопровержимо доказателство, той се обърна към помощника си:

— Олег, чук!

Здравенякът му подаде огромен чук, но Блейк застана между двамата.

— Няма да рушите напосоки. Първо изчислете колко ще струва, после ще решаваме.

— О, залагате ми капана на Трафалгар^[4]?

— Оплачете се на Императора.

16.

— Кога ли ще дойде почивният ми ден! — изпъшка Блейк.

— Докато го чакате, отнесете това… — Одил му пъхна в ръцете поднос с дребни сладки. — И да не ги изсипете.

Андрю излезе от сервизното, прекоси салона и отвори с тласък на хълбока си вратата към малкия салон. Госпожа Бовилие седеше на поизбелял диван, а срещу нея в креслото се бе настанила госпожа Берлине, грейнала като коледна елха с лъскавите си дрънкулки. Тя беше съпруга на собственик на застрахователна агенция, а за гостуването си се бе накичила от глава до пети. Госпожа Бовилие гледаше с детска възторженост и известна завист как приятелката й се надува, а тя от своя страна явно обожаваше да слуша собствения си глас.

— Миличка, просто се чудя как се справяте съвсем сама с всичко, което сме принудени да търпим в днешно време.

Блейк й поднесе платото с надеждата, че това ще я принуди да млъкне поне за миг. Докато си вземаше една от сладките, старателно оформени от Одил, гостенката размачка всички наоколо, но дори не го забеляза. Погълна я, без да спре да дърдори.

— Например ние у дома решихме да започнем ремонт. Трябва да ви кажа, че с голяма мъка успяхме да открием изкусни майстори, които да се съгласят да работят. Но нямахме друг избор, защото обзавеждането в стаите ни за гости вече беше станало демоде. Наложи се да наемем интериорен дизайнер. Още неприятности! Но когато видяхме проекта му, разбрахме, че мъките ни ще бъдат възнаградени. Ще се получи нещо вър-хов-но!

Още в секундата, когато я видя, Андрю не я хареса. Имаше нещо неприятно в поведението й, в отношението й към останалите хора, което веднага се усещаше. Блейк поднесе платото и на господарката си, която счете за свое задължение да вземе от смачканите курабийки. За пръв път Блейк се озоваваше физически толкова близо до госпожа Бовилие, без бюрото да стои помежду им. Погледът й разкриваше нещо смущаващо, смесица от тъга и напрежение. Той предложи още малко кафе.

— Ще сменя и всички завеси — не спираше онази. — Омръзнали са ми. Животът е твърде кратък, за да живеем с вещи, които не са красиви!

„Животът е твърде кратък, за да изтърпя дори за една минута подобна особа“, помисли си Блейк. Познаваше много представители на този вид. Някои уж идват да ви изслушат, но говорят само за себе си, други си подхранват самочувствието, като се скъсват да се хвалят пред хора, на които не им е провървяло колкото на тях. Андрю винаги бе изпитвал непоносимост към такива. Но сега бе потресен от изражението на госпожа Бовилие. Тя полагаше усилия да слуша дърдоренето на гостенката си, но оглеждаше собствения си салон, от който изведнъж я беше досрамяло. Нищо чудно, че се затваряше в стаята си след подобни срещи и не излизаше до вечерта.

— Благодаря, господин Блейк, можете да ни оставите.

Срамът не обича свидетели.

* * *

Вечерта, когато Андрю зае мястото си срещу Одил в кухнята, гневът му още не беше минал. Готвачката го наблюдаваше развеселено.

— На какво толкова се радвате? — запита я той.

— На вас. Най-ядосаният човек в къщата обикновено съм аз. Приятно ми е, че друг е поел тази тежест.

— Представяте ли си? Първо онзи майстор тарикат, после — тази злобарка, какво повече ти трябва, за да ти се вгорчи животът.

— Напълно съм съгласна с вас. Но почакайте да видите и другите познати на Госпожата…

— Всички ли са толкова противни?

— Някои дори повече.

— Но тя няма вид на човек, който не умее да си подбира приятелите.

— Така е, разбира се, но когато се боиш от всичко, дори и от сянката си, понякога се заблуждаваш… Извинете ме — сепна се Одил, — не трябва да говоря по този начин за Госпожата.

Мефистофел фиксираше Блейк със свръхестествения си поглед. Беше поне на метър разстояние от готварската печка. Андрю кимна към него.

— Като че ли ми е простил, задето му изядох порцията.

— Той има добро сърце…

— Не искам да сипвам сол в раната, но храната беше превъзходна.

— Не ви ли харесва как готвя за вас? Във всеки случай, вече не виждам защо е необходимо да се напрягам, тъй като Госпожата не поръчва нищо необичайно, а Филип яде всичко.

— Не твърдя, че ястията ви не са вкусни, само казвам, че за да се приготви подобно блюдо, е необходим дяволски талант.

Одил побърза да се надигне, за да не проличи, че й е станало приятно. Грабна един парцал, отвори фурната, която беше празна, след което отиде на мивката да си измие ръцете, макар че бяха чисти.

Блейк намигна на котарака.

— Значи не обичаш да те галят?

Мефистофел извърна поглед.

— Толкова по-зле за теб — продължи Андрю. — Ти губиш.

— Обича да го галят, дори много — намеси се Одил. — Ала само ако го правя аз, а сега не му е времето, защото обикновено…

Без да я дочака да довърши изречението си, Мефистофел се надигна и се шмугна в нозете на Блейк. Започна да мърка и буквално да се извива около глезените му. Готвачката зяпна от изненада, примесена с известна ревност. Андрю погали котарака, който му се остави на драго сърце.

— Личи си, че това е вашият котарак, Одил. Отвън — сдържан и студен, а по душа — чаровник.

Тя бе загубила ума и дума.

— Защо според вас си мени мястото в кухнята? — попита Блейк.

— Това е котка, няма нужда от особена причина.

— Не съм сигурен. Ще ми позволите ли тия дни да проведа един експеримент?

— Какво ще правите?

— Доверете ми се.

— Ако причините болка на Мефистофел, ще ви убия.

— Мефистофел не рискува нищо, ала вие може да си навлечете доживотна присъда.

Готвачката се престори, че хвърля парцала към иконома. За миг и двамата усетиха особеното чувство на близост, лекота, каквато обикновено споделят приятелите.

— Госпожо Одил, много ми е приятно с вас, но трябва да ви оставя. Отивам при господин Мание, налага се да говоря с него за разни неща. А освен всичко друго, и за ремонта…

17.

Едва дочакал вратата да се открехне, Хопа се втурна радостно в краката на Андрю. Скимтеше и подскачаше, опашката му се въртеше като перки на хеликоптер. Истинско куче пазач.

— Господин Кейк! — възкликна Мание. — Колко мило, че се отбихте. Ако знаех, щях да приготвя нещичко.

— Съжалявам, че идвам, без да предупредя, но трябва да говоря с вас. Надявам се поне, че не ви безпокоя? Нали не очаквате някого?

Мание тръсна глава и се изсмя, но с видимо притеснение.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря, току-що ставам от масата.

— Поне едно коняче за добро храносмилане?

— Няма нужда, наистина.

— А играете ли шах?

Андрю не беше сигурен, че разбира въпроса.

— Какво искате да кажете? Това някакъв ваш израз ли е?!

— Не, просто ви питам дали играете шах. С черни и бели квадрати, цар, царица, топове и офицери…

— Защо искате да знаете?

— Защото не приличате на мъж, който прекарва часове наред пред бутилката, та се запитах как бихме могли да запълним времето си.

Искреността на Филип беше обезоръжаваща.

— Играех, когато бях млад, но това беше много отдавна.

— Отлично. Ще си го припомним заедно. Не още тази вечер, естествено… А точно за какво искахте да говорим?

— Мисля, че трябва да поправим телефона на портала и този, който свързва вашата къща със замъка.

Мание се почеса по брадичката и се понамръщи.

— За портала нямам против. Колкото до къщата, ако вие си служите с него, добре, но ако е Одил…

Андрю се възползва от удобния момент, за да зададе най-сетне въпроса:

— Какво има между вас с Одил?

— Питайте какво няма… Забранява ми даже да стъпвам в кухнята й! А работим за една и съща господарка!

— Да не би нещо да сте скарани?

— Тя винаги се е бояла да не изгуби работата си. Затова отблъсква всеки, който се осмели да стъпи на нейна територия. Когато я назначиха, аз вече работех в имението и си живеех отделно, тук. Не е кой знае колко трудно да ме държи на разстояние. Но с вас може и да се озори…

— Не се ли е успокоила с годините?

— Никак даже…

— Като че ли все още ви е много ядосана…

— Има и нещо друго… На вас мога да ви призная. Аз живея сам, тя е сама и веднъж реших да променя положението и за двамата…

— Разбирам.

— Тя не го прие никак добре и оттогава ми няма доверие. При всеки повод ме отблъсква. Вярно, че не действах много деликатно, но все пак…

— Извинете, че ви задавам такива въпроси, но като новодошъл се опитвам да разбера защо в този замък всичко е наопаки. Като почнеш от водопровода, и свършиш с мисленето на хората…

— Ами светът е устроен така, господин Шейк! Това е печалната истина за човешката участ. Никой не може да се изплъзне от хаоса, на който е подчинена несъвършената ни природа.

— Значи онова, което разправят за французите, е истина?

— Кое по-точно?

— Ами това, че философстват за всичко и по всеки повод. Хайде, Мание, сипете ми една чашка от вашия препарат против глисти и ще изчезвам.

Филип побърза да извади чашки и бутилката без етикет.

— Знаете ли, господин Брейк, навън е още по-приятно е се играе шах. Можем да се настаним под беседката. Вместо да се размотаваме, нека се възползваме от последните хубави дни…

— Харесвате ми, Мание. Честна дума. Но ако само още веднъж изопачите името ми, ще ви натъпча в устата всичкия див праз, дето ви стъпках.

18.

На четвъртия ден от престоя си Блейк внимателно постави тайнствения си уред до Мефистофел, който междувременно му позволи да го погали.

— Ще разкрия тайната ти, да знаеш — прошепна му той.

Сутрешното слънце заливаше кухнята с ярка светлина.

Одил беше на горния етаж и помагаше на Госпожата да се облече. Точно в девет часа Андрю дочу как някой превърта ключ в ключалка. Излезе във вестибюла, но шумът не идваше откъм входната врата. Върна се обратно и в дъното на западния коридор забеляза сянка, която се промъкваше крадешком. Ако това беше Манон, защо бе минала през служебния вход, който никой никога не използваше? Ами ако не беше момичето? Блейк трябваше да разбере кой е, ето защо решително се впусна по дирите на силуета. Не откри никого в килера, нито в пералното помещение. Предпазливо отвори последната врата.

— Манон, тук ли сте?

В хранилището за почистващи препарати наистина видя младата жена, която тършуваше по един висок рафт.

— Добър ден, господин Блейк. Как сте?

Дори не се обърна, когато го поздрави. Нещо не беше наред. За миг Андрю понечи да си тръгне и да я остави на спокойствие, но не му беше присъщо да установи проблем и просто да го подмине.

— Благодаря, добре. А вие?

— Страхотно, всичко е на шест.

Дори гласът на момичето беше някак особен.

— Добре ли мина рожденият ден на Жустен? — попита Андрю. — Имахте ли време да се подготвите, както искахте?

Младата жена спря да ровичка сред шишенцата и въздъхна. Отпусна се леко и облегна чело върху етажерката. И тихичко се разхлипа.

— Манон, какво става?

Андрю сложи ръка на рамото й. Не беше способна да му отговори веднага, но след като поплака, успя да промълви:

— Беше най-ужасната вечер в живота ми.

— Човек невинаги успява да се справи така, както му се иска. Със сигурност обаче не си струва да изпадате в подобно състояние.

Манон се извърна. Лицето й беше съсипано от мъка, очите й бяха подпухнали и зачервени от сълзите.

— Не е това — подсмръкна тя. — Той ме заряза.

— Напуснал ви е на рождения си ден? Но защо?

— Защото е най-големият подлец на света.

— Обясни ли ви нещо?

— Жустен не иска да има дете от мен.

— Може би е твърде рано да обсъждате подобни планове…

— Не чак толкова… Бременна съм от два месеца и половина.

Андрю замръзна на мястото си. Манон продължи да хлипа:

— Ами само исках да го изненадам… Толкова бях щастлива, че ще му го съобщя в деня, когато навършва двайсет и шест години, първо на него! Той отначало си помисли, че го будалкам, за да го изпробвам. Когато се убеди, че е истина, се ядоса. Обвини ме, че съм го направила нарочно, но това не е вярно! Каза, че съм го била изнудвала, но той нямало да се поддаде. Скарахме се и той си тръгна. Закле се, че повече никога няма да се видим.

В тясното помещение, насред отрупаните с пакети и шишенца рафтове, под висящата от тавана крушка, Андрю обърна една кофа и посочи на Манон да седне отгоре й. Той се настани срещу нея, върху щайга за бутилки. Грабна руло тоалетна хартия и го подаде на момичето.

— Благодаря — изхълца тя и подсуши сълзите си.

— Разговаряхте ли с майка си?

— Тя мрази Жустен, беше ми забранила да се срещам с него. И ако научи, че съм бременна, ще ме изгони. А аз искам да задържа това бебе. Ще си го гледам самичка. Искам да виждам как расте. Това е детенцето ми, чувствам се готова за него. С този мой късмет, сигурно ще одере кожата на баща си и всеки ден ще ми е пред очите. Ще мога поне него да прегръщам…

Манон отново избухна в сълзи. Андрю докосна китката й.

— Мога ли да ви кажа мнението си?

— Както искате, господин Блейк, но това нищо няма да промени. Жустен ме напусна, а аз очаквам да родя през май. И пак ще пропусна конкурса, а майка ми ще ме изхвърли на улицата.

— Смятате, че всичко е изгубено, ала не е така… Трябва малко да се успокоите и да помислите.

— Лесно е да се каже! Само че не сте на моето място… Не искам да ми говорите като от книга. Много сте мил, но не можете да разберете какво чувствам…

— Със сигурност ще ви е трудно да повярвате, Манон, но и аз съм бил на вашата възраст. Освен това съм баща на момиче, което е малко по-голямо от вас. Мога също така да ви кажа, че макар никога да не съм бил бременна жена, много добре си спомням какво изпитах, когато разбрах, че ще ставам баща. По онова време наистина искахме да си имаме бебе, искрено се надявахме на това. Но вечерта, когато жена ми каза, че бебето вече е на път, ме завладя силен пристъп на паника. Постарах се да не се издам, но вътрешно, за част от секундата ми се прииска да избягам. Съпругата ми никога не узна това. Вие сте първият човек, на когото го признавам. Винаги съм се питал защо реагирах така откачено… За четиридесет години успях да проумея само част от отговора. Мисля, че се уплаших от отговорността. Стреснах се, че вече няма да мога да бъда безгрижен млад мъж, какъвто бях дотогава. И за да съм съвсем честен, ще ви призная и друго: ревнувах, че жена ми ще обича някои друг повече от мен. Това не е извинение, но може би е някакво обяснение.

Манон гледаше Блейк. Той продължи замислено:

— Не познавам вашия Жустен, но ще ви доверя една тайна: мъжете са устроени приблизително еднакво. Дори ако изглеждаме много различни и водим коренно различен начин на живот, нас ни движат едни и същи мотиви. Все се опитваме да управляваме желанията си, в най-добрия случай — и задълженията си, — доколкото можем. При вас, жените, е различно. За разлика от нас вие никога не действате егоистично. Животът ви не е подчинен на вашите желания или възможности, а на хората, които обичате. Ние правим нещата винаги заради определена цел, а вие го правите винаги заради някого.

— Това означава ли, че Жустен ще се върне?

— Ето, това е типичен пример за женско мислене — винаги практично, за разлика от абстрактните теории на мъжете. Но вие сте права, животът е конкретен. Много ми се иска да ви утеша, ала нямам представа какво ще стори Жустен. Иначе, разбирам както вашето желание да му съобщите по този начин за щастливото събитие, така и неговата реакция.

— Уплашил ли се е?

— Вероятно. Дотам, че да ви наговори глупости.

— Ревнува от бебето, така ли?

— Голяма чест оказвате на мъжете, ако смятате, че съобразяват толкова бързо и гледат толкова надалече. Той е очаквал в този ден вие да се посветите само на него — млад, свободен мъж…

— И дяволски красив…

— А вие сте му съобщили, че е обвързан до края на живота си и че е отговорен за едно малко същество.

Манон отново шумно подсмръкна.

— Каква патка съм…

— Ето пример за прекомерно изострена реакция на жените пред колебливостта на мъжете. Вие сте направили онова, което ви се е струвало най-добро. И сте били права. Не то невинаги произвежда желания ефект. Как си представяхте, че ще реагира той?

— От седмици си мечтая за този миг. Представях си как той подскача от радост, взема ме в прегръдките си и ме притиска. Но не много силно, защото се бои да не навреди на бебчето… И после хуква навън към цветарския магазин. Там изкупува всички червени рози и се връща, за да ми ги поднесе. Коленичи пред мен и ме моли да се омъжа за него.

— Е, поне едно нещо сте познали: хукнал е навън.

— Не е много любезно от ваша страна да ми се подигравате.

— Манон, просто се опитвам да ви покажа, че и в най-тежките моменти не всичко е толкова ужасно, колкото изглежда. Вие сте здрава, бебето също. Жустен е жив и здрав. Всичко е възможно оттук насетне.

Манон попи сълзите си отново.

— Какво трябва да направя?

Остро изсвирване огласи целия замък.

— Край на полувремето — изкоментира Андрю. — Трябва да помисля.

— Одил вероятно ме търси от доста време, сигурно ми се е наточила. Обещайте ми да не й казвате нищо.

— Обещавам. Обаче не смея да си представя какво ще си помисли, ако ни види да излизаме и двамата от тази дупка…

19.

Блейк и Мание лежаха проснати по корем един до друг на пода на банята и наместваха пристягащите скоби на тръбата, която влизаше под ваната.

— Дръжте здраво, господин Блейк, защото иначе всичко ще изскочи навън.

— Хайде, стягайте.

Когато ги видя в това положение, Одил инстинктивно отстъпи крачка назад. Щом поставиха муфата на мястото й, двамата мъже се отдръпнаха настрани. Готвачката повдигна укорително вежди:

— Тази сутрин бяхте с камериерката в един шкаф, а сега лежите с управителя в банята на Госпожата…

— И денят още не е завършил — иронично обобщи Андрю. — Чакайте още изненади…

Мание се изсмя. Одил беше видимо недоволна, че го вижда в замъка. С известно затруднение, Блейк се изправи на крака и обяви:

— Слизам в избата да пусна водата. Господин Мание, вие ще следите дали има теч. Не забравяйте и мивката. Одил, ако има проблем, свирнете кратко два пъти. Не бързайте, нужно ми е време, докато сляза по проклетото стълбище. Оставям ви сами.

— Ще се постараем да се държим прилично… — ухили се Филип.

Готвачката го стрелна със зверски поглед.

Когато Блейк най-сетне се върна, водата си вървеше без какъвто и да е страничен теч.

— Сега ще чакаме по-спокойно каква сметка ще ни представи Пизони — с облекчение въздъхна Одил.

Докато минаваха през стаята на госпожа Бовилие, впечатлението на Блейк от първото му посещение се потвърди: помещението наистина не беше голямо. Щом излезе в коридора, той се опита на око да изчисли общата дължина на спалнята и на банята. Дори с груба сметка, стената на коридора излизаше много по-дълга от двете помещения едно до друго.

Мание от своя страна се оглеждаше на всички страни като дете, което за пръв път е допуснато в забранена зона. Зад тях вървеше Одил и ги побутваше да не се бавят.

— Значи се разбрахме… — Мание кимна към Андрю. — След като обядвате, ще дойдете да ви разведа из парка, нали?

— С удоволствие. Хем ще обсъдим какво да правим с домофона. Одил, не искате ли да се присъедините към нас?

Изненадана, готвачката трепна и зае отбранителна поза.

— Благодаря, но нямам време. Трябва да приготвя списъка с покупките за следващата седмица.

После с леден тон се обърна към Мание:

— Ще получите списъка заедно с вечерята. Този път не пропускайте нищо. Сега Госпожата приема повече гости отпреди.

Мание пое към къщата. Одил остана в сервизното с Блейк и Мефистофел.

— Разбрах стратегията на вашия котарак — заяви икономът.

— Ако направите и най-малък съмнителен намек по адрес на Мефистофел, няма да ви храня цяла седмица.

— Двайсет и два градуса по Целзий.

— Какво искате да кажете, че има температура? — Изведнъж, осъзнавайки смисъла на такова твърдение, подскочи: — Вие сте ненормален, мерили сте му температурата, така ли?

— Успокойте се. Просто измерих топлината на мястото, където обикновено се настанява. Мефистофел стои точно на 22°С. Ако фурната ви е включена, той се отдръпва, защото наблизо става твърде горещо, а ако вратата към градината е отворена твърде дълго, той се примъква до печката, за да се стопли.

Одил беше слисана. Огледа котарака си с още по-голямо възхищение.

— Мефистофел, ти си гений!

— А според мен е само валмо косми, което много държи на комфорта си…

20.

Когато подминаха оградата, Мание вдигна дървената бариера и покани Блейк да влезе. Още с първите стъпки Андрю бе завладян от очарованието на това обособено кътче в парка.

— Великолепно е — прошепна той.

— Осемстотин розови храсти, двайсет и два сорта, всички са посадени лично от мен и аз се грижа за тях. В този сезон са останали последните цветове, но трябва да видите каква райска градина е през лятото. Влезте по алеите и поемете дълбоко дъх. Ароматът е по-силен, когато слънцето напича, ала дори и в ден като днешния е неповторим.

Блейк се поразходи между обсипаните с цветя лехи. Във всевъзможни краски и нюанси от бяло до тъмночервено, розите се смесваха в невъобразимо пъстър цветен килим — кремави, оранжеви, алени, яркочервени… Андрю вървеше и вдишваше дълбоко, улавяше уханията, носени от ветреца, и се насочваше към ароматните потоци така, сякаш откриваше непознат за него свят. И изведнъж сякаш се пренесе в друга действителност. Уханията бяха като закачливи феи, които прехвърчаха около него, гъделичкаха ноздрите му, събуждаха различни усещания. Андрю затвори очи и си помисли, че задължително трябва да дойде тук с Диан.

— Там, в дъното, съм монтирал една пейка — обади се Мание.

Гласът на управителя върна Блейк към действителността.

— Приказно — замислено каза той.

— Наистина се радвам, че някой го оценява. А аз вече дори не го забелязвам.

— Госпожата никога ли не стъпва тук?

— Не и след смъртта на господин Франсоа. Именно той ме помоли да създам тази розова градина за нея.

— Познавали сте господин Бовилие?

— Нали той ме взе на работа! Историята е интересна. Беше преди повече от петнайсет години. Един понеделник ме уволниха от завода, където работех като стругаро-фрезист. Изхвърлиха ме като мръсно коте заедно с целия металургичен цех под предлог, че не носим печалба. А всъщност вече бяха решили да изнесат производството в Полша. Останах гол като пушка. Нямах с какво да си платя наема. С празни джобове и никаква възможност за работа в региона. Пълна катастрофа. За мен това беше такъв удар, че реших да не казвам нищо на майка ми, която по онова време все още беше жива, мир на праха й. На другия ден, както всеки вторник, яхнах велосипеда, за да й отида на гости. И тогава гледам една кола, която идва срещу мен, но се движи необичайно. Първо правеше зигзаг, после изведнъж се отклони и се заби в един стар кестен! Ударът беше жесток. Вдигна дяволски шум. Помислих, че шофьорът е загинал на място. Хвърлих велосипеда и се втурнах да видя какво е станало. Двигателят се беше запалил. През счупеното стъкло съзрях, че човекът мърда с ръка. Без да се помайвам, измъкнах някак клетника, извлякох го надалече и го подпрях на едно дърво. Тогава автомобилът избухна. Е, това беше господин Бовилие, било му прилошало… След като прекара два месеца в болницата, ме потърси, намери ме и когато му разказах какво ме бе сполетяло, ми предложи да работя за него. Ще ви кажа само, че следващите няколко години бяха най-щастливите в живота ми. Имах чувството, че съм си намерил второ семейство. Юго, синът им, тъкмо бе завършил университета и щеше да заминава за Южна Африка. Не съм общувал много с него, но беше симпатичен млад човек. Обичахме да се шегуваме. Господинът и госпожата се разбираха чудесно. Аз де грижех за всичко, свързано с тях. Именно по онова време заедно разчертахме плана на градините. Господинът ми позволи да позакърпя къщичката, в която живея оттогава. Той плати материалите. Свестен човек си беше господин Франсоа. За съжаление, болестта не прави разлика между свестни и боклуци и той се спомина преждевременно. Като си помисля, сутринта при последното му постъпване в болницата си говореше най-спокойно на площадката пред замъка. Каза, че ще прави ремонт, а същата вечер замина и никога повече не се прибра у дома. Говорихме си ей така, без да подозираме, че е за последен път.

Бяха стигнали до края на алеята и Мание посочи пейката. Тя беше поставена върху едно възвишение, покрито с райграс, и от него се откриваше изглед към цялото море от цветя.

— Да поседнем, а?

Андрю се съгласи.

— Госпожа Бовилие знае ли, че продължавате да поддържате розариума?

— Никога не го споменава, но няма как да не се досеща. Достатъчно внимателно прелиства фактурите и вероятно е прочела, че поръчвам цели чували специален тор за розови храсти. Като се сетя само как гледа да икономиса от всичко, а е оставила авоарите си в ръцете на разбойници!

— Какво искате да кажете?

Мание извърна поглед. Като хлапе, което се е изтървало за нещо, което е трябвало да премълчи, той се помъчи да се измъкне.

— Не трябваше да го казвам. В края на краищата, не е моя работа.

Андрю не настоя. Кимна към розите.

— Значи само вие се радвате на красотите на парка.

— Точно така, заедно с Хопа, а сега и вие.

— Одил никога ли не идва тук на разходка?

— Обзалагам се, че много й се ще, но ще се почувства все едно ми е дошла на гости, а не иска да ми доставя това удоволствие… Ако пожелаете, някой ден ще ви заведа до края на имението. Там има превъзходни полянки с гъби. Далечко е, но си струва, ще се уверите, че е много красиво. Има неповторим изглед към долината, та чак до града.

— Както от онзи хълм ли?

— Точно така… Но вие откъде знаете, че оттам се вижда градът?

— Предполагам… Имението наистина е голямо.

— Беше още по-голямо, докато господин Франсоа беше жив. Госпожата продаде доста земи на строителни предприемачи, за да закърпи финансите, почти една четвърт. Липсва им само ивица с право за преминаване, за да прокарат път до парцелите, които искат да застроят. Затова тормозят Госпожата да им продаде още земи. Засега тя се опъва…

— Госпожа Бовилие винаги ли е била такава?

— Каква?

— Затворена, дискретна и същевременно…

Той махна неопределено с ръка, без да се доизкаже.

— По времето на господин Франсоа беше весела, смееше се често. Той постоянно я викаше, защото не можеше и минутка без нея. „Нали! Нали!“ — това се чуваше навсякъде из замъка. Умалително от Натали. Живееха от четиридесет години заедно, а се държаха като младоженци. За Великден и Коледа ме канеха на тяхната трапеза. Последната година дори поканиха и майка ми. Купих й специална рокля за случая. Беше хубаво. След смъртта на господина вече нищо не беше същото. Госпожата все повече се затваряше в себе си. Никога повече не чух някой да я нарича с малкото й име.

Мание погледна към небето и добави:

— А сега да помислим какво ще правим с онзи домофон, преди да се смрачи…

— Много правилно. Но ме заболяха краката. Не съм свикнал да вървя толкова.

— Вероятно на предишната ви работа не е имало много земи?

— Не, съвсем малко. То не беше голямо имение. Впрочем, там нищо не беше голямо.

Двамата излязоха от розариума.

— Знаете ли, господин Блейк, много се радвам, че дойдохте да работите тук.

— Аз съм само в изпитателен срок.

— Госпожата ще постъпи глупаво, ако не ви задържи.

— Много мило от ваша страна.

— Ако ми позволите, ще споделя една забележка към Англия.

— Моля, стига да не искате да ви върнем Лондонската кула.

— Ние, французите, имаме в езика си една особеност, каквато вие нямате, говорим си на „ти“. Това е много практично. На хората, които не харесвате особено, им говорите на „ви“ и това се смята за белег на вежливост. Но към тези, които ви допадат, към близките и приятелите, можете да се обръщате с „ти“. Това е нещо като малък подарък, като отличителен белега, който показва вашата близост.

— И след шест вечерта можете да им казвате „добър вечер“… Ако ми позволите, и аз имам забележка към вашата държава.

— Кажете я.

— Винаги съм се учудвал, че във вашата демокрация, която дори с девиза си отдава почит на равенството^[5], съществува това разделение. А при нашата монархия със строга вътрешна йерархия по един и същи начин се обръщаме и към кралицата, и към детето.

Мание се начумери.

— Ако толкова ви биваше, девизът ви нямаше да е на френски.^[6]

Андрю избухна в смях.

— Точка за вас, гражданино Мание!

— Всъщност това, което исках да кажа, е, че можем да си говорим и на „ти“…

— Why not^[7], драги Филип…

21.

Андрю се върна от малкия салон с последния поднос, препълнен с чашки и десертни чинийки. Остави го до мивката, докато Одил приготвяше вечерята.

— Ако нямате нищо против — въздъхна той, — ще подредя всичко това в миялната машина по-късно. Капнал съм.

Поколеба се за миг и продължи:

— Кажете, вие познавате ли онези двама гости на госпожата от днес следобед? Нещо не ми се струват много читави. Когато се приближавах, те понижаваха глас по един особен начин, някак подозрително. И смехът им беше фалшив. Имам чувството, че говорят само за пари.

Одил мълчеше.

— Госпожата приема все повече гости — продължи Блейк. — Вече почти всеки ден тук идват външни хора.

— Пък вие само я подкокоросвате с усърдието си… Идеята да се пали камината, е чудесна. А с новото разположение на ниската масичка и фотьойлите, благодарение на вас, все едно се намираме в магазин за мебели…

— Филип цепи толкова много дърва, че би било жалко от време на време да не палим камината, особено през този сезон.

— Филип, значи… — отбеляза готвачката. — Бързо-бързо се надушихте, като краставите магарета…

— Първо на вас предложих, госпожо Одил, да си говорим на малки имена. Ако бяхте приели, двамата също щяхме да приличаме на крастави магарета.

Одил вдигна чинийката на Мефистофел, старателно облизана. Блейк се отпусна с въздишка върху един стол.

— Не си усещам краката.

Готвачката продължаваше да се суети. Отвори един висок шкаф и се надигна на пръсти, за да се добере до един дълбок тиган.

— Може ли да изкажа едно мнение? — попита Андрю.

— Хайде, давайте.

— Защо държите приборите, които най-често използвате, в най-труднодостъпните шкафове, а огромните тенджери стоят долу. Можете да ги смените, така ще си спестите усилието…

Одил тресна тигана върху масата, застана пред Блейк и се подпря върху ръба й като състезател по канадска борба. Приближи се толкова, че Андрю я виждаше съвсем ясно и без очила,

— Чуйте ме добре, господинчо, който размества мебели и пали камината: няма и две седмици, откакто сте тук, а вече имате нахалството да ме поучавате как да подреждам моите тенджери в моята кухня? За кого се вземате?

— Не се сърдете де, беше просто съвет, за да ви е по-удобно…

— Вие не се грижете за моето удобство и ще има мир и тишина!

Блейк не възрази. Одил му сервира храната, рагу с претоплена гарнитура от зеленчуци. Когато пак се надвеси над мивката, Андрю заговори на Мефистофел:

— Ти си станал по-гальовен. Искаш ли прегръдка?

Котаракът изви глава към него.

— Хайде, ела, писанчо, дори ще получиш парченце месо…

Животното стана, протегна се мързеливо и се приближи към иконома с великолепната си походка на хищник. Той го вдигна и го сложи на коленете си. Одил кипеше цялата. Блейк промърмори:

— Да не би да си напълнял, а? Трябва да правиш упражнения. Вярно, че ядеш само дяволски вкусни ястия…

Одил избухна. Котаракът скочи и побягна, забравил всякаква гордост.

— Първо, когато човек се храни, не бара животни! — с пяна на уста заговори тя. — Второ, хич даже не е напълнял, а само така изглежда заради козината…

— Напротив, кълна ви се, усетих, че…

Одил мина на фалцет:

— И трето, ако моята храна не ви харесва, яжте другаде!

Тя издърпа чинията на Блейк и изсипа съдържанието й в коша за отпадъци.

— Защо правите това? — опита да се оправдае той. — Не съм казал, че не е хубаво, дори не успях да го опитам. Казвам само, че трябва да се оставите на вдъхновението си и да готвите така, както го правите за Мефистофел. И освен това, правилно е да се каже „пипа“, а не „бара“…

— Махайте се от очите ми!

Ако Андрю беше шейсет години по-млад, щеше да се качи в стаята си, без да е вечерял. Но предвид възрастта му, реши да посети управителя и да си изпроси парче хляб.

22.

След като болките от първите дни попреминаха, Блейк трябваше да признае, че колкото повече ходеше, толкова по-пъргав и издръжлив ставаше. Вече дори познаваше всяка опасна неравност по алеята, водеща до другия край на парка. Докато си мислеше за схватката си с Одил, той се поусмихна. Странно, но не можеше да й се разсърди.

Щом почука на вратата на Мание, Хопа веднага се разлая, но господарят му не дойде да отвори. Блейк се огледа. Нощта тъкмо бе настъпила и наоколо се различаваха само сенки.

— Филип! — провикна се той напосоки.

Никой не отговори откъм парка. Внезапно вратата се отвори и Хопа се хвърли в краката му. Блейк потърка главата му, докато кучето душеше панталона, очевидно заинтригуван от миризмата на Мефистофел.

— Добър вечер, Андрю, не очаквах да…

— Одил ме изгони, защото се осмелих да й направя забележка, та идвам да ти поискам убежище.

— За политически имигранти вратата ми винаги е широко отворена. Влизай.

Въпреки че се шегуваше, Филип не гореше от въодушевление. Андрю забеляза това.

— Нали не те безпокоя?

— Тъкмо щях да слагам масата. Ще си разделим порцията, която Одил ми е приготвила. Нещо като рататуй^[8], ала не успях да го идентифицирам.

Андрю издърпа стол и седна. Хопа не спираше да снове до спалнята, чиято врата беше затворена.

— Имаш право, ще поправим вътрешния телефон между мен и сервизното — заяви Мание. — Това ще опрости нещата.

Докато ястието се затопляше в микровълновата печка, Филип сложи приборите. Внезапно заяви:

— Извини ме за момент, мисля, че съм забравил да затворя прозореца на банята. Не искам някоя животинка да се промъкне вътре.

И той се скри в стаичката. Кучето се опита да го последва, но Мание го отблъсна. Постара се да затвори плътно вратата след себе си и то остана втренчено в дръжката, мърдайки опашка.

— И на теб ли ти се струва странно? — прошушна му Блейк. — Но ти май знаеш нещо, с което аз не съм наясно.

Мание бързо се завърна, с едва забележимо облекчение.

— Понякога ей тъй изкуфявам — измънка той вместо извинение.

Разпредели порцията между своята чиния и тази на Андрю.

— Та казваш, Одил пак се разфуча, а?

— Бързо пали. Но признавам, че и аз обичам да я дразня.

Мание седна и опита ястието.

— Да ти е сладко — каза Андрю — и благодаря, че ме приюти.

При първата хапка се спогледаха.

— Напомня ми заводския стол — каза Мание.

— А на мен за една кръчма, която полицията запечата, защото готвели с месо от плъхове.

— Изключено, Одил не би направила това, изпитва ужас от мишки.

— На война като на война… При вас във Франция как се казва, когато човек мляска, „миам-миам“, нали?

— Точно така. А при вас?

— „Юм-юм“.

— Това е смешно! Няма нищо общо със звука от мляскането.

— Какъв ти звук? Да не би да мислиш, че петлите наистина казват „кукуригу“?

— А вашите петли какво казват, „грух-грух“ ли?

— „Кук-ъ-дудъл-ду“.

— Горките пернати! Какво им слагате в храната?

Оглушителен шум откъм спалнята накара Мание да подскочи. Той се втурна и хлопна вратата зад себе си. На Андрю му се стори, че долавя шепота му, но в отговор се разнесе силен глас. Детски.

— Не съм виновен! — оправдаваше се хлапето.

Когато вратата се отвори отново, Мание беше смъртноблед. Хопа се втурна в стаята. На прага се появи едно момче с черни коси и матов тен, около четиринадесетгодишно. Филип гледаше умолително Андрю.

— Не си мисли разни неща. Ще ти обясня.

— Защо да си мисля… Идвам тук без предупреждение. Ако криеш незаконен син, не е моя работа…

— Той не ми е баща! — възкликна хлапакът, без ни най-малко да се смути.

— Добър вечер, младежо — отговори му Блейк. — Аз се казвам Андрю, а вие?

— Янис. Живея в квартал Туртерел, блок 2. Ако сте дошли за кока-колата…

Филип направи знак на малкия да млъкне.

— Янис ми помага за покупките — обясни той. — Това е.

Блейк огледа изпитателно момчето. Слабичко, не много високо — значи него бе видял от хълма онази вечер. Филип сложи трета чиния.

— Янис, донеси табуретката от стаята и ела да ядеш с нас.

Управителят раздели още веднъж своята част и се отпусна с въздишка на стола си.

— Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате за това в замъка…

— Значи при голям стрес минавате на „вие“.

— Историята е много сложна.

— Не си длъжен да ми я разказваш. Всичко е наред.

Малкият се върна с табуретката и с една топка за кучето, което вече подскачаше, за да я хване.

— Познавам Янис от цяла година вече — започна Филип. — Пазарувах от супермаркета в неговия квартал. Ходя там с колелото, защото ми е по-близо. Като мина напряко през гората в имението, излизам точно над града, почти при блоковете. Но това не е важно. Беше един четвъртък, пазарувах и малкия го хванаха да краде кутия сладкиш, който беше пъхнал под тениската си.

— Щях да го платя — възрази хлапето. — Кълна се, тъкмо вадех парите…

— Не се кълни, Янис — скара му се Мание. — Ти нямаше пари и когато от охраната те хванаха, тъкмо излизаше от магазина.

— Не е точно така…

Филип тръсна глава и продължи:

— Когато го видях между охранителите, ми дожаля. Платих сладкиша, за да го пуснат. А после, за да му намеря занимание, му предложих да ми помага.

— Казахте само веднъж! — с възмущение го прекъсна хлапакът. — Трябваше веднъж да ви помогна с покупките, а после заплашихте, че ще ме наклеветите пред майка ми, ако откажа.

Мание се изправи смутено.

— Не е толкова просто…

— И оттогава момчето прави покупките вместо вас — обобщи Блейк.

— Включително доставката! — уточни малкият.

Филип се престори на ядосан:

— Виж го ти, я не се прави на репресиран! Храня те и ти давам малко пари.

— А училището? — попита Блейк.

Янис сведе поглед.

— Не ходя много редовно.

Мание бързо се намеси:

— Малцина от тях ходят на училище. Янис и другите от неговия квартал са оставени сами на себе си, така да се каже…

— Сигурно си гладен, яж. — Блейк подкани момчето.

То сграбчи вилицата и се нахвърли върху своята част. Двамата мъже гледаха как лакомо яде. Щом приключи, си погледна часовника.

— Време е. Майка ми скоро ще се прибере.

— Не се размотавай — посъветва го Филип. — Имаш ли списъка за вдругиден?

— Но проблемо — отговори хлапето.

Коленичи, за да се сбогува с кучето, и се разкиска, щом то напъха муцуна в шията му. После си тръгна.

Мание не смееше да погледне Блейк в очите.

— Знам какво си мислиш — почна управителят — Презираш ме, защото се възползвам от положението, а малкият трябва да се занимава с друго, не с моите поръчки.

— Ти го каза, Филип, това ще тежи на твоята съвест. Но ако питаш мен, трябва да се опитаме да направим нещо наистина полезно за това хлапе.

23.

Госпожа Бовилие прегледа пощата за деня: рекламни пратки с миниатюрни играчки и фигурки, тестери и разни други дреболии като подаръци. Още каталози… И две писма от банката. Тя веднага ги отвори с ръце, без да губи време да използва специалното ножче. В бързината си сякаш бе забравила за присъствието на Андрю. Погледът й пробяга по листовете и спря на последния. По лицето й премина изражение, което трудно можеше да се определи. Андрю не беше в състояние да го разгадае с точност, но нямаше съмнение, че в него се криеше тревога. Госпожата разгледа и втория плик, който съдържаше само един лист. След като го изчете набързо, тя пъхна всичко в чекмеджето и се усмихна насила, преминавайки към рекламните брошури.

За краткото време, което прекара тук, Блейк бе успял да се привърже към този необичаен церемониал. Той все така негодуваше срещу измамническите рекламни послания и недоумяваше защо Госпожата ги вземаше толкова насериозно, но благодарение на този почти ежедневен сеанс той можеше да я съзерцава на воля. А тя все повече будеше любопитството му. С каква непресторена радост разопаковаше евтините сувенири и играчките, рекламирани в най-бляскава светлина, и ги подреждаше пред себе си като трофеи… Всеки ден за нея беше като Коледа с подаръци изненади.

Както всяка сутрин, Андрю понечи да напусне кабинета с обичайния си малък свитък с писма, на които трябваше да отговаря. И както всяка сутрин, тъкмо щеше да излезе, когато госпожа Бовилие го повикваше, за да му напомни „нещо много важно“, което била забравила да сподели. Ала този път Блейк реши да я изпревари.

— Във връзка с домофоните искам да ви кажа, че с Филип ще успеем да ги поправим без никакви разходи. Намерихме материали. Освен това бих ви предложил, да поставим контролен видеофон на портала, когато прецените за възможно. Едва ли ще струва много скъпо.

— Сега наистина не е най-подходящият момент да се правят разходи. Добре че успяхте да спасите водопровода в моята баня, защото не зная как щяхме да се справим.

— Не искам да съм недискретен, но мога ли да попитам, имате ли проблеми от финансов характер?

— Недискретен сте, господин Блейк. Ала понеже тъй или иначе ще го научите все някога, ще бъда откровена. Финансите ми са в плачевно състояние. Имението е голямо, паркът изисква поддръжка, а персоналът също излиза скъпо! Бях направила някои вложения, но те не само не носят очакваните приходи, но и капиталът им се стопи като пролетен сняг.

— Ако мога да си позволя…

— Не, не можете. В този дом вие сте иконом. И трябва да призная, че в това отношение съм напълно удовлетворена от службата ви. Вашите инициативи, влиянието, което усещам, че имате върху Одил, върху малката и дори върху господин Мание, е много положително. Но за всичко, което засяга моите дела, ви моля да изпълнявате разпорежданията ми, без да се опитвате да ми давате съвети. Подразбрах, че си позволявате меко казано критични мнения за хора, в които имам пълно доверие. Нека да е ясно, господин Блейк: не притежавате необходимата квалификация, за да преценявате как се ръководи един дом. А да се управлява имение като моето, е като да се управлява фирма. Съпругът ми, който ръководеше един завод и няколко фирми, ме научи на някои основни положения. Вие не ги владеете, затова, ако обичате, бъдете така добър да се придържате към вашата област на компетентност. Разбрахте ли ме?

Блейк се овладя, въпреки желанието си да реагира.

— Да, госпожо.

Тази сутрин госпожа Бовилие не го повика обратно, докато той излизаше от стаята.

* * *

След подобно унижение Блейк нямаше сили да слезе долу и да се изправи очи в очи с Одил. Качи се в стаята си, за да отдъхне малко. Шумът от прахосмукачка му подсказа, че Манон вече е на етажа. Тръгна по кабела на пода и установи, че тъкмо чисти неговата стая. Когато влезе, завари младото момиче да обира праха под гардероба. С периферното си зрение тя мерна силуета му и подскочи.

— Уплашихте ме.

Изключи прахосмукачката.

— Измих банята, кърпите са чисти — добави тя. — Ако желаете, утре ще сменя спалното бельо и ще измия прозорците. Днес няма да имам време…

— Много благодаря, Манон. Наистина съжалявам, че не искате да ви обезщетя за този допълнителен труд.

— Не ми тежи, приятно ми е.

— Само не се преуморявайте, особено във вашето състояние… Някакви новини от Жустен?

— Никакви. Събуждам се през нощта и се питам какво прави, за какво мисли. Страхувам се, че някое момиче ще го оплете в мрежите си. Всеки път, когато си тръгвам оттук, щом телефонът ми отново хване сигнал, сърцето ми се разтуптява. Започвам да се надявам, но напразно. Вие като мъж имате ли представа какво става в главата му?

— Де да можех да имам представа какво става в моята…

— Той не си дава сметка в какъв ад живея, колко се измъчвам.

— Така е, много често човек не си дава сметка за това. Но макар да е несправедливо към вас и да изисква допълнително усилие, ще ви кажа, че трябва да му оставим малко повече време.

— Докога?

— Поне няколко дни.

Манон въздъхна.

— Ще тръгвам — заяви тя. — И бездруго приключих. Утре ще си получите бельото.

Момичето се наведе да вдигне прахосмукачката и се озова срещу снимката върху нощната масичка.

— Това жена ви и дъщеря ви ли са?

— Да.

— Красавици.

Тя взе снимката и я заразглежда с възхита.

— Никога ли не сте помисляли да започнете нов живот?

— Диана все още е моята съпруга. Може да ви изглежда налудничаво, ала аз продължавам да живея с нея.

— Затова ли имате две четки за зъби?

— Забелязали сте…

— Първия път си казах, че е някаква английска щуротия, нещо като да си имаш една четка за горните зъби и друга — за долните…

— Ама вие наистина сте със странни представи за нас. И как се досетихте?

— Червената винаги е суха, а зелената е по-изхабена…

— Не се ли усъмнихте, че англичаните може би нямат долни зъби?

Младата жена се засмя и остави снимката.

— А дъщеря ви с какво се занимава?

— Сара завърши приложна физика. По време на следването си срещна един перспективен млад инженер и замина да живее с него в Лос Анджелис. Те са специалисти по прогнозиране на земетръси.

— Прилича на вас. Често ли я виждате?

— Не, за жалост. А годините си летят…

Този път Андрю взе снимката в ръце.

— Когато беше малка, двамата бяхме много близки. Но аз бях прекалено зает с работа. Прибирах се късно. Случваше ми се да отсъствам по цели седмици. Така и не забелязах кога се бе превърнала в млада жена. А Диан й помагаше да се изгради като личност, съветваше я. Те много се обичаха. Когато жена ми почина, аз сякаш се разпаднах. И изведнъж се озовах пред една госпожица, която всъщност не познавах много добре и с която не успявах да намеря общ език.

— Това е жалко…

— Поредната катастрофа. А така ми се искаше…

Блейк замълча, защото се побоя от емоцията, която го завладяваше. Манон деликатно се отдалечи към вратата. И оттам се обърна.

— У вас има нещо, което ми прави силно впечатление, господин Блейк.

— Едва ли би трябвало.

— Имате способността да анализирате проблемите и да излагате сложните ситуации с простота и мъдрост. Това успокоява.

— Много мило от ваша страна, Манон. Но бих предпочел да имам по-малко способности да анализирам и повече смелост да действам.

Младата жена излезе от стаята. На Блейк внезапно му хрумна една идея и я настигна в коридора.

— Манон!

— Да, господине?

— Май имам една идея за Жустен…

24.

Първото, което Блейк отбеляза, щом влезе в кухнята, беше неустоимата миризма на печено. Одил се суетеше около фурната, а Мефистофел се бе отдръпнал чак до основата на мивката, толкова му беше горещо. През целия ден Андрю бе избягвал среща с готвачката, за да не рискува отново да се спречкат. Тази вечер обаче реши да направи всичко възможно, за да възвърне спокойствието между двамата.

— Оставям ви да подредите масата — каза тя.

Изречението беше твърде кратко, а и допълнително заглушено от звука от пърженето и бръмченето на аспиратора, така че Андрю не можа да направи заключение за настроението на Одил в този момент.

Той мина покрай котарака, но не го погали, опасявайки се, че това би могло да се изтълкува като провокация. Отвори шкафа за приборите. Чиниите ги нямаше. Първоначално реши, че нещо се е объркал, но не намери и чашите. Възползва се от факта, че Одил бе съсредоточили цялото си внимание в тенджерите, за да огледа бързо и другите шкафове. Тя бе пренаредила всичко. Всички кухненски прибори бяха получили различно място в новата подредба. Най-често използваните вече се намираха най-близо и бяха най-достъпни. Андрю едва сдържа усмивката си, ала опита да си придаде вид, сякаш нищо не бе забелязал.

— Подайте ми чиниите — нареди Одил, както си бе надвесена над тенджерите.

Тя повдигна един капак, за да сложи подправки. В стаята се разнесе друг аромат. Андрю си каза, че ако е благоразумен, може би щеше да има късмет тя да му приготви ястие по рецептата за котарака…

— Седнете — разпореди се готвачката.

Никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Одил сложи пред него чиния с красива гарнитура и обяви:

— Филе миньон с карамелизирани плодове и намачкани картофи по селски.

Мефистофел се облиза. Блейк усети прилив на вълчи глад и преглътна. Ала изчака Одил да седне и да започне да се храни, преди той да се нахвърли на порцията си. Зениците й незабавно се разшириха в очакване.

— Превъзходно — заяви Блейк с пълна уста. — Как успявате да постигнете тази хармония, в средата да е крехко като мозък, а коричката да е толкова хрупкава?

— Рискувах с необуздано вдъхновение.

— Аз съм последният, който ще ви упрекне за това. Къде сте се научили да готвите така?

— Била съм на доста места, преди да се закотвя тук. Навремето работих в кухнята на „Рьоле дьо Дормьой“, един много известен в областта ресторант. Там ми харесваше. А в продължение на пет години се трудих в бригада.

— В бригада ли?

— Така се наричат екипите от готвачи.

Андрю се наслаждаваше на всяка хапка. Имаше чувството, че от години не е усещал така вкуса на храната. В сравнение с това ястие, дори кухнята на „Браунинг“ му се виждаше блудкава.

— Много ли такива шедьоври умеете да приготвяте?

— Няколко.

Той пое още една хапка и се разтопи от удоволствие.

— Одил, това не е ястие, а произведение на изкуството!

— Ако това ще ви попречи да крадете от храната на Мефистофел, добре…

— Поднасяли ли сте го на Госпожата?

— Тя не яде такива неща. При нея нищо не трябва да се променя. Въртя все едно и също, с което си е свикнала. Веднъж седмично 70 грама рамстек, който винаги се разпределя на 9 хапки, проклетите й броколи и салати с ориз и царевица… Отначало се опитах да правя и друго, но тя не го докосваше.

— Мога ли да изкажа едно мнение?

— Ако е за подредбата на тенджерите, предпочитам да се престорите, че нищо не сте видели…

— Но аз нищо не съм видял!

— А ако е във връзка с теглото на Мефистофел…

— О — прекъсна я Блейк, — вашият котарак е изумително атлетичен.

— Не се престаравайте. Значи е за рецептата?

— Нищо подобно. Просто се чудех защо Госпожата, вие, Филип и Манон никога не се събирате заедно.

— Госпожата не обича да ни се меси, а колкото до Филип…

— Той несъмнено не е изтънчен човек, каквато сте вие, но мисля, че е свестен.

— Имам известни съмнения. В началото се опита да ме сваля доста безочливо…

— Понякога се случва началото да е нескопосано.

— Когато бях млада, имах една приятелка, която обичаше да казва; „Няма значение как се запалва огънят, важното е да гори буйно…“ Звучи изтънчено, нали? Е, тя сега се развежда за трети път. Аз обаче държа и на формата. Само веднъж ми се случи да повярвам на мъж, той също държеше на формата и беше прекрасно.

Заинтригуван, Андрю наблюдаваше Одил, докато тя се хранеше. Изведнъж тя срещна погледа му.

— Питате се какво правя тук, неомъжена на тези години, макар че съм била влюбена?

— Не бих си позволил…

— Спокойно, приятно ми е да разказвам за това. Никога не съм го споделяла, откакто съм дошла. Историята е съвсем обикновена, господин Блейк… Той замина. Беше заместник на главния готвач на „Рьоле дьо Дормьой“. Заради него се научих да готвя. Мисля, че се обичахме. Наистина бяхме щастливи двамата. След няколко години му предложиха място на главен готвач във вашата страна. Помоли ме да тръгна с него, а аз отказах.

Одил бе спряла да яде, беше се втренчила в чинията си, заглаждаше пюрето с вилица. Вдигна очи.

— Опита се да ме убеди, но аз не отстъпих. Боях се. Странно ми е, че го казвам, толкова време ми отне да го призная пред себе си… Боях се от промяната, страхувах се да напусна всичко тук. Каква глупачка съм била… Ужасяваше ме мисълта, че като стане главен готвач и голям шеф, ще реши, че не съм за него. Разделихме се. Шест месеца по-късно напуснах ресторанта и направих всичко възможно да работя в кухня, която по нищо да не ми напомня за голям ресторант. Пробвах да работя в ученически столове, приготвях ястия от замразени заготовки за деца, които не искаха нищо друго освен пържени картофи и кълцана пържола. Опитах и в старчески домове, после отговорих на една обява и накрая се погребах тук. Вероятно ви звуча мелодраматично…

— Разбира се, че не. Просто си имате своето минало и таите съжаления…

— И вие ли съжалявате за някои неща?

— И то за много. Но на моята възраст човек съжалява не толкова за грешките, колкото за хората. Толкова ми липсват…

— Вие също знаете какво е любовта. Усеща се. Личи си по начина, по който се държите, по особения поглед към живота, по нещо, което се излъчва от вас… Въпреки недостатъците си Госпожата също принадлежи към тази категория.

— Категория на хора, които са познали любовта и са я загубили?

— Може и тъй да се каже.

— Само че вие не сте вдовица, Одил… Никога ли не сте се опитали да разберете какво прави вашият главен готвач?

— Вероятно е започнал живота си отново, успял е… И ме е забравил.

— Писахте ли му?

— Никога. Твърде много се срамувам.

— И затова готвите единствено за котарака си.

— Той не ме упреква за нищо.

— Ако ви кажа какво мисля за всичко това, ще продължите ли да ми приготвяте подобни великолепни ястия?

Одил се усмихна, но нищо не обеща.

25.

Защо през нощта часовете изглеждат толкова дълги? Защо са толкова мрачни? Андрю лежеше в леглото си и мислеше за Одил, Манон, Филип и дори за Янис. Всеки от тях живееше посвоему странен живот, но криволичещите им пътища ги бяха събрали тук. Под маската на образа, който всеки от тях си бе изградил, независимо от възрастта, се криеха белези от рани… Андрю въздъхна. Едва от няколко седмици беше във Франция, а вече и той бе започнал да философства както местните…

Мека лунна светлина обливаше стаята му през прозореца, чиито завески винаги бяха разтворени. Къщата бе потънала в тишина. Всеки спеше на отреденото му място. Андрю си представи Филип в малката му къща, Манон в самотата й, Одил на другия край на коридора и Госпожата в нейната спалня, еднакво тъмна през деня и нощта.

В покоя на мрака се отваряше порталът към миналото. Как да овладее неудържимия поток от спомени и емоции? Има ли възраст, на която човек загубва способността си да чувства? Дали биологичният ни живот не е станал толкова дълъг, че отвъд определен предел в сърцето няма повече място за бъдещето и съществува единствено чрез онова, което вече е изпитало в миналото? Затова му се налага постоянно да избира, постоянно да пресява, за да запази само най-главното. Съществуваше ли един съвършен ден, който Андрю би искал да изживее отново? А кои дни би искал да забрави? Ако се появи добра фея и му предложи да се върне в миналото, кой момент от живота си би избрал? За да отговори на този въпрос, трябваше да признае пред себе си какво най-много му липсва. Отговорът може би се криеше най-болезненото, най-силното от всички свои съжаления, на които бе издигнал паметници в душата си. В крайна сметка беше доволен, че не се появява фея с подобно предложение. Щом не можеше да забрави миналото, поне трябваше да се опита да го прогони от мислите си. Да се вкопчи в настоящето, тук и сега, в този замък, може би това беше най-доброто решение…

Често, когато не знаеше какво да мисли за някоя ситуация или човек, Андрю се питаше какво би казала Диан за това. Тя говореше за всичко и по много, но когато ставаше дума за истински важните неща, притежаваше дарбата да казва само най-необходимото. Няколко реплики за жизненоважен избор, малък коментар за поведението на някой познат. Никога агресивна, рядко снизходителна, винаги справедлива. Странно, Андрю не успяваше да си представи какво би казала Диан за обитателите на имението. Ала тихият му вътрешен гласец, който винаги се обаждаше, отбеляза, че всички те се оплакваха далеч по-малко от него. И те бяха самотни и дори понякога имаха по-сериозни причини от неговите да изпаднат в отчаяние. Той нямаше финансовите проблеми на Госпожата. Живееше в уединение само защото така бе пожелал, за разлика от Филип. Бе избягал от онова, което му напомняше изгубения му живот, за разлика от Одил.

Бавно и неумолимо в душата му се надигна смесица от гняв, виновност и обида. Беше ли способен да сподели тъгата си с някого така простичко, както го направи Одил? Със сигурност не. А тъгата му беше голяма, въпреки рецептите за щастие и красивите му слова. Дали не бе пожелал да се заточи на това далечно място, за да се заключи в спомена, че е бил обичан, както госпожа Бовилие? Макар да бе издигнал Диан на пиедестал, никога не би имал тази сила. Ако бе доказал, че наистина притежава волята, която си приписваше, щеше да се откаже от живота. Ала Андрю не притежаваше тази смелост. Изведнъж истината безмилостно блесна пред очите му: въпреки всичките му искрени терзания, въпреки всичките му пози и безконечни вайкания, той не беше готов да напусне този живот. Тази новина добра ли беше, или лоша?

26.

— Във Франция започват белите. А при вас така ли е?

— Така е в целия свят, още от първия турнир по шахмат, който се е провел в Лондон по време на Всемирното изложение през 1851. Но се питам нормално ли е царят и царицата все още да имат глави във вашите фигури?

Филип се развесели от забележката. За първата им партия в беседката управителят се бе подготвил добре. Две кутии бисквити, изсипани в пластмасова чиния, един термос с чай в чест на госта и одеяла — вярно, захабени и на дупки, но пазеха от хладния бриз.

Потънал в играта, Мание премести една пешка. От устата му стърчеше връхчето на езика му, като на дете, което много внимава в това, което прави. Блейк премести своя пешка в идеално симетрично положение.

— Искате ли сладки? — предложи Мание.

— Не сега, благодаря.

Блейк бе развълнуван от нахлулите спомени за вечерите, които си устройваха с братовчедка му по време на една ваканция на село. Баща му остана да работи във фабриката, а майка му, която трябваше да наглежда ремонта по разширяването на къщата, го изпрати на няколко десетки мили от дома. Хем да бъде на чист въздух, хем да не се пречка в краката на работниците. В дома на леля му всички бяха възрастни, освен Деби. Принуден да играе с тази обсебена от кукли и модни ревюта хлапачка, Блейк за първи път изпита съжаление, че си няма брат. Не се забавляваше с нея така, както с момчетата, освен когато си играеха на вечеря. Като съвсем малки, пълнеха чиниите с пръст и камъчета, а за вино използваха вода от блатото. Андрю още помнеше как Деби, преструвайки се, че пие, видя в чашката си огромен извиващ се червей и оповръща цялата маса. Когато стана на осем, получиха правото да носят истинска храна на местенцето под върбата, което си бяха подредили. От години Андрю не се беше сещал за всичко това, а сега, седнал в този парк срещу Филип под една порутена беседка, усети някогашното чувство на свобода…

Хопа дотича с пръчка между зъбите. Остави я в нозете на Мание и започна да лае, докато стопанинът му не я хвърли отново възможно най-далече.

— Остави ни на мира — скара му се Мание. — Имаме си сериозна работа.

Премести втора пешка. Блейк незабавно игра с коня.

— Англия винаги бърза да извади кавалерията… — изкоментира Филип. — На Ватерло това ни струваше скъпо.

— Е, да си призная, не съм воювал на Ватерло — въздъхна Блейк.

— Имате право. Винаги е едно и също. Срещнеш чужденец и му приписваш популярни клишета за неговите сънародници.

— Много добре казано — съгласи се Блейк.

— Срещнем ли испанец, му говорим за корида. Ако е италианец, говорим за спагети, за мафията или Венеция. И при вас ли е така?

— Предполагам, защото когато се каже французин, веднага си представяме жаба с барета и франзела в ръка, която мрънка и се дърля с другите жаби, макар че те по правило са доста по-едри от нея. Но сигурно грешим, вие изобщо не приличате на жаби.

— И отдавна вече никой не носи барети… А знаете ли как ви виждаме ние?

— Представа си нямам, кажете ми.

— Като педантични, предвзети и лукави люде, които влизат в битка само за собствения си интерес.

— Благодаря.

— Моля. Също така смятаме, че сте асексуални…

— Това пък защо?

— Казват, че за да разбереш колко пъти един англичанин е правил любов, достатъчно е да преброиш децата му.

— Горкият аз, имам само една дъщеря! И на кое животно ни оприличавате?

— Англичанинът по принцип си е самостоятелен вид животно…

Блейк се разсмя.

— Жена ми беше французойка, но никога не ми го е казвала.

Хопа дотича с пръчката.

— Остави ни, върви да гониш зайци и катерици — скара му се Мание.

Щом видя, че господарят му няма желание да се занимава с него, кучето се обърна към Блейк. Остави пръчката в нозете му и отстъпи, въртейки опашка. Андрю я взе.

— Наговорили сте се да ми пречите да мисля, нали?

Хвърли пръчката зад близките храсти. Бързо като светкавица, кучето се стрелна натам.

Мание нададе слух.

— Чухте ли нещо като звън на камбана?

— Не. Продължаваме ли?

Мание премести един офицер по коридора от пешки, който бе отворил. Блейк понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Трябва да ви призная, че съм много впечатлен как говорите нашия език. Без грешки, винаги с правилните думи… — продължи Мание.

— Много благодаря.

— В предишната ви работа често ли сте използвали френски?

— Доста рядко, но не спирах да чета. Диан четеше много и още обичам да прелиствам книгите, които тя харесваше.

Блейк очакваше Мание да попита кои точно, но това щеше да противоречи на непоследователната му натура.

— И още нещо ми харесва много — продължи той. — Досега не съм ви чул да произнесете и една груба дума…

— Намирам ги за излишни.

— Никога ли не ругаете?

— Избягвам.

— И никого не оскърбявате, а?

— Човек може да бъде жесток и без да оскърбява. Понякога да кажеш честно какво мислиш, е много по-обидно от думи, които са изгубили смисъла си, защото всеки ги използва под път и над път

— Има логика. Но смятам, че богатството на един език се измерва и с разнообразието на ругатните му. Ние, французите, имаме дълъг списък. Разполагаме с цял арсенал с различна опустошителност. Може да кажете на някого, че е идиот, кретен, палячо, пингвин, а ако наистина ви дразни, да преминете на по-висока скорост с някои доста цветисти изрази. Ако искате, ще ви науча на някои от тях, за да си обогатите репертоара. В най-краен случаи разполагате и с тежка артилерия: еди-какъв си син, дупка на еди-какво си, торба с еди-какво си, глава, пълна с еди-какво си, и тъй нататък.

— Благодаря, Филип.

Откъм алеята се разнесе глас, който ги накара да подскочат:

— Ама на какво си играете вие тук?

Появи се Одил, задъхана и зачервена от гняв.

— Играем шах, джентълменски спорт — заоправдава се Мание.

— И си говорите неприлични думи като в детската градина?

После вбесено се обърна към Блейк:

— А вие, разбира се, не сте чули камбаната?

— Филип ми спомена нещо преди малко…

— Не ви ли хрумна, не Госпожата може би ви вика?

— Не знаех, че трябва да отговарям на такова повикване. Изобщо, отказвам да реагирам, когато ми се звъни и свири. Но съм на вашите услуги, щом ме повикат.

— Вървете да го обясните на Госпожата, защото тя ви чака вече цял нас.

27.

— Полудявам! Стигнах дотам, не да го шпионирам на излизане от работа. Най-лошото е, че изглежда така, сякаш нищо не се е случило. Дори няма тъмни кръгове под очите. Представяте ли си, заливаше се от смях с един колега. Как може? Аз нося неговото дете, цялата отговорност е легнала на плещите ми, а той се забавлява. Явно вече ме е забравил… В сряда прекарах вечерта на неговата улица в опити да го зърна през прозорците на апартамента му. Не видях кой знае какво, освен че няколко пъти ходи до хладилника. Ако съдя по отблясъците по тавана на дневната, според мен цяла вечер игра компютърни игри или гледа телевизия. А през това време аз зъзнех отвън и сърцето ми беше свито от мъка… Бездомна и бременна! Страхувах се, че хората ще ме вземат за проститутка. И всичко това — заради него! Десет дни и десет нощи, откакто го чакам, господин Блейк. Нито един SMS, нито дума през интернет, нищо. Вече не спя, не живея. На ръба съм…

Младата жена отново избърса очите си.

— Манон, излишно е да плачете. В края на краищата, за един живот десет дни са само капка в морето. А в подобна история бързането никога не е добър съветник.

— Извинете, но говорите глупости! — разпалено отвърна момичето. — Пак ги плещите като от книга. Лесно ви е да сте разумен, нали не сте засегнат. Някога случвало ли ви сее да се поболеете от очакване? Чакали ли сте отговор, върху който нямате власт, но от който е зависел животът ви.

Думите на Манон подействаха на Блейк като кофа с ледена вода. Малката имаше право. Ако се напрегнеше да си спомни подобни ситуации в живота му, трудно щеше да избере една или две. Шаблонните му фрази бяха като затворена врата, зад която се криеха прашасали спомени, таяха се чувства и истински емоции. Манон току-що бе взривила тази врата и Блейк усети как го връхлита лавина от спомени.

Видя себе си през онази вечер, когато за пръв път забеляза Диан на един концерт. Техен общ приятел обеща да му даде адреса й: шест дни влудяващо очакване. После, когато след много неуспешни опити да имат дете, тръпнеха да разберат дали поредната бременност ще успее: осем безсънни нощи. И когато майка му се надяваше да се излекува от рака и той някак успяваше да изглежда спокоен, ала се криеше и плачеше в очакване на присъдата… Примерите бяха десетки. Не всички от тези очаквания завършваха с катастрофа, дори напротив. Накрая той бе позвънил на вратата на Диан под смехотворния предлог да й върне един шал, макар да знаеше, че не е неин. А Сара в крайна сметка се роди. Но всеки път му се искаше да даде всичко, за да накара стрелките на часовника да се движат по-бързо, за да накара дните да отлитат като секунди.

Блейк вдигна очи към Манон и задавено прошепна:

— На ваше място щях да пробвам да му пиша.

— Чудесна идея, но какво да му кажа с това писмо?

Андрю потърка слепоочието си.

— Не показвайте нито гняв, нито упрек. Ако искате, ще ви помогна.

За част от секундата изражението на младата жена се промени. В погледа й блесна надежда и признателност.

— Не ви гарантирам резултата — предупреди Блейк, — но си струва да се опита.

Манон се хвърли на шията му и го целуна по бузата.

— Вие сте ангел. Отивам да потърся нещо за писане.

Блейк започна да диктува, мислейки, че поне обръщението няма да е проблем.

— „Скъпи Жустен…“

— Аз бих написала „Скъпи мой Жустен…“

— Момичетата обичат да си присвояват мъжа, но ние, мъжете, не оценяваме много високо това качество. Особено в началото, повярвайте ми.

— Добре тогава, нека е „Скъпи Жустен“.

Андрю продължи уверено:

— „Минаха десет дни, откакто не сме се виждали. Липсваш ми. Животът ми не е същият без теб. Разбирам, че се нуждаеш от време, след като научи за бременността ми. Мислех си съвсем искрено, че съм ти подготвила прекрасна изненада, но сега си давам сметка, че това не е било така. Не съм забременяла нарочно, но детето е вече тук, то е твое и това ме прави щастлив…“

— Искате да кажете „щастлива“…

— Разбира се, щастлива. „Макар че то се появи неочаквано, аз винаги съм се надявала, че един ден с теб ще имаме деца. Не искам да си присвоявам живота ти, искам само да го споделя.“

Андрю млъкна за момент. Манон записваше с бързината, на която беше способна. Той продължи:

— „Не се страхувам от самотата, боя се да остана без теб. Не се стремя да бъдем семейна двойка на всяка цена, искам само да живея до теб, да те виждам всяка вечер. Знам, че с теб животът ми ще бъде по-хубав. Когато се налага да сме разделени, искам да те чакам и да знам, че ще си дойдеш. Ти за мен си нещо, без което не мога, като въздуха и водата. Вярвах, че и аз съм това за теб. Моля те, кажи ми, ако съм се лъгал…“

— Лъгала — тихичко го поправи Манон.

— Да, така е — замислено каза Андрю. И продължи да диктува: — „Кажи ми и дали само аз съм се надявал. Вярно, имал съм и други връзки, но никой друг човек не ми е въздействал както ти. Никога не съм изпитвал онова, което изпитвам в този момент. Аз просто те обичам много, обичам да те гледам, да се наслаждавам на жестовете ти и мисля, че до теб ще бъда по-добър човек, отколкото съм сега. Смятам, че ще се справям по-добре, когато е заради двама ни. Разбирам, че ти е нужно време, за да разбереш дали аз наистина съм човекът за теб и дали ти имаш желание да си с мен. Дори да боли, готов съм да чакам. Отговори ми веднага, щом можеш. Надявам се, че ще се върнеш при мен. Обичам те.“

Манон престана да пише, обзета от странно усещам. Всяка отделна дума отговаряше напълно на чувствата, които бушуваха в сърцето й. Въпреки това, фактът, че ги чува от устата на мъж, който би могъл да й бъде дядо, я смущаваше. Тя погледна Блейк внимателно, но върху лицето му не се четеше нищо.

— Много е красиво — прошепна момичето. — Никога не бих могла да напиша подобно нещо, макар че точно такива са чувствата ми към Жустен. Как го правите?

— Много отдавна, в началото на нашата връзка, Диан скъса с мен. Дори не знаех защо. Помня само колко бях съсипан. Изживях истински кошмар. Знаех, че тя е жената на моя живот. Сигурен бях, че ако я загубя, никога няма да бъда щастлив с друга. Зачаках, както и вие сега. Бях забравил колко много чаках тогава. Също като вас се криех и я дебнех навсякъде, където знаех, че ходи. Също като вас не разбирах как може да продължава да живее, докато аз бях толкова нещастен. Писмото, което ще изпратите на Жустен, е онова, което аз трябваше да й напиша някога, ако бях способен…

— Способен сте, щом ми го продиктувахте.

— Със закъснение от четиридесет години, Манон. Тогава не умеех да казвам нещата така простичко и искрено. Необходимо ми беше време, за да се науча. Когато човек е млад, се страхува от началото. Защото още нищо не знае… А щом остарее, се страхува от края. Знае много неща, но вече няма закога да си служи с тях. Тъй че, ако моят опит може да ви бъде от полза, някогашните ми страдания не са били съвсем напразни.

Манон гледаше изписаната с драсканици страница.

— Ще препиша всичко на чисто и ще му го оставя, когато сляза в града.

— Не, Манон. Трябва да му го изпратите по пощата. Той изобщо не бива да узнава, че сте се доближавали до дома му. Мъжете мразят нахлуването в тяхна територия…

28.

Небето беше навъсено, всеки момент щеше да завали. Мание, с отвертка в ръка, дотича до главния вход.

— Боже, нека проработи още от първия път! — примоли се той.

Отвори малката решетеста врата за пешеходци, която вече беше оборудвана с електрическа брава, и застана пред видеофона, закрепен още сутринта за стената. Досущ като суеверен играч на рулетка, треперещ заради предстоящото хвърляне на заровете, той потърка с палец краищата на другите пръсти, преди да натисне бутона.

Блейк чакаше пред приемника във вестибюла на замъка и отговори още при първото иззвъняване. Върху малкия черно-бял екран се появи лицето на Мание. Камерата с ниска резолюция и голям ъгъл на обхват правеше главата му да изглежда като на земноводно — сферична, с огромни очи и малка устичка. Блейк нямаше да се изненада, ако от устата му почнеха да излизат мехурчета.

— Чуваш ли ме? — попита управителят.

— Първо се казва „добър ден“, иначе не отварям. Впрочем, предвид часа, по-уместно ще бъде „добър вечер“…

— Много смешно. Сега изпробвай да отвориш автоматично, преди да съм станал като мокра кокошка.

— Мокър — да, но кокошка едва ли.

Деформираният глас на Филип идваше със закъснение спрямо образа. Блейк беше очарован от постигнатия сюрреалистичен ефект.

— Андрю, какво чакаш? Отваряй, моля те!

Блейк натисна бутона и през домофона се дочу изскърцване.

— Работи! — победоносно се провикна Мание.

Пред окото на камерата, докато първите капки дъжд вече барабанеха, Мание рязко смени тона:

— Аз съм боклук, възползвах се от хлапето — заяви той.

Блейк се изненада от неочаквания му изблик. Дори и на деформираното изображение се виждаше, че на Мание са му потънали гемиите.

— Защо ми го казваш точно сега? Това е видеофон, не изповедалня.

— Защото прекалено много ме е срам, че да ти го кажа в лицето.

— Не е моя работа да те съдя. Това е между теб и момчето. Ако съжаляваш, трябва да го кажеш на него.

— Ти спомена, че имаш идея как да оправя нещата…

— Така е, може би имам нещичко наум…

— Тогава искам бързо да я приложим, защото наистина се измъчвам.

— Кога трябва да дойде Янис?

— Довечера — отговори Филип и примигна под дъжда.

— Готов ли си да разговаряте?

— По-лесно ще е, ако ми помогнеш… Но даже не знам каква ти е идеята.

Блейк замълча за момент, преди да отговори:

— Ще дойда след вечеря. Тогава ще поговорим…

На лицето на Мание цъфна широка усмивка, която камерата изкриви и му придаде вид на въоръжен с отвертка пришълец от Космоса, който идва да завладее планетата.

— Ама вие продължавате да се забавлявате — вметна ядосана Одил, която ненадейно се появи във вестибюла.

— Изобщо не е така. Изпробваме новия видеофон на входа — заоправдава се Блейк.

— Чувам много добре, той не спря да звъни. Но това не означава, че трябва да говорите с часове и да си насрочвате среднощни срещи…

Андрю не знаеше как да възрази. С триумфална усмивка Одил напусна помещението. Въпреки годините си икономът изглеждаше като шестокласник, хванат на местопрестъплението…

29.

— Може ли да включим телевизора?

— Не сега, Янис. Преди това двамата с Филип искаме да поговорим с теб за нещо важно.

— Предупреждавам ви, няма да пазарувам повече! Ако искате, издайте ме на майка ми, не ми дреме. Но вече няма да бачкам. Вие сте робовладетели.

— Казва се „робовладелци“ — спокойно го поправи Андрю.

— Ще ме накажете, защото съм имигрант, така ли?

— Ти си роден във Франция, момчето ми. От нас двамата само аз съм имигрант.

Хлапакът не беше докоснал чинията си. Само хвърляше под масата парченца хляб за Хопа, въобразявайки си, че никой не го забелязва. Както се бяха разбрали, Филип стоеше настрани.

— Искаме да ти предложим една сделка — продължи Блейк.

— Толкова по-зле за вас. Нямате никакъв шанс, цар съм на пазарлъците.

— Харесва ли ти да идваш тук?

Леко объркано, момчето бързо огледа двамата мъже, които се бяха втренчили в него.

— Тука не е лошо, малко промяна за мен. Пък и Хопа е тук…

— Какво ще кажеш да идваш по-често?

— За какво? Да не би да сте някакви зоофили? Защото ако е така, брат ми ще дойде с неговите приятели и ще ви строши кокалите.

— Сигурно имаш предвид „педофили“. Не сме, успокой се. Идеята по-скоро е да те научим да четеш и да смяташ.

— Мога да смятам!

— Наистина ли?

— Достатъчно, за да ходя на покупки.

— А да четеш?

— За какво ми е? Телевизорът говори… Във всеки случай, оправям се.

— На колко години си, Янис?

— Почти на седемнайсет.

— Да бе. И представи си, че ти вярвам. Всички сме на възраст, в която се чувстваме добре, защото тя отразява начина, по който се възприемаме. Младите се виждат по-стари, а старите — по-млади… Аз например съм на трийсет и пет.

— Това е опашата лъжа! Вие сте поне на три пъти по толкова!

Блейк се усмихна.

— Имаш право. Ако си послушен, някой ден ще ти разкажа за моя първи лов на динозаври по времето, когато живеех съвсем гол в една пещера. Но да се върнем на теб. На колко години си, Янис? Признай си, ама честно.

Детето се смути.

— На четиринайсет. Почти петнайсет. След осем месеца.

— В кой клас си?

— В пети. Повторих, понеже бях болен…

— Няма страшно. Ако добре съм разбрал, сега ти живееш при майка ти и тя те храни. Но мислил ли си как ще живееш, когато нея вече няма да я има? Какво ще стане с теб, когато сам ще трябва да се грижиш за себе си?

— Имам сума ти приятели… Пък и още не съм стигнал дотам. Животът е пред мене. Какво ли разбирате…

Под кръстосания разпит, момчето ставаше все по-дръзко, за да се измъкне. Филип се готвеше да му дръпне едно конско, но Андрю му даде знак с ръка да замълчи.

— Сигурно ще се изненадаш, Янис, но двете изкопаеми, които стоят пред теб, също са били малки момчета — продължи той. — На твоята възраст и ние правехме подобни щуротии. Майките ни се караха. Мразехме зеленчуци. Когато отнасяхме бой, криехме сълзите си и се правехме на горди. И ние си имахме мечти и много илюзии. Точно като теб. И нека ти открия една тайна, която може да ти спести много време: мечтите те карат да вървиш напред и растат заедно с теб. Те те изграждат. За разлика от тях, с илюзиите трябва да се разделиш час по-скоро. Илюзиите ти пречат да видиш живота такъв, какъвто е. И неминуемо ще те доведат до провал. Когато казваш, че имаш сума ти приятели и животът е пред теб, това е илюзия, повярвай ми.

Янис изгледа събеседниците си с недоумение.

— Трябва да призная — добави Андрю, — че когато бях на годините ти, нямах нито твоята енергия, нито бързите ти реакции. Мисля дори, че нямаше да посмея да вляза в гората по тъмно, както правиш ти. Щях да си плюя с рев на петите при най-малък звук от счупено клонче. Дори по-лошо. Вероятно щях да припадна при първия крясък на кукумявка!

— Страхували сте се от тъмното ли?

— А ти боиш ли се?

— Когато бях малък, не ми харесваше… Обаче когато баща ми още живееше с нас, понякога толкова му писваше да ни слуша как вдигаме шум, че ни пъдеше на стълбите в блока, за да чакаме мама. Тя се връщаше много късно и ние стояхме така с часове. Когато осветлението на стълбището угасваше, ние оставахме в тъмното и понякога изникваха хора, наричахме ги призраци. И така свикнахме.

— Говориш за миналото, когато си бил малък. Преди колко време е било, според теб?

— Не знам, много години минаха оттогава. А колкото до мечтите, като си помисля за тези около нас, те умират по-млади от моите герои от компютърните игри…

— Ако имаше много пари, какво щеше да правиш с тях, Янис?

— Колко много пари?

— Колкото искаш.

— Този въпрос ми харесва. Понякога си го задаваме с приятелите, като игра. Аз първо ще си купя някоя суперкола, нещо подобно на „Астон Мартин“ с разни джаджи. После дрехи. И освен това ще дам на мама пари, за да напусне онази скапана работа.

— Значи първото, което ще си купиш, е луксозна коба. Говоря ти за мечти, не за илюзии…

— Всъщност най-първото ще е да купя на мама един телевизор, защото нейният е скапан. Единствените моменти, в които съм я видял да се радва, е когато гледа нещо, което й харесва. Обаче хваща само два канала и картината й подскача, та не й се случва често да е доволна…

— Ето каква сделка ти предлагаме с господин Мание: всеки път, когато идваш тук, ще те учим да четеш и смяташ.

— Казах ви, че мога!

— Остави ме да довърша. Ако настигнеш класа си, ще ти дадем пари, за да подариш какъвто си искаш телевизор на майка ти.

— Без майтап? Ама защо ви е да го правите? Ще ми откраднете очите или бъбреците и ще ги продадеше на търговци на органи?

— Толкова ли ти изглежда подозрително някой просто да иска да ти помогне?

— Никой не прави нищо просто ей така…

— Ако си убеден в това, жал ми е за теб.

— Нямам нужда от вашето съжаление. Справям се и сам.

— Янис, ти вярваш ли в късмета?

— В лотарията, да. Но не и в живота.

Очите на Блейк блеснаха.

— Значи вярваш, че човек може да извади късмет на карти? — настоя той.

— Брат ми казва, че късметът не прави разлика между хората. Пред случайността всички сме равни.

— Чудесно, Филип, имаш ли карти?

— Ще се постарая да намеря.

Управителят влезе в стаята. Андрю погледна малкия право в очите.

— Предлагам ти една игра, Янис. Обикновена игра на карти, основана на случайността. Без блъфиране, без сложни нравила, само с късмет.

— Ще се прецакате. Вече съм я играл, не можете да ме преметнете.

— Няма никаква клопка. Ти разбъркваш картите. Ти решаваш кой ще започне. Първият, който изтегли картата, която ти избереш, печели. Устройва ли те?

— На какво ще играем?

— Ако ти спечелиш, не си длъжен да идваш тук да учиш и подаряваш телевизор на майка ти за наша сметка. Ако загубиш, обещаваш да идваш да учиш и когато постигнеш нужното ниво, подаряваш телевизор на майка ти за наша сметка.

— И каква ми е авантата да играя? И в двата случая подарявам телевизор на майка ми!

— Да, но ако спечеля аз, освен всичко ще можеш и да й прочетеш упътването и да ми помогнеш да спазарим цената, без да объркаш процентите.

Мание се върна с колода карти, която остави върху масата. Янис се колебаеше.

— Трябва ми време, за да реша…

— Вече си голям. Нямаш нужда от време. Офертата ми не е безсрочна. Избирай как да зарадваш майка си — благодарение на късмета или благодарение на твоята смелост и воля.

Изкушението за Янис беше голямо, но той не бе свикнал да взема решения. Никой никога не му беше предоставял такава възможност. В опита си да намери подкрепа, той дори погледна въпросително Хопа.

— Асо пика. И аз започвам — внезапно заяви момчето.

Блейк му протегна ръка, за да скрепят официално споразумението. Момчето неумело стисна огромните му пръсти. Мание плъзна картите към него и то ги разбърка, като половината изпопадаха върху масата. Хлапето ни най-малко не се смути, а побърза да ги събере. Дневната на Мание изведнъж бе заприличала на декор за криминална драма от средата на XX век. Янис изтегли първата карта така, сякаш животът му зависеше от това. Придърпа я към себе си, като не я отлепяше от масата, за да не може никой да я види преди него. Още при първия поглед, преди да я обърне изцяло, върху лицето му се изписа разочарование: деветка спатия.

Блейк изтегли втората карта и направо я обърна с лице нагоре: вале каро. Янис се изправи на стола си и направи точно като Андрю: поп пика.

— Близо е — обади се момчето.

— Или е твоята карта, или не е. Или бележиш гол, или пропускаш вратата. Полууспех не съществува.

Блейк обърна десетка каро. Двамата се редуваха съсредоточено. Купчината карти намаляваше, а напрежението растеше. Дори кучето сякаш бе усетило важността на облога и кротуваше на пода. Мание следеше играта, като се привеждаше все повече над масата.

— Колко карти сме изтеглили? — попита Блейк противника си.

— Не зная. Десет или дванайсет. Не ми отвличайте вниманието — ядоса се Янис. — Сега е мой ред.

— Ти си взел 13, аз също. Колодата има 32 карти. Колко остават?

— Достатъчно, за да спечеля телевизора на мама.

Малкият обърна асо купа и се отдръпна с разочарование.

Блейк покри с длан следващата карта, като каубой, готов да извади пистолета си от кобура. Взря се в очите на момчето, което отклони погледа си.

— Янис — каза той, — виждаш ли как най-обикновена карта може да промени живота ти? Нали ще си спомниш по-късно, че всичко се е решило само от късмета и от самия теб?

Хлапето се усмихна подигравателно. И продължи да се усмихва, докато Блейк с рязко движение не обърна асото пика.

— Вие мамите!

— Как бих могъл?

— А откъде знаехте, че тук е асото?

— И аз като теб вярвам в късмета.

— Отказвам се.

— Ти даде дума. Един мъж винаги държи на думата си. Никой никога няма да му прости, щом се отметне. Особено ако той е определил правилата. Брат ти и приятелите ти биха казали същото.

Бесен от разочарование, Янис хвърли картите във въздуха и те се разхвърчаха из стаята.

— Ама вие какво искате от мен? — развика се той.

— Да ти помогнем.

30.

За да прогони миризмата на нагорещено мастило, от която винаги му се повдигаше, Андрю се повъртя около димящата кафеварка.

— Вече не пиете ли чай? — учуди се Одил, която бе тръгнала да отваря градинската врата.

— Напротив. Но малко разнообразие никога не ми е излишно.

Готвачката подаде глава навън и завика:

— Мефистофел! Мефистофел! Идвай, писинко, млекцето ти е готово!

— Ще настинете — отбеляза Блейк. — Можем да монтираме котешка вратичка. Така ще си влиза и излиза, без да ви пречи.

Докато се оглеждаше за котарака, Одил обмисли предложението.

— Не знам дали Госпожата ще се съгласи.

— Мога да поговоря с нея. Между другото, не намирате ли, че напоследък Госпожата не е в най-добрата си форма?

— Казах й, че изглежда уморена, но тя ми отговори, че нищо й няма.

— А лекарят не й ли е назначавал изследвания в последно време?

— Откакто работя тук, никога не е идвал лекар. Госпожата се лекува с билки и разни биопродукти, които само тя си знае…

Котаракът дотича с вирната опашка и се насочи право към паничката с мляко.

— Този следобед — довери Одил — Госпожата очаква важни посетители.

— Не съм предупреден.

— Вероятно е забравила да ви каже. Това е работно посещение. — Андрю я изгледа неразбиращо и след кратко колебание Одил се реши да издаде малко повече подробности. — Не се стягайте толкова… Тя знае какво мислите за хората, които управляват инвестициите й. Затова е предпочела да съобщи на мен, че ще идват, а не на вас. Доколкото разбрах, много е спешно.

— Мога да й бъда полезен в това отношение.

— Но тя не мисли така. А господарката е тя.

Блейк отдавна бе забелязал, че Госпожата не му поверяваше нито едно писмо, отнасящо се до пари. В този момент той се зарече да разбере повече за финансовото й състояние и за нейните „инвестиционни съветници“. Дори ако трябва сам да потърси тази информация…

Засега смени темата:

— Одил, бих искал да ви помоля за една услуга… Може ли да поканим Манон да обядва с нас утре?

Готвачката го изгледа слисано, ала икономът невъзмутимо продължи:

— В момента съвсем й е паднал гардът.

— Нали в сряда се среща с приятеля си?

— Не и в последно време…

— И смятате, че един обяд ще й оправи настроението?

— Вашите гозби правят чудеса.

— Неприятности ли си има? Споделила ли е нещо с вас?

— Вижте, не е нещо сериозно…

— Господин Блейк, трябва да сте наясно, че за нас, жените, сърдечните истории винаги са сериозни. А както разбирам, тя ги е обсъдила точно с вас.

— Мисля, че вие мъничко я плашите…

— Аз ли? От къде на къде? Манон е свястно момиче, но никога не е правила опит за сближаване. Идва, свършва си работата и си отива. Така я караме, на служебни отношения… Но на драго сърце щях да я изслушам.

— Животът й не протича тук.

— Веднъж, тъкмо беше назначена, ми сподели, че мечтае да стане начална учителка. Това със сигурност няма много общо с работата на домашна помощница.

— Съдбата невинаги ни отвежда там, където ни се иска. Ние с вас сме пример за това. Е, съгласна ли сте да я поканим на обяд?

Одил погали котарака, който топкаше езиче в млякото.

— Знам какво ще й сготвя…

31.

Излезе силен вятър, завъртя се в клоните и понесе сухите листа високо над върховете на дърветата, а после те бавно започнаха да се спускат към земята с въртеливо движение. Блейк и Мание навлизаха в парка.

— Пачи крак може и да не намерим много, но за манатарки имаме големи шансове — заяви ентусиазирано Филип.

Управителят вървеше отпред, с плетена кошница в едната ръка и тояга в другата.

— Ама ти дяволски добре се оправяш с децата — продължи той. — Щото този дребният хич не е лесен. Див е и винаги е готов да покаже нокти. А ти как направи номера с асото пика?

— Не те разбирам.

— Видях много добре. Знаеше, че ще го заковеш. Как го направи? В ръкава ли го беше скрил? Умееш ли да правиш фокуси с карти?

— Беше чист късмет.

Андрю, питам те сериозно! Спокойно можеш да ми кажеш какъв е номерът. Няма да те издам на момчето, обещавам.

— Единственото важно нещо е да го приведем във форма и да го върнем в училище.

— Каузата е благородна, но аз си го познавам — тарикатче е. Ще направи всичко — само и само да не положи усилие, че да не вземе да се измори.

— Като всяко дете. Наша работа е да не му оставяме избор. Ние да не би да не сме тарикати?

Мание се усмихна.

— Като говорим за деца, ти имаш дъщеря, нали?

— Да, казва се Сара. Но никога не ми се е налагало да я принуждавам да учи. Тя имаше примера на майка си.

— И не си й помагал за домашните?

— Само един или два пъти, когато беше студентка по физика, и то по нейна молба.

— Питам те, понеже лично аз не знам как ще се справя с Янис.

— Какво предпочиташ, четене или смятане?

— Мога да си смятам само заплатата и дозировката на торовете за растенията. Колкото до четенето, ако не броим някое списание от време на време… Като дете много обичах книгите, ала само по време на ваканциите. И то защото това беше единственият начин да се спася от скуката.

— Тогава ти се заеми с литературата, а аз — с математиката.

— Добре, но пак не ми става ясно какво точно да правя.

— Чети му разни истории, но само такива, които харесваш. Какво обичаше да четеш през ваканциите? Кои книги те караха да пътешестваш надалече? Кои те завладяваха дотам, че ги четеше скришом до късно през нощта. Спомни си тези неща. Чети му твоите любими истории на висок глас. По няколко страници при всяко идване. Трябва да му се прииска сам да прочете продължението.

— В училище не сме правили така.

— Там е друго. По едно и също време учат много деца, затова ви обучават автоматично, почти като на конвейер. Ала най-успешният начин е да се заразиш с щастието, което четенето ти доставя. Няма нужда да обясняваш на хлапето какво има в книгите, трябва да го накараш сам да открие онова, което се крие в тях.

— Ти винаги много разсъждаваш… Види се, че си доста образован.

— Повярвай ми, не бях почитател на школската система! Предпочитах да прекарвам времето си с приятелите. Единствената ми мотивация да ходя на училище беше да се срещам с тях. А как се смеехме — за ужас на учителите. Не бяхме лоши деца, но какво ли друго можехме да бъдем на тази възраст? Поне си живеехме заедно.

— Боиш ли се от самотата?

— Жена ми казваше, че само споделеното с друг има истинска стойност. Мисля, че беше права.

— Е, значи ме мислиш за загубеняк, като виждаш как живея в дупката си, уединен като плъх.

— Понякога човек няма избор. Нали и аз се озовах сам-самичък сред вас. Всеки е самотен в един или друг момент от живота си. Важното е да откриеш пътя към другите, ако е възможно…

 

На Мание му се стори, че в гласа на Андрю се прокрадва тъга. Много му се щеше да каже на иконома, че той не е сам, че те са на път да станат приятели. Искаше му се да сложи ръка на рамото му и да го утеши, както правят приятелите в училищния двор. Но не посмя.

Блейк вдигна яката си. Мание му посочи килима от паднали листа.

— Я да започнем да гледаме по-отблизо — каза той и почна да рови с тоягата си. — Пачият крак се откроява по-ясно заради златистия си цвят, но за манатарките трябва да си отваряме очите на четири. И моля те, не слагай в раницата нищо, преди да си ми го показал. Само една отровна гъба може да натрови останалите…

— Наистина ли?

— Спомням си как веднъж съсипах всичко, което бяхме набрали с баща ми, защото бях откъснал една горчива манатарка. Трябва много да се внимава. Гъбата не прощава грешки.

На Блейк му прозвуча прекалено драматично за темата, която обсъждаха „Гъбата не прощава грешка.“ Ако това беше заглавието на пиесата, подзаглавието трябва да гласи „Гъбата взема жесток реванш“. Тя излиза на сцената с обичайната си кръгла шапчица и разиграва безмилостно отмъщение, защото, както всеки знае, тя никога не прощава грешка. Блейк си помисли, че английските гъби вероятно са не по-малко отмъстителни от френските. Точно в този момент съзря в далечината огромни дървета, под чиито внушителни корони се виждаше ниска стена, увенчана с островърха решетка.

— Какво е това? — попита той. — Границата на имението?

— Не, гробището.

Под сянката на гигантски дъб на видима възраст няколкостотин години стърчаха четири надгробни паметника, потънали в буйна зеленина. В ограденото пространство имаше място за още три. Мание остави кошницата и тоягата и побутна вратичката. Изпъна се и с тържествена походка се насочи към една гробница от необработен гранит.

— Тук почива господин Франсоа — обяви той с приглушен глас.

С опакото на ръката си Филип внимателно започна да разчиства нападалите върху плочата листа. Движенията му бяха проникнати от уважение. Когато приключи, той застана пред гроба със събрани ръце. Стоеше изпънат като струна. Блейк не го изпускаше от очи. Управителят гледаше надписа, гравиран върху камъка. Устните му съвсем леко се помръдваха, но ритъмът на думите не беше молитвен. Може би Филип се обръщаше направо към господин Бовилие? Странна гледка представляваше този мъж, който стоеше мирно насред природата и тихо мълвеше някакви слова. Сякаш само той знаеше кой е скрит под внушителния студен каменен къс. За разлика от големите гробищни паркове или от църквите, които винаги те отдалечават от реалността, това тясно местенце не успяваше да вземе превес над природата наоколо. Смъртта е безпомощна пред вятъра, решетестата ограда не може да удържи листата, мъката и спомените не спират хода на живота…

Блейк остави Филип да се усамоти с тъгата си и излезе от заграждението. През решетките разгледа и другите два гроба. Семейство Бовилие, семейство Дьоланкур. Третият нямаше никакъв надпис.

След известно време управителят се прекръсти, обърквайки посоките на кръстния знак, и на свой ред излезе от малкото гробище.

— Представяш ли си, аз съм единственият човек, който идва тук…

Мание бе възвърнал обичайния си висок тон, макар да беше на няколко крачки от мястото, където се чувстваше длъжен да говори шепнешком. Просто се намираше извън ограничителната решетка. За пореден път Блейк потвърждаваше убеждението си, че в крайна сметка в живота всичко се свежда до кодове и символи.

— Госпожата никога ли не стъпва тук?

— Първите години се появяваше от време на време. После само на Вси светии. Но от четири години насам кракът й не е стъпвал тук. Дори не се интересува дали поддържам гробовете. Не мога да я разбера, те бяха толкова близки.

— Дьоланкур родителите на Госпожата ли са?

Мание кимна.

— Господин Франсоа настоя да ги пренесат на това място. Искаше да обедини цялата фамилия.

— А защо върху едната плоча липсва надпис?

Нямам представа. Дори не знам дали някой е погребан там. Заварих го така, когато започнах работа тук. Господин Франсоа никога не е отварял дума, а и аз не съм си позволявал да питам.

— Близки ли бяхте?

— С господин Бовилие? Мисля, че да. Не бяхме от един и същи свят и никога не съм хранел надежда, че ще ме направи свой приятел, но сме споделяли прекрасни моменти. Мисля, че в ежедневието аз бях за него онова, което може да се опише с думата другар.

— Това е красива дума. Впрочем в английския език сме я заели от вас. Comrade. Господин Франсоа сигурно ти липсва.

— Преди да се запозная с него, бях — как да кажа — като изгубен. Впрочем, откакто го няма, пак съм на този хал!

— А синът им Юго?

— От години не е стъпвал в имението. За последен път го видях на погребението на Господина. Сега като се замисля, струва ми се, че замина още същата вечер, без да пренощува тук. Странно, нямам съвсем ясен спомен. Изглежда, съм бил в такова състояние, че…

Внезапно Филип посочи с тоягата под стъблото на едно кестеново дърво.

— Виждаш ли я? Първата за сезона! Оставям я на теб. Ще стане много вкусна с омлет.

32.

— Благодаря ви, господин Блейк. Повече няма да имаме нужда от вас.

Тези думи бяха начален сигнал за обратно броене и Андрю възнамеряваше да се възползва от всяка секунда от него. Той се поклони почтително и отстъпи назад, оставяйки Мадам насаме с двамата й финансови съветници с толкова еднакви усмивки, че чак плашеха. Излезе от малкия салон и затвори плътно вратите след себе си.

Имайки предвид огромното количество брошури, които те бяха донесли заедно с лаптопите си, икономът пресметна, че разполага най-малко с петнайсет минути, без да рискува да бъде изненадан. Провери колко е часът и се изкачи по стълбището, като внимаваше да не стъпи върху осмото стъпало, което скърцаше. Щом стигна до площадката на първия етаж, нададе ухо към по-горните помещения. Одил се намираше в стаята си на третия, навярно потънала в четене на любимите си любовни романи.

След като се убеди, че има свободно поле за действие, Блейк се насочи към стаите на Госпожата. Проникна във вестибюла и оттам — в кабинета. Чекмеджето, в което тя прибираше писмата, които никога не му показваше, не беше заключено. Блейк взе няколко листа: банкови известия и писма с логото на някакъв посредник за недвижимо имущество. Откри също и удостоверения за банкова наличност, както и доклад за управление на имуществото, включващо и наследените имоти. Този документ веднага привлече вниманието му. От справката ставаше видна истината за финансовото състояние на госпожа Бовилие. Само за последното полугодие инвестиционните вложения бяха загубили повече от 15% от стойността си. Като сравни документите, Блейк установи, че най-старите от тях датират едва от няколко седмици. Къде бяха останалите?

Той намести очилата си и на пръсти тръгна да разглежда помещението. Етажерката към бюрото съдържаше единствено книги, каталози и бележници от минали години. Шкафът беше претъпкан със стари видеокасети, DVD-та и колекция от причудливи дребни фигурки и сувенири, очевидно донесени от пътувания в чужбина. Въпреки внимателния оглед във вестибюла не се откри нищо повече.

Твърдо решен да получи отговори на въпросите си, Андрю отиде в спалнята, където завесите бяха спуснати. Влезе и замръзна на място: стори му се, че в полумрака мерна някакъв силует. Остана известно време така, изтръпнал от ужас, преди да се реши да запали осветлението. Оказа се нощница, увиснала на закачалка.

Блейк напълно съзнаваше, че прониквайки в това помещение, прекрачва забранени граници, ала беше твърдо убеден, че необходимостта да узнае истината, оправдаваше средствата. Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, налагаше се да признае, че не само официалните документи го интересуваха. Навлизайки в този интимен кът, той се надяваше да научи нещо повече и за господарката. А точно тази част от приключението за него беше особено важна.

Срещу оправеното легло, върху красив старинен скрин стоеше телевизор с плосък екран, широк почти колкото скрина. Вляво от леглото, върху единствената нощна масичка, близо до радиобудилника със сини светещи цифри, Госпожата бе поставила ваза с букет от розариума. Това го озадачи и му се стори доста странно, тъй като вече знаеше колко рядко беше приемала букетите, изпращани от Филип.

В действителност единствените мебели, които биха могли да съдържат документи, бяха скринът, един гардероб, стенната библиотека и шкаф, вграден в стената. Блейк започна да тършува в скрина, но още в първото чекмедже се натъкна на бельото на Госпожата и побърза да го затвори. Последното съдържаше писма, подредени по големина, и детски рисунки. Гардеробът беше пълен с купища дрехи, необичайно разделени не по вид, а по цвят. Библиотеката беше пълна догоре с книжни поредици с красиви подвързии, а редом с тях стояха съвременни издания без особена стойност. Вграденият шкаф съдържаше закачалки с рокли и официални костюми, както и няколко кутии с обувки.

Цифрите върху радиобудилника се смениха и Андрю с тревога отчете, че времето лети, а все още не бе открил нищо съществено. В тази история с документите нещо не беше наред. Блейк започна напрегнато да размишлява. Госпожата все някъде ги съхраняваше…

Той познаваше сградата вече достатъчно добре, за да знае, че в замъка няма специално място, в което да се складира архив. С изключение може би на избата, където никой не стъпваше. А сега се намираше в единствената стая, където Госпожата прекарваше времето си, единствената, която Манон нямаше право да чисти. Може би тези документи просто се намираха в кутиите за обувки на дъното на вградения шкаф?

Той отново го отвори и се наведе, за да ги провери. Първата кутия съдържаше чифт летни обувки. В съседната имаше високи боти. Той претегли останалите с ръка, бяха твърде леки, за да съдържат документи. Когато ги връщаше на местата им, внезапно му се стори, че задната стена на шкафа помръдва. Прокара ръка между дрехите, за да я опипа. Пръстите му докоснаха дървото и той леко натисна. За огромна негова изненада цялата задна стена се завъртя около оста си като врата…

Ръцете на Блейк се разтрепериха. Сърцето му биеше до пръсване. Леко побутна крилото. То се бе отворило към помещение, тъмно като нощ и много по-широко от обикновен тайник.

Точно тогава дочу камбанката, която го призоваваше със силен и настоятелен звън. Той се изправи рязко и се удари с все сила в горния рафт. Трескаво нареди закачалките и кутиите в предишното им положение и излезе от стаята толкова бързо, колкото можеше…

33.

Ужасяващ писък раздра спокойствието на замъка и отекна до всяко кътче по етажите, преди да премине във вопъл. Андрю едва не изпусна масльонката, с която смазваше ключалката на главния вход. Втурна се в посоката, откъдето долетя писъкът, убеден, че нещо ужасно се е случило с Госпожата, но тъкмо да се устреми нагоре по стълбите, и до ушите му достигнаха стенания, идващи от сервизното. Там завари Одил, рухнала върху кухненската маса и скрила лице в ръцете си. Охкаше, като че умира…

— Одил, какво ви е?

Готвачката не помръдна, дори не го чу.

— Лошо ли ви е? Одил, кажете нещо! Искате ли помощ?

— Вече няма нужда — промълви тя. — Късно е…

На пръв поглед готвачката не изглеждаше ранена. Да не би Госпожата да е викала? Може да е паднала или по-лошо.

Одил посочи отворената врата към градината.

— Тя е там! Умолявам ви, покрийте с нещо тялото…

Андрю изскочи навън. Пробяга разстоянието до зеленчуковата градина, оглеждайки се трескаво. Ала и тук нямаше следа от труп. Върна се в кухнята.

— Къде е тялото? Одил, моля ви, изправете се и говорете!

Блейк я прегърна, за да я успокои. Тя се остави в ръцете му и положи глава на рамото му, трепереща като листо.

— Трупът е там, до първото стъпало…

— Но аз нищо не видях!

Блейк полекичка я настани на един стол и пак излезе пред прага. Тогава съзря жертвата: малка обезглавена мишка.

— Одил, заради това чудо ли нададохте такъв писък?

— Ненавиждам мишки — потръпна тя с отвращение. — Дори не мога да ги погледна. А от умрелите изпитвам ужас.

Блейк тежко въздъхна.

— Това със сигурност е дело на Мефистофел.

— Знам — продължи готвачката, която постепенно идваше на себе си. — Прави го редовно. Не мога да го разбера, нали не стои гладен. Вие дори твърдите, че яде прекалено…

— Това няма нищо общо, котките го правят, за да зарадват стопаните си.

Блейк загледа умъртвения гризач.

— Надявам се, че призракът й няма да ви посещава нощем.

— Как можете да се шегувате с такива неща?

— Смехът все още е най-добрият начин да пребориш страха.

— Ще ми се да ви видя в подобна ситуация. Бях тръгнала за дафинов лист, когато я съзрях. Звяр такъв!

— Не му се сърдете. Мефистофел просто се подчинява на инстинкта си. Това е неговият начин да ви покаже, че ви обича.

Блейк с мъка пазеше самообладание, за да остане сериозен.

— Когато след хиляди години видът му еволюира, с малките си лапички ще ви носи букети, собствени рисунки, а може дори да ви съчини и стихотворение на котешки език. Но засега ви носи обезглавена и изкормена мишка.

Това припомняне бе достатъчно да съживи ужаса на Одил. Андрю отново я прегърна.

— Извинете, споменах го без да искам.

— Но това е чудовищно — изхълца тя. — Какво варварство!

— Ще я покрия с бяла носна кърпичка, а ако имате жълта лента, мога да напиша върху нея „местопрестъпление“ и да оградя наоколо, за да очертая периметъра.

— Вие ми се подигравате. Вие сте лош човек.

— Тогава изкарайте си го на мен. Мефистофел няма да ви разбере. Колкото до любителката на швейцарско сирене, тя вече си е платила сметката…

Госпожа Бовилие изникна на вратата на кухнята и завари Одил, сгушена в Блейк.

— Кой крещеше така? — разтревожено попита тя.

Когато чу гласа на господарката си, готвачката рязко се освободи от прегръдката на иконома.

— Аз, госпожо. Много съжалявам.

— Нали не сте се наранили?

— Не госпожо, работата е в една…

Изглежда, не беше по силите й дори да произнесе названието на животното. Тук се намеси Андрю.

— Одил видя една… Как да кажа? Съединете първата сричка на миш-маш и втората сричка на печка, за да разберете какво е това…

Госпожа Бовилие се замисли съсредоточено, а след това се усмихна:

— А цялата дума означава „нещо, което живее в дупка и често подава оттам главичка“…

— Е, в нашия случай такава липсва — уточни Андрю. Икономът и госпожата забелязаха строгия поглед на Одил.

— Как не ви е срам — мрачно възнегодува тя.

Без да отрони и дума повече, Госпожата се обърна и се качи в стаята си. Блейк се опита да смекчи шегата си.

— Починете си, Одил, аз ще почистя.

Той извади метлата изпод мивката и излезе навън да прибере телцето. Огледа се наоколо, за да види дали пък няма да открие и липсващата част.

— Вижте, Одил, не можете да упреквате Мефистофел, че е направил онова, което самите вие сте причинили на вашите крале. Кой знае, може пък това очарователно създание да е било безмилостен тиранин, потискащ котешкия народ. Представяте ли си как това мъниче седи на трон, с мъничка коронка, и как непрекъснато изисква да му се доставя все повече сирене и все повече хляб, докато извън стените на двореца котките умират от глад. Мефистофел просто е вдигнал революция!

— У вас няма и капка милост.

— Напротив. Доказателството е, че заличих всички следи от престъпното му деяние. Наоколо няма и следа от мишка, нито от полумишки. Можете да излезете и да отворите очи.

Точно в този момент в ъгъла на зеленчуковата леха се появи Мефистофел. Със съвършено невинен вид той притича покрай бариерата в посока към кухнята.

— А теб, приятелю, ще посъветвам да почакаш известно време, преди да влезеш. Още много имаш да учиш, докато разбереш как да се оправяш с жените…

34.

— Хедър? Добър вечер, обажда се Андрю Блейк.

— Господин Блейк! Но къде се намирате? Толкова се тревожа! Не ви чувам добре.

— Във Франция съм, в една гора и вали дъжд. Сложно е за обяснение…

— Толкова късно сте излезли на разходка?

— Не се опитвайте да разберете, Хедър, дори на мен ми е трудно. Как сте?

— Мъча се да оцелея. Вие ме хвърлихте в дълбоката вода, а аз почти не умеех да плувам.

— Как върви?

— Боря се да задържа главата си над повърхността. Надявах се да се обадите по-рано. Когато питах господин Уорд за вас, той ми каза, че сте в изправителен лагер.

— Има си хас да изпусне случая…

— Какъв е този лагер?

— Никакъв, Хедър. Я по-добре ми разкажете за вас.

— Направих първия междинен отчет след заминаването ви и цифрите са добри. Хората от производствения цех са невероятно мили. Обясняват ми всичко, което не зная. Започвам да се ориентирам все по-добре. Събранията тук са по-скоро бурни. Адинсън трудно приема факта, че юздите са в ръцете на една секретарка.

— Вече не сте секретарка, Хедър, избийте си го от главата. Ако самата вие не сте убедена в това, как да стане с другите?

— Всички се опитаха да ми подлеят вода… Дори тръгна слух, че сте умрял и понеже съм ви била любовница, съм фалшифицирала подписа ви върху документите, за да взема властта.

— Оставете ги да говорят… Макар че ви пожелавам по-млади и привлекателни любовници от мен. Важни са единствено фактите и ако се наложи да ги респектирате, не се колебайте да се обърнете към адвокат Бендърфорд.

— Имаме реален шанс да спечелим много добър конкурс за оферти от една шведска фирма. От производствения казват, че ако стъпим на този пазар, ще се наложи да инвестираме в нова сгъвачна машина.

— Подгответе поръчката, планирайте доставката с производствения отдел, но изчакайте договорът да се подпише и чак тогава направете покупката. Някакви проблеми с цените на стоманата?

— Имахме количества на склад. Работим с тях, докато цените отново станат приемливи. Със сигурност ще ни е по-трудно в края на годината, още повече че трябва отсега да се предвидят и заделят декемврийските премии.

— Не плащайте нищо нито на Адинсън, нито на неговите хиени.

— Бъдете спокоен. Всъщност, господине, благодаря ви, че ми повишихте заплатата.

— Това е естествено, нали неприятностите вече се трупаш на вашата сметка!

— Кога се прибирате?

— Не зная, Хедър, и дори когато си дойда, много е възможно да не се върна изцяло на поста си. Вие никога вече няма да бъдете моя асистентка. Надявам се, вече сте по-уверена в себе си?

— Не съвсем…

— А сега ще ви помоля за малка услуга, Хедър. Бих искал да потърсите информация за една френска фирма за недвижимо имущество на име „Вандермел Имоти“.

— Да не би да се захващате със строителен бизнес?

— По-скоро обратното. Намерете ми колкото е възможно повече информация за тях: баланси, сметки, квалификация на ръководния състав, текущи програми — всичко, до което се доберете.

— Добре, господине. А как да ви ги изпратя?

— Ще ви се обадя пак. И не се безпокойте за мен, чувствам се чудесно.

— Ако съдя по гласа ви, вероятно е така. Звучите по-добре отпреди.

— Оставям ви, май ме надушиха. До скоро.

35.

Още едно писмо от банката, което госпожа Бовилие пъхна в чекмеджето… Без особено въодушевление, тя продължи да разглежда каталог, на чиято корица се мъдреше коледна елха с гирлянди и играчки, а до нея — ухилен снежен човек. Загледа се в създанието с нос от морков и с цилиндър на главата, което имаше и леко плашещ вид, и остави каталога настрана. Движенията й бяха унили, достолепието й се беше стопило. Когато взе следващото писмо, въздъхна. Зелен плик, надписан на ръка. Същият като онзи, който Андрю бе забелязал преди месец. Без да се поколебае нито за миг, госпожа Бовилие го пъхна в машината за хартия, която го превърна в тънки лентички.

— Слаба работа днес… — изрече вяло тя, щом установи, че вече няма нищо за разпечатване.

— Изглеждате угрижена — отбеляза Андрю.

— Не се безпокойте, господин Блейк. Вие сте нает тук не за да се тревожите. Това е мое задължение.

Госпожата извърна очи, сякаш се побоя, че Андрю може да прочете в тях нещо различно от онова, което току-що бе казала. Той тактично подхвана нова тема.

— Ако можете да ми отделите още една минута, бих желал да обсъдя с вас няколко неща, свързани с функционирането на замъка.

— Слушам ви.

— Предложих на Одил да направим котешка вратичка към градината, за Мефистофел. Нищо няма да ни струва. Имате ли някакво възражение?

— Ако това ще ни спести писъците й, когато открива мъртви мишки, имате благословията ми — усмихна се хладно тя.

Блейк кимна и се поколеба за момент, преди да продължи — знаеше, че темата е по-деликатна.

— Бих искал също така да знам дали ще се съгласите да обработвам кореспонденцията ви в библиотеката. Нямам бюро, а секретарската работа по вашите документи изисква по-удобно място за писане от кухненската маса.

— Държа да не се влиза в това помещение.

— Да, известно ми е, само че то е най-подходящо за изпълнение на задълженията ми. Впрочем, за книгите на съпруга ви това ще бъде от полза. Сега условията за тях не са идеални — постоянна тъмнина, без проветряване, прахът не се почиства…

Госпожа Бовилие наведе очи, както воините свалят оръжие преди да се предадат.

— Трябва да помисля. Ще ви отговоря утре.

— Добре, госпожо. Последната точка е по-лична…

— Надявам се, че няма пак да се опитвате да се месите в делата ми?

— Искам само да се погрижа за вас. С Одил смятаме, че напоследък изглеждате твърде уморена. Мислим, че трябва да се посъветвате с лекар…

— В никакъв случай. За да ме натъпче с хапчета, които колкото лекуват, толкова и вредят! Трогната съм от загрижеността ви, но съм достатъчно голяма, за да се грижа сама за себе си. Нещо друго?

— Не, госпожо.

— Тогава ще ви помоля да си вървите.

— Очаквате ли посетители през тези дни?

— Нямам записана среща. Ще бъдете своевременно уведомявани. Благодаря ви.

Преди да излезе, Андрю я погледна за последен път. Лицето й беше опънато, почти сковано. При първия удобен случай трябваше да се добере до дъното на вградения гардероб и да си изясни защо е така. Там се криеха много отговори…

36.

— Много мило, че ме поканихте на обяд — каза Манон и стеснително се намести върху стола.

— Малко да се разведриш — отговори Одил. — А и ще имаме време да си побъбрим, не ни се случва често.

Блейк постави комплекта с подправки в средата на масата и седна срещу младата жена. Манон имаше дълбоки сенки под очите и изглеждаше изтощена. Щом забеляза, че котаракът се е настанил на съседния стол, наполовина скрит под покривката, лицето й се оживи и тя нежно го погали с връхчетата на пръстите си. Дори мустакът му не потрепна.

— Красавец… — въздъхна тя. — Вчера обикаляше на третия етаж. Вървя подир мен навсякъде.

— Всъщност утре е петък — намеси се Блейк. — Мание ще дойде да смени телефонния апарат, тъкмо ще измайсторим котешката вратичка.

Одил кимна без особено въодушевление. Радваше се за вратичката, но мисълта за стопляне на отношенията с управителя явно не я изпълваше с възторг. Отвори фурната.

— Готово е, подайте си чиниите.

Блейк се надигна, за да й помогне.

— Филе от лаврак, запечено в хартия, с мариновани зеленчуци — тържествено обяви готвачката.

Манон не реагира, когато Андрю сложи блюдото пред нея. Погледът й блуждаеше.

— Одил, това е просто великолепно — отбеляза той. — Вашите ястия са наслада не само за езика и обонянието, а и за очите.

— Благодаря.

Одил се обърна към Манон, за да я изтръгне от унеса й.

— Има ли ти нещо? Много си бледа. Внимавай, през октомври лесно се настива. Особено ако караш велосипед с незакопчана дреха.

Манон умолително изгледа Блейк.

— Трябва да й кажеш — посъветва я той.

Дали защото за първи път мъжът я заговори на „ти“, или пък прецени, не нямаше да издържи да се преструва по време на целия обяд, че всичко й е наред, Манон даде воля на сълзите си.

— Бременна съм — изхлипа тя.

Готвачката зяпна от изненада, но бързо се окопити.

— Поздравления! — каза тя. — Сигурно ти се повдига, ти си в такова състояние?

— Не, заради Жустен е, таткото. Когато разбра, че чакам бебе, ме напусна.

Одил спонтанно стисна ръката на момичето.

— Горкичката.

Няколко сълзи се стекоха по бузите на Манон и капнаха в чинията, образувайки малки светли кръгчета в соса.

— Ако е за забавление, мъжете винаги са на линия, но ако трябва да поемат отговорност, духват… — продължи Одил.

— Не мисля, че подобни приказки са уместни точно сега — намеси се Блейк.

Одил отдръпна ръката си:

— А да не би постъпката на този младеж да е почтена?

— Засега тя е необмислена, дори глупава.

— Ето какво представляват мъжете — нанесе съкрушителен удар Одил.

— Манон се нуждае от разбиране и подкрепа — отбеляза Блейк. — Ако този случай послужи само като повод за оплюване на мъжете, каква полза?

— Очевидно, когато мъж зареже бременна жена, трябва да го приемаме философски — злъчно възрази Одил.

— Най-малкото с прагматизъм. Няма да решим проблема на Манон, ако я настройваме срещу Жустен.

— Не е за вярване — винаги се намира мъж, който да защитава друг, без значение какви ги е надробил.

— Не защитавам Жустен. Опитвам се да защитя бъдещето на Манон с това момче. Надявам се, че ако този Жустен сега обядва с други хора, никой няма да го похвали, че си е плюл на петите, защото, видите ли, когато жените са бременни, стават истерични и непоносими.

Докато траеше престрелката, Манон вече беше опитала рибата.

— Ама това е много вкусно — възкликна тя, почти с изненада. После ги изгледа и добави:

— И двамата много ви харесвам. Не искам да се карате заради мен. Това дете си е мой проблем.

— Не се караме — възрази Одил. — Обсъждаме.

— Тогава не искам да съм тук, когато ще се скарате.

— Как се справяш с велосипеда? Вече не ти ли е трудно да въртиш педалите? — загрижено попита Блейк.

— На идване малко се озорвам. Но на връщане нямам никакъв проблем, още повече че сега пътят ми е по-къс…

Младата жена млъкна изведнъж. Блейк се досети какъв е проблемът:

— Пак ли живееш у майка ти?

Манон стисна вилицата и въздъхна:

— И тя попадна на едно писмо от социалните…

— Как реагира? — попита Андрю.

— Поиска да абортирам. Аз отказах. И бездруго е твърде късно. Тя побесня. Заяви, че и сега едва свързва двата края и че няма да може да храни още едно гърло. И аз си тръгнах.

— И къде спиш? — попита Одил.

— При една приятелка от института, но няма да мога да остана за по-дълго.

Одил и Блейк се спогледаха.

37.

Блейк веднага видя книгата върху масата на Мание. Беше неумело подвързана с плътна сивкава хартия, а заглавието бе написано на ръка, с маркер. Взе я.

— „Хопа“ от Джек Лондон? — учуди се той.

— Ами да, казах си, че на малкия ще му се хареса повече, отколкото „Белия зъб“. Той обожава Хопа. И наистина се захласна по книгата. Вече сме я преполовили. Сега гледа на моя пес като на герой.

— Ако някой ден решиш да му разкажеш за императрица Сиси, недей да поемаш главната роля…

— Но аз нищо не променям от историята, смених само името на кучето.

— Не знам какво би казал Джек Лондон по въпроса… В края на краищата, защо не? „Хопа“ внася известна закачка и може малко да поразведри драматичните сцени. Странно, но като прочетеш „Хопа се впи в гърлото на вълка“, някак не изглежда толкова страшно…

— Подигравай се колкото щеш, но още от първата глава Янис спря да мрънка.

— На мен ще ми е по-трудно с математиката… Не виждам как мога да заменя числото две с Покемон и умножението с Батман.

— Жалко, щеше да е забавно. Представяш ли си? Котаракът Том делено на Скуби-Ду и умножено по мишлето Рататуй!

— Като стана дума за мишле, никога не споменавай за това създание пред Одил, защото ще получи сърдечен пристъп… И този път ще бъдеш прокуден завинаги.

— Само от една дума ли? Ами тя какво е правела, когато й е падал зъб?

— Не разбирам какво общо има това.

— У вас в Англия, когато си бил дете и ти е падал млечен зъб, не си ли го слагал под възглавницата? Прави се така, за да дойде мишлето, да го вземе и да ти остави монета.

— Ние си имаме фея на зъбчетата, тя се занимава с тези работи.

— Звучи тъпо.

— Защо пък фея да звучи по-тъпо от някакъв гризач? Ние не желаем преносителите на инфекциозни болести да пропълзяват под възглавниците на децата ни, докато те спят.

— Сигурно защото си вярвате, че някаква фея прехвърча като пчеличка и ви събира падналите зъбки, а? Или са много — пляскат с крилца и се усмихват глупаво? Само не забравяйте да си оставяте прозорците отворени, да не си откриете феята сплескана върху стъклото.

— А през това време твоето мишле явно си е оставяло я изпражнения, я чума или холера под възглавницата на Одил… Затова и сега, щом види подобно създание, тя изпада в амок.

Мание се бе впуснал съвсем сериозно в препирнята и Блейк не можеше да пропусне възможността да се позабавлява. Управителят изгуби всякакви задръжки.

— Да бе, защото вашите феи никога не акат, нали?

— Не и под възглавниците на децата. Освен ако тези деца не са били мнооого непослушни.

Мание се начумери като хлапак, ядосан, задето не може да каже последната дума.

— А за Одил — изсумтя той, — знам как да я излекувам от страха й.

— Хич не си и помисляй.

Блейк остави книгата и попита:

— Знаеш ли къде мога да наема кола?

— За какво ти е?

— Ще ми се налага да ходя до града. А и така ще разтоварим Янис от тежките поръчки.

— Тук имам една.

Блейк повдигна вежди.

— Имаш кола, а оставяш едно дете да влачи килограми багаж през гората?

— Колата е моя, но нямам книжка.

— Къде е?

— В стария хамбар. Но не знам дали все още е в движение.

Той отбори едно чекмедже на бюфета и затършува.

— Ключовете трябва да са тук. Господин Франсоа ми ги даде малко преди смъртта си. Щеше да ме праща да изкарам книжка, но не можа да стане. Оттогава автомобилът не е минал и метър.

— Разбираш ли от авто монтьорство?

— Малко, колкото за мотокултиваторите и косачките… Разбирам и от заводски машини и електрически триони.

— Искаш ли да отидем да я огледаме?

— А, ето ги и ключовете…

38.

Когато Одил и Андрю разказаха на госпожа Бовилие за патилата на Манон, не се наложи да я убеждават да остави момичето да живее в замъка. Тя веднага се съгласи. Дори предложи да направи нещо повече, например да плати медицинските разходи, които застраховката не поема.

Следобед Андрю вече бе започнал да обзавежда една от стаите на третия етаж, която служеше за килер. Беше избрал най-голямата и най-светлата, разположена на еднакво разстояние от неговата стая и тази на готвачката.

До вечерта Одил и Блейк бяха подредили и изчистили, като разнесоха кашоните и старите мебели из съседните помещения. Филип бе дошъл да им помогне за преместването на един гардероб и за качването на едно легло от стаята за гости на втория етаж. Макар да беше смазан от умора, Андрю изпита истинска радост от тези моменти. Със задоволство наблюдаваше как управителят и готвачката заедно се мъчеха да проврат дюшека през най-тясната част от стълбите. Блейк нарочно беше направил така, че да ги събере. Манон бе наблюдавала цялата акция от перилата на стълбището. Отначало малко засрамена, задето не й разрешиха да вдига тежко, но най-вече — трогната от всички тези хора, които се бяха впрегнали да й помагат.

— Още една изненада — госпожа Бовилие бе напуснала покоите си, за да види резултата. Като кралица, удостоила с присъствието си откриването на сиропиталище, тя бе огледала всичко, запазвайки достолепие. Дори бе направила няколко крачки по коридора. Одил въобще не беше сигурна дали от нейното назначаване госпожата изобщо се бе качвала на този етаж. Преди да слезе долу на площадката, където се бяха строили тримата й служители, тя направи неочакван жест — отиде при Манон, нежно погали ръката й и дори й прошепна окуражителни слова.

Бе станало доста късно. Седнала на последните стъпала на стълбите, Манон кротко галеше Мефистофел, който се бе настанил върху коленете й.

Блейк се изненада, че я вижда в коридора, и приближи:

— Не ти ли харесва стаята?

— Одил ми оправя леглото. Казва, че от това преместване се е вдигнал много прах и трябва да се проветри, но се бои да не простина заради бебето.

Блейк се отпусна на стъпалото до момичето.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре, благодарение на всички вас.

— Наистина ли? Не исках да те питам пред другите, но какво стана с писмото до Жустен? Имаш ли отговор?

— Нито дума. А тук мобилният ми няма връзка. Не видях и контакт за телефон, за да си включа лаптопа.

— Ще намерим някакво решение. В краен случай, сигурен съм, че Госпожата ще се съгласи да му дадеш номера на телефона в замъка, в случай че той поиска да говори с теб.

— Да говори с мен? Не съм сигурна, че изобщо някога ще си продумаме…

— Не бъди черногледа. На мъжете понякога им трябва повече време, докато проумеят ситуацията, а още повече — за да реагират. Ала не всички са чудовища.

Мефистофел мъркаше, притворил очи. Момичето прокарваше пръсти по дългите му косми с цвят на карамел. Въпреки проблемите около Манон настроението тази вечер беше прекрасно. Блейк винаги бе харесвал атмосферата на таваните и мансардите. Високо под покрива той се чувстваше защитен както от небето, така и от целия свят под него. Меката светлина, която заливаше коридора, усилваше това усещане.

— Спомняте ли си деня, в който напуснахте дома на родителите си? — попита Манон.

— Беше сряда. Помня го, защото по онова време в сряда гледахме с майка ми един криминален сериал. Тя беше много развълнувана и направи опит да ме задържи поне още една вечер под претекст да го гледаме заедно. Но бъдещата ми жена ме очакваше и аз въпреки молбата й си тръгнах. За мен си беше най-обикновена вечер. А какво е представлява за нея, осъзнах години по-късно, когато майка ми заговори за това. Мама ми призна, че без мен тогава не е имала сили дори да включи телевизора. Плакала цяла нощ… А аз даже не осъзнавах, че си отивам завинаги. За мен това не беше никакъв край, просто продължавах живота си.

— А дъщеря ви?

— Е, след като станах родител, дойде и моят ред да видя как Сара отлита от гнездото и заминава да учи. Трябваше да я закарам до летището сутринта. Почти не мигнах предната нощ. Станах и безшумно се приближих до вратата й. Не си позволих да вляза и да я гледам, докато спи, както правех, когато беше мъничка… И ако трябва да бъда съвсем искрен, дори не чувах дишането й. Просто се наслаждавах безумно на всяка секунда от последната нощ, когато тя наистина си е у дома.

— Никога ли повече не е нощувала у вас?

— Нощувала е, но когато човек не споделя с вас ежедневието, не е същото. Вече имаше други навици, беше обвързана. Вече живееше далеч от нас. Усещаше се по безброй дребни неща.

— Вероятно ви е било мъчно.

— Беше неин ред да върви напред. Такъв е животът.

— А аз никога не съм искала да напусна апартамента, в който съм израснала. Е, докато родната ми майка не ме прогони оттам…

— Нека мине време. Пак ще ме упрекнеш, че говоря като от книга, но повярвай ми, не прави прибързани заключения. Все още си шокирана. Сигурен съм, че майка ти вече съжалява.

— Не я познавате…

— Ти си нейна дъщеря. Скоро ще откриеш колко силна е тази връзка. Не я подценявай.

— И все пак, когато напуснах, а тя хлопна вратата зад мен, дълбоко в душата си усетих, че вече нищо няма да е както преди. Помислих си, че може би за последен път съм видяла стаята си. Вие изпитвали ли сте това чувство?

— Много пъти ме е спохождала мисълта за последния път… Ала ти си твърде млада, за да гледаш на живота по този начин. По-добре мисли за първия път.

— В момента ми е малко трудно. Последният път, когато Жустен ме прегърна. Последният път, когато мама ме утешаваше. Последният път, когато си повярвах, че ще си взема изпита…

— А помниш ли какво почувства първата сутрин, когато се събуди, след като вече бе разбрала, че си бременна?

— Не съвсем. Мисля, че се втурнах в тоалетната да повръщам…

Вратата на стаята на Манон се отвори и на прага се появи Одил.

— Леглото ти е оправено. Ще трябва да укрепим гардероба, защото не е много стабилен, но утре ще се разбереш с мъжете за това. А сега, момиче, влизай да почиваш. Денят беше твърде дълъг за теб.

Манон пусна на пода котарака, който иначе на драго сърце щеше да си остане свит на кълбо в скута й, за да го гали цяла вечер. След като си пожелаха лека нощ, всички се разотидоха по стаите. Манон първа затвори вратата. Одил и Блейк също се прибраха, всеки в своя край на коридора. Андрю беше късоглед, но видя как Одил му кимна едва-едва, преди да влезе. Той й отговори и е вмъкна в стаята, за да си легне и час по-скоро да разкаже всичко на Джери и на жена си.

39.

Преди да се намести в креслото, което тъкмо бе изтупал от праха, Андрю спря за миг; сякаш да поиска разрешение от онзи, който бе седял в него преди години. Блейк се настани пред бюрото, насред декор, който може би и самият той би избрал, ако живееше тук. Притвори очи. Постави дланите си върху подложката за писане. Никой не бе сядал на това място след смъртта на господин Бовилие.

Макар да бе получил разрешение да ползва библиотеката за секретарските си задължения, икономът нямаше право да разглежда съдържанието на чекмеджетата. Ето защо папките и химикалите му бяха подредени около подложката за писане, върху голям плот, обрамчен с изящен светъл кант. Андрю си пое дълбоко дъх и замря в съзерцание на помещението. Особената атмосфера се пораждаше от сумрака, в който тук-там проблясваха медни аплици, пръскащи мека светлина върху библиотечните шкафове от черешово дърво, които стигаха чак до тавана. Всеки от тях съхраняваше книги и предмети на изкуството. Това наистина беше най-подходящото място за писалище…

Доволен, Блейк стана и се зае да изследва обстановката в детайли. Господин Бовилие бе събрал впечатляваща колекция книги, а старинните се съхраняваха зад една стъклена витрина. Андрю отвори вратичките, взе едно томче с поезия и предпазливо го разлисти. XVII век. Стихове за любовта, смъртта, за отлитащото време… Запъна се на старофренските думи. Погали леко грапавата хартия, преди да върне книгата на мястото й.

В останалите секции повечето произведения бяха на френски език — литературна класика, но и много речници и справочници по история, архитектура, медицина. Попадна и на някои любопитни находки, като речник на арго отпреди повече от век. В един от ниските шкафове Блейк откри домашна аудиосистема и еклектична колекция от компактдискове. Класика, филмова музика, една-две опери и много вариететни певци и групи, като най-новите бяха от периода, в който Господинът бе починал. Когато завърши с огледа, Блейк си каза, че щеше да му е много приятно да се запознае с мъжа, който се е интересувал от всичко това.

Андрю отиде при вратата. Надзърна в празния коридор, после затвори плътно двете крила, за да се уедини. Извади от джоба си тиксо, което беше взел от Филип, и пристъпи към един от библиотечните шкафове. Бръкна зад книгите и издърпа оттам найлонова торбичка. Изсипа съдържанието й върху бюрото. Блейк бе прибрал лентичките от писмото в зеления плик, което госпожата бе пуснала в машината за унищожаване на документи. Отне му доста време да ги отдели една по една от другите отпадъци в кошчето. Навярно липсваха няколко, но най-важната част беше пред очите му. Не беше особен почитател на пъзелите, но търпеливо се зае да отделя лентичките от плика от онези от писмото, което за него беше много по-важно. Започна да подбира две по две ивичките хартия с цвят на слонова кост, върху които се виждаха елементи от текст, красиво изписан с черно мастило. Вероятно заради специфичния почерк, първото нещо, което Андрю успя да възстанови, бе подписът: Юго. Защо ли Госпожата не си правеше труда да чете писмата на сина си? Блейк се сети да провери нещо върху плика. Благодарение на марката бързо разгада мястото, откъдето беше изпратено писмото: Джакарта, столицата на Индонезия. Беше пътувало три седмици.

Някой почука на вратата и той се изправи панически.

— Господин Андрю, вътре ли сте? — дочу той гласа на Одил през вратата. Грабна подложката за писане и бързо покри с нея лентичките. Готвачката отвори, без да чака позволение.

— Така си и мислех, че ще ви открия тук!

— И вероятно това ще се случва все по-често. Никога ли не чакате позволение да влезете?

— Та вие не сте гол…

— Какво мога да направя за вас?

Одил огледа помещението.

— Госпожата навярно много ви цени, щом ви е разрешила да ползвате това място.

— Така няма да ви се пречкам на масата, докато приготвяте вкусните си ястия.

— Не ми пречехте. Приятно ми е да си говорим. Съжалявам, че ви безпокоя, но Мание ви търси. Чака на вратата на кухнята.

— Защо не го поканихте да влезе?

— Елате сам да видите защо…

Управителят стоеше на прага, а лицето и дрехите му бяха омацани с грес и кал.

— Какво те е сполетяло?

— В хамбара сме заедно с Хаким, за колата. Помагам му да я оправи, но той ми говори разни неща, които не разбирам. Ти имаш книжка и ти ще караш, затова си казах, че по-добре да ти обяснява на теб…

— Идвам веднага.

Тръгнаха, а Одил подвикна след тях:

— И гледайте да не се връщате в този вид.

40.

Малкото „Рено“, с широко разтворени врати и вдигнат преден капак, стоеше точно в средата на хамбара, между някогашния бокс за коне и една ръждясала селскостопанска машина. Каросерията му беше покрита с дебел слой прах, а наоколо бяха пръснати инструменти.

— Хаким, тук ли сте? — подвикна Филип.

Изпод колата се чу глас:

— След малко свършвам. И ауспухът е за смяна, но да намериш ауспух за този модел, е все едно да търсиш музеен експонат.

Младежът се измъкна изпод автомобила.

— Андрю, запознай се с Хаким, по-големия брат на Янис.

— Извинявам се, господине, но няма да ви подам ръка, изцапан съм до лактите.

— Здравейте. Ще успеете ли да приведете в движение това чудо? — попита Блейк.

— Не казвам, че ще минете техническия преглед от раз, но ще върви. Трябва да внимавате с гумите, малко са протрити, ала останалото е наред. След като смених батерията и свещите, изпразних резервоара, изчистих филтрите и налях бензин, тя запали като нова. Искате ли да опитате?

Блейк седна зад волана.

— У нас всичко е от другата страна — отбеляза англичанинът. — Карал съм във Франция, но беше толкова отдавна…

— Бързо ще си възстановите рефлексите.

По-големият брат на Янис вероятно беше на малко повече от двайсет години. Имаше неговите очи. Андрю завъртя ключа и двигателят мигом заработи.

— Ще направим едно кръгче в парка, преди да излезем на пътя, но не би трябвало да има проблем.

Моторът си работеше ритмично.

— Поздравления, вие сте истински майстор.

— Все пак това ми е занаятът, работя в гараж. Янис не ви ли е казал?

Хаким погледна часовника си.

— Ще ви бъда благодарен, ако някой от вас погледне телефона ми. Той е в джоба на якето. Чакам съобщение, обаче ме е страх да не го изцапам.

— С удоволствие — отговори Блейк, — само че тук няма обхват и нищо не се лови.

— А така! — затюхка се младежът — Тъй или иначе става късно и ще трябва да тръгвам.

Мание се обади:

— Отбийте се при мен да се измиете.

— Няма да откажа.

— И колко ви дължим? — попита Блейк.

Хаким бършеше ръцете си със стар парцал.

— Абсолютно нищо, господине. Знам какво правите за Янис и съм ви благодарен за това. Хубаво е, че се среща с хора като вас. Връща се у дома щастлив и пълен с нови идеи.

— Мислех, че идва скришом тук… — учуди се Андрю.

— Да, пази го в тайна от майка ми. Но това е малкото ми братче и аз си го наглеждам…

— Сигурен ли сте, че не искате да ви платим поне за резервните части?

— Повече от сигурен. А ако излезе проблем, не се колебайте да ме повикате. Дори се възползвайте, докато съм още тук, за да я изкарате навън. С малко късмет, дъждът ще я поизмие и така ще разберем какъв цвят е…

Блейк включи на първа, но съединителят го изненада. Автомобилът подскочи и двигателят изгасна. Вторият опит се оказа сполучлив. Колата излезе от гаража със скоростта на костенурка.

— Ще му трябват пет дни и пет нощи, докато стигне до града… — изкоментира Мание.

— Ако спука гума, поне ще може да слезе и да я смени в движение — добави Хаким.

Двамата избухнаха в смях.

— Подигравате ми се значи! — подвикна Блейк.

— Внимавай, на двеста метра пред теб има дърво. Натисни спирачките, че утре вечер ще вземеш да се блъснеш! — отвърна му Мание.

41.

На връщане от къщичката на управителя Блейк с изненада забеляза как една ръка стърчи от котешката вратичка и бясно размахва дрънкалка за котки, боядисана в ярък неонов цвят. Дочу и приглушения глас на Одил:

— Мефистофел! Мефистофел! Време е да се прибираш! Ела при мама. Мини през вълшебната портичка…

Андрю застина на място, развеселен от спектакъла, който се разиграваше пред очите му. Представи си как от другата страна на вратата готвачката стои на четири крака и с полуприклещена в отвора глава призовава своя ангорски убиец на мишки. И едва не се разсмя на глас. Предпазливо се приближи покрай стената и застана отстрани.

Блейк беше изправен пред една от онези ситуации, които в младежките му години му бяха спечелили завидна репутация. Още от най-ранна възраст, в каквото и разположение на духа да се намираше, подобни случки винаги разпалваха въображението му. Ситуацията накара мисълта му трескаво да заработи и през главата му преминаха всевъзможни сценарии. Очертаваха се две посоки на действие: вежливо да почука на прозорчето, внимавайки да не настъпи ръката на Одил, след което тя щеше да я отдръпне и да му отвори — това решение щеше да позволи и на двамата да се измъкнат с достойнство. Или да премине към план Б, с тайната надежда, че тази сюрреалистична ситуация ще влезе в съкровищницата на митовете и легендите. Андрю се поколеба. Ръката на Одил продължаваше да размахва смешната играчка. Блейк се приведе да я разгледа отблизо.

— Мефистофел! Мефистофел! Ако влезеш незабавно през вълшебната вратичка, мама ще ти приготви любимите скаридки!

За част от секундата Блейк се засрами заради онова, което възнамеряваше да направи. Ала с известно лицемерие, което Одил би определила като типично мъжка черта, той успя да убеди сам себе си, че все още нищо не бе сторил и следователно не трябваше да изпитва каквото и да било угризение. Номерът при подобни акции се състоеше в това да изчислиш бързината, с която да изпълниш плана си. Одил, с присъщата й упоритост, не проявяваше ни най-малък признак на умора. Макар ръката й да беше отмаляла, с настойчивост, достойна за уважение, тя продължаваше да прави и невъзможното, за да привлече котарака си.

— Писи! Писи…

За секунда Блейк си представи каква би била реакцията й, ако й пъхнеше мишка между пръстите. Но веднага си каза, че това би било наистина жестоко. Затова се задоволи да стисне изненадващо ръката й с думите:

— Здравейте, госпожа Одил! Как сте?

Готвачката нададе приглушен вик и ръката й се прибра зад котешката вратичка с бързината на змиорка. Последвалият шум от тъп удар леко разтревожи Андрю. Но щом лицето на Одил цъфна на прозорчето на вратата, разбра, че през следващия четвърт час нищо добро не го чака. Погледът й беше толкова свиреп, че можеше да го изпепели. Очевидно Андрю бе събудил яростта на киборг, който допреди малко беше живял маскиран като готвачка на нашата планета! Одил се разкрещя още отвътре, после отвори вратата с такава сила, че едва не я изтръгна от пантите.

— Знаете ли какво сте вие? Откачен! Ненормален! Психопат! Тотално изтрещял!

Андрю не разбра последния израз, но предпочете да не пита за значението му точно в този момент. Одил беснееше, размахваше яростно ръце и периодично потриваше челото си, където се надигаше добре оформена цицина. Гневът й не се уталожваше, а познанията на Блейк по френски език се оказаха недостатъчни, за да схване всички литературни сравнения и медицински термини, които тя продължаваше да бълва скорострелно. Успя да различи само изрази като душевна болест, психически тормоз, сърдечен пристъп и още няколко от този род.

Изведнъж, зад гърба на готвачката той съзря Мефистофел, седнал най-спокойно точно в средата на кухнята, завил опашка около красивите си пухкави лапички. Котаракът отдавна се беше прибрал и несъмнено бе станал свидетел на комичните опити на господарката си да го накара да влезе през котешката врата, която той вече и бездруго използваше.

Блейк не направи опит да успокоява Одил, просто посочи с пръст котарака. Готвачката най-сетне прекъсна неудържимия си словесен поток.

— Какво?

— Зад вас е…

Тя се обърна, видя котарака и възкликна с коренно различен тон:

— Бебчо, ти си се прибрал!

В този момент Блейк откри един от законите, които управляват живота на хората: жената е най-опасна тогава, когато рязко преминава от бурна ярост към пориви на нежност. Затова счете за нужно само да обобщи:

— Послушно животинче. Самичко си е влязло през вълшебната врата, като голям…

Одил рязко се извърна към него с пламнало лице.

— А вие…

— Някой ден ще ми кажете ли какво точно означава „изтрещял“?

Киборгът направи крачка към Андрю. Единственото спасение беше бягството…

42.

На първото кръстовище Андрю за миг изпадна в паника при вида на автомобил в насрещното платно. По-късно, след още няколко кръгови кръстовища, които не му помогнаха да се ориентира, почти се загуби в периферията на градчето. Накрая успя да открие паркинг в центъра, но не и без да привлече вниманието на мнозина пешеходци със старата и ужасно мръсна кола. Мание му беше предложил да го придружи, за да го упътва, но Андрю отказа. За онова, което бе намислил, трябваше да е сам и без свидетели. Тръгна пеш и като спираше многократно да пита за посоката, най-сетне се озова пред входа на скромна кооперация в търговския квартал. Разгледа пощенските кутии и зачака някой да дойде и да отвори вратата с електронната си карта, че да влезе и той. Когато човек стигне определена възраст, не буди подозрения. Макар че, за съжаление, и негодниците един ден остаряват.

Когато позвъни на апартамент номер 15, Андрю все още имаше известни колебания дали постъпва правилно. Най-малко искаше да навреди на Манон. Вратата се отвори.

— Господин Жустен Барие?

— Аз съм, какво обичате?

— Отделете ми само няколко минутки, за да поговоря с вас…

— За какво?

— За Манон.

Блейк усети как младежът с красиви сини очи вътрешно се напрегна. Беше готов да му хлопне вратата. За да му попречи, Андрю се подпря с ръка върху нея.

— Не съм дошъл да ви чета морал, нито да ви наставлявам.

— Вие баща й ли сте?

— Не съм й дори роднина. Познавам я и толкоз.

— Тя ли ви изпраща?

— Ако знаеше; че идвам при вас, със сигурност щеше ужасно да се ядоса. Впрочем, моля ви никога да не й казвате, че сме се виждали. Може ли да вляза?

Жустен се поколеба за миг, но отвори вратата.

— Не разполагам с много време…

— Няма да ви бавя.

Младежът беше видимо нервен, пристъпваше от крак на крак и постоянно пъхаше ръце в джобовете си, след което бързо ги изваждаше.

— Може би да поседнем… — предложи Андрю, сочейки столовете около една отрупана с вещи маса.

Двамата се настаниха един срещу друг.

— Как е тя? — попита Жустен, като избягваше да гледа госта си в очите.

— Със здравето е добре. С психиката не чак толкова. Майка й не се отнесла възторжено с нея, когато научила за бременността. Тъй че засега живее в замъка, където работи. И аз съм служител там.

Жустен шумно въздъхна и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.

— Какво искате? — попита той, но вече с отбранителен тон.

— Нищо. Не съм дошъл нито да ви обвинявам, нито да ви поучавам. Ако се съберете насила, няма да сте щастливи. Така рано или късно пак ще си тръгнете.

— Трябва ми време да помисля.

— Точно тази фраза използваме обикновено ние, мъжете, когато не възнамеряваме да мислим.

— Нали нямаше да ми четете морал…

— Готов съм да се обзаложа, че съм направил повече грешки в живота си, отколкото вие. Но ако в определени ситуации някой съвършено чужд човек, на когото не съм длъжен да давам обяснения, беше дошъл при мен да поговорим открито, може би щях да си обясня някои неща, които после да ми спестят немалко злополучия. Постъпете както решите, след като поговорим. Това си е вашият живот.

— Не знам на кой свят съм. Бебето променя всичко…

— Наистина ли?

— Още съм много млад…

— Добре дошъл в света на мъжете. Коя е подходящата възраст за всеки етап от живота? Между петнайсет и двайсет години човек експериментира, яде каквото му падне, пие по същия начин, въобразява си разни неща, създава си илюзии. Тества нещата… В най-добрия случай научава границите на възможностите си, а в най-лошия — затъва в провали. Вие сте излезли от този етап, Жустен. Изглеждате ми организиран младеж. Е, като изключим може би известни усилия, които трябва да положите, за да си подредите стаята… Имате работа. Връзката ви с Манон имаше бъдеще.

— Не бях предвидил бебето.

— Животът рядко ни чака да се подготвим. Не зная дали трябва да изберете Манон, но именно сега се налага да си зададете този въпрос.

— Да не би да си въобразявате, че такива работи се решават ей така!

— Никога няма да сте напълно сигурен. Няма как да намерите отговорите преди да сте повървял по пътя. Но можете да бъдете искрен, да се вслушате в чувствата си и да не се поддавате на страховете си.

— Говорите като препатил мъдрец…

Блейк се усмихна.

— Манон също смята, че говоря като от книга… Ала освен това ми казва и неща, които дълбоко ме разтърсват. Макар че правим всичко възможно да не го показваме, жените често ни действат по този начин, не е ли така?

— Говори ли за мен?

— Доста рядко, но пък мисли за вас непрекъснато, гарантирам ви.

— Сърди ли ми се?

— Очаква ви.

— Написала ми е писмо…

— Отговорихте ли й?

— Не съм способен да съчиня нещо толкова красиво. А дори и да можех, не зная какво да й отговоря.

— Може да постъпите по два начина, Жустен. Ето едната възможност: тази бременност ви е накарала да осъзнаете, че Манон е била случайна връзка, с която не желаете да преминете на друг етап, и в този случай трябва да скъсате. Но има и втори вариант: изпитвате към нея силни чувства, но сте обзет от паника, защото нещата са тръгнали твърде бързо. И двата пътя са възможни. Ала най-малкото, което трябва да направите, е да й кажете кой от тях избирате, за да може тя или да продължи, или да се пренастрои за ново начало… Тя също трябва тепърва да гради живота си.

— Вие женен ли сте?

— Бях. И аз бях този, който тичаше подир нея.

— Млад ли бяхте, когато се запознахте?

— На вашата възраст вече бях женен от четири години. И трябваше да водим борба, за да се сдобием с дете.

— Веднага ли разбрахте, че това е жената за вас?

— Ако трябва да съм честен, мисля, че историите за любов от пръв поглед или за любов до полуда, или че двама души били родени един за друг, са приказки за малки момиченца. Само те им вярват. Един млад мъж може да бъде привлечен от пръв поглед само от хубаво дупе или от големи гърди. Никога не го признаваме, но си е самата истина. Едва след това, когато хормоните се успокоят, откриваме човека до нас. Момичетата отлично знаят за този наш нагон. Защо иначе ще прекарват толкова време в грижи за външния си вид? Ако не бяха хормоните, щяхме да си живеем само в мъжка компания и да вършим всякакви щуротии — да се надбягваме с велосипеди и с мотори, да се стреляме с пистолети или да се цапотим с кисело мляко. Играчки винаги се намират. Ала добре че ги има тези проклети хормони, понеже те ни тласкат към единствените създания, способни да ни превърнат в нещо различно от кръгли идиоти. Не знам за вас, но когато започнах да гледам сериозно на онази, която щеше да стане моя жена, подходих напълно формално. Ужасно е да се каже, но си беше така… Дали се интересува от същите неща като мен? Дали ще направи живота ми спокоен? Дали ще ме понася? Никога не си го признаваме пред тях, но по-късно, когато си споделяме с истинските стари приятели, си даваме сметка, че при всички мъже е така. Избираме най-подходящото за нас измежду всичко, което успеем да хванем, а след това малко по-умните се научават и да обичат.

Настъпи необичайна тишина.

— За тях различно ли е? — най-сетне се обади Жустен.

— Не зная. На моята възраст едва разбирам себеподобните си, как очаквате да съм наясно с противниковия лагер?

— Понякога не проумявам реакциите й…

— Всички изпитваме едно и също. Единственият въпрос, на който вие и само вие днес трябва да намерите отговор, е: готов ли сте да се откажете от предварителната идея, която сте имали за живота си, заради Манон и заради вашето дете? Дали автомобилите, краткотрайните авантюри, бирите и видеоигрите ще ви задоволят повече от живота, който бихте рискували да прекарате с нея? Ако я отхвърлите сега, за да започнете връзка с друго момиче след някой месец, значи вашата история е била груба грешка. Ако прекарате живота като ерген, ще сте имали основание да я напуснете. Сега е моментът да бъдете егоист, Жустен. Не позволявайте на никого да ви съди. Но направете избор и поемете отговорност за него.

— Заминавам.

— Напускате града ли? Кога?

— Утре. За един месец. Командировка в Германия. Ще монтираме машини на едно място в Мюнхен. Отивам по собствено желание. Тук се задушавам.

— Имайте милост към Манон, не я дръжте в неведение толкова дълго.

43.

Под стрехата на малката къща на Филип двама мъже и едно момче гледаха как дъждът се сипе на едри капки. Янис стоеше между Филип и Андрю, а паркът срещу тях беше толкова посивял, че приличаше на черно-бяла фотография. Бяха три поколения, седнали рамо до рамо — и тримата чужди един на друг, но с времето все по-близки.

— Тук, във Франция — обади се Мание, — когато завали така, казваме „вали на въжета“.

— В Англия се казва „валят котки и кучета“. Знам какво ще изкоментираш, Филип, и почти ще се съглася с теб.

— Госпожата по математика казва, че дъждът се излива така, все едно крава пикае.

Мъжете изгледаха строго малкия.

— Като спомена математиката, реши ли уравненията, които ти бях дал за упражнение? — реагира Блейк.

— Много са ми трудни. И предпочитам словесните задачи. По ми е ясно, когато с цифрите нещо се случва, когато са в ситуация.

— Янис, не мога всеки път да ти измислям истории по две страници за пресмятания от един ред. За утре да си ги направил, защото след това ще преговаряме делението.

Детето посърна.

— Майка ми ще получи телевизор след сто години.

— Дотогава ще са изобретили нещо друго. Няма да има телевизия.

— То и майка ми няма да я има.

— Още една причина да не се мотаеш с домашните.

— И какво ще спечеля?

Филип и Андрю отново го изгледаха назидателно:

— Вярно, че си много силен в пазарлъците.

Янис вдигна очи към Блейк.

— Искам обаче да ви помоля за една работа.

— Освен времето, което ти отделяме, така ли?

— Напомням ти, че вече почти не ходиш на покупки… — намеси се Филип.

Янис замахна с юмрук в празното пространство пред себе си.

— Вие сте супер неотстъпчиви…

— Неотстъпчиви, а? — задави се от възмущение Мание.

— Робовладелци, педофили и неотстъпчиви? Трябва да се спасяваш с бягство. Все пак изчакай дъждът да спре…

— Откъде я извади тази дума? — попита Блейк.

— От книгата, която сега четем. В нея пет деца търсят съкровище на пустинен остров. Страхотна е, имат и куче, което се казва Хопа.

Мание скришом намигна на Блейк.

— И каква е тази „работа“, за която ще ни молиш?

— Нали сте чували за Хелоуин?

— Имаме представа, но в Англия се празнува по-малко, отколкото в Щатите.

— Във Франция също не е на голяма почит — уточни Мание.

— Както и да е, много искам да празнувам Хелоуин с приятелите ми.

— Може и да стане.

— Ще са нужни тонове бонбони!

— Като се знае, че са нужни хиляда грама, за да се получи един килограм, а един бонбон „Карамбар“ тежи двайсет грама, колко „Карамбар“-а има в един килограм?

— А колко тежи един ягодов „Тагада“? — намеси се управителят. — Много обичам ягодовите.

— Филип, сега работим!

Янис почна съсредоточено да мисли. Известно време около тях се чуваше само шумът от дъждовните капки, които барабанеха по листата, по металната маса и покрива. Накрая обяви:

— Това ми идва в повечко за мойта глава. Трябва ми компютър.

— Надявах се на друг отговор. В такъв случай ще празнуваш Хелоуин, когато си видиш ушите.

Детето се намуси и отново се съсредоточи. Филип протегна ръка, за да се увери, че дъждът още е силен.

— Както е тръгнало да вали, поне най-после ще разбере какъв цвят е колата.

— Мисля, че е небесносиня — предположи Блейк.

— Имам спомен за нещо зеленикаво, като анасон — възрази Мание.

— Тогава вероятно си пил аперитива си…

— Какво общо има моят аперитив?

— Нищо. Казвам ти, че тази кола е небесносиня.

— Напротив, зелена е…

— На бас? — предизвика го Блейк.

— На какво? — оживи се Мание.

— Петдесет! — провикна се Янис. — Нужни са петдесет „Карамбар“-а за един килограм бонбони!

44.

Цели десет години Блейк не беше будувал до толкова късен час, освен когато го връхлитаха мрачни мисли. Веднъж се случи заради вечеря с Ричард, още веднъж може би след сватбата на Сара и Дейвид. А тази нощ той искаше да научи нещо на всяка цена…

Затвори се пак в библиотеката, разчисти бюрото и продължи с най-голямо старание да възстановява писмото. Постепенно то възвръщаше първоначалната си форма. Лентичките, съединени с тиксо, наподобяваха детска творба от онези, които малчуганите в забавачката изработват за Деня на майката, само дето не беше цветна. Засега документът се оформяше в три отделни абзаца. Блейк беше съсредоточен повече върху свързването на фрагментите в думи, отколкото върху смисъла им. Търсеше мястото на няколкото последни лентички, преди да обедини трите части. Работата допълнително се затрудняваше от състоянието на късчетата, някои от които бяха срязани допълнително на парченца. Но старанието му най-сетне бе възнаградено и Андрю успя да доведе начинанието си до успешен край. Когато залепи и последната лентичка, той взе писмото и присви очи, за да го разчете.

Скъпа мамо,

Пиша ти новини за нас, верен на обещанието, което дадох пред себе си. Надявам се, че това писмо ще те намери в имението в добро здраве. Ние постепенно надделяваме в борбата с кашоните и наистина сме много щастливи в новата ни къща. Макар че е по-малка с една стая, тя се намира по-близо до квартала, където работи Изабел, и на две пресечки от един парк с маймуни, на които Таня много се радва. А ние я предупреждаваме, че трябва да внимава с тях. Твоята внучка не загуби нито една от своите приятелки заради преместването, защото продължава да учи в същото училище. Колкото до мен, университетът ми идва малко далече, но това не ме притеснява. Ако решиш да дойдеш, ще бъдем много щастливо и никак няма да е трудно да ти отделим място. Продължавам да се виждам с Франк два пъти седмично. След подобрението, за което ти писах миналия месец, състоянието му рязко се влоши. Преди две седмици дори наистина се изплаших, ала лекарите ми казаха да не се притеснявам. Обясняват, че той може да получи и други такива „микрорецидиви“, преди да излезе „на билото“ и да се оправи. Грижим се за него, заедно с приятелката му, която все по-добре се справя с нашия език.

Продължавам да се дивя защо не научавам нищо за теб толкова дълго време, докато аз ти разказвам всичко за моя живот. Не желая да ти налагам мнението си и макар поведението ти да ме наскърбява, аз го уважавам. За Франк ще е утеха, ако разбере, че враждебността ти е намаляла, а в състоянието, в което се намира, наистина има нужда от това. Снощи пак си говорихме за теб. За мен той е истински брат и благодарение на неговата близост, мога да забравя колко ми липсва моето семейство, към което и той принадлежи въпреки всичко.

Надявам се да получа някакъв знак от теб. Отново ти пиша адреса и електронната си поща. Много те мисля. Изабел се присъединява към поздравите и те целува заедно с мен.

Твой син, Юго

Най-сетне Блейк разгада какво означаваше ситната драскулка под подписа, която така го бе затруднила, докато редеше пъзела. Малката Таня бе нарисувала една маймунка и бе написала името си.

Андрю остави писмото и тихо въздъхна. Колко ли хора по целия свят точно в тази минута отчаяно чакат някой да им даде знак?

45.

Манон подаде глава през вратата на кухнята. Когато установи, че Андрю е сам, нахълта вътре, подскачайки от радост. Икономът поставяше чашката от сутрешния си чай в миялната машина.

— Господин Андрю! — изчурулика Манон. — Имам съобщение от Жустен!

— Чудесна новина! Но нали не хващаше сигнал?

— Включих си лаптопа в контакта за телефон в библиотеката, както ми казахте, за да си преговоря въпросите за изпита. И изведнъж видях писмо от него в електронната поща.

— Фантастично! Увери ли се, човек никога не трябва да се отчайва. И какво пише младежът?

С щастливо изражение, младата жена погали корема си, който бе започнал да се закръгля.

— Писмото ми, тоест нашето писмо, го е развълнувало. Казва, че съжалява, задето е реагирал така спонтанно, и че мисли за мен и за бебето. Трябва да замине в чужбина. Ще се възползва от това време, за да обмисли нещата. Надява се също, че майка ми не се е отнесла лошо с мен заради положението ми… Е, това вече няма как да се поправи… Пише също, че ако ми се е ядосала, мога да разчитам на помощта му. Обещава, че ще поеме разходите по бебето и ще се погрижи за мен.

— Thank God!^[9]

— Но никъде не казва „нашето“ бебе. И не споменава, че ще се съберем…

— Остави го да свикне с тази мисъл. Жустен е сериозен младеж, сигурен съм, че щом си дойде, ще ти се обади, както е обещал.

— Откъде сте толкова сигурен, че е сериозен? — учуди се Манон.

Андрю се поколеба.

— Ами… Като знам какво си ми разказвала за него и като отчета обстоятелството, че момиче като теб не може да избере някой развейпрах, си направих извода, че младежът е точно такъв…

Отговорът бе достатъчно убедителен за младата жена. Андрю се бе изпотил от напрежение. Погледна Манон. Лицето й отново сияеше. Едно електронно писмо бе достатъчно да пресуши сълзите й, да заличи сенките й и да й върне радостта от живота. Андрю се замисли колко малко всъщност е нужно на жените и колко трудно им го дават мъжете.

Капакът на котешката вратичка се повдигна и оттам се показаха мустаците на Мефистофел, преди да се появи самият той.

— Като че ли малко е нашишкавял — отбеляза Манон.

— Одил твърди, че само така изглежда, понеже сега му растяла зимната козина. Ако наистина е така, тази козина ще стигне да се изплетат жилетки на всички котки в околността.

Манон не чу края на забележката. Беше щастливо унесена в мислите си, най-сетне обнадеждена. Отсега нататък щеше да брои дните.

Котаракът притича до ъгълчето с храната. Подуши крокетите, без да ги докосне, и облиза чинията, да не би случайно да е останала капчица от вчерашната закуска. Констатира, че купичката за мляко е празна, обърна се към единствените човешки същества в стаята и сърцераздирателно измяука.

— Знам, че е време за топлото ти мляко — каза му Блейк — но стопанката ти още е при Госпожата и няма да й се хареса, ако й отнемем функциите. Ще се наложи да почакаш.

Сякаш разбрал думите, котаракът послушно седна и се зае с тоалета си.

* * *

Манон вече бе тръгнала да чисти, когато се появи Одил. Дори не погледна към Блейк, а отвори хладилника, за да извади храна за котарака.

— Извинявай, бебчо. Тази сутрин е малко сложно. Направи до си разходката?

Котаракът се отърка в нозете й, докато тя сипваше мляко в тенджерката. Включи газта.

— Още ли ми се сърдите за шегата? — предпазливо попита Блейк.

С пръст в млякото, за да провери температурата, Одил отговори, без да го поглежда:

— Челото още ме боли, но не ви се сърдя. Имам си грижи с Госпожата.

Тя изсипа млякото в купичката и го остави до готварската печка, а след това се обърна към иконома:

— Наистина ли можете да й дадете съвет за вложенията й?

— Така мисля.

— А на мен?

— Не ви разбирам.

— От три години поверявам всичките си спестявания на хората, които се занимават с вложенията на Госпожата. И вече се убеждавам, че те наистина са доста потайни. В момента съм на път да изгубя всичко. Ако ви покажа документите, ще ме посъветвате ли какво да правя?

Одил гледаше Андрю, а в очите й се четеше отчаяние и тревога.

— Боя се да не остана без пукнат грош на стари години, разбирате ли? — добави тя.

— Защо не ми казахте за това по-рано? Нали знаете, че можете да разчитате на мен. Не се тревожете, заедно ще проверим как стоят нещата.

Одил като че ли изпита облекчение, но уточни:

— Има и друго… От два дни Госпожата не слага залък в уста. Нито трохичка. Сутрин, когато й помагам да се облича, виждам как се стопява с всеки изминал ден. Тревогите ще я съсипят… Не съм ви го споменавала досега, защото мислех, че ще се съвземе. И друг път се е случвало, но сега…

— Ще се кача да я видя.

46.

Макар че беше рано за обичайния преглед на пощата, Андрю се отправи към стаята на Госпожата.

— Влезте, Одил — долетя гласът й отвътре, когато той почука на вратата.

Блейк я открехна предпазливо.

— Не е Одил, госпожо, аз съм, Андрю.

— Какво се е случило?

— Трябва да поговорим.

— Ще го направим по-късно, господин Блейк, когато дойде време за кореспонденцията ми. Сега съм заета.

— Ако позволите, мисля, че е спешно.

Той прекрачи прага. Госпожа Бовилие седеше край бюрото си с калкулатор в ръка, а навсякъде около нея имаше фактури от сметки. Когато Блейк влезе неканен в стаята, тя сякаш се скова от напрежение.

— Казах ви, че ще обсъдим проблема ви след малко.

— Позволете да настоя.

— А ако не ви позволя?

— Госпожо, с Одил сме обезпокоени за вас. Здравето ви не е цветущо…

— Есен е, в този сезон всички изглеждат уморени…

— Аз обаче смятам, че причината е съвсем друга. Вашите финансови съветници…

Тя го прекъсна нервно:

— Това не ви засяга.

— Не целя да се намесвам в делата ви…

— Но точно това правите.

— Чувствам се длъжен да го сторя.

Госпожа Бовилие с раздразнение започна да подрежда документите си. Събра ги на малки купчинки и ги напъха чекмеджето. Все по-резките й жестове издаваха надигащата й се ярост.

— Мисля, че трябва да отидете на лекар — убедително заговори Блейк. — Поне чуйте мнението му за вашето състояние, направете някои изследвания…

— Значи, освен че сте финансов експерт, имате и медицински познания?

— Бъдете разумна. Почти не се храните. Всяка сутрин виждам как отваряте писма, които ви съкрушават. Защо отказвате помощта, която ви предлагаме?

Когато подреди и последните листчета, Госпожата хлопна чекмеджето и стана.

— Нямам нужда от помощ, господин Блейк. Вие просто прекалявате. Преминала съм възрастта, в която да се нуждая от уроци и съвети. — Тя се отправи към спалнята, без да се обръща. — Сега ви моля да си вървите. Не желая днес да ви виждам повече. Предайте на Одил да ми донесе пощата в определения час.

Госпожата затвори вратата след себе си. Андрю се поколеба какво да предприеме оттук нататък. Не си представяше, че може да слезе безславно долу, без да е свършил нищо. Нямаше смисъл да чака още един ден. Пристъпи към вратата на спалнята и сложи ръка върху дръжката.

— Госпожо, моля да ме изслушате…

Не последва никакъв отговор. Блейк отвори вратата. Госпожа Бовилие лежеше свита на топка върху леглото си. Тя се изправи и даде воля на яростта си:

— Как смеете? Това е…

— Не ми оставяте избор — прекъсна я той.

— Помолих ви да излезете оттук.

— Съвестта ми не ми го позволява.

— Вашата съвест не ви плаща заплатата, плащам я аз.

— Трябва да отидете на лекар. Ако лекарят не ви допадне, ще сменим толкова лекари, колкото е необходимо.

— Забранявам ви…

— От уважение към вас, няма да се подчиня. Става дума за вашето здраве и за бъдещето на това имение.

Госпожата се бе изправила на крака. Бясна, тя пронизваше Блейк с поглед, какъвто той никога не бе предполагал, че е възможен. Въпреки всичко не можеше да спре дотук. Прекоси прага на стаята. Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Ако направите още една крачка, ще ви уволня.

Гласът й бе студен и режещ. Андрю отстъпи.

— Не го правете, госпожо. Ще загубим много — както аз, така и вие.

47.

Макар да не успя да разбере причината за срещата, която Госпожата бе насрочила за този следобед, Блейк беше убеден, че тази среща имаше връзка с финансовите й затруднения. Господарката на дома бе отстранила иконома, прехвърляйки всичките му задължения на готвачката, и беше издала категорична забрана той да се занимава с каквото и да било, дори да разговаря с нея. Тъй че Одил бе натоварена и с обслужването, а Андрю трябваше да си стои в стаята като осъден. Но той нямаше ни най-малко намерение да го прави. Когато звънецът на видеофона отекна в салона, Блейк предпазливо се промъкна до перилата на третия етаж, за да се увери, че всичко върви по план. Долови гласове, после стъпките на Госпожата, която слизаше. Не след дълго дочу как Одил настани трима души в малкия салон. Тогава дойде и неговия ред да премине към действие…

С електрическо фенерче в джоба, той слезе на първия етаж, промъкна се в покоите на Госпожата и се запъти право към спалнята й. Леглото беше неоправено, едно чекмедже зееше полуотворено и цялата стая изобщо не беше подредена така, както я бе видял при първото си посещение. Той отвори вградения гардероб и пъхна ръка между дрехите, за да натисне скритата преграда. Тя не помръдна. Андрю натисна пак, но безуспешно. Объркан, той прокара пръсти по ръбовете на плота, търсейки някакъв механизъм. Не откри нито жлеб, нито грапавина. Дали пък тайният вход не беше плод на въображението му? Светна с фенерчето и се напъха още по-навътре между дрехите.

Андрю трескаво насочваше лъча във всяко ъгълче на гардероба. Застана на четири крака, за да огледа добре и зад кутиите с обувки. Не, не беше луд, кутията вдясно наистина прикриваше малък лост. Натисна го крайно предпазливо. Чу се прищракване и плотът се освободи.

Той открехна тайната врата и фенерчето му разкри нещо, което надхвърляше очакванията му. Помещението не беше тайник, а съвсем нормална стая. Щом влезе в нея, Блейк веднага разбра къде се губи разликата между дължините на коридора и спалнята на Госпожата. Това помещение, голямо почти колкото стаята й, беше тапицирано с черен сатен чак до тавана и претъпкано с вещи. Следвайки лъча на фенера, Блейк не преставаше да се изненадва. В центъра беше разположена маса, отрупана с изписани дори и в полетата листове, а в стелажите бяха напъхани безброй папки и книги. Най-удивителното нещо бяха стените, целите облепени със снимки и с писма — и всички се отнасяха само до един човек, Франсоа Бовилие. Разнообразни предмети и дрехи допълваха тази невероятна колекция.

Стаята приличаше не толкова на музей, колкото на храм, на място за поклонение, изцяло посветено на паметта на покойния. Андрю се почувства неловко, сякаш оскверняваше светилище. Сякаш насила проникваше в най-интимното кътче от душата на Госпожата. Но беше късно да си тръгне, а и напълно безсмислено — вече знаеше всичко. Не можеше да забрави видяното или да се престори, че нищо не е забелязал. Онова, което се разкриваше тук, поразяваше и най-смелото въображение… Светлината на фенерчето пробяга по фотографиите, по малките любовни бележници, адресирани до „Нани“. Имаше и пожълтели детски рисунки. Излизаше, че Госпожата не прекарва по цели часове в спане или гледане на телевизия в спалнята. Тя изживяваше дните си в своето убежище — миналото. Дали Одил подозираше за съществуването на това светилище?

От снимките Блейк научи повече за човека, чийто дух постоянно витаеше из имението. Той беше снажен и макар да изглеждаше добряк, позите и погледът му издаваха непоколебим авторитет. На една снимка бяха в ресторант с Госпожата. На друга позираше пред замъка, а на заден план стоеше Мание. Андрю се задържа пред поредица фотографии, на които Господинът беше с друга жена и съвсем малко дете. Ако се съдеше по дрехите, тази снимка не изглеждаше много по-стара от другите, на които беше с жена си и с Юго.

Странни фрагменти от един живот… Запечатани мигове, събрали в себе си една човешка история. Да се възстанови цялата сложност на една личност от тези няколко кадъра означаваше да се предприеме разследване. Трябваше да се анализира всяка подробност — всеки невинен жест, всеки поглед, да се огледат всички детайли, които фотографът не е целял да запечати за поколенията, но на снимката все пак ги имаше. Госпожата бе избрала точно тези документи, чрез които да помни и пресъздава миналото. Без съмнение, интерес представляваше не само информацията, която се съдържаше в тях, но и значението, което тя им отдаваше.

Андрю откри документите, за които първоначално бе дошъл. Банковите квитанции, нотариалните актове и официалните удостоверения бяха грижливо подредени в старателно надписани папки. Но те изобщо не привлякоха вниманието му, защото онова, което откри по-надолу, го заинтригува много повече…

Отначало си помисли, че му се е привидяло, но когато се наведе, за да се увери, очите му се разшириха от изненада. Госпожата бе събрала богата колекция от книги за спиритически сеанси и общуване с отвъдното. Произведенията на тази тематика бяха десетки и запълваха цели два рафта. Някои от тях се занимаваха с начините да се влезе в контакт с мъртвите, други бяха посветени на духовете и знаците, които оставят на хората. Блейк гледаше с изумление. Никога не би предположил, че Госпожата може да се интересува от езотерика. Ала предвид празнотата, която мъжът й бе оставил в живота й, това влечение изглеждаше логично.

Андрю попадна на поредица от издания за автоматичното писане. Тъй като нямаше и най-малко понятие какво е това, той взе една книга и прочете резюмето върху задната корица: „Позволете на духовете на скъпите ви покойници да водят ръката ви и прочетете какво искат да ви кажат! Задайте им въпроси, получете техните отговори! Всички техники и методи за анализ са изложени просто и ясно. Никога вече не губете връзката с онези, които са ви скъпи, но са ви напуснали. Общувайте с един друг свят.“

Да се сдобиеш с подобни невероятни способности на цената на една книга, си е направо подарък, с ирония си помисли Андрю. Този род обещания бяха също толкова надеждни, колкото и рекламните брошури, на които Госпожата всяка сутрин жадно се нахвърляше. Блейк остави книгата и насочи вниманието си към масата. Макар изобщо да не вярваше в истории за паранормално общуване, беше силно изненадан от важността, която Госпожата им придаваше. А всъщност, помисли си той, това не беше друго, а признак на дълбоко отчаяние, белег за липса, която — макар преживявана по различен начин — откликваше и в собствената му история. Върху кръгла масичка, покрита с кадифена покривка, имаше хартиени листове, изписани с деформирани букви, неравни и с различна големина. Андрю взе няколко листа, внимавайки да не премести нещо. Понякога на един лист имаше само една буква, поставена на случайно място, без никаква логика. На други се виждаха единствено чертички, очевидно нищо неозначаващи. В долната част на всяка страница имаше дата, а понякога дори и час. Личеше си, че почти всеки ден Госпожата се отдаваше на тези занимания, а вероятно и нощем. Той си я представи как държи химикалката с върха на пръстите си, със затворени очи, обзета от надежда, че Франсоа ще раздвижи ръката й и ще й изпрати послание.

Андрю осъзна, че онова, което първоначално бе взел за купчина архиви струпани направо на пода до стената, всъщност представляваше внушително количество от тези листове — резултат от контактите с отвъдния свят. Бяха сортирани по месеци. В една тетрадка най-отгоре Госпожата явно беше събрала „интересните“ резултати. Първите бележки датираха отпреди години, последните бяха отпреди няколко дни.

„15 октомври: Франсоа вече няма доверие във вложенията на Гернер“; „17 октомври: Франсоа ме обича както преди“; „18 октомври: Франсоа смята, че трябва да преразгледа предложението на «Вандермел Имоти».“

Блейк четеше изумен. Постепенно го обзе ужасна тревога. Всеки ден Госпожата се опитваше да търси отговор на терзанията си. Живееше във водовъртежа от проблеми и съмнения, които непрестанно я обсебваха и разяждаха. Той върна тетрадката на мястото й. Трябваше да тръгва, ако не искаше да го заловят на местопрестъплението. Като разкаял се крадец, който бяга, без да отнесе нищо със себе си, той обходи за последно с фенерчето цялата стая. Представата му за Госпожата никога повече нямаше да бъде същата.

За него тя вече не беше онази студена и раздразнителна дама, а една вълнуваща жена.

48.

Докато Манон миеше прозорците на етажа, Блейк работеше на лаптопа й в библиотеката. Беше я помолил да му го даде за малко и сега търсеше по ключови думи „спиритизъм“ и „автоматично писане“. Те го отвеждаха в безброй сайтове и форуми, от които си направи печалния извод, че има страшно много хора, които страдат неутешимо, и още толкова, които се възползват от страданието им. Безчет истории за жени и мъже с прекършени съдби, изгубили път и посока след загубата на дете, на съпруг, на родител, готови на всичко, за да повярват, че смъртта не ги е разделила окончателно. Цели кохорти мошеници, шарлатани и мистификатори е отвратителен цинизъм дрънкаха врели-некипели и дебнеха с широко разтворени обятия тези нещастни хора, за да извлекат полза от страданието им. Да спечелят пари срещу нещо, което няма цена. В целия този океан от лъжи Блейк все пак отбеляза няколко случая, способни да разклатят убежденията и на най-закоравелите скептици. Но не за тях се говореше най-често. Залогът в глобалната мрежа рядко е информацията или утехата, а почти винаги — продажбата. За пореден път тъмната страна на човешката природа надделяваше над забулената в тайни и загадки частица възвишеност, която все още не беше изгубена. Ала сега Блейк нямаше намерение да коментира доколко тази вяра беше обоснована. За него важното беше друго: каквато и да е истината за общуването между Госпожата и починалия й съпруг, в света на живите тя се нуждаеше от помощ.

Той отвори електронната си поща и започна да пише.

Здравейте, Хедър,

Надявам се, че сте добре. Пиша ви, за да ви съобщя, че вече можете да се свързвате с мен по електронната поща. Само не разчитайте, че ще я проверявам по три пъти на ден и не давайте на никого този адрес. Успяхте ли да се осведомите за „Вандермел Имоти“? Благодаря ви предварително.

Сърдечно ваш, Андрю Блейк

Преди да започне следващото писмо, той се замисли за миг. Възпитанието му не позволяваше да направи това, но инстинктът му подсказваше друго. Странно, ала не можеше със сигурност да предположи какво щеше да го посъветва Диан.

Уважаеми Юго,

С вас никога не сме се срещали и без съмнение моята постъпка ще ви изненада. Позволявам си да ви напиша това писмо, защото познавам майка ви. Тя е добре. Ала държа да уточня, че е в пълно неведение за този наш контакт и ще ви бъда признателен, ако не ме издадете. В момента ми е трудно да ви обясня кой съм, но ми се струва, че съм наясно колко сложни са вашите отношения. Нямам намерение да се намесвам във връзката ви, макар че, ако майка ви знаеше, щеше да каже, че вече го правя, и нямаше да сгреши. Но предполагам, че може би за вас ще е полезно да разчитате на някого от нейното обкръжение. Надявам се, че няма да изтълкувате постъпката ми превратно. Нямам никакъв личен интерес от всичко това. Просто си помислих, че на вашето място щях да се зарадвам, ако някои направеше същото за мен. Ако не ми отговорите, ще ви разбера и никога повече няма да ви пиша.

Искрено ваш, Андрю Блейк

Одил стоеше на прага до отворената врата. Когато видя погледа й, изтръпна.

— Не беше затворено — оправда се тя.

— Моля, заповядайте, влезте… Как е Госпожата?

— Хапна малко.

— Още ли ми е бясна?

— Не говори за вас. Но ме помоли да поема всичките ви задължения. Не иска да вижда никой освен мен. „До нова заповед“, изрично го подчерта.

— Много съжалявам, това ще ви натовари още повече…

— Няма нищо. Преди да дойдете, вършех всичко в продължение на години. Впрочем, чувствам се виновна, че се скарахте…

— Нямате никаква вина. Аз нахлух при нея без разрешение.

— Ако не ви бях разказала, нямаше да отидете.

— Рано или късно, със сигурност щях да го направя. Наистина нямате никакво основание да се упреквате. — Блейк се изправи. — Одобрявате ли постъпката ми? — попита той. — Бъдете честна.

— Никога не бих се осмелила да сторя това, което направихте вие.

— Не отговорихте на въпроса…

Одил се смути.

— Ако имах кураж, и аз щях да й кажа същото. Тя винаги отбягва истината, крие се в своя свят… Трябва да отиде на лекар и повече да не вярва на онези, които я разоряват. Но като казвам това, имам чувството, че я предавам. Защото макар да не е с лесен характер, Госпожата винаги е била добра с мен. И аз й дължа много.

— И най-голямата преданост понякога изисква малко предателство. Трябва да знам дали сте на моя страна, или трябва да действам сам. Тя заплаши да ме уволни. Няма да се поколебае. Но не вярвам да ни изпъди и двамата.

— Страх ме е. Винаги са ме учили да не се меся в личните работи на хората.

— И мен са ме възпитали така. Ала в някои случаи това е равносилно на отказ да помогнеш на човека…

Одил се поколеба за миг, преди да отговори:

— Можете да разчитате на мен. Но знайте, че когато Госпожата повиши тон, губя ума и дума.

— Обзалагам се, че тя ще се ядоса първо на мен.

— Ако успеете да я спасите от онова, което я заплашва, ще ви е вечно признателна.

— И аз съм й не по-малко признателен. Както и на вас, впрочем. Тук се усещам на мястото си. А мога да ви уверя, че не изпитвам това чувство много често. — Блейк помълча и добави: — Одил, мога ли да ви предложа нещо?

— Ако искате да си говорим на малките имена, отговорът е да. Вие и бездруго го правите.

— Става дума за вашата кухня.

— Какво за нея?

— Много ми се иска някой път да вечеряме с Манон и Филип. Струва ми се, че и четиримата имаме нужда да се почувстваме по-малко самотни. В края на краищата, живеем заедно…

49.

Ако се съдеше по бързината, с която скочи от възглавничката си, Мефистофел още не бе свикнал с факта, че телефонът в кухнята вече работи. Сякаш ударен от електричество, котаракът изхвърча навън с щръкнала козина. А дрезгавият глас на Мание в слушалката стресна всички.

— Удобно ли е да вляза? — попита той от другия край на градината.

Преди да му отговори, Андрю намали звука на апарата.

— Всичко е готово, чакаме те.

— Добре, идвам!

С бяла престилка, вързана около кръста, Одил жонглираше между фурната и тенджерите под налягане. Аспираторът работеше на пълна мощност. Масата беше подредена за четирима, но никой не заемаше централното място.

— Какво му е на Мефистофел? — заинтересува се Манон на влизане. — Разминахме се току-що. Бягаше като обезумял, а козината му беше настръхнала.

— Изплаши се от гласа на Филип — обясни Андрю.

Специално за случая младата жена бе облякла рокля. Андрю й направи комплимент:

— Много си красива!

Манон се завъртя в кръг, като разпери полите на роклята си.

— Огледайте ме добре, че както коремът ми е тръгнал да расте, май друг път няма да мога да я облека.

Блейк забеляза, че Одил не се присъединява към безгрижната атмосфера, и се приведе към нея.

— Нещо не е наред ли?

— Няма да имате предястие, изпуснах го.

— Не се притеснявайте за такава дреболия, тук сме само свои хора. Не е нужно да впечатлявате някого. За нас е истински късмет, че можем да оценим творенията на готвач с вашия талант. Не се напрягайте излишно, защото няма да можете да се зарадвате.

Тя се насили да се усмихне, докато повдигаше един капак. Филип почука на прозорчето и Андрю му отвори. Мание си бе сложил „изгладена“ риза. Ако се съдеше по резултата, вероятно Хопа бе работил с ютията… Освен това Филип беше подстриган, а косата му бе прилежно разделена на път — нещо, което никога досега не бе правил. Приличаше на човек, който се готви да приеме първо причастие, но е закъснял с трийсет и пет години за церемонията.

— За да бъде вечерята ни по-лека, няма да има предястие — обяви Андрю. — Моля, заповядайте на масата…

Управителят и камериерката се настаниха от едната страна, а икономът и готвачката — от другата. Едва седнал, Мание изведнъж придоби особено изражение и Блейк помисли, че всеки момент ще се разплаче.

— Какво ти става?

— Чувствам се странно. Толкова отдавна не съм вечерял в замъка… Много ви благодаря, че ме поканихте… Извинете, не очаквах, че ще се разстроя така…

— Четирима около тази маса, това никога не е било — обади се Одил.

— Четирима и половина! — поправи я Манон и посочи корема си.

Внезапно Блейк възкликна:

— Забравихме виното!

— Не сме го забравили — поправи го Одил. — В избата е… Ако ви се пие, донесете си го сам.

— Аз не мърдам оттук — каза Мание. — Много съм си добре! Нямам никакво желание да развалям очарованието на мига.

След като и Манон отклони идеята, Блейк заяви:

— Добре де, ще отворим бутилка следващия път. Така тази вечер нищо няма да отвлича сетивата ни от вашите вълшебни ястия, скъпа Одил.

Докато готвачката подготвяше чиниите, в стаята тържествено се появи котаракът.

— Наистина е красив — отбеляза Мание. — Виждал съм го в парка, но отдалече. Чудя се дали ще се разбират добре с Хопа…

— Между твоето куче, което винаги си търси по какво да тича, и Мефисто, който има нужда от физически упражнения, съществува основа за добро партньорство — отвърна Блейк.

— Оставете котарака ми на мира — заплашително се обади Одил.

С професионално движение тя постави чиния с ястие с гарнитура пред Манон.

— Днес заведението ви предлага патица конфи от Ланд и картофи сарладез.

Мание тутакси разгъна салфетка и я пъхна в яката си. Носът му последва траекторията на чинията, която Одил му поднесе, и той вдъхна уханието с продължително възклицание. Готвачката приключи със сервирането, поднасяйки малка чинийка и на котарака. Всички изчакаха властелинката на тенджерите да заеме мястото си, за да започнат да се хранят едновременно, макар че Филип вече стискаше вилицата в ръка…

— Приятен апетит — каза тя.

С върха на ножа си Блейк изпробва хрупкавата кожичка на месото и отбеляза възхитено, че е съвършена. После поклати глава със задоволство.

След първите хапки всички поздравиха майсторката за кулинарното й постижение. Дори котаракът скочи върху масата в опит да си отмъкне нещо допълнително.

— Какво ти става? — скара му се Одил и го върна на пода. — Никога не си правил така!

— За него също е празник — защити го Мание. — Във всеки случай аз съм дяволски доволен.

— Само не се надявай да отмъкнеш нещо и от нашите чинии! — пошегува се Блейк.

Разговорът се насочи към времето, което с всеки изминал ден ставаше все по-хладно и влажно, и се отклони към необходимостта да се носят шалове и зимни шапки. Манон слушаше разказите им за плътните шапки от детството, които приличали на рицарски шлемове, а майките им ги принуждавали да носят. Разказаха й и за училищните боеве със снежни топки. Младата жена се усмихваше и виждаше събеседниците си в нова светлина. Одил, Блейк и Филип си припомняха всевъзможни подробности, като например в колко часа са си лягали като хлапета, кои са били любимите им комикси и дори какъв е бил вкусът на пастите им за зъби — очевидно различен във всяка страна. Разказваха за родителите си, които вече ги нямаше. Изведнъж погледът на Манон се премрежи от тъга. За да отклони мислите й, Андрю дискретно промени темата на разговора.

— Накрая, като си помисля — обобщи той, — въпреки разликите във възрастта едни и същи неща са ни харесвали и са ни дразнели. А казват, че уж на вкус и на цвят приятели няма. Да вземем например киното…

Мание веднага подхвана новата тема:

— Аз гледам най-вече екшъни и комедии, но помня, че обожавах един китайски филм, много муден, със субтитри от по три думи, макар че през това време актьорите говореха по десет минути. А вие, госпожо Одил?

Тя въздъхна с усмивка.

— Не знам дали да ви кажа, ще ми се смеете…

Притисната от всички страни, накрая тя се предаде:

— Имам слабост към американските музикални филми. Направо ме побъркват. До сълзи ме трогват всички тези хора, които изливат надеждите и болките си в песен. Те имат същите грижи и проблеми като нас, но музиката възвисява и най-големите трагедии. Възвишената красота на тяхното отчаяние ми дава сили. Ето, само като говоря за това, настръхвам. Някои го смятат за кич, но аз мисля, че ако искаме да покажем на извънземните най-силното чувство, което представител на нашия вид може да изпита, съчетано с най-доброто, което може да създаде, просто трябва да им пуснем един мюзикъл…

Впечатлен, Блейк поклати глава. Филип слушаше като омагьосан.

— Често ли гледате мюзикъли? — попита Манон.

— Горе в стаята си имам малка колекция от DVD и тя е единственото, което ми е останало от предишния ми живот. Гледам ги, но винаги с кърпичка с ръка… Когато героите на филма се разделят, плача като Магдалена. Но пък елате да ме видите, когато отново се събират!

— Мадлена ли? — учуди се Мание, недоразбрал. — Плачете като сладкиш?

— Не, като блудницата, която плакала в нозете на Исус! Ами вие, Андрю, какви филми харесвате?

— Отдавна не съм гледал филми. Винаги Диан избираше какво да гледаме, иначе рискувахме да попаднем на блудкава продукции. Защото като не разбирам, мога да се задоволя и с най-лошото. Благодарение на нея открих френското кино и вашите класици, но също така и много изненадващи за мен ленти. Тя имаше дарбата да се въодушевява от най-необичайни неща. Аз я следвах. Всъщност мисля, че нямам любим жанр. Понякога обичам да се смея, друг път ми е приятно да гледам драма. От време на време нямам нищо против да изпитам страх.

— Аз пък точно такива харесвам… — призна Манон. — Често с Жустен си вземахме филми на ужасите само за да изпаднем в див страх. Все такива, дето ни карат да пищим от ужас. Например младежи бродят в гора, в тъмна нощ, и са преследвани от не знам какво си създание. Страхотно изживяване… А най-добре е, ако изобщо не виждаш чудовището. Ако го видиш, не те е страх чак толкова. Притисках се към Жустен и се вкопчвах в ръката му така, че му излизаха синини! Не смеех даже да отида до тоалетната…

— Аз пък да ви кажа — впусна се в спомени и Мание — най-дълбок отпечатък у мен остави един филм на ужасите, казваше се „Вирус канибал“. Със зомбита… Бях на пет години. Цял месец след това се боях от всичко и от всички. Ако някой възрастен се опитваше да ме докосне, започвах да крещя. Исках да отскубна ръката на съседката, защото бях убеден, че е зомби.

— На пет години ли? — възмути се Одил. — Кой ви е разрешил да гледате подобен филм на тази възраст?

— Майка ми ме беше оставила за малко у една нейна колежка, децата й бяха тийнейджъри…

— Зомбитата винаги привличаш интерес — обади се Блейк. — Трябва да ги включват навсякъде. Представете си само: „Моята прекрасна лейди и зомбитата“, „Зомбитата са вечни“ с Джеймс Бонд или „Граф Монте Кристо и зомбитата“.

— Как пък се сети за „Граф Монте Кристо“? — вметна Мание. — Точно тази книга почнах да чета на дребния.

— Значи е вярно, че давате уроци на някакво момче от града? — обърна се към двамата Одил. — Добре сте направили.

— Той ми помага за покупките, аз му помагам за училище…

— Ако всички постъпваха като вас, светът щеше да е по-приятно място за живеене — одобрително кимна Манон.

— Между другото, с тази книга виждаме зор — продължи Мание. — Това е една тухла с повече от хиляда страници и още не съм намерил подходящо място за Хопа…

* * *

Когато Блейк разпредели десертните чинийки, Одил тържествено съобщи:

— А сега, позволете ми да ви предложа фини тарталетки с карамелизирани градински ягоди. Но бъдете снизходителни, защото не съм ги правила от години.

Никой не реагира на думите й. По-лошо — сътрапезниците бяха замръзнали и сякаш онемели от смущение. Одил разбра какво става едва когато проследи погледите им, които се събираха в една точка, на прага на кухнята. Там стоеше госпожа Бовилие. Блейк и Мание скочиха на крака.

— Радвам се, че прекарвате приятно вечерта си — каза Госпожата.

Одил отстъпи крачка назад с изражение, в което изненадата се смесваше с известна боязън.

— Но моля ви — продължи господарката, — не го приемайте като вражески десант, макар че се спускам от горе… Просто смехът ви ме привлече.

Блейк пое инициативата.

— Заповядайте да споделите десерта с нас.

И побърза да сложи прибори.

— Много мило от Ваша страна, но ще се качвам в спалнята си.

— Настоявам…

Едва продумал, Андрю вече съжаляваше за думите си.

— Вие май обичате да настоявате — иронично отбеляза Госпожата.

В забележката й не прозираше намерение да го засегне. Намеси се и Мание:

— Хайде, останете с нас, глупаво е да си тръгнете!

Одил, загубила ума и дума, просто й поднесе своята тарталетка.

— Е, добре — склони Госпожата. — Ще ви правя компания за малко.

Седна и се възцари гробна тишина. После тя се обърна към Манон.

— Във вашето състояние трябва да внимавате с котарака. Не е хубаво за бременните да контактуват с котки.

— Няма проблем. Направиха ми изследване, вече съм боледувала от токсоплазмоза. Много мило, че ми го казвате.

Блейк подаде чинийката си на Одил, която раздели неговата тарталетка на две и му върна половинката.

— Наистина ни е ужасно приятно, че сте тук при нас — заяви Мание на Госпожата. — Трябва някой ден да излезете и да ме посетите. В този сезон паркът ви е великолепен.

— Болките не ми позволяват да напускам сградата, но съм ви благодарна за поканата.

Всеки опита десерта, като на свой ред изреди дежурните за случая любезности.

— На драго сърце бих ви предложила шампанско, за да отпразнувате приятното си събиране, но не зная дали в тази къща е останала и една бутилка. И дали все още става за пиене. А вие наясно ли сте, Одил?

— Ако има, трябва да е в избата, а аз никога не слизам там. Заради…

— Бях забравила.

Скоро Госпожата все пак реши, че трябва да се прибира. Към края тя разговаряше съвсем нормално с Блейк и, изглежда, вече му беше простила. Вечерта постепенно вървеше към своя завършек. Неусетил как бе минало времето, Мание със съжаление пое обратно към къщичката си.

— Следващия път, госпожо Одил, ще ви донеса манатарки за вашето конфи. Още веднъж ви благодаря, беше възхитително.

Одил го изпроводи с поглед, докато той се отдалечаваше в нощната мъгла. Салфетката, която бе забравил да свали, все още висеше на шията му.

Манон предложи да помогне в разтребването, но имаше толкова уморен вид, че бързо беше отпратена да си ляга. Мефисто се качи с нея, което никак не се понрави на готвачката. Този котарак все по-често й изневеряваше.

Одил и Блейк останаха, за да приведат всичко в ред.

— Тази вечеря беше добра идея — отбеляза тя. — Мислите ли, че наистина им беше вкусно?

— Как изобщо можете да се съмнявате? Дори Госпожата изяде цялата си тарталетка.

— Приятно ми беше да готвя за всички вас. Наистина ми достави удоволствие. Може би някой ден трябва да го повторим…

50.

През следващите няколко дни в замъка неусетно настъпиха промени. Манон доби навика да слиза на чай с Одил всеки следобед около шестнайсет часа. Разговаряха си, всъщност говореше главно Манон. Споменаваше най-често Жустен, а понякога и майка си. Одил й предложи да й помага в подготовката на устните изпити от конкурса. Мание вече не се промъкваше за храната си като крадец. Когато вземаше кутията от външната ниша, винаги махаше за поздрав на готвачката и дори понякога й казваше „добър ден“ или „добър вечер“, според случая. В дните, когато имаше урок по математика с Янис, Андрю сам носеше порцията на учителя. Тогава Одил добавяше малко и за момчето. Най-накрая и тя стигна до убеждението, че трябва да приготвя едно меню за всички, от котарака до господарката. А от това никой не се оплакваше, даже напротив, харесваше им. Само Госпожата похапваше едва-едва, но то не беше по вина на готвачката.

Несъмнено Блейк забелязваше повече от всеки друг промените във взаимоотношенията между обитателите на имението и им се радваше, но нито за миг не забравяше, че проблемите на Госпожата изобщо не бяха разрешени.

Юго бе отговорил на писмото му с възторжен ентусиазъм. Младият Бовилие бе настоял да научи повече за своя тайнствен и доброжелателен информатор, на когото беше много признателен.

* * *

Беше сивкав, студен и дъждовен вторник. Най-неприятният период от ноември, подранил с няколко дни. Блейк стоеше до прозореца край площадката на голямото стълбище на втория етаж и наблюдаваше с бинокъл портала за имението.

— Ама какво правите? — зачуди се възмутена Одил, когато забеляза дебнещата му поза.

— Отдавам заслужени почести на лицемерието.

— Моля?

Внезапно икономът обяви:

— Таксито й пристига. Точно навреме.

— Защо така дебнете пристигането на госпожа Берлине?

— Видеофонът пак ли не работи?

Вместо да отговори, Блейк пъргаво се спусна по стълбите. Този път застана до видеофона, чийто звук предварително бе прекъснал.

— Андрю, какво замисляте пак?

— Тази жена е зла.

— Няма спор, но вие какво ще правите? Ще й пуснете ток, за да я убиете, когато звънне ли?

Блейк я изгледа възхитено:

— Чудесна идея, ей богу.

— Ама вие наистина не сте в ред. Оставете на мира приятелката на Госпожата. И бездруго не са й останали много.

— Приятелки като госпожа Берлине винаги идват в повече.

Екранът на Видеофона светна и на него се показа лицето на посетителката. В опит да се предпази от проливния дъжд тя бе издърпала яката на палтото си над главата, но въпреки това по лицето й се стичаха капки. Натисна бутона и макар че той си беше в изправност, не получи отговор. Натисна пак, после продължи да натиска с всичка сила, с изкривена физиономия, която пред камерата още повече се деформираше и ставаше все по-страшна. Мимиките и отривистите й жестове напомняха злодей от анимационен филм, който за всеобща радост се мъчи, но не успява да постигне целта си… От някои ъгли камерата придаваше на главата й форма на мишка с остра муцунка, но Блейк се въздържа да го отбележи пред готвачката. Тя пък, противно на всякакви очаквания, наблюдаваше спектакъла с широка усмивка.

— Колко време ще я държите така на дъжда?

— Докато разбера дали водоустойчивите спирали за очи наистина са такива.

— От личен опит ви гарантирам, че на този порой за по-малко от минута ще потече чернилка…

Андрю повдигна вежди от изненада. Никога не бе виждал Одил гримирана. Идеята му се видя интересна. В края на краищата, тя си беше привлекателна жена.

Госпожа Берлине вече изпадаше в паника. Андрю реши, че след като се е изкъпала порядъчно, е време да се подсуши…

— Идете да съобщите на Госпожата, че гостенката е пристигнала.

— А вие?

— Нали ви казах, отдавам заслужени почести на лицемерието.

Блейк грабна огромен чадър и се втурна навън да спасява невинната жертва на злощастна техническа повреда…

51.

В библиотеката Блейк включи стереоуредбата и прегледа колекцията от компактдискове. Макар че харесваше много от изпълнителите в тях, тази вечер му се струваше особено подходяща за класическа музика. Реши да се спре на Дебюси, Щраус и Моцарт. Една прелюдия, валсове и един реквием. Кое от всички съответстваше на душевното му състояние в този момент?

Диан обожаваше Дебюси. Той пъхна диска в плейъра и се настани в ниското кресло. При първите тактове на „Бергамска сюита“ усети почти физически как вълнението го сграбчва. Меката светлина, книгите, възземащите се ноти… Андрю притвори очи. През тялото му премина тръпка. Всеки инструмент, всеки такт резонираше в него и го отвеждаше в онзи чувствен свят, от който отдавна бе избягал. Пръстите му пробягваха върху хладната кожа на страничната облегалка в ритъма на мелодията. Андрю познаваше това парче. Беше го слушал стотици пъти, но тази вечер имаше чувството, че го преоткрива — като огромна скулптура, чието покривало пада от полъха на една въздишка, като стена, която се сгромолясва и разкрива хоризонт, смятан за изчезнал. Духът на Блейк заброди в друга вселена, където нямаше нищо сиво, където всичко беше вибриращо и живо, дори миналото. Носен от музиката, придобиваше сили да приеме мисълта, че Диан вече я няма. Успяваше да си каже, без да е нужно да сънува, че тя винаги ще живее у него. Полетял на тези криле, вече имаше сили да се надява.

Внезапно музиката спря. Блейк отвори очи и видя госпожа Бовилие. Бе натиснала бутона за изключване.

— Извинете ме — каза му тя, — но това трудно може да се понесе…

Загърната в халата си, тя направи няколко крачки из стаята. Оглеждаше наоколо и хвърляше ужасени погледи към Андрю, сякаш той беше призрак. Блейк разбра смущението й и стана.

— Много съжалявам, не исках…

— Защо избрахте това парче?

Блейк се поколеба в отговора си. Тя не го изчака и продължи:

— Точно тази музика слушахме с Франсоа в същата тази стая, когато ремонтът приключи. Той седеше там, точно където се намирате. Беше толкова щастлив, че най-сетне има хранилище за безценните си книги. Прегърна ме и започнахме да танцуваме…

— Тази музика звучеше в зала „Плейел“, когато за първи път зърнах жената, която щеше да промени живота ми. Бяхме цяла тайфа студенти, Диан не беше от нашата специалност. Седеше на реда пред мен. Едно движение на косите й привлече погледа ми. Повече не можах да откъсна очи от нея. Гледах профила й, миглите, устните… Беше погълната от музиката. А в антракта открих гласа й, смеха й…

— Вярвате ли в случайността, господин Блейк?

— А вие?

— Аз — не.

Госпожа Бовилие усети как светът пред очите й се размъти… Олюля се. Блейк се втурна да я подхване.

— Седнете. Ще отида за чаша студена вода — притеснено заговори той.

— Не, моля ви, не ме оставяйте сама тук. Не бях идвала, откакто Франсоа… Изтръпнах, когато ви видях във фотьойла му.

— Искрено ви се извинявам, чувствам се ужасно.

— Недейте. Вие бяхте прав. Дори и само заради паметта му, този дом трябва да продължи да съществува.

Тя постепенно започна да се съвзема.

— Според вас колко можем да получим за тези книги?

— Какво искате да кажете?

— Доколкото си спомням, тук имаше красиви оригинални томове и доста старинни издания. На каква сума можем да се надяваме от продажбата им?

— Сериозно ли говорите?

— Нямам друг избор. Както вървят нещата, вероятно няма да имам средства да ви задържа след изпитателния период. За да избегна най-лошото и да устоя, ще се наложи да продавам каквото мога.

— Но как ще се разделите с книгите на мъжа ви…

— А по-добре ли ще е да продам целия замък на безценица? Макар понякога да си казвам, че така животът ми ще стане по-лесен. Дори някои вечери, признавам си, сериозно обмислям този вариант. Мога да се настаня в малък апартамент в града. Само при мисълта, че няма да нося повече този товар, изпитвам облекчение. Да мога да изляза на улицата, да се срещам с хора, да разговарям, да постоя пред някоя витрина, а защо не да отида и на кино? После да си купя хляб и разна дреболии и да се прибера. Да отговарям само за собственото си съществуване, като най-обикновен човек…

Блейк се отпусна тежко в креслото срещу нея. Госпожата се взираше в ръцете си и въртеше халката, вече твърде голяма за изтънелите й пръсти. Тя вдигна поглед към него:

— Господин Блейк, когато загубихте жена си, напуснахте ли жилището си?

— Мислех да го сторя, но останах. Първо, заради дъщеря ни. Не исках тя да загуби още една опора. Също и заради вещите на Диан. Щеше ми се всичко да си остане на мястото, сякаш тя можеше всеки момент да се прибере.

— Разбирам ви. Франсоа пожела да притежава това имение, той го преобрази изцяло по свой вкус. Този замък прилича на него. Ако го продам, все едно да преживея смъртта му за втори път. Ето защо, докато имам сили, предпочитам да пожертвам неговите книги и моите бижута, за да избегна всичко това.

— Вашите бижута ли?

— Те не са ценни за мен, повечето от тях са ми наследствени. Госпожа Берлине вече ми предложи да купи някои от тях.

— Ще ми позволите ли да ви кажа мнението си?

— Със или без позволение, ще го кажете… — уморено се усмихна тя.

Той се наведе към нея.

— Ако твърдо сте решили да продавате, нека аз се занимавам с това.

— Вие сте иконом, не сте агент по разпродажби.

— Преди всичко съм човек. И също като Одил, Филип и дори Манон, съм привързан към вас.

— Е да, както човек е привързан към работата си…

Той поклати глава.

— Не само, госпожо.

— И какво ще направите за книгите?

— Ако такова е вашето желание, ще се опитам да проуча нещата в нета. Ще ви съобщя какво може да се предприеме.

— В такъв случай побързайте, моля ви.

— Започвам още утре сутринта.

— Благодаря. Помислих и върху желанието ви да отбележите Хелоуин с онова дете, на което с Филип преподавате. Съгласна съм. И аз скоро ще имам гости за вечеря, една много стара моя приятелка. Тя е ваша сънародничка. Пишехме си в лицея и макар че никога не сме губили контакт, поне от петнайсет години не сме се виждали. Една вечеря със сигурност ще ни подейства добре. Нека дадем на този замък още малко блясък и светлина, преди мракът да го погълне.

52.

Служителката на касата в супермаркета с любопитство оглеждаше двамата мъже, които съсредоточено изпразваха количката си върху подвижната лента. Редящите се на опашката зад тях също бяха впечатлени от необичайната гледка: десетки пликчета бонбони от всякакъв вид, бутилки сода, свещи и сладкиши, измежду които и любимите курабийки на Манон, от които напоследък поглъщаше по цял пакет на всяко ядене… Блейк улови въпросителния поглед на касиерката.

— Мислите, че сме твърде стари за купони, така ли? — предизвикателно я заговори той.

— Решихме да се тъпчем, докато се пръснем или си докараме диабет. Дано ни отвлече вниманието от ревматизма — добави Мание.

Той й намигна и се изкриви, сякаш адски го боли гърба. Жената не посмя да ги зяпа повече и се зае да маркира кодовете.

Върнаха се при колата и Блейк подреди покупките в багажника.

— Може би малко се престарахме с количеството. Колко ще дойдат, засега?

— Петима. Янис и двамата му най-добри приятели, освен това по-малката му сестра и една нейна приятелка.

— Ако изядат само една четвърт от всичко това, ще завършат в спешното.

— И да остане, не се разваля. Веднъж и ние да организираме веселба! Впрочем, готвя им една малка изненада…

— Каква?

— А ти защо не ми разкри номера с асото пика? Сега и аз няма да ти кажа…

* * *

Плътни сиви облаци затулиха небето и нощта падна по-рано от обикновено. За късмет, метеорологичната прогноза не предвиждаше дъжд. Когато гостите се показаха на пътеката откъм гората в уречения час, изведнъж спряха и зяпнаха от изненада. Дори Янис, за когото всичко тук беше познато, гледаше като омагьосан. Около къщата на Мание бяха подредени факли. Танцуващите им пламъци хвърляха оранжеви отблясъци по околните дървета и храсти. На всеки прозорец горяха свещи с различна големина и осветяваха фасадата, по която пробягваха преливащи светлосенки. Върху градинската маса стоеше майсторски издълбана тиква и им се усмихваше с острите си зъби. Атмосферата беше фантастична.

Когато се приближиха, от облак брашно пред тях внезапно се материализира един иконом във фрак и с цилиндър. Лицето му беше смъртнобледо като на зомби, а черните сенки под очите му правеха погледа му страшен. Вместо пелерина бе наметнал старо шотландско одеяло на дупки.

— Добър вечер, деца — започна той със задгробен глас. — Аз съм Икономът на пъкъла. Добре дошли в страната на най-страшните ви кошмари. Ще навлезете в земи на магьосници…

Изведнъж Хопа изскочи с лай. Кучето беше издокарано с кариока с мигащи звездички, а на шията му се мъдреше папийонка.

— Върни се, дяволско изчадие! Не сега! — разнесе се ревът на Мание откъм къщата.

Песът се хвърли към момичетата и се опита да оближе лицата им, с което ги уплаши много повече, отколкото предрешеният иконом.

Без да губи сериозността си, Блейк продължи:

— Ще проникнете в Имението на Прокълнатия замък. Ако искате да съберете съкровища от бонбони, ще ви се наложи да поемете по Пътя на хилядата магии и да следвате огньовете… Но внимавайте, когато пристигнете: там ви очакват една ужасна вещица и нейната предана помощница, които ще искат да ви разкъсат…

Икономът на пъкъла започна да се смее зловещо, както в старите филми на ужасите. Янис нетърпеливо тъпчеше с крака.

— Обяснете сега, господин Блейк, накъде трябва да поемем, за да стигнем чак до замъка…

— Господин Блейк вече не съществува, аз го изядох. Ха-ха-ха-ха!

Андрю се обгърна с проядената си от молци пелерина и след като за малко не се препъна в един градински стол, побягна и се изгуби в нощта.

Останали сами, децата тръгнаха напред.

— Много тъпо! — възмути се най-малкият от приятелите на Янис. — Нали ние трябваше да ги плашим! А още в гората ме хвана шубе… И какъв е този тип, дето се хили като изкукал?

— Не се хиля! Пазете се да не ви застигне гневът на Иконома на пъкъла! — разнесе се глас иззад един храст.

Янис се разсмя.

— Хайде, тръгваме! От години си мечтая да отида до замъка… Чувал съм какви ли не врели-некипели за тая барака. Разправят, че я е построил внукът на Франкенщайн и че вътре правят разни опити с отвлечени деца…

— Янис, страх ме е — прошепна приятелката на сестра му.

— Не бой се. Тия са готини.

Децата поеха по пътя към замъка, факлите, разположени на равни разстояния, допринасяха за разпалване на въображението им. Още на първия завой се натъкнаха на гигантска паяжина, в средата на която висеше огромно животно.

— Ама това не е истинско! — извика едно от хлапетата.

Сестричката на Янис го сграбчи за ръката и повече не го пусна.

— Дори не е страшно! — предизвикателно възкликна друго момче.

Точно в този момент от един храсталак с крясъци изскочи Блейк. Петте хлапета също се разкрещяха.

— Е, малки чудовища, май напълнихте гащите? Муахаха! — Той отново изчезна, а пелерината му се закачи на един клон и остана да си виси в окаян вид. Децата продължиха да вървят притиснати едно до друго като римски легионери и се оглеждаха със страх и недоверие. В далечината се разнесе вледеняващ вълчи вой.

— А къде са бонбоните? — прошепна едно от момиченцата.

— Щом ги намерим, взимаме ги и изчезваме — заяви приятелят на Янис.

Очертанията на замъка вече се виждаха, когато Икономът на пъкъла се появи отново.

— Нощта е черна и мрачна, нали? Погледнете небето и треперете! Защото другият откачалник ми съобщи току-що, че точно сега ви очаква изненада! Само че не знам каква е тя…

Отекна първият взрив. Ехото от експлозията бързо прехвърли границите на имението. В небето се издигна малка огнена точица и изведнъж нощта се озари от многоцветен фойерверк. Профуча втора ракета, после още една. Този път децата не се страхуваха. Дори Икономът на пъкъла беше зяпнал към висините, обсипани с пъстри светлинки. Залповете следваха един след друг, а картечният звук ставаше все по-оглушителен. Децата крещяха:

— По-силно! По-силно!

— Не го окуражавайте, той и бездруго вече не е на себе си! Да помните, че Икономът на пъкъла ви е предупредил…

Ужасен от експлозиите, Хопа бе избягал в гората. Бляскавият спектакъл продължаваше. Блейк нямаше представа откъде Филип се е сдобил с този арсенал, но резултатът наистина беше впечатляващ. На небето последователно се взривиха червени розетки, а след тях експлозиите станаха толкова интензивни, че осветиха целия парк като посред бял ден. Няколко великолепни светлинни снопа драснаха нощното небе. След тях пукотевицата продължи чак до финалния букет. Завършващата картина беше великолепна, макар че няколко ракети избухнаха — според Блейк — твърде близо до дърветата. Когато се взривиха и последните три, най-мощните, децата закрещяха от възторг. Блейк беше развълнуван от падащите искри не по-малко от хлапетата и трябваше да мине известно време, докато се окопити и си припомни сценария.

В замъка, на площадката пред кухнята, ги очакваше Одил, преобразена в страховита вещица, а с нея и Манон, маскирана като мумия. Готвачката беше навлякла разкъсани дрехи и перука от стари парцали. Черните й зъби направиха силно впечатление на момиченцата.

— Заповядайте в скромната ми гостоприемница, млади хора, за да похапнете…

Докато влизаха, мумията хриптеше и се клатушкаше край тях с изпънати напред ръце.

Настанени около трапезата като кралски особи, петте деца опитаха от вълшебните кексчета на вещицата, а после и от омагьосаните целувки, оцветени в оранжево. След известно време спряха да обръщат внимание на мъртвешкия цвят на лицето на Иконома, на белезите от рани върху мумията и на черните зъби на злата вещица, изработени от въглени. Смееха се и се тъпчеха с бонбони.

Щом удари десет часът, дойде време да поемаш по обратния път. Янис горещо благодари на Одил и Манон и ги разцелува. После излезе навън и докато приятелите му тъпчеха джобовете си с лакомства, той отиде при Блейк.

— Това е най-прекрасната вечер в живота ми. Жалко, че господин Мание не е с нас.

— Не знам къде се е дянал. Ала се радвам, че ти хареса. Тоест Икономът на пъкъла се радва…

— Значи е истина?

— Кое, Янис?

— Ами туй, че понякога хората правят разни неща за другите, без да очакват нищо в замяна?

— Да, това наистина се случва.

Момчето гледаше Блейк с широко отворените си тъмни очи. За миг Андрю изпита усещането за нещо вече преживяно. Пред погледа му изникна образът на малката Сара. Спомни си мига, когато се случи. Беше на един панаир, той бе стрелял по мишена и спечелил за нея огромен син заек. Сърцето на Блейк се присви. Погали момчето по главата и за малко да го грабне в прегръдките си, но навреме се усети, че жестът му може да се изтълкува като неуместен. Затова просто му подаде ръка.

Хлапето обви с пръсти дланта на възрастния мъж и силно я разтърси.

— Благодаря, господине.

— За мен беше удоволствие. И не забравяй, за четвъртък имаш пет задачи.

— Ще ги реша, обещавам.

Децата поеха по обратния път. Одил и Манон им махаха от площадката пред кухнята. Блейк вървеше с тях и ги слушаше как си припомнят впечатляващи моменти от вечерята, като ги преподреждат по свой си начин. Точно тогава от горските недра необичаен звук привлече вниманието им. В далечината, между дърветата се появи слаба светлинка. Някаква неясна фигура постепенно започна да се очертава пред тях и да става все по-ярка. В нощта се разнесе протяжен вой.

— Филип, ти ли си? — провикна се Блейк.

Тайнствената фигура се запровира между стволовете на дърветата. Странният призрак ту изчезваше, ту отново се появяваше все по-близо. Сякаш летеше над земята.

— Какво е това, господин Блейк? — неуверено запита Янис.

Сестричката му се вкопчи в него.

— Не се страхувайте, деца. Трябва да е някакъв номер на Филип.

Когато дойде до края на гората, светещият призрак внезапно ускори движението си и с вой полетя право към децата. Те се разкрещяха и се пръснаха във всички посоки. Одил влезе в кухнята и излетя оттам, въоръжена с огромен тиган. Втурна се към призрака, който продължаваше да преследва обезумелите от паника деца. В парка на замъка се разигра необичаен балетен спектакъл. Призрачната фигура буквално летеше подир Янис и приятелите му, Блейк бе коленичил, за да предпази сестричката на момчето, сгушена в прегръдките му, а другото момиченце се бе скрило зад храстите. Сякаш нищо не можеше да възпре страховития полет на призрака… До мига, в който на пътя му се изправи Одил и с майсторски шах го тупна с тигана право по главата. Внезапно призракът млъкна и известно време продължи да се носи напред, докато не влетя със страшна сила в един гъст храсталак и повече не се появи…

Трябваше да мине повече от половин час, докато децата дойдат на себе си.

53.

— Знаехте ли, че е Филип?

— Откъде можех да знам! — заоправдава се Одил. — Имаше светлина, животински вой и призрак, който прелиташе като стрела!

— Как само го фраснахте…

— Ами той застрашаваше децата! Откъде му е дошла подобна приумица? Да беше ни предупредил.

— Добре че му се размина. Като нищо можеше да се пребие. Представяте ли си?

— Що за идея да нападнеш хлапетата с велосипед, прожектор и мегафон, залепен за лицето с тиксо! И на това отгоре — увит в чаршаф!

Блейк едва се сдържаше да не прихне.

— При падането батериите едва не му потрошиха коляното.

— А децата? За хлапетата помислихте ли? Ще сънуват кошмари в продължение на седмици. И дори след години, когато видят чаршаф, люшкан от вятъра, или някой да — кара велосипед срещу тях, ще започнат да пищят и да бягат!

Въпреки всичко беше чудесна вечер.

— Как не, приумици на пълен откачалник, които могат да ви издействат безплатен пансион в психо диспансер до края на живота ви!

— Одил, успокойте се. Филип е добре. Няма никакви последици, освен отпечатъка на вашия тиган на челото му.

Гневът на готвачката трудно прикриваше тревогата й за Мание.

— Той много ли ми се сърди? — подпита тя.

— Въобще не знае, че сте го ударили.

— Как така?

— Снощи, след падането, дори не знаеше кой ден е. Нямаше никакъв спомен от последната седмица. Докато му помагах да си легне, ме нарече „мамо“…

— Шегувате ли се?

— Не, кълна се. Попита също дали Дядо Коледа ще му донесе червен велосипед…

Одил беше потресена, а Блейк — пред пристъп на лудешки смях.

— Значи затова ходихте да го видите толкова рано тази сутрин…

— Когато ме срещнахте, тъкмо се бях прибрал да си взема душ и да се преоблека. Прекарах нощта до леглото му с маскарадния ми костюм и грима. Чудя се как ли е изглеждала майка му…

— Не си ли е възвърнал паметта от снощи насам?

— Само откъслечни детайли. Помни, че е карал велосипед, разпозна Хопа, обаче се зачуди защо песът се разхожда с изкаляна папийонка на шията си…

— Значи не помни, че аз съм го ударила? — повтори Одил поуспокоена.

— Казах му, че се е блъснал в един клон. И другите няма да проговорят, погрижих се за това.

— Умирам от срам…

— Ако на Коледа му хрумне да слезе през комина, най-добре е да не палите камината.

— Понякога се държите много глупаво.

— Защо? Аз ли го фраснах с тигана… Извинете.

— Дали не трябва да го посетя?

— Ще се зачуди защо изведнъж проявявате такова съчувствие и току-виж нещо заподозрял. Може да е всякакъв, но не изкукал… Макар че снощи беше твърдо убеден, че ако пак се напишка в леглото, ще дойдат полицаи и ще го отведат в ареста.

— Горкичкият…

— Повече ми е жал за полицаите. Във всеки случай, не се тревожете, следващата седмица е рожденият му ден. Можем да му спретнем някоя изненада. Какво ще кажете?

— Даже да не се чувствах толкова виновна, пак щях да ви отговоря с „да“.

* * *

Когато Одил се качи да помогне на Госпожата да се облече, я завари в много по-добро разположение на духа, отколкото през последните дни.

— Взривовете и пукотевицата не ви ли обезпокоиха?

— Не продължиха дълго.

— Филип и Андрю си свършиха работата перфектно. Децата останаха много доволни. Трябваше да видите парка и фойерверките, беше наистина приказно красиви.

— Одил, какво ви е на зъбите?

— А какво да ми е? — учуди се готвачката.

— Приличате на селянка от петнайсети век с прогнили черни зъби…

Готвачката се втурна към огледалото в банята и нададе ужасяващ вик.

— Боже мили!

— Вие носихте ли маскараден костюм?

— Господин Блейк ме убеди да си направя зъбите черни като на пират, но не намери нищо подходящо, освен черен маркер…

54.

Тази сутрин Андрю забеляза, че господарката проявява вял интерес към ежедневната поща, която доскоро я изпълваше с ентусиазъм. Ходила ли бе в тайния си кабинет? Какво ли бе попитала съпруга си? Мисли ли за сина си?

Докато я наблюдаваше, за Андрю ставаше все по-трудно да се преструва, че нищо не знае. А знаеше твърде много. Когато тя приключи с пощата, мъжът попита:

— Все още ли възнамерявате да продадете книгите?

— Болно ми е, но положението не се е променило.

— Влязох в един специализиран сайт за книголюбители и успях да получа оценка на стойността им. Скоро след това се появиха няколко оферти, една от които ми се струва съвсем прилична. Някакъв парижки колекционер е готов да вземе всичко в пакет, предлагайки около двайсет процента по-висока цена от останалите.

— Защо ще плаща повече?

— Интересуват го речниците. Изглежда, в колекцията има няколко редки екземпляра. От ваше име му писах, че ако желае да ги притежава, ще се наложи да купи всичко или нищо, понеже вече имаме оферти. Той веднага вдигна цената.

— Вие сте истинско съкровище, господин Блейк. Финализирайте продажбата, и то по най-бързия начин.

— Желаете ли да се погрижа също и за бижутата ви?

— Някой друг път, ако не възразявате. Една лоша вест за деня е повече от достатъчна. И ще би помоля за нещо във връзка с книгите…

— На вашите услуги.

— Може ли да не опразвате библиотеката преди вечерята с английската ми приятелка?

— Знаете ли кога ще дойде?

— Ще пристигне идния петък, най-вероятно със съпруга си. Ако купувачът се съгласи, бих искала книгите на Франсоа в тази вечер да са на мястото си.

— Зная как да бъда убедителен.

— Разчитам на двама ви с Одил да ни подготвите истинско пиршество. Отдавна не съм приемала гости. Впрочем, кой знае дали въобще повече ще приемам…

* * *

Блейк отново беше застанал до прозорчето при стълбищната площадка и наблюдаваше главния портал.

— Само си губите времето — подхвърли Одил, която излизаше от стаята си. — Днес няма да вали.

Но Андрю не свали бинокъла.

— Никога не си губя времето, особено когато е за хора като госпожа Берлине — отговори той.

Между дърветата отвъд оградата най-сетне се появи таксито.

— Трябва да й признаем поне едно качество: точност! — отбеляза Блейк и бързо се спусна към видеофона.

Одил го последва от чисто любопитство.

— Какво сте й приготвили този път? Призрак, яхнал велосипед, за да й изкара ангелите?

— Това е твърде рисковано. Филип е неуправляем и никога не знае кога трябва да спре.

— А вие сте образец за сдържаност и предвидимост.

Госпожа Берлине позвъни. Топчестото й лице се появи на екрана. Блейк се изсмя като хлапак, намислил дяволска шега, и натисна бутона за отваряне, задържайки пръста си върху него.

— Понякога наистина ме плашите — заяви Одил колкото заинтригувана, толкова и обезпокоена.

Госпожа Берлине постави ръка върху решетката, за да я бутне. Ала едва докоснала метала, ръката й се разтресе от конвулсии, от които модната й шапчица изхвърча. Полуотворената й уста издаде звук, който перфектно се дочу през видеофона, нещо средно между балон, който изпуска въздух и хъркане на мечка, събудила се току-що от зимен сън.

— Вие сте ненормален! — изписка Одил. — Спрете веднага!

— Идеята беше ваша.

— Андрю, ще докладвам на Госпожата!

— Смятате ли, че някой ще повярва на жена с черни зъби?

* * *

Госпожа Берлине си тръгна от имението в късния следобед с още няколко бижута. Тя упорито отказа да докосне решетката на излизане. След като я изпроводи, Андрю пое към стаята си, за да отдъхне. Когато минаваше пред вратата на Манон, му се стори, че дочува хлипове. Почука.

— Всичко наред ли е?

Не последва никакъв отговор. Блейк настоя:

— Моля те, отговори ми.

Вратата се отвори бавно. Младата жена бе избърсала сълзите си, но очите й бяха потъмнели и влажни.

— Някакъв проблем ли има? Нещо с бременността?

— В това отношение всичко е наред. На бебчо му се ядат само маслени бисквити и бонбони…

— Жустен ли ви писа?

— Тази нощ сънувах, че няма да се върне.

— Било е само лош сън.

Манон отстъпи назад и се облегна на гардероба.

— Всяка нощ го сънувам, даже и през деня. Трябва да си дойде след единайсет дни. Понякога си представям как ще се появи още същата вечер, друг път не вярвам, че въобще ще се весне. И на всеки четиридесет секунди минавам от едната версия на другата… Мама също ми липсва. А на всичко отгоре съм си загубила мохерната жилетка, която Жустен ми подари за нашата първа годишнина…

Блейк пристъпи към нея и я прегърна.

— Чуй ме сега, ще ти кажа нещо като от книга: съсредоточи се само в един проблем. Докъде стигна с подготовката, изпитът ти наближава…

— Още петнайсет дни. Одил смята, че съм готова, с изключение на въпросите по педагогика. Но така или иначе…

Манон не довърши изречението си.

— Доизкажи се — подкани я Блейк.

— След две седмици, ако Жустен си дойде, може би ще имам някакъв шанс. Ако не се появи, тогава какъв е смисълът да се явявам на изпит?

— Сега-засега, трябва да учиш.

— А може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Спомняте ли си времето, когато сте били на двайсет години?

— О, съвсем ясно. Франция и Англия бяха във война. Носехме железни доспехи и живеехме в колиби. Бедняците се изхранваха с корени, а ние спяхме с прасетата, за да се топлим. Както виждаш, всичко помня. С какво мога да ти помогна?

— Имахте ли съмнения, както аз сега?

— Може би в някои отношения животът беше различен. Нямахме разните му електронни джаджи, нито такива дрехи и развлечения като вас, но съмненията, страховете, неумело прикрити под маските на многознайковци — всичко това го имаше. Спомням си една фраза, прочетох я на фронтона на катакомбите в Рим, когато бяхме там с родителите ми: „Аз бях като теб. Ти ще станеш като мен.“ Излязох оттам вцепенен от ужас и никога не го забравих. Оттогава винаги съм гледал на възрастните хора като на някогашни деца, а на децата — като на бъдещи възрастни. Всеки върви по собствен път, просто някои етапи от пътя извървяваме заедно.

— Трудно ми е да повярвам, че сте се страхували от нещо!

— Страх ме беше да не би да съм слаб играч и приятелите ми да не ме вземат във футболния отбор, да не би да съм грозен и момичетата да откажат да танцуват с мен. Боях се да не би да не съм смел колкото баща ми, за да стана достоен негов наследник. Опасявах се дали момичето, за което се надявах да стане моя жена, няма да се смее на шегите на друг мъж. Притеснявах се давам ли на хората онова, което очакват от мен. Понякога също така ме беше страх да рискувам каквото и да е…

— Леле… Май аз трябва да ви утешавам…

— Достатъчно ми е да те гледам. Ти имаш енергия, имаш и сърце, ти носиш живот. Бъдещето ти принадлежи. Сега е твой ред. Всичко, което един стар човек може да направи, за да помогне на един млад, е честно да му каже малкото, което е научил, макар и с цената на наранената си гордост. Никога не забравяй, че старите хора са просто възрастни деца.

55.

Филип почеса с дръжката на вилицата главата си под широкия бинт. Блейк тихо го попита:

— Как върви „Граф Монте Кристо“?

— Хич не му е лесно — дискретно прошушна Мание. — С четенето няма проблем, справя се все по-добре, но с персонажите… За да предизвикам интереса му, замених слугата Бертучо с Хопа.

— Твоят пес стана сподвижник на Едмон Дантес… — прихна Блейк.

— Ми да, какво смешно има… Само че и малкият взе да се чуди защо графът си е взел за помощник говорещо куче… Също така, трудно му е да възприеме възлюбената му Мерседес като нещо различно от хубава немска кола. И тук вече, бога ми, някои пасажи звучат като чист сюрреализъм… Представяш ли си как едно говорещо куче трябва да занесе тайна бележка на автомобил с двеста конски сили…

Янис пишеше върху масата на управителя, а Хопа лежеше в краката му. Момчето вдигна поглед от задачите по математика, върху които се потеше, и строго смъмри двамата заговорници:

— Знаете ли какво прави учителят с тези, които говорят в час и пречат на останалите?

— Изгонва ги — предположи Блейк.

Ето как двамата мъже се озоваха вън, на вятъра, и там, разхождайки се, продължиха разговора си. Филип бе облякъл пуловера, който бе получил за рождения си ден.

— Не се разделяш с него — отбеляза Блейк и кимна към дрехата.

— Просто сега е сезонът на пуловерите, не си въобразявай разни неща.

— Видях те как се зарадва, когато Одил ти поднесе подаръка…

— Тя подчерта, че е от името на всички.

— И двамата се изчервихте. А ти я целуна по бузата…

— Аз целувам всички така, дори теб и Госпожата.

— Беше в такова състояние, че щеше да разцелуваш и Мефистофел, ако ти беше подръка. Явно все по-добре се разбирате с Одил.

— Така е. Но не си правя илюзии. В сравнение с нея аз съм като селяндур. Виж — ти си друго нещо.

И като имитираше лекия британски акцент на Андрю, Мание издекламира:

— „Нищо не е в състояние да опише насладата на нашите сетива от вашите шедьоври“; „След вас, скъпа госпожо!“; „Обещавам ви като джентълмен, че няма да предприема нищо“; „Вашето кисело зеле с наденичка е забележително кулинарно творение“…

— Подиграваш ми се, а?

— Дори твоят съотечественик Шерлок Холмс нямаше да направи по-правилно умозаключение.

— Отдавам това на контузията ти.

— Отдай го на моята незначителност. Не съм на нивото на мъжете, които могат да привлекат жена като Одил.

— Това означава ли, че искаш да си?

Мание се извърна, а Блейк не настоя да му отговори. Двамата мъже повървяха още малко заедно, преди да се върнат при Янис и да видят докъде е стигнал. Не размениха повече нито дума, а се заеха с хлапето. На два-три пъти Филип размаха некоординирано ръце, както напоследък му се случваше след „падането“. Вечерта Блейк пак дойде да провери дали е добре. Завари го да седи пред телевизора и да се смее глуповато на документален филм за драматичното покачване на океанското равнище в Полинезия. Заведе го да си легне. Филип не се възпротиви. За разлика от нощта на Хелоуин, този път Блейк не му пя приспивна песничка.

56.

— Одил, моля ви, бъдете благоразумна.

— Излишно е да настоявате. Отговорът ми е не.

Блейк не се предаваше лесно.

— Не може да сервираме ястията без вино, а аз няма как да го избера сам. Слязох в избата, но там има много и различни вина.

— Вземеше наслука едно червено. Ще бъде напълно подходящо.

— Не разбирам как можеше да влагате толкова старание, приготвяйки великолепните си ястия, а да се опъвате за вината.

— Не се опъвам за вината, а за избата.

— Ако искате, ще сляза с вас. Ще бъда ваш бодигард…

— Много мило, но нямате власт над моите фобии.

— Никога ли не сте слизали там?

— Само веднъж, и ми беше предостатъчно. Питайте Госпожата, и тя беше с мен. Не знам какво ме полази, но се изстрелях нагоре като изтребител…

— В такъв случай ще уведомя Госпожата: понеже главният готвач се бои от някакви животинки, на празничната вечеря сервираме чешмяна вода.

— Ако имахме уоки-токи, вие можеше да ми опишете бутилките, а аз щях да ви кажа кои от тях да вземете.

— А защо не организираме експедиция с робот с дистанционно управление? Тъй или иначе, не разполагаме с уоки-токи.

Твърдо решена да не отстъпи, Одил скръсти ръце пред гърдите си. Блейк премина в настъпление.

— Вие само ще ме придружите долу. Просто ще затворите очи, а аз ще ви водя. Така нищо няма да видите. Щом стигнем до касите с вино, поглеждате, избирате и се качваме, ако искате, на бегом. И повече не говорим за това.

— А вие нямате ли някаква фобия?

— Имам, от гигантските крабове в Аляска. Когато бях малък, някои рибари продаваха краката на тези огромни създания. Бяха дълги, тънки и обсипани с бодлички, наподобяващи ноктите на пришълците от филмите. В интерната един съученик от моята стая бе купил крака от раци и се бе скрил под леглото ми. Когато излязох от банята, видях как гигантски неща мърдат върху паркета и избягах в коридора. Съвсем гол…

— Горкичкият. Само че едва ли често ви се налага да ги виждате тези ваши крабове от Аляска. Във всеки случай мога да ви успокоя, че от доста време не са се вясвали наоколо. Последния път трябва да е било през мезозойската ера.

— Страхотно, сега вече съм спокоен. Значи можем да слизаме.

— Коя част от изречението „Никога няма да сляза“ не разбирате?

— Разбирам само, че времето минава, а ни трябва вино за тази вечер. И че никой освен вас не може да го избере…

* * *

Блейк водеше Одил за ръка, а очите й бяха превързани с кърпа. Вцепенена от страх, тя пристъпваше сковано и дишаше на пресекулки.

— Отпуснете се, остават още няколко стъпала. Всичко е наред.

Стигнаха до началото на дълъг коридор със сводест таван от тухли. Блейк успя да включи осветлението, натискайки ключа с лакът. Навлязоха в лабиринта. Избата се простираше под целия замък. Още при първите разклонения, Блейк се поколеба и спря. Разпозна помещението без врата, пълно с ръждясали градинарски инструменти. Помнеше, че беше завил надясно точно на мястото, където имаше две детски колела и купчини пожълтели стари вестници, посипани с миши барабонки.

— Само не ми казвайте, че сме се загубили — прошепна с треперещ глас Одил.

— Имайте ми доверие.

Когато стигнаха до залата, където бе забелязал бебешка количка, покрита с чаршаф, най-после си отдъхна. Следващата зала беше точно тази, която търсеха. Беше помещение с нисък свод и пръстен под, а три от стените му бяха покрити със стелажи с бутилки. Пред нозете им имаше разхвърляни дървени касетки.

— Внимавайте със стъпалата. Пристигнахме. Пуснете ме за секунда, трябва да използвам и двете си ръце…

Блейк се освободи и с няколко резки движения разчисти най-големите паяжини.

— Какво правите?

— Мисля за вас.

— Последния път, когато мислихте за мен, пет дни ходих с черни зъби.

Той я хвана за раменете и я заведе точно пред отделението с червените вина.

— На три махам превръзката, вие избирате виното и готово. Хайде. Едно. Две. И хоп!

Одил полека отбори очи. Видя пред себе си стена от бутилки.

— Какъв ужас, толкова паяжини… Прахът ми пречи да прочета етикетите.

— Ако искате, мога да отида за парцал.

— Не мърдайте оттук, за бога… Ето, виждам различни вина бордо — грав, сент-емилион. Няма да рискуваме. Те ще са трима, значи ще ни трябват най-малко три еднакви бутилки.

— Смятате, че са пияници само защото са англичани ли?

— Две ще поднесем на вечерята и едно — за да проверим дали виното е добро. С толкова стари бутилки понякога се получават изненади.

Одил се наведе, за да прегледа останалите.

— Значи тук имаме „Шато Лафит“, „Шато О-Брион“^[10]. И дори бургундски: вон-романе, шасан-монтраше… Прекрасна изба.

— Трябва да слизате по-често, нали ви казах.

— Не започвайте пак.

Тя посочи с пръст:

— Виждам белите. Едно сотерн несъмнено би било доста неочаквано, но както обичате да се изразявате, защо не?…

Одил се понаведе още малко. Изведнъж, зад бутилките в дъното на отделението тя долови някакво движение. Замръзна.

— Диан много го обичаше.

Готвачката не отговори. Опита се да запази самообладание, но пред малките черни очички, които я гледаха втренчено, това не беше по силите й. Не извика. Не побягна. Успя само да сграбчи ръкава на Блейк, който оглеждаше съседния стелаж.

Докато отстъпваше, ръката и шията й се натъкнаха на дебела паяжина. Ужасът пропълзя по тялото й и я разтресе. Притъмня й, зави й се свят и подобно на прегрял електрически уред, тя просто изключи.

Строполи се в безсъзнание.

57.

— След няколко часа гостите ще са тук. А ако Одил се събуди в избата, пак ще припадне.

— Долетях като светкавица — оправда се Мание.

Двамата с Блейк профучаха по коридорите на бегом. Когато стигнаха до хранилището за вино, готвачката все така лежеше в несвяст на пода.

— Горкичката… — разнежи се Филип. — Сякаш спи. Като Спящата красавица.

— В дворец от паяжини, върху легло от барабонки на гризачи. Красота. А като знам как гъмжи от мишки наоколо, повече ще й прилича да е Пепеляшка. Според теб дали тези муцунки ще й ушият рокля за бала? Майтап, да мине време. Сега ти я подхвани отдолу, аз отгоре и я вдигаме.

— Добре че при падането не си е ударила главата в някоя касетка.

— Тогава ти щеше да готвиш довечера.

Със специфичната интонация на келнер, управителят обяви:

— Предлагаме равиоли в консерва със сос от ГМО и бял хляб в найлонова торбичка!

— На три я вдигаме — изкомандва Блейк.

Двамата я подхванаха и с усилие я понесоха към изхода.

— Поне има красиви крака — отбеляза Мание.

— Виждаш ли, не ти е безразлична.

— Млъкни и върви по-живо, наместо да дрънкаш глупости, боли ме гърбът.

— Представи си, че спасяваш принцеса — продължи Блейк.

— То пък едно спасяване — изпъшка Филип. — У нас, във Франция, когато се носи тежък товар, казват, че тежи като умряло магаре.

— Ха, това е забавно. А у нас, в Девън^[11], се казва, че тежи като бременна крава.

— Чувам ви и двамата — процеди Одил. — Ще ви стъжня живота…

Оставаше по-малко от час до пристигането на гостите. Манон бе прекарала деня в търкане и лъскане на салона от пода до тавана. Блейк й помогна да мине с прахосмукачката и да почисти полилея. Масата беше подготвена, без да се удължава допълнително, тъй като бе заредена само за трима: бяла покривка с преливаща цветна бродерия, изгладена на място, порцеланов сервиз, кристални чаши „Бакара“ ръчна изработка и сребърни прибори. Всичко беше подбрано според най-добрите френски аристократични традиции. Младата жена потупа за последно възглавничките на ъгловото канапе, докато Андрю проверяваше дали чашите са подравнени към облегалката на стола.

После погледна през прозореца, за да се увери, че Филип също изпълнява своя план без ни най-малко отклонение. Нощта вече бе настъпила. По молба на Госпожата икономът по изключение бе отворил главния портал. Освен това бе забучил факли покрай чакълестата алея и бе почистил падналите листа от площадката пред замъка. Мание сменяше една електрическа крушка под козирката, покачен на стълба.

— Оставям те да довършиш тук — обърна се Андрю към Манон, — а аз ще отида при Одил да видя какво става.

Вратата на кухнята беше затворена — нещо, което се случваше изключително рядко. Блейк почука и влезе. Готвачката транжираше телешко филе.

— Всичко наред ли е?

— Още ми е замаяна главата, но ще се оправя. Ще се заемете ли с прехвърлянето на виното в гарафите?

— Разбира се. След това ще отида да се преоблека.

— Какво ще облечете? — попита Одил, без да спира работата си.

— Бежова риза, кафяво сако и може би папийонка. Защо питате?

— Видях, че Филип е извадил факлите. Нали не ви е хрумнало да разиграете сценката с Иконома от пъкъла? И не слагайте папийонка.

— Но защо?

— Във Франция само гостите носят папийонки.

— Разбрано, значи ще бъда с вратовръзка. Какъв цвят? Имам една синя и една зелена.

— Имате и още една, красива, в бордо, много тъмна — тя ви отива повече.

Блейк отвори трите бутилки „Шато О-Брион“, за да остави виното да подиша, и бавно прехвърли първата в гарафа с широко дъно. Изведнъж забеляза, че противно на обичая си по време на готвене, този път Одил не бе сипала нищо в паничката на Мефистофел.

— Страхувате се, че няма да го хареса, така ли?

— Напротив, дори ще му се нахвърли, както в последно време прави с всичко, което готвя. Но го държа на диета. Само едно ви моля — не казвайте нито дума за това. Знам какво си мислите в момента.

— Расте му зимната козина, това си мисля…

— Мефистофел се е превърнал в шишко, такава е истината. Вчера го видях в зеленчуковата градина. Криеше се зад едно клонче и следеше птичките с лаком поглед. Изглеждаше, като че ли всеки момент ще скочи и ще ги сграбчи, докато си летят… Ала не знам на какво се надява, защото с тази ангорска козина е заприличал на възглавница. Ако продължава така, скоро ще заприлича на канапе…

— Не смея да си представя какво щеше да ме сполети, ако бях използвал за Мефистофел същите думи пред вас.

Одил включи аспиратора на по-висока степен и метна телешките резени върху грила.

— Вече ги запичате?

— Малка професионална тайна — обясни тя. — За да стои добре ястието в чинията, те трябва за няколко секунди да се пекнат. Е, месото леко изсъхва, но после, когато постепенно поеме гроздовия сок, възстановява крехкостта си. И при това с добавен аромат.

— Тук, във Франция, запичате месото за по-кратко време, отколкото в Англия. У вас то винаги е червено, е кръв отвътре.

— А у вас е като подметка. Не ние, а вие имате проблем с месото — прекалявате с печенето и го изгаряте. Това си е ваш исторически дефект. Вижте какво направихте с нашата Жана д’Арк.

58.

Въпреки че започна да вали, пламъците на факлите не гаснеха. В замъка всички бяха на бойна нога. С половинчасово закъснение, автомобилни фарове възвестиха пристигането на гостите.

— Манон, качи се при Госпожата да й съобщиш, че дойдоха. Кажи и на Одил.

Леката кола измина чакълестата алея на бавен ход, после елегантно заобиколи кестените и спря пред входа на замъка. Блейк чакаше на най-горното стъпало, с разтворен чадър в ръка. Спусна се да отвори вратата на автомобила откъм страната на пътника до шофьора, забелязвайки вътре очертанията на женска фигура. Искаше да я предпази от дъжда.

— Добър Вечер госпожо. Добре дошли в имението Бовилие — започна да изрежда той.

Но когато погледна жената в лицето, помисли, че халюцинира.

— Божичко, Мелиса…

— Здравей, Андрю. Съжалявам, че не мога да те разцелувам, но се предполага, че не се познаваме. Добре изглеждаш.

Блейк се олюля. Погледна към мястото на шофьора. Оттам вече излизаше Ричард Уорд.

— На мен не се ли полага чадър?

— Какво правиш тук?

— Придружавам съпругата си, която идва на гости на своята френска приятелка.

Той взе от задната седалка разкошен букет и побърза да се скрие под козирката на сухо.

— Изглеждаш чудесно, старче. Радвам се.

Блейк не можеше да се съвземе от изненадата.

— Ако някой ми беше казал, че ще ме обслужваш на вечеря, на която аз ще съм гост, нямаше да повярвам. Чудно нея е животът, а! — продължи да го поднася Ричард, предвкусвайки очертаващата се забавна вечер.

— Даваш ли си сметка за положението? — заеквайки прошепна Андрю.

— Напълно, и точно затова много се радвам, че съм тук. Защото в противен случай приятелката на жена ми, нали разбираш…

Ричард Уорд пое към входа.

— На това място, според етикета, трябва да ми отвориш вратата, да се изпънеш и да ме гледаш в очите.

— Ричард…

— „Господин Уорд“, ако обичаш. Понеже принадлежим към различни кръгове от обществото — обясни той, без да трепне пред изумения поглед на приятеля си, комуто никак не му беше до смях.

Бесен, Андрю затвори вратата. Когато всички влязоха вътре, Ричард свали палтото си и го подаде на иконома.

— Благодаря, драги, много сте любезен.

Блейк беше готов да го сграбчи за гушата, както онзи път, когато Уорд бе внушил на ректора на университета, че Андрю бил преспал с дъщеря му. Появата на госпожа Бовилие обаче пресече намерението му. Тя слизаше по стълбите с величието на кралица. Облечена във великолепна изумрудено зелена рокля, подчертана в талията, с прическа и грим, Госпожата беше изумителна.

— Натали, колко се радвам да те видя отново!

— Мелиса, толкова съм щастлива. Благодаря, че си направи труда да дойдеш чак дотук.

Двете жени сърдечно се прегърнаха.

— Вероятно не помниш Ричард, моя съпруг.

Уорд се поклони, за да й целуне ръка.

— За мен е удоволствие.

Той й поднесе букета.

— Великолепни са! — възкликна Натали. — Не трябваше. Господин Блейк, бихте ли ги сложили във ваза?

Щом се освободи от букета, Госпожата хвана Мелиса за ръка.

— Толкова се радвам да се срещнем отново! Приятелите вече не са чак толкова много. Но заповядайте, чувствайте се като у дома си…

* * *

Блейк влетя в кухнята побеснял. Виеше му се свят, всичко в него бушуваше. Беше си представял вечерта до най-малкия детайл, но изобщо не бе подготвен за онова, което в момента се налагаше да преживява. Като капак на всичко, не можеше да го сподели с никого. Той отвори един шкаф, дръпна машинално някаква ваза и я напълни с вода от мивката.

Одил се суетеше наоколо под пълна пара, но това не й попречи да забележи, че икономът не се намира в обичайното си състояние.

— Всичко наред ли е, Андрю?

— Ще сервирам аперитива. Госпожата наистина е изумително красива.

С известно съмнение в погледа си, готвачката го проследи как излиза с букета от стаята.

Аперитивът беше сервиран в малкия салон. На Мелиса и Натали не им бе нужно много време, за да се отпуснат и да потънат в спомени. Седнали една до друга на диванчето, те със смях си припомняха първата си среща, на която всяка говорела зле езика на другата. Госпожата изглеждаше истински щастлива.

Уорд се бе разположил в кресло и при всяка възможност намигаше на Блейк. Докато му сервираше питието, икономът му прошушна:

— Ако продължаваш така, жалък перверзник, ще подам жалба за сексуален тормоз.

Уорд искрено се забавляваше със своя приятел, притиснат да играе докрай ролята си. Протегна се да остави чашата си върху ниската масичка и му прошепна:

— Опитай просто да си представиш, че това е бал с маски, на който единственият маскиран си ти…

— Скъпо ще ми платиш.

— Някой ден — може би, но днес ще се възползвам максимално.

Двете приятелки бяха прекалено погълнати от собствените си емоции, за да забележат разменените реплики между мъжете. Уорд запита по-високо:

— Е, драги, ще ми донесете ли малко лед?

„Лед в мускатово вино, кръгъл идиот…“ — отвори уста да му каже Блейк, но се спря точно навреме.

— Веднага, господине…

На излизане, Андрю едва не се блъсна в крилото на вратата, а Уорд се отпусна с върховна наслада в креслото си и на лицето му разцъфтя усмивка на неописуемо доволство…

59.

Когато Блейк тържествено разтвори двукрилата врата, видът на големия салон за приеми произведе очаквания ефект.

— Посрещаш ни като кралски особи! — възкликна Мелиса.

— Като хора, които обичам… — усмихна се Натали. Икономът издърпа стола за Мелиса.

— Заповядайте, моля…

Госпожа Уорд отбягваше погледа на Андрю. Противно на съпруга си, тя не намираше за забавно видимото затруднение, в което се намираше той. След нея икономът настани господин Уорд. В момента, когато гостът седна, Андрю скришом го настъпи и му се усмихна. Гостът стисна зъби и учтиво благодари. После Блейк се погрижи за Госпожата, като не спираше да се любува на походката и жестовете й, възвърнали вроденото си изящество благодарение на радостта от щастливата среща. Андрю отбеляза, че тя не носеше никакво бижу, с изключение на брачната си халка, макар че една огърлица би изглеждала прекрасно върху деколтето й.

— Знам, че в Англия често се прилага обичаят прислугата да разгъва салфетката и да я поставя на коленете ви — започна госпожа Бовилие, — но във Франция този жест е крайно непривичен… Все пак, ако настоявате, господин Блейк би могъл да го направи…

Мелиса и Ричард побързаха сами да разгърнат салфетките върху коленете си, ала гостът не се сдържа да отбележи:

— Винаги съм се учудвал колко различни са обичаите в нашите страни, макар да са съседни.

Мелиса се разсмя:

— Помниш ли онази учителка, която ни накара да изучим думите, които всеки народ е взел от другия?

— Разбира се! — отвърна с усмивка Натали. — Госпожа Сарансон! Не беше съвсем с всичкия си и се обличаше като плашило.

— Тя казваше, че без англичаните французите нямало да имат думи за паркинг, за уикенд, за WC, за клубове и дори за сандвичи! Нито пък за докери или дезодоранти. И тогава the froggies^[12] нямало как да бъдат феърплей, да носят пуловери, да имат фризери, хитпаради и шейкове!

— Не зная дали дилърите и хотдозите ще ни липсват, но за джентълмените и секссимволите приносът ви е неоспорим.

— Тя дори ни задължи да научим наизуст един текст, който сама бе измислила, пълен с думи, които английският пък е заел от французите… — спомни си Мелиса.

— Бях забравила.

— „Фаталната жена, с изискан шик по последна мода, разглеждаше едно меню малко неглиже. Тя даде картбланш на своя кавалер, който я бе поканил на рандеву. Този галантен буржоа бе готов на всичко за своето протеже“… После се споменаваше форсмажор, бижу, бонтон и други подобни, но вече не ги помня.

— И „C’est la vie^[13]“! — допълни Натали.

— Много харесвам един цитат, приписван на Сюркуф^[14], вашия прочут корсар, макар че не ни представя откъм най-добрата ни страна — намеси се Уорд.

— Кой цитат?

— Когато влязъл в битка с нашия флот, един от нашите адмирали се опитал да го унизи, като му заявил: „Вие воювате за пари, ние — за чест!“. На което Сюркуф отвърнал: „Всеки воюва за онова, което няма“.

Блейк изчака смехът да затихне, за да съобщи:

— Като ордьовър, нашият кордон бльо ви предлага миди Сен-Жак с портокалов мус. Приятен апетит.

Вечерята вървеше идеално за всички, освен за Блейк. Той се възползваше от излизанията си до кухнята, за да изпуска напрежението. Също като давещ се корабокрушенец, на моменти успяваше да поеме въздух, преди водата отново да го залее. На два пъти изпита остра нужда да наплиска лицето си със студена вода. Тази вечер беше истинско изтезание. Присъствието на Ричард, с когото не можеше да разговаря, макар да беше на ръка разстояние, и хладината на Мелиса, обикновено много сърдечна, го накара да се запита къде всъщност е мястото му. Сияйното излъчване на госпожа Бовилие също предизвикваше въпроси.

Манон тъкмо бе отсервирала, когато той се приближи с перфектно сгъната пред левия лакът салфетка.

— Предлагаме ви да продължите с телешко в многолистно тесто с гъши черен дроб и гроздови зърна и панирани топки от фино картофено пюре с трюфели.

До края на вечерята всичко мина безупречно. Госпожата и нейните гости с лекота преминаваха от френски на английски — задаваха въпрос на единия език и отговаряха на другия. В кухнята Одил започваше да се успокоява. Салатата и платото със сирена бяха вече приготвени, а десертът не я притесняваше. Никога не се беше проваляла с крем брюле.

— Андрю, справяте ли се с напрежението?

— Е, тази вечер е наистина необичайна.

— Според вас харесаха ли им моите ястия?

— Чиниите им се връщат празни. Не знам за Франция, но в Англия това е сигурен знак. Гостите са изумени от таланта ви, но Госпожата, струва ми се, е дори още по-впечатлена от тях.

Успокоена, Одил бавно избърса ръцете си и си даде няколко минути почивка.

* * *

Когато Андрю се върна в големия салон, разговорът беше минал в друга фаза. Госпожата споделяше съкровени неща.

— Франсоа се нуждаеше от мен, за да бъда винаги до него. Затова не се поколебах да се откажа от кариерата си. И не съжалявам. От нито една професия нямаше да бъда толкова щастлива, колкото ме направи този мъж.

— Пътищата, чрез които намираме своето място в живота, винаги са удивителни — отбеляза Уорд.

Внезапно той се обърна към Блейк:

— Например Вие, господине, защо станахте иконом?

Андрю застина безмълвен.

— Не се стеснявайте, господин Блейк — насърчи го Госпожата.

Мислите му сякаш се разбягаха. Андрю изтръпна. Изправен пред сътрапезниците като пред съдебни заседатели, той се втренчи в най-добрия си приятел, когото уж не познаваше. Нямаше представа как да отговори на господарката, на която служеше, лъжейки я от месеци.

— Не зная… — заекна той. — Никога не съм си задавал този въпрос.

На френски ли отговори, или на английски? Изобщо не си даде сметка за това. Всички погледи бяха заковани в него. При цялото смущение, в съзнанието му се избистри един-единствен отговор:

— Практикувал съм много професии. От дистанцията на времето трябва да призная, че за мен всеки път работата се оказваше не толкова важна, колкото тези, с които трябваше да работя. Близостта, споделянето, взаимната помощ, стремежът към обща цел… Всичко онова, от което е изтъкан животът. Много скоро работата за мен придоби второстепенно значение и на първо място излязоха човешките взаимоотношения. Първо изживях това с баща ми, после с останалите, с които съм се срещал. Като цяло мисля, че ми харесва да се грижа за хората. Не зная дали това е работа, но точно на него ми се иска да посветя живота си.

Завърши думите си в пълна тишина. Натали, Мелиса и Ричард ги възприеха всеки по свой начин, но при всички случаи и тримата останаха замислени.

За да прикрие смущението си, Уорд изпи глътка вино. Всички очакваха Блейк да възвърне поведението си на вежлив иконом, а разговорът между сътрапезниците да си продължи както досега. Но противно на очакванията им, Андрю добави:

— Господинът е прав. Пътищата, чрез които намираме мястото си в живота, често са изненадващи. Спомням си за един стар приятел, който като дете живееше в едно английско село, до оживен път. Всяка сутрин откриваше мъртви таралежи, изхвърлени край шосето. Неведнъж съм го виждал да оплаква със сълзи малките създания, които погребваше в един ъгъл на градината на своите родители. Години по-късно стана млад инженер и никога не сподели тези спомени. Ала спечели конкурс, който постави началото на бляскавата му кариера, благодарение на изследването му за проектиране на специални траншеи и тунели, които да предпазват животните в селските райони. Въпросът е дали пътят, който извървяхме, ни прави такива, каквито сме, или сами избираме този път в зависимост от онова, което е докоснало сърцето ни?

60.

Беше късно през нощта, когато гостите решиха да си тръгнат. Борейки се с вятъра, Блейк съпроводи автомобила им до портала, за да го заключи след тях. Щом излязоха от границите на имението, Уорд спря колата и Мелиса веднага изскочи навън.

— Каква вечер! Беше толкова странно да те гледаме как вършиш всичко това — говореше тя, докато прегръщаше приятеля си. — Но тази роля ти прилича. В края на краищата, нали винаги си го правил за всеки един от нас.

Уорд също излезе от автомобила.

— Прибирай се в колата — обърна се той към жена си. — С тази рокля на топмодел ще вземеш да настинеш.

Мелиса прегърна още веднъж Блейк и се пъхна вътре на топло. Уорд сграбчи Блейк през раменете.

— Дълго ще помня това гостуване — усмихна се той и го притисна с все сила.

— А мен питаш ли ме! — отвърна Блейк. — През цялата вечер не спря да ме будалкаш. И престани да ме стискаш така, че ако някои ни види, познай какво ще си помисли…

— Ще кажа, че е любов от пръв поглед.

Уорд бързо възвърна сериозността си.

— Знаеш ли, Андрю, ако не те познавах, тази вечер щях да пожелая да стана твой приятел. Какъв късмет, че преди петдесет години пътищата ни се пресякоха.

— И всичко това, за да се озовем в подобно положение. Аз — дегизиран като иконом, а ти — скъп гост, който не спира да ми намига…

— Щастлив съм, че доживях да стана свидетел на това. За малко да ме разплачеш с историята за таралежите. Дори Мелиса не я беше чувала…

— Ще й признаеш ли, че говорех за теб?

— Тя го прочете в погледа ми. Мисля, че вече е наясно.

Уорд погледна над рамото на Блейк към замъка.

— Някой тича насам. Струва ми се, че е мъж.

Андрю се обърна.

— Това е Мание, управителят. Често ми напомня за теб.

— Бързо си ме заменил…

— Спокойно, ти си незаменим.

Филип дотича задъхан. Андрю се престори, че пожелава лек път на гостите.

— Шофирайте внимателно, господине.

— Още веднъж благодаря, драги! — подвикна Уорд и пъхна ръка в джоба си.

Блейк побледня, когато приятелят му извади една банкнота и я пъхна в ръката му.

— Дивак… — тихо изруга Андрю.

Уорд отговори на висок глас:

— Напротив, удоволствието е мое, вие бяхте великолепен.

Качи се в колата и потегли.

— Много приятни хора… — отбеляза Мание.

— Госпожата знае кого да кани.

— Ще ти помогна да затвориш.

На връщане двамата мъже угасиха всички факли.

— Знаеш ли, Филип — рече замислено Блейк, докато се прибираха. — Много се радвам, че си тук. Ти също си незаменим…

61.

Само за два часа носачите успяха да опаковат в тапицирани отвътре сандъци цялата библиотека и да я изнесат. Блейк стоеше неотлъчно до тях. Госпожата се бе затворила в стаята си, вероятно сломена от мъка. Дори очите на Одил бяха пълни със сълзи, когато дойде да предложи на хамалите нещо за пиене. Камионът потегли. В замъка отново се възцари тишина, а ведно с нея — и усещане за тежка загуба.

Блейк съзерцаваше опразнените рафтове, по които тук-таме самотно стърчаха декоративни предмети. От супермаркета бе закупил няколко чаршафа в ненатрапчив сиво-кафяв цвят, които разопакова един след друг

— Да ви помогна ли? — попита Манон, облегната на рамката на вратата.

— Няма да откажа. Като гледам колко е празно, дори не ми се започва.

— Това с чаршафите е много добра идея, така няма да изглежда толкова тъжно.

— Не искам Госпожата да види библиотеката в този вид. А и за мен ще е по-приятно.

— Толкова ли е зле с финансите?

— Госпожата търси изход…

— Миналата седмица ми плати в брой. Това се случва за пръв път…

Блейк не знаеше за това.

— Надявам се, че няма да й се наложи да уволнява — продължи Манон. — И за Одил, и за Филип това ще е равносилно на катастрофа. Но вие имате много качества и лесно ще си намерите работа в по-голямо имение от това.

— Ами ти, Манон? Къде ще отидеш?

— Жустен се връща от командировка след няколко дни. Всичко зависи от него. В най-лошия случай ще се върна при майка ми.

— Надявам се, че ако се прибереш при нея, няма да е по принуда.

— Тя ми изпрати есемес „Как си?“, който завършва с плачещо емотиконче. Да не би да се преумори от писане…

— Все пак е добро начало. Как успя да хванеш сигнал с мобилния?

— Изкачих се на хълма. Предприех същински поход. Интуицията ми подсказваше, че Жустен ми е изпратил съобщение.

— Интуицията ти е силна. Само дето е сгрешила подателя. И все пак новината е чудесна. А ученето?

— Напредвам.

— Коремчето ти се закръгля.

— Малкият все повече тежи.

— Говориш, сякаш е момче…

— Ами пак по интуиция го усещам. Ще видим дали е така.

Андрю й се усмихна. После, осенен внезапно от някаква мисъл, я попита:

— Да си остане между нас, но какво мислиш за Одил и Филип?

— Харесвам ги. Ама и двамата са едни характери… Радвам се, че все повече се разбират.

— Ти също ли си забелязала…

— В сравнение с времето, когато постъпих тук на работа, разликата е от земята до небето.

— Манон, ще ми помогнеш ли за едно нещо?

— За какво?

— Да им отворим очите.

62.

В същия този следобед, когато Андрю се качи да види госпожа Бовилие, тя го помоли нещо толкова неочаквано, че го смая.

— Знаете ли къде се намира гробището в парка?

Андрю я изгледа, чудейки се какво да отговори. Да каже, че знае, или да се престори, че няма представа…

— Господин Блейк?

— Ходил съм веднъж, с Филип.

— Ще ме придружите ли до там?

* * *

Листата на дърветата бяха окапали и небето се виждаше през клоните. Усещането за необятно пространство винаги вълнуваше Андрю по особен начин. Да се докосне до безкрайността, да съзре хоризонта и да усети в лицето си вятъра, идващ от далечни места — това го караше да настръхва. Когато беше малко момче, тичаше с протегнати към синевата ръце и крещеше. По-късно се научи да замира неподвижен, да се заслушва, да диша дълбоко, докато сърцето подскача лудо в гърдите му, а въображението му отлита надалече. С напредване на възрастта спря да вижда птичките, които чуруликаха в далечината, но емоцията му остана все така жива. Този следобед, в парка, вятърът го караше да се чувства прекрасно.

Блейк вървеше до госпожа Бовилие. Тя пристъпваше несигурно, загърната в палтото си така, че високата яка наполовина закриваше лицето й, а главата й беше увита с шал. За близо три месеца, откакто беше на служба тук, Блейк никога не я бе виждал да се разхожда вън от замъка. Трудно можеше да се отгатне защо бе решила да излезе точно сега и дали беше щастлива от това.

Когато хората вървят по двойки, правят го различно според възрастта. Андрю много често бе установявал това, съдейки както по спомените си, така и от наблюденията си в замъка. Например Янис имаше навика да тича пред него и да се обръща, за да го подканва да бърза. Филип се държеше като Хопа, отдалечаваше се, после се връщаше и постоянно нещо привличаше любопитството му. Манон вървеше ту отпред, ту отзад и заемаше мястото си до спътника само когато не беше обсебена от мислите си.

Госпожата и Блейк вървяха така, както го правят всички в улегнала възраст — крачеха в еднакъв ритъм. Може би животът ги бе научил колко безценно е хората да вървят в двойка и да се наслаждават на компанията си до най-малкия детайл — като звука от едновременните стъпки.

Блейк не се поколеба по коя пътека да поемат. И все пак, когато съзря огромния дъб, под чиито клони лежеше гробището, почувства облекчение. Щом видя решетъчната ограда, Госпожата спря. Без да каже дума, тя се обърна и огледа пътя, по който бяха дошли. Блейк си помисли, че навярно търси с очи замъка, но той бе останал твърде далече назад.

А може би, след като се бе отдалечила толкова от него, искаше да се поуспокои?

— Ходенето май ви се отразява добре — отбеляза Андрю.

— Ще ми се да бях убедена в това.

Блейк посочи дъба:

— Изглежда величествено!

— Така е. Франсоа казваше, че това е най-красивото дърво в имението.

— Направил е добър избор — да разположи мястото за вечен покой под сянката му.

— Красотата на дъба не беше единствената причина. Когато с Франсоа купихме имението, преданието за това дърво беше първото нещо, което ни разказа бившият собственик. Според легендата, преди повече от два века под клоните му се срещали двама влюбени. Момчето било син на един от най-имотните жители в областта, а момичето било от скромно семейство на изполичари. Историята разказва, че те се обичали, но богатата фамилия яростно се противопоставила на тяхната любов. Мъж, който работел при бащата на младежа, разкрил, че двете гълъбчета продължават да се срещат, въпреки забраната. И решил да се скрие в гората с пушка. Искал да уплаши девойката, като леко я рани, за да се откаже тя от тази връзка…

Госпожата и Блейк се бяха приближили до огромния ствол. Тя погали кората му и продължи:

— Но се прицелил лошо и вместо да рани момичето, убил момчето. Оттогава тази трагична легенда се предава от уста на уста. И досега никой дървар не се осмелява да повали този дъб, макар другите дървета наоколо отдавна са се превърнали в дъски и мебели.

— Вярвате ли, че това е било истина?

— Красива е, нещо като историята на Ромео и Жулиета. А действително ли е станало така или не, не зная. Любовта често търпи поражение, а дървото все още е тук.

— Съпругът ви вярваше ли в нея?

Франсоа харесваше преданията и легендите. Отражение на вкуса му е библиотеката. Или по-скоро беше… Казваше, че те са най-добрият начин животът да се извиси над сивото ежедневие.

Госпожа Бовилие влезе в ограждението с гробовете. Отправи се първо към паметника на родителите си и остана дълго пред него. Вятърът поклащаше кичурите й, измъкнали се изпод шала. Стиснала устни, тя гледаше с широко отворени очи надписите с имената им. Блейк стоеше на няколко метри от нея, макар и извън оградката.

После тя застана при гроба на мъжа си, но поведението й се промени. Погледът й често се отклоняваше от гранитния блок и се зарейваше в околния пейзаж. Устните й не бяха така болезнено стиснати. За какво мислеше? Госпожата погледна бегло към Блейк. Той разбра, че тя продължава да стои само защото знаеше, че я наблюдава. Ако беше дошла сама, нямаше да се забави толкова пред гранитния блок…

Най-сетне се взря и в безименния гроб, пристъпи към него, поколеба се, но накрая му посвети минутка мълчание. Не поглеждаше камъка. Отбягваше го. Лицето й беше сведено. Пред този гроб изглеждаше някак мъничка, крехка и нещастна.

Преди да излезе, отново потърси с очи Блейк през решетката. Заговори го с обичайния си глас, който нямаше нищо общо с плътната тишина на това място.

— Боите ли се от смъртта, господин Блейк?

— Не мисля. Но ненавиждам въздействието, което тя има върху живота.

Госпожа Бовилие се усмихна едва-едва.

— Смъртта отнела ли ви е близки хора? — попита тя.

— Раздели ме с тях.

Бовилие затвори металната вратичка след себе си и се обърна с лице към надгробните паметници. Вкопчи ръце в решетката.

— А пък аз ненавиждам живота — въздъхна тя. — Той ме раздели от моите близки. Накрая само смъртта ще ми донесе покой. Липсва ли ви жена ви, господин Блейк?

— Безумно.

— И на мен ми липсва Франсоа. Обичахте ли я, господин Блейк?

— Не зная. Често съм се питал какво означава да обичаш. Знам само, че животът ми беше по-красив, когато тя беше при мен. С нея ми беше хубаво. Харесваше ми такава, каквато беше, харесваше ми всичко, което правеше. Вълнуваше ме. Тя беше порядъчна и дълбоко чувствителна. И всеки мъж щеше да е щастлив да прекара живота си с тази жена. С нея никога не беше скучно. Когато бях силен, движеше ме желанието да направя всичко за нея. Когато бях слаб, успявах да продължа напред само благодарение на нея.

— Изневерявал ли сте й?

— Нито веднъж.

— Изглежда, притежавате необикновена морална сила.

— Не се заблуждавайте. Аз съм мъж като всеки друг. От изневярата ме предпазваше не умението ми да се владея, а страхът да не я нараня. За мен понятието „грешка“ е абсолютно субективно. Имат значение единствено причините, поради които тя е допусната. Доброто и злото са понятия без съдържание. Въпросите „за кого“ и „срещу кого“ разкриват много повече за нас.

— Но все пак човек трябва и да умее да избира… Вие сте наблюдателен и навярно се питате защо единият от гробовете е безименен.

— Може би има сериозно основание…

— Този гроб е един компромис, господин Блейк. Вие сте бил мъж само на една жена, ала същото не може да се каже и зя Франсоа. В продължение на повече от двайсет години той е имал тайна любовна история. Открих го случайно, благодарение на едно дете. Франсоа беше всичко за мен, но аз за него бях само частица. Когато той пожела да събере цялата фамилия под това дърво, тя току-що бе починала. Дори подозирам, че бе решил да съгради това гробище само за да я доближи до себе си. Съгласих се, господин Блейк. Приех това унижение, но при условие името й да не бъде изписано.

— Нима мислите, че не ви е обичал?

— А вие бихте ли се съгласили да сте подгласник в живота на любимата жена? Бихте ли понесли мисълта, че е готова да рискува всичко заради друг мъж? Моята най-голяма драма не е неговата изневяра. Онова, което ме съсипа, бе откритието, че той не ме обича толкова, колкото аз него. Щях да преживея мимолетно увлечение, но не можах да излекувам раните си от тяхната любов. Оттогава имах чувството — макар той винаги да го е отричал, — че се е оженил за мен с разума си, а нея е обичал със сърцето си.

— Още ли му се сърдите?

— За прошка е нужно или много време, или голяма сила. Вече нямам нито едното, нито другото.

Госпожа Бовилие трепереше.

— Елате, трябва да се връщаме.

— Още малко, моля ви. Това несъмнено е последният път, когато идвам тук.

Тя се вкопчи в оградата така, както затворник в решетката си.

— На Франсоа дължа и щастието, и нещастието си. Завиждам ви за вашата история с жена ви. Завиждам толкова силно, че започвам да изпитвам ревност, което ме кара да мисля, че преживяното от вас е само една илюзия. И все пак Франсоа ми липсва. Иска ми се да е до мен. С него не изпитвах страх.

— От думите ви не личи, че още му се сърдите.

— Само да знаехте какво съм правила, за да не го загубя… Ала сега си мисля, че винаги съм била сама.

Блейк прегърна Госпожата през раменете. Тя не се възпротиви. По обратния път той не се осмели да заговори за сина й. И ако на отиване един иконом съпровождаше своята господарка, то на връщане един мъж подкрепяше една жена, и двамата сломени от тежестта на загубата и съжалението…

63.

— Хедър, получих съобщението ви. Извинявайте, че не можах да ви се обадя по-рано. Как сте?

— Всичко върви добре. Но ако имате малко време, трябва да поговорим за фабриката.

— Неприятности ли?

— Не, производството е наред. Само че Адинсън мина всякакви граници. Той се оказа истински мерзавец, толкова яростно се стреми към власт, че излага всички ни на риск. Ако можех, щях да го уволня незабавно…

И какво ви притеснява? Вие сте директорката. Но внимавайте, той е подмолен тип. Нужен ви е необорим мотив. И не разкривайте намеренията си, без да сте се подсигурили със сериозна документация. Когато решите да го атакувате, не се задоволявайте само да го раните. Убийте го с първия удар, иначе ще стане опасен.

— Точно това възнамерявах да направя. Значи имам вашето принципно съгласие?

— Имате дори моето насърчение. Ако е необходимо — и моята подкрепа. А и моите поздравления, когато приключите с него!

— Благодаря, господине. По другия въпрос, най-после получих сведения за „Вандермел Имоти“.

— И какво узнахте?

— Разработили са няколко проекта за извънградски зони с луксозни жилища из цялата територия на страната. Не може да се твърди, че имат лоша репутация. Къщите, които строят, показват някои дефекти, но както ми обясниха, това не било нещо необичайно за съвременното строителство. Единственият неприятен момент е начинът, по който купуват терени за застрояване. Няколко собственици са се оплакали от натиск и от сделки, сключени на ръба на закона. С тях ли си имате работа?

— Косвено, проявяват апетит към един парцел, на който държа.

— Тогава не ги изпускайте от очи. Трябва да сте много бдителен. Ще ви изпратя по електронната поща всички данни, които съм събрала за тях.

— Благодаря, Хедър. Много благодаря. Последния път, когато се чухме, казахте, че гласът ми се е променил, но сега и вашият е различен. Ставате все по-уверена в себе си. Това ме радва. Тази длъжност е само за вас.

— Все още ме е страх да не извърша някоя глупост, но се уча да не го показвам.

— Скъпа Хедър, ще ви кажа една добра и една лоша новина. Лошата е, че този страх няма да ви напусне никога.

— А добрата?

— Без него човек не се развива. Погледнете този кретен Адинсън, той няма страх от нищо. Прегръщам ви.

64.

— Честна дума, Андрю, не съм сигурен, че идеята е добра… — Управителят нервно крачеше из собствената си кухня в очакване Блейк да излезе от спалнята му. — Знам, че го правиш от добри чувства — добави той, — и съм ти много признателен, но наистина все пак…

— И това го казва човекът, който яхна велосипед и се размята като призрак пред децата — отговори Андрю иззад вратата. — Остави на мен да намеря благовиден предлог… Е, почти приключих. Сложи ли масата? — Мърморейки си под носа, Мание подреди приборите.

— Като стана дума за Одил, от няколко дни сънувам странен сън — подхвана той по-високо.

— Разказвай…

— Все един и същи, при това кристално ясен. Съвсем като наяве. Аз летя в облаците, около мен всичко е бяло. Внезапно тя изниква пред мен, гледа ме като обезумяла и изведнъж ми нанася адски удар по главата. И тук изведнъж сънят спира. Сигурно е последствие от инцидента.

— Вероятно. Е, готов ли си?

Мание застана пред вратата на спалнята си и Блейк отвори. При вида му Филип отскочи назад с вик.

— По дяволите! И си въобразяваш, че приличаш на Одил? Изглеждаш като травестит, през който е минал бързия влак! Дори Хопа прилича повече на нея!

Блейк си бе сложил перука и червило. Резултатът бе зашеметяващ, но не и по отношение на приликата.

— Виж, Филип, не сме на конкурс за двойници. Правя го, за да ти помогна. Имаме само четвърт час до втора фаза на операцията.

Мание не можеше да откъсне поглед от лицето на другаря си, гримирано по най-безумен начин. Беше толкова сащисан, че несъзнателно заотстъпва.

— Няма да се получи — тръсна глава той. — Като те гледам, ме хваща шубе. Предпочитам да вечерям с Иконома на пъкъла.

— Седни!

При други обстоятелства Филип щеше да се пръсне от смях, но в случая просто не знаеше какво да каже. Този мъж винаги безупречно спретнат, сега беше нацапотен като краден автомобил и с коса на расти, щръкнали във всички посоки…

— Мама казваше, че всеки човек си има сенчеста страна, но ти биеш всички рекорди. Ако застанат до теб, даже вашите рок звезди ще изглеждат като монаси…

— Сядай на масата. Започваме със салфетката.

Филип я разгъна и изпъна шия, за да я напъха в яката.

— Не така. Хващаш я за единия ъгъл, вдигаш я във въздуха и я оставяш да се разгърне сама от силата на собствената й тежест. Или на земното притегляне, все едно!

— Значи земното притегляне ще ми сложи салфетката?

— После я разполагаш върху бедрата си.

— Но те не са мястото, където най-много се накапвам.

Мание беше изпаднал в непреодолима паника.

— Дишай спокойно, човече! — изправи се пред него Блейк.

— Да беше ти на моето място! Погледна ли се в огледалото? Не ми се вярва! Като ти гледам физиономията, сто на сто си се гримирал на тъмно и не с ръцете, а с краката. А гласът ти…

— Какво му има на гласа ми?

— Добре де, той си е същият, но не и главата. Комбинацията от двете ме побърква…

— Мислех, че така ще ти помогна.

— Надявам се, че не си запланувал тази вечер да ме учиш и да танцувам. Защото а̀ си ме докоснал, а̀ съм се издрайфал върху теб.

— Не се отвличай, моля те. Манон скоро ще пристигне и дотогава трябва да сме упражнили поне едно нещо — какво се прави, преди да започнеш да се храниш.

— И тя ще те завари в този вид?

— Защо, какъв е проблемът?

— Мили боже, горкото дете! Ще пометне от страх още на прага…

— Предупредих я, че ще съм дегизиран, и за разлика от теб, тя не го превърна в драма. Сгъни салфетката и почвай отначало.

Постепенно Мание посвикна с вида на своя ментор и страхът, който той му вдъхваше отначало, започна да се стапя. Дори взе открито да се смее.

— Филип, дръж се сериозно.

— Да бе, но само като ти погледна физиономията…

— Съсредоточи се върху салфетката.

— Ъгълчето, земното притегляне и хоп — върху коленете.

— Вече е по-добре, но гледай да не си протягаш така шията, защото приличаш на дърт петел психопат.

— Ти себе си виж…

— Сега да обсъдим как държиш приборите.

— Че как ги държа?

— Първо, обърни внимание кога посягаш към тях. Това не е състезание. Трябва да изчакаш да те обслужат и всички да са готови да започнат да се хранят.

— Ясно. Вече ще чакам.

— Вземи ги сега.

Филип сграбчи вилицата и ножа.

— Все едно си тръгнал да колиш някого…

— А не е ли така? Ще коля пържолата.

— Ами граховите зърна?

— И тях ще коля. Едно по едно. Нещо като масово клане. Ако се правиш на откачен, няма да постигнем никакъв напредък.

— От десет години се храня сам. А ти искаш изведнъж да вляза в австрийския кралски двор и да се държа като барон Помпон? Аз съм безнадежден случай.

— Не ми се вярва.

Блейк сам пъхна приборите в ръцете на приятеля си.

— Ето. Сега е по-добре.

— Отблизо изглеждаш още по-ужасно, Франкенщайн ряпа да яде!

На вратата се почука.

— Добре е аз да отворя, да не стреснеш малката…

— Седи си на мястото.

65.

Манон наистина леко изписка.

— Пак добре, че я беше предупредил! — отбеляза Мание подигравателно.

Младата жена влезе, без да сваля очи от Блейк. Но за всеки случай го заобиколи отдалече.

— Значи така смятате да обучите Филип как да се държи пред дами?

Мание стана и я разцелува по бузите.

— Добър вечер, Манон. Вие му го кажете. Вас може и да ви чуе. Представете си, че сте командос на тренировъчен лагер, трябва да стреляте по мишени, да убивате терористи и да спасявате жени и деца… И изведнъж се появява той…

— Ще бъде застрелян на място.

— Благодаря и на двама ви за подкрепата… — заяви Андрю. — Манон, седнете, ако обичате. Малко ще променим правилата.

Блейк смъкна перуката и изми надве-натри грима от лицето си.

— За да ви оставя възможно най-голяма свобода, ще седна отстрани. Забравете, че съм тук.

— Лесно е да се каже, тази твоя неземна красота забравя ли се…

— Ще се намеся само ако Филип направи грешка.

Блейк се отправи към шкафа за метли, извади една и насочи дръжката към Мание.

— При отклонение от правилното поведение, ще те сръчкам в ребрата, а после ще видим какво е нужно да се коригира.

Манон искрено се забавляваше. С Филип седнаха един срещу друг. Андрю запали свещ по средата на масата.

— Колко е романтично! — пошегува се приятелски младата жена.

— Трябва да ми кажете точно в кой момент да побутна месото към нея с муцуна — добави Мание.

— Готови ли сте?

Управителят се наведе към камериерката:

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте. Естествено, че е много по-добре да тренирам с истинска жена, но се чувствам като кръгъл идиот. Представете си само — да се уча как да се храня, на моята възраст…

— Спокойно, Филип. Всички понякога имаме нужда от помощ и възрастта няма нищо общо. Андрю помогна и на мен. Методът му беше ефикасен и не чак толкова странен…

— Можем ли да започваме?

Ъгълчето на салфетката, земното притегляне, хващането на приборите: още в началото Филип направи безгрешен опит. С Манон започнаха да упражняват светски разговор. Всъщност играеха на играта „не отговаряй с да и не“.

— Обичате ли цветята?

— Много.

— Да не би да сте алергичен към миди и морски дарове?

— Нямам представа…

В търсене на тема за разговор, Манон спомена за мечтата си да пътува до края на света.

— А вие, Филип, коя страна желаете да посетите? — поппита тя.

— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че се боя да летя със самолет и страдам от морска болест. Трябва ми държава, до която да мога да стигна с влак.

Филип се обърна към Блейк:

— До Бахамите може ли да се стигне с влак?

Андрю вдигна безпомощно очи към тавана и го ръгна в хълбока с дръжката от метла.

Постепенно тримата се сработиха перфектно, макар на пръв поглед съчетанието помежду им да не предполагаше, че това е възможно.

Филип сервира питие на Манон в стил „мексикански барман“, постепенно издигайки бутилката, докато налива. Блейк му припомни правилния начин с леко сръчкване. Когато управителят изсипа в чинията на партньорката си половината солница, Андрю едва не го промуши в ребрата. Мание почти никога не бе имал възможността да беседва с жена. Разговорът на четири очи също представляваше проблем. Филип ту правеше съвършено неуместни коментари, ту ставаше прекалено срамежлив. Едва се осмели да погледне младата жена в очите, когато я попита:

— Имали ли сте вече първа среща? Сигурно, каквато сте красива…

Манон поруменя.

— Моята първа среща ми остави много лош спомен. Беше с едно момче, което познавах от гимназията. Той всячески се опитваше да ме съблазни, но всъщност искаше само едно… Беше красавец, имаше добри обноски, ала това беше само външната страна. Поне ме научи да не се предоверявам на опаковката.

— Горкото дете — тъжно отрони Филип. — И аз съм имал първа среща. Тя се казваше Емили. Още си спомням красивите й зелени очи. Всеки път, когато погледът й спираше върху мен, се чувствах като див заек, заслепен от автомобилни фарове. Каних я десетки пъти на среща и най-сетне, един ден тя ми каза „да“. Избрах най-хубавия ресторант, който можех да си позволя. Купих и цветя, бели рози. Отидох в заведението, чаках я, но тя не дойде. Побърках се от тревога… Още помня съжалението в погледите на сервитьорите, когато си тръгнах с цветята. Не посмях да й позвъня. Три дни по-късно срещнах Емили в прегръдките на един съученик. Когато я попитах защо не дойде, тя ми се изсмя. Беше забравила. Тогава проумях, че това въобще не бе имало никакво значение за нея. Повече никога не съм излизал на среща.

Макар че докато разказваше, Мание се бе облегнал на лактите си, противно на всякакъв етикет, Блейк го остави да говори на спокойствие.

— Манон — продължи Мание, — вие с Андрю дойдохте тук, за да ми помогнете, и не можете да си представите каква чест е това за мен. Но мисля, че е твърде късно. Не губете времето си за един стар мърморко. Имате да учите за изпит. След няколко месеца ще станете майка. Андрю ми каза, че очаквате един младеж, който е в чужбина. Кога трябва да си дойде?

66.

— Според вас нормално ли е досега да не е дал ни най-малък знак?

— Отпусни се, Манон. Часът е едва осем сутринта.

Седнала зад бюрото в библиотеката, младата жена се бе вторачила в електронната си пощенска кутия така както подводничар следи екрана на сонара. Андрю я бе заварил тук още преди зазоряване, когато бе тръгнал да глади сутрешния вестник. Оттогава тя не бе помръднала от мястото си. Само два пъти отиде до тоалетната, но след като го помоли да поеме наблюдението, в случай че изненадващо са появи торпедо.

— Ще си повредиш очите, както си се втренчила в този екран.

— Трябва вече да се е прибрал. Какво прави? Може би не е получил писмото ми…

— И защо да не го е получил?

— А ако е катастрофирал по пътя на връщане? Представяте ли си каква трагедия? Загинал в разцвета на младостта си малко преди да се прибере при жената на живота си, която носи неговото дете… Така де… Ами ако не съм жената на живота му?

— Наистина трябва да се успокоиш. Няма да издържиш целия ден в това напрежение. Нито пък аз, впрочем…

— Не знам какво ми става. Чувствам се като увиснала над пропаст, цялата треперя… Сякаш всеки момент ще се изпусна и ще полетя надолу. Давам си сметка, че бърборя глупости, но ако не ги изговоря, те засядат в главата ми като цъкаща бомба. И могат да ми пръснат черепа!

— Хич не е лесно да си млада жена…

— Той ужасно ми липсва. През цялото време мисля за него. И знаете ли какво най-много ми липсва? Ще ме сметнете за откачена, но обожавам да го слушам как диша, докато спи. Понякога хърка, но най-често диша бавно, дълбоко. Със собствен ритъм, като музика. В тези мигове не се уморявам да си повтарям, че е тук, до мен. После слагам глава върху рамото му. А той дори не се събужда! Под бузата си усещам топлината на кожата му, мириса й. Слушам биенето на сърцето му, влизам в неговия ритъм и се чувствам на сигурно място. Само като си помисля, че може никога вече да не изпитам всичко това…

— Не започвай пак.

— Ами вие, какво най-много ви липсва от вашата жена?

Манон веднага осъзна колко нетактичен е въпросът й. Жустен все пак можеше да си дойде. Ала не и Диан.

— Извинете ме — смути се тя. — Наистина плещя глупости. Не исках да ви натъжавам…

— Всичко е наред. Говори си, ако това може да попречи мозъкът ти да се пръсне от мисли…

Андрю се върна към спомена за Диан. В него нямаше нито тъга, нито болка. Той често мислеше за нея естествено, сякаш се бяха разделили предния ден.

— Обичах много неща у нея и всички ми липсват. Обожавах например, когато ме оставяше да гледам дълбоко в очите й. Често казват, че очите са прозорец към душата. Хората се милват, докосват се, но е необходимо някой да има огромно доверие в теб, за да ти позволи да го гледаш право в очите толкова дълго, колкото ти се иска. В такъв момент не само чуваш какво ти казва, а и виждаш истинската му същност С Диан това можеше да ми случи навсякъде — докато обядвахме, на улицата или пък вечер, когато бяхме сами. Тогава времето спираше и особено силно чувствахме онази невидима нишка, която ни свързваше. Никога не съм изпитвал толкова силна емоция. И най-лекото потрепване на зениците й ми разкриваше душата й повече от всякакви думи. Дори и без физически контакт, усещането беше много чувствено. Всеки от двамата улавяше и най-лекия нюанс от вълненията на другия. Тя го знаеше. Приемаше го. Това, че имах нейното доверие, беше също толкова красиво, колкото онова, което четях у нея. Улавях дълбоката й енергия, същността й.

— Навярно много сте я обичали. Мен никой никога не ме е гледал по този начин. Понякога усещам как Жустен ме разкъсва с поглед, но не е същото. Според вас той по мейла ли ще се обади, или по телефона?

— Нямам представа.

— На Госпожата не й ли е неприятно, че сме му дали телефонния номер на имението?

— Тя се надява колкото теб, че той ще се обади всеки момент.

Одил се подаде през пролуката на вратата.

— Все още нищо ли няма?

Блейк вдигна безпомощно рамене.

— Ето че станахте три дами, очакващи принца на бял кон! Предавам се.

Готвачката опита да се усмихне, но усмивката й се помрачи от тревога:

— Случайно да сте виждали Мефистофел? Търся го от вчера. Не е докоснал храната си и тази сутрин не дойде да си изпие млякото…

Манон и Блейк поклатиха глава. Андрю се опита да я успокои:

— Ще видите, че скоро ще се прибере. Докога ще издържа при това лошо време…

Манон въздъхна:

— Ех, тези мъже, които се прибират, когато им скимне. Само да знаеха какви грижи ни създават.

Блейк понечи да възрази, когато камбанката на Госпожата отекна с все сила откъм първия етаж.

— Какво ли иска? — зачуди се той.

— Телефонът! — извикаха едновременно двете жени и се втурнаха по коридора.

67.

Едва ли Блейк щеше скоро да забрави как Манон и Одил изкачваха стълбите като пощръклели тийнейджърки и с мъка вземаха завоите, придържайки се за скърцащия парапет, овехтял от годините. Госпожата също не беше в обичайното си състояние. Наистина, на телефона беше Жустен.

Когато с по-спокойна стъпка Андрю стигна до вестибюла на господарката, завари Манон вкопчена в телефонната слушалка. Полагаше неистови усилия да не издаде с гласа си безумните гримаси, които се сменяха върху лицето й, въпреки усилията й да се овладее. Младата жена отговаряше кротко, но тялото й изобщо не кротуваше. От двете й страни Госпожата и Одил пристъпваха нервно, преживявайки с нея всеки главозамайващ връх и всяка бездънна пропаст, през които тя преминаваше на всеки шест секунди. Когато Манон затвори телефона, и трите бяха омаломощени. Разговорът бе траял по-малко от две минути и Блейк се запита защо всички жени по света изпадат в такова състояние заради мъжете.

Жустен бе обещал да мине да се види с Манон в седем вечерта. Воден несъмнено от най-добри намерения, младежът беше завършил разговора с „обичам те“, което не само не я успокои, а още повече я ошемети. За Манон и двете съпреживяващи вълненията й жени това обяснение в любов се оказа фактор, който дори утежняваше ситуацията. Манон възвърна жизнеността си с плашещ изблик на енергия. Напрежението и съмненията от последните седмици бяха отнесени като от вихрушка, която помиташе всичко по пътя си. Господарката и готвачката не падаха по-долу. След един час, когато те три пъти бяха разиграли целия разговор и го бяха разтълкували много по-проникновено, отколкото ако беше откъс от произведение от литературната класика, Блейк реши, че за душевното му здраве най-полезно ще е да потърси мъжка компания. И отиде у Филип, където бяха Хопа и Янис. Хрумна му също да изведе и Мефисто, за да го спаси от този дом, ала така и не успя да го намери…

* * *

Когато в късния следобед Блейк се върна в замъка, придружен от Филип, който не искаше да изпусне завръщането на блудния син, завари трите жени около кухненската маса, на чаша чай. Манон току избухваше в смях, последвана от Одил и Госпожата. Андрю бе изумен от сияйното излъчване на трите дами. Три поколения, обединени около най-младата, чието щастие ги озаряваше. Госпожа Бовилие, с блеснал поглед и чаровна трапчинка, се усмихваше така, както никога не го бе правила. Филип гледаше Одил като омагьосан: тази вече тя бе изоставила обичайната си сдържаност и се бе отдала на разточителна словоохотливост.

Блейк си пожела Жустен да дойде навреме, защото се боеше, че една секунда след седем вечерта трите жени ще станат съвършено неуправляеми. При най-малкото закъснение Манон щеше да си въобрази, че „нейният“ Жустен е бил отвлечен от безмилостни похитители, Госпожата щеше да изпадне в отчаяние, защото нямаше да има с какво да плати откупа, а Одил вече щеше да се е въоръжила с тиган за спасяването на красивия младеж.

В шест и половина Манон започна да обикаля в кръг из кухнята. Вземаше случаен предмет, гледаше го, без да го вижда, после го оставяше и минаваше на следващия. За осем минути бе направила две обиколки на помещението и през ръцете й мина всичко, до което можа да се добере. В седем без петнайсет изведнъж реши да се преоблече с помощта на Одил, защото роклята, която бе избирала с часове, вече изобщо не беше подходяща за този исторически момент. В седем без десет седеше на диванчето до входната врата, вече с яке, и се взираше в екрана на видеофона така, както куче гледа парче месо през витрината на месарски магазин. Госпожата я утешаваше, като й държеше ръцете.

Филип и Андрю наблюдаваха случващото се, като се стараеха да стоят на дистанция. Мание се опита да пусне някаква шега, но Блейк го убеди да замълчи. Урок номер едно: никога не се намесвай и не се опитвай да вразумяваш влюбена жена. Урок номер две: наслаждавай се на спектакъла и се моли един ден някоя да прави това и заради теб.

В седем без една минута Манон вече стоеше пред видеофона като каубой, готова да вдигне слушалката по-бързо от пистолет по време на дуел на площад в Тексас Сити. Госпожата и Одил бяха заели места пред стълбището, а готвачката наблюдаваше главния портал с бинокъла на Блейк. Дори не бе поискала разрешение да го вземе.

— Ако вдигнеш ти, когато звънне, той ще разбере, че през цялото време правиш само едно — чакаш го трепетно — вметна Андрю. — Разполагаш с иконом, възползвай се. Направи така, че ти да си обектът на желание.

— Прав сте. Отговорете вие. Много е просто, само натиснете тук…

Блейк изгледа развеселен младата жена.

— Много съжалявам — смути се тя, — но вече не знам какво приказвам.

Одил извика с неистово писклив глас:

— Една кола спира!

Каква марка е?

— Много е тъмно и не мога да видя, но май е оранжева…

— Пепеляшке, твоята тиквена каляска е тук — обяви Блейк. — А сега дишай дълбоко. Точно в този момент не трябва да ти прилошава.

Манон се държеше за корема, все така трепереща, и не знаеше да се смее или да плаче. Блейк я хвана за брадичката и я накара да го погледне в очите.

— Манон, в деня, когато твоят мъж направи нещо не както трябва, в деня, когато изглежда толкова глупав, колкото само ние, мъжете, можем да бъдем, припомни си точно този миг и му прости.

Младата жена го целуна по бузата. Домофонът иззвъня и трите жени подскочиха.

— Имение Бовилие, добър вечер — каза Андрю с най-обичайния си тон.

— Казвам се Жустен Барие. Имам среща с Манон.

— Отварям ви.

Блейк включи осветлението на двора и на паркинга пред външните стълби. Одил, заела позиция горе на площадката, заповтаря:

— Среща! Каза, че има среща! Колко романтично!

Блейк и Мание се спогледаха озадачено. Манон приглади роклята си за последен път и огледа корема си.

— Ще му се сторя огромна.

— Прекрасна си. Не се тревожи. И, за бога, остави го да говори.

— Имате право. Слагам си катинар на устата.

— Влезе, върви по алеята! — доложи Одил като в директно включване по телевизията.

— Предупредете ни, когато подмине кестените — помоли Блейк.

— Върви с решителна стъпка. Манон, ама той наистина е много сладък…

Филип се ококори. Блейк погледна към Одил и видя как Госпожата тъкмо вземаше бинокъла от нея, за да се увери лично. Той въздъхна.

— Подмина кестените — обяви господарката на имението.

Андрю сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Манон, време е да излезеш на сцената.

Младата жена изглеждаше крехка и беззащитна, но от нея се излъчваше благородството и чистотата на кралица. Защо жените имат такова въздействие върху всички мъже на света? Манон си пое дъх и прекрачи прага така, сякаш от висока скала се хвърляше в дълбоките води на океана. Блейк затвори след нея.

Филип и Андрю застанаха дискретно край единия от прозорците на големия салон, докато Госпожата и Одил наблюдаваха първата среща от височината на площадката.

Манон слезе по стълбите и се озова пред Жустен. Младежът я прегърна и силно я притисна, без да съобрази за бебето. После я погледна в лицето, погали един кичур и й прошепна няколко думи, които я разсмяха. Така прегърнати, те поеха по алеята. Студът нямаше власт над тях, те се бяха пренесли в страната на вечното лято. Той пак я притисна в прегръдките си. На Блейк му се стори, че само Жустен говори. Двамата изглеждаха толкова щастливи, че красотата им озаряваше всичко наоколо. Отдалече си личеше, че усещаха в себе си енергията, за която всеки човек мечтае. Онази мощ, която те прави непобедим, премахва границите на времето, въздига и те кара да забравиш самотата си…

— По дяволите, Филип, ти плачеш…

— Глупости. Нещо ми влезе в окото.

— А, така ли. Толкова по-зле. Как можеш да останеш равнодушен? На мен очите ми са пълни със сълзи.

— Шегуваш ли се?

Манон и Жустен продължиха да разговарят и да се смеят, после тръгнаха обратно към замъка, като тя го водеше за ръка. Блейк ги посрещна на външните стълби.

— Жустен ме кани на вечеря — съобщи Манон, а очите й искряха щастливо.

— Добре, госпожице.

— Но утре съм си на работа, може би малко ще закъснея…

— Разполагайте с времето си — намеси се Госпожата, която също излезе заедно с Одил и Филип.

Жустен изкачи няколкото стъпала и се ръкува с всеки. Започна с дамите, на които благодари, че са се грижили за Манон, после застана и пред Андрю.

— Благодаря, господин Блейк.

— Прекарайте една чудесна вечер. И бъдете щастливи.

Младите отстъпиха назад, притиснати един в друг. Манон помаха на всички за довиждане. Мание й отвърна, като протегна ръка и я заразмахва така, сякаш се прощаваше с кораб, който едва се вижда на хоризонта, макар че момичето беше само на три метра от него.

Те се отдалечиха. Внезапно Манон пусна ръката на любимия си и тичешком се върна на стълбището. Изкачи се при Андрю и силно го разцелува.

— Благодаря — прошепна му тя. — Без вас щях да полудея.

— Трябва нещо да съм пропуснал, защото ти все пак си малко лудичка — пошегува се Блейк, за да потисне надигащата се емоция.

— Странно, преди малко ми се стори, че с Жустен се познавате…

— Пак тази интуиция. Спомни си, че тя невинаги работи…

Окрилена, Манон разцелува Госпожата, после Одил — която силно я прегърна — и Филип, който пък я притисна в прегръдките си. Преди да побегне обратно, прошушна на Андрю:

— Дъщеря би е късметлийка. Баща като вас е дар от Бога. До утре!

68.

Дъждът валеше безспир от рано сутринта. На сухо под стрехата на къщата, Андрю се люлееше на един стол и слушаше как едрите капки ритмично барабанят по мешалия плот на градинската маса.

— Ама че време! — отбеляза управителят, който се присъедини към него.

— Зимата вече е тук. Постоянно ми е студено.

Филип бе свикнал неговият събрат да мърмори и да недоволства, ала никога не го бе чувал да се оплаква.

— Нещо си се оклюмал. Някакъв проблем ли те мъчи?

— Не, няма такова нещо…

Мание отбеляза за себе си, че отговорът прозвуча неубедително.

— Малко ми е неудобно да те моля за това, Андрю, но вероятно ще имам нужда от помощ за една работа…

— И каква е тя?

— Улуците на замъка не могат да поемат цялата вода. Решетките вероятно са задръстени с паднали листа. Случва се всеки път в края на есента. Водата изведнъж почва да прелива и да се стича по стените…

— Трябва някой да се качи горе ли?

— До повечето от улуците може да се стигне с въжета, които минават през отворите на покривите, но до три от тях се достига само с висока стълба. Как да е, мога да се спусна по покривите и да почистя, ако не виждам земята, ала се ужасявам да се катеря по пожарникарската стълба… Признавам си, нозете ми така се разтреперват, че хич не ме държат.

— Кога трябва да се свърши тази работа?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Както е тръгнало да застудява, ще се заледи и ще стане опасно.

— Ами тогава да приключим още днес.

* * *

Мание повдигна кръглото прозорче на капандурата и подаде глава навън. Макар вятърът да бе изсушил керемидите, ходенето по покрива на замъка си беше доста рисковано начинание. Оборудван с осигурително въже и дълга кука, управителят се повдигна нагоре и даде знак на Андрю да остане в таванското помещение. Той стоеше до съоръжението от макари и въжета, специално изобретено за безопасна работа по покривите.

— Всичко, което трябва да правиш, е да държиш въжето и да не го пускаш. Когато ти кажа, отпусни и макар че тежестта се поема от скрипеца, бъди готов да ме задържиш. Сега животът ми е в твоите ръце…

— Разчитай на мен.

При други подобни обстоятелства, Блейк щеше да се пошегува. Например щеше да отбележи, че е неблагоразумно за един французин да повери живота си на хитър и вероломен англичанин. Но Андрю си замълча и се ограничи с обещанието да подсигурява въжето.

Увиснал като алпинист на дюлфер^[15], Мание бавно се придвижваше по покрива. Предпазливо се спусна към улуците, все така здраво привързан с осигурителното въже. Протегна се колкото можа и с помощта на куката изстърга натъпканите по ъглите окапали листа, след което откърти тапата от гнилоч, която бе запушила първия филтър. Повтори манипулацията и на втория скат на покрива, като се стараеше да не поглежда надолу.

— Държиш ме, нали?

Не последва никакъв отговор.

— Андрю, не се прави на идиот. Рискувам си главата! Там ли си?

— Извинявай, просто не те чух. Спокойно, тук съм!

Мание би предпочел да получи в отговор каквато и да е тъпа закачка пред тази необичайна сериозност, неприсъща за Блейк. Обходи покривите докрай, като периодично проверяваше опъна на въжето.

Когато изхвърли листата от последната шахта, въздъхна с облекчение. Щастлив, че е приключил, запълзя като гъсеница към прозорчето на капандурата. Блейк механично навиваше въжето.

— Свършихме добра работа — обяви Мание.

— Остава стълбата.

— Не си длъжен да се качиш вместо мен.

— Няма проблем. Казах ти, не ме е страх от високото.

Двамата мъже подпряха голямата стълба до стената на западната кула.

— Ама че тежи — изпъшка Блейк.

Мание задърпа кордата, за да разгъне стълбата.

— Андрю, никой не ни кара да свършим всичко за един ден!

Разгъната в максималната й дължина, стълбата стигаше в горния си край точно до ръба на покрива.

— Подай ми куката.

Филип подаде инструмента. Подухна студен вятър и като че ли се готвеше да завали. Обзе го тревожно чувство. Андрю се държеше странно, сякаш мислите му блуждаеха далече оттук. Впрочем така беше от няколко дни. Без съмнение това бе причината Филип за пръв път да му вземе партия шах. Мание се поколеба дали да не го разубеди да се качва, но икономът вече се катереше по стълбата.

Блейк подмина първия етаж и спря да си почине.

— Когато бяхме хлапета — заговори той на висок глас, за да го чуе Мание, — в моето село имаше стара църква. Щом видехме гърба на викария, се надпреварвахме да се катерим по нея с голи ръце. Печелеше този, който успее да се изкачи най-бързо и да бутне сврачите гнезда от камбанарията.

— Внимавай, Андрю.

Блейк продължи да се изкачва и стигна прозорците на втория етаж. Започна да си подсвирква. Мание държеше стълбата, без да го изпуска от поглед. Страхуваше се така, сякаш самият той беше на високото. Най-сетне Андрю стигна покрива. Изви се, промуши ръка над ръба на улука и започна да го изстъргва отвътре. Сплъстени листа се заизсипваха през поцинкования ръб надолу. Блейк продължи да чисти, докато не започни да чува само металния звук от стърженето на куката по улука.

— Този е готов! — съобщи той.

— Хайде, слизай да си отдъхнеш…

Икономът започна да се спуска по стълбата. На втория етаж отново си даде почивка, като пак взе да си подсвирква. Мание с облекчение гледаше как се приближава.

— Все пак си е височко — съгласи се Блейк, стигнал вече до половината височина на фасадата. — Оттук те виждам съвсем дребен, като джудженце.

— А знаеш ли какво има да ти каже джудженцето? — Филип бе започнал да се отпуска.

Управителят се бе зарекъл този ден повече да не предизвиква съдбата. Край на работата. Пък и скоро пак щеше да завали. Щяха да приберат стълбата в хамбара и да отидат да ударят по питие. За останалите два затлачени улука щеше да помоли Хаким да му помогне. Тази мисъл го изпълни с облекчение.

Блейк беше вече близо до земята. Точно в този момент пропусна следващото стъпало и пред погледа на Мание се хлъзна надолу. За кратко успя да запази равновесие, ала повлечен от тежестта на собственото си тяло, не можа да се сграбчи за стълбата и се стовари на земята като камък от близо петметрова височина.

Мание се втурна с вик на ужас към приятеля си, проклинайки себе си. Точно от това се боеше. Имаше предчувствие, че ще се случи. Трябваше да го предотврати, въобще не биваше да иска това от него. Блейк лежеше неподвижен на едната си страна, сред камъни и кал. Ръцете и лицето му бяха окървавени. Коленичил до главата му, Мание не смееше да го докосне.

— Андрю, моля те, кажи нещо!

Очите на Блейк бяха полузатворени. С мъка движеше устните си.

— Жив…

— Какво казваш? — наведе се над него Мание.

— Жив съм… Не можа да се отървеш от мен, долен жабар…

Блейк видимо отпадаше и всеки момент щеше да загуби съзнание.

— Андрю, не си отивай, моля ти се!

— Когато видиш моята Сара, кажи й, че я обичам… и че съжалявам за всичко, което не можах да направя за нея.

— Моят най-добър приятел ме е научил на нещо много важно: ако имаш проблем с детето си, ако съжаляваш за нещо, трябва да му го кажеш лично. Ето заради това трябва да живееш!

Когато вдигнаха безжизнения мъж, никой от спешните медици не пожела да се произнесе за шансовете му да оцелее. Госпожата и Мание не се отделяха от него. Точно преди линейката да потегли с мигащи светлини, дотича Одил. На носилката, до побледнялото като на мъртвец лице на Блейк, тя сложи Джери, плюшеното кенгуру. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Погрижете се винаги да е при него — помоли тя медиците.

69.

Първо се чу далечна гръмотевица, като от кошмарен сън. После долетя глух тропот от стотици диви коне, които се спускаха по тревистите хълмове на Уиндърмеър. Рязко вдишване, ужасна болка, пронизваща гърдите както в мига, когато човек идва на белия свят. И накрая — светлина. Ослепително ярко петно с неясни очертания. Усещане за разтопено олово — сякаш тялото се изпълва с изгарящия течен метал, който бързо се охлажда и се преобразува в неудържим поток буйна вода, но постепенно се укротява и се превръща в езеро…

„Събужда се, извикайте доктора.“

Отново нощ. Тялото е огромна тъмна форма, която се плъзва в езерото. Плува леко и плавно се носи към дъното. Времето не съществува.

През полуотворените си клепачи Блейк смътно различи неясен силует. Диан.

— Отворете очи. Ако ме разбирате, отворете очи.

Мъж и жена със снежнобели ореоли са надвесени над него. Той ги разбира, но езикът, на който говорят, е някак странен.

— Много добре — отбеляза жената. — Не бързайте, не се напрягайте.

— Как се казвате? — попита докторът.

Съзнанието на Блейк се вкопчи във въпроса и започна да търси отговор в купищата информация, с която не знаеше как да се справи. Първият отговор, който му дойде наум, беше „Анди“, умалителното на името му. Поколеба се.

— Андрю — произнесе той с мъка.

— Отлично.

— Малко по малко, Блейк започна да идва на себе си. С всеки изминал час все по-рядко се гмурваше в езерото. Накараха го да мърда ръцете си, после всеки отделен пръст, краката. Поставиха му инжекции. Макар да ги ненавиждаше, нямаше сили да протестира.

— Какво ме е сполетяло?

— Паднали сте лошо. Но сте имали късмет.

— Кога?

— Преди десет дни.

Блейк опипа главата си.

— Трябва да взема дъщеря ми от училище.

Медицинската сестра знаеше как да реагира при подобни смущения в паметта.

— Не се безпокойте, ние ще се погрижим.

Блейк огледа стаята, в която се намираше. Светлозелени стени, прозорец със спуснати щори, странен звук, който правеше „бип-бип“ и вече почваше да го дразни.

Изведнъж върху нощното шкафче забеляза малка плюшена играчка. Тя пробуди нещо у него, осени го прозрение. С огромно усилие успя да я достигне и да я вземе. Малкото кенгуру миришеше на нещо познато. В ума му се заблъскаха образи. Спалня. Празно легло с книги отстрани. Нечие лице.

— Говори ли ви нещо името Ричард Уорд?

Андрю се напрегна.

— Брат ми?

— Не мисля. Опитайте се да си спомните, помъчете се. Полезно е за вас.

Внезапно той си припомни ясно образа на приятеля си.

— Да, помня го. Той тук ли е?

— Не, но се обажда по три пъти на ден от Англия. Прегръща ви. Много хора идваха да ви видят, докато бяхте в кома. Две жени и дори едно момче, което остави за вас писмо.

Сестрата сложи плика върху леглото.

— Може би ще опресни паметта ви. Искате ли да ви помогна да го отворите?

Андрю кимна. Медицинската сестра разпечата плика. Извади от него лист с контролна работа по математика, на който се мъдреше оценка, написана с едри букви: „Много добър 13 от 20“, и едно писмо. Показа му го, но Блейк не реагира.

— Не мога да го прочета — произнесе той извинително.

— Аз ще го сторя вместо вас: „Здравей. Надявам се, че си добре и че скоро ще се прибереш. Получих най-добрата оценка по математика в живота си! Госпожа Кремио каза, че съм преписвал и ми даде други задачи, като ме наблюдаваше постоянно, и пак си ги реших. Ама й натрих носа! Идваме с майка ми всеки ден, но мен не ме пускат в твоето отделение. Надявам се, че няма да умреш. Вече съм виждал един умрял. Домашния пор на Кевин. Беше отвратително. Дори вече не приличаше на пор. Адски много искам да те видя скоро, дори и ако трябва да уча математика. Целувка. Подпис, Янис. Послепис: Приготви се да купиш телевизор на майка ми.“

— Отдолу малкият е нарисувал чудовище с рога, изкривени надолу и настрани, и е написал „Хопа“. Всички са полудели по тези японски комикси — добави медицинската сестра.

— Янис… — бавно повтори Блейк.

— Какво ви се пада това дете? Помислете. Направете усилие. Знам, че е трудно.

Блейк не намери отговора веднага.

Отново се гмурна в езерото, където толкова обичаше да плува.

70.

През следващите дни съзнанието на Андрю се избистри и силите му се възвърнаха. Неврологичните изследвания не установиха сериозни поражения, освен обичайните за този вид травми.

Когато се върна от поредния скенер, в стаята му го очакваха Манон и Жустен.

— Е, младежи, как сте?

— Видът ви е много по-свеж. Идваме за ехография и решихме да се възползваме, за да ви видим.

— Много ми е приятно. Усещам, че мога да ходя нормално, но лекарите ме принуждават постоянно да съм в леглото. Имам право само на десет минути свобода на ден. Като в затвор.

Манон пристъпи напред.

— Знаем, че бебето ни е момче.

— Значи интуицията ти се оказа вярна.

— Ще го наречем Тео.

— Хубаво име.

Младата жена помълча и добави:

— А за второ име сме избрали Андрю.

Блейк не схвана веднага.

— Е, нали Тео… — Изведнъж се сепна. — Андрю ли? — Блейк усети как го обзема силно вълнение. — Не трябва да натоварвате един възрастен човек с такива емоции — усмихна се той. — Благодаря Ви много. Елате да ви прегърна. Не можете да си представите колко ме трогнахте.

— Много се радваме — обади се Жустен.

— Ще ви оставим насаме — каза тя. — И бездруго ни е време да тръгваме. Ще минем и утре, ако можем, господин Блейк.

— Оказвате ми голяма чест. Горкото детенце! В училище момчетата ще го замерват с камъни, когато разберат, че второто му име е английско.

— Знаете ли, че в замъка без вас нищо не е както преди — продължи Манон. — Одил и Госпожата са като мухи без глави, чудят се къде да се дянат.

— Ако бях оставил Одил да се разпорежда, щеше да носи ядене сутрин, обед и вечер. Честно казано, когато пристигне тукашното плато с храна, започвам да си мечтая за нейните изящни произведения на кулинарното изкуство…

— Госпожата също ви очаква с нетърпение.

— Като заговорихме за замъка, какво става с Мефистофел?

— Още не си е дошъл. Одил е убедена, че е премазан от автомобил.

— Горкият рунтав дебеланко. Би било много тъжно.

На входа на болничната стая се появи Мание. Манон го поздрави.

— Още веднъж благодаря за името.

Манон му се усмихна широко и двамата с Жустен изчезнаха. Мание не смееше да помръдне от прага. Наблюдаваше приятеля си, избягвайки погледа му.

— Познаваш ли ме кой съм? — стеснително попита той.

— Отлично. Барон Помпон от австрийския кралски двор. Защо висиш на вратата, влизай де…

— Как се чувстваш?

— Възстановявам се. Радвам се да те видя. Трябваше да донесеш шаха, имам да взимам реванш. Вземи стола, нали ще останеш поне пет минути?

Мание не чака втора покана. Сега гледаше Андрю, без да мигне. Блейк посочи превръзката на челото си.

— Видя ли, бинтован съм, както беше ти след удара в дървото. Надявам се, че няма да бълнувам насън като теб…

— Така се уплаших — призна Мание. — Наистина помислих, че си умрял. Нямаше да си го простя до края на живота.

— Пропуснах тази възможност. Затова ли чак сега ми идваш на свиждане? Даже Госпожата се пожертва да излезе от убежището си.

— Не смеех. Много ме е срам…

— Беше просто инцидент, Филип. Думата е една и съща и на френски, и на английски. Никой не ме е карал насила.

— Докторите казват, че когато реброто ти зарасне, ще си като нов.

— Не съвсем, Филип…

Мание трепна изплашено.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли какво те помолих, когато си помислих, че е дошъл сетният ми час?

— За дъщеря ти ли?

— Животът е странно нещо, друже… Няколко дни преди да падна, едно изречение на Манон ме съсипа. Тя каза за дъщеря ми, че да има баща като мен, било дар от Бога. Ако бях замък, щях да се срина до основи. Чувствах се ужасно. Нищо не съм направил за дъщеря ми. От години се занимавам с всеки друг, но не и с нея. Истината блесна пред очите ми в мига, когато Манон изрече тези думи. Бях сразен. Другият удар като с парен чук ми нанесе ти, когато ми напомни, че трябва лично да й кажа колко съжалявам…

— Много се извинявам, че съм те засегнал.

— Не си ме засегнал. Смятам дори, че само благодарение на твоята забележка съм още жив. Знаеш ли, Филип, по-рано смъртта не ме плашеше. Имах усещането, че нямам вече никаква работа на този свят. А сега гледам различно на нещата. Смъртта няма да успее да ме докопа, преди да съм изпълнил дълга си.

Мание сграбчи ръката на приятеля си:

— Страшно се радвам, че си възвръщаш гадния характер и великите планове. Прости ми, трябваше да дойда по-рано.

— А ако някой ден ти, жалка отрепко, изпаднеш в кома, аз няма да те изоставя. Ще цъфна при теб още на следващия ден. Ще ти туря перука, ще те гримирам и ще накарам да ти сложат силиконови цици. Когато се събудиш, също като мен няма да помниш кой си и тогава ще те осведомя, че ти си Анджелина Джоли. Дори ще ти пусна да гледаш филми!

— Ама ти напълно си изтрещял!

71.

— Мога да усиля топлото, ако ви е студено…

— Благодаря, Жустен, всичко е наред. По-добре внимавате с поледицата, не навсякъде са разсипали сол.

През прозорците на автомобила Блейк едва разпознаващи пейзажа по пътя към имението. Три дни валя сняг на парцали и беше отрупал храстите в гората, а клоните на дърветата се огъваха под тежестта му. Пухкав бял килим покриващи всичко наоколо. Филип бе отворил главния портал, за да влезе колата. Когато пое по алеята, Жустен намали скоростта. Паркът беше великолепен, а замъкът — неописуемо красив! Покривите, балконите и скупчените дървета наоколо бяха покрити със съвършено бяла и недокосната снежна покривка с меки гънки, също като в приказките. Белотата беше ослепителна въпреки облачното небе.

Жустен тъкмо бе паркирал пред входа, когато се появиха Одил, Манон, Филип и дори Госпожата.

— Виж ти, делегацията по посрещането! — възкликна Андрю, докато се измъкваше от автомобила.

Филип предложи да му помогне по стълбите, но за Блейк бе въпрос на чест да докаже, че няма нужда от помощ, макар че накуцваше.

— От колко време наблюдавате входа на имението, за да засечете пристигането ми? — пошегува се той. — И то с моя бинокъл, предполагам… Много се радвам да ви видя отново всички.

Цялата група го придружи вътре. Одил внимателно свали палтото му. Манон го освободи от шала, а Филип отнесе чантата му. Госпожа Бовилие ги гледаше как се суетят, доволна от завръщането на оцелелия от премеждието…

— Новите очила ви отиват — отбеляза Одил.

— Предвид състоянието на старите, намерих си повод да ги сменя.

Госпожата ги прекъсна:

— Какво ще кажете да се заемем с прегледа на кореспонденцията? Закъсняваме повече от час.

Закачливата й усмивка подсказваше, че това не беше упрек, а израз на желанието й час по-скоро да се върнат към старите си навици. Одил връчи пакет писма на Андрю и двамата с Госпожата се отправиха към горния етаж.

* * *

Заели обичайните си места от двете страни на бюрото, Госпожата и Блейк повтаряха същите действия, които бяха изпълнявали толкова много пъти досега. И повече от всякога приличаха на две деца, увлечени в някаква игра. Той гледаше как тя отваря пликовете един след друг с ножа за писма във форма на меч. Някои от тях му подаваше с указания за отговор. Но тази сутрин в центъра на вниманието й не беше пощата, а Блейк.

— Последния път, когато ви видях, наистина си помислих, че е за последно — призна тя.

Госпожата се сепна, осъзнавайки колко странно прозвучаха думите й. Андрю кимна замислено.

— Разбрах. Понякога не трябва да се доверяваме на предчувствието си за последния път…

Тя повъртя в ръце миниатюрния меч и попита:

— Възнамерявате ли да си вземете отпуск за празниците?

— Не.

— Нямате ли с кого да ги прекарате?

— Има, но предпочитам през януари. Ако ми позволите, ще остана тук до края на изпитателния период. После ако съдя по намека, които ми бяхте направили, вероятно ще разполагам с много време…

— Може би намерих решение. Ако финансовото ми състояние се стабилизира, можем да разглеждаме бъдещето на имението в по-добра светлина…

Въпреки оптимистичните нотки в гласа й Блейк се разтревожи. Искаше му се да узнае подробности, но не се решаваше да започне да я разпитва.

Тази сутрин прегледът на пощата бе различен от останалите. Нито Госпожата, нито Андрю отдаваха сериозно значение на онова, което вършеха. Обичайната им работна среща беше само претекст да се озоват насаме. Поглеждаха се крадешком, ала избягваха да срещнат погледите си. Без да си го признават, и двамата се наслаждаваха на миговете, които прекарваха заедно.

Под една рекламна пратка, която остави настрана, Госпожата откри поредния зелен плик, надписан на ръка. Тя се наведе, за да включи машината за унищожаване на хартия. Съвестта на Блейк бе поставена на изпитание. Трябваше бързо да реши какво да прави. Госпожата тъкмо посягаше да пъхне писмото в процепа, когато той я спря:

— Ще ми позволите ли да споделя едно мнение?

Ръката й увисна във въздуха. Писмото беше на сантиметри от остриетата. Изведнъж в стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от нетърпеливото бръмчене на машината.

— Не го унищожавайте, моля ви.

— Значи напълно сте възстановили привичките си… Включително и способността да се месите в неща, които не ви засягат.

— Дори придобих и някои нови. Не зная дали е заради близкия контакт със смъртта, но сега повече от всякога съм убеден, че няма по-ценно нещо от мира. Той трябва да се случи, докато е възможен. Съжаленията не водят доникъде. Не помага и ако сме злопаметни. Важни са само настоящето и бъдещето. Ние сме толкова крехки и уязвими… На мен, както и на вас, ми липсват някои хора. И двамата живеем в сянката на тяхното отсъствие. И двамата все още сме прекалено близо до онези, които са ни напуснали, но други хора са живи и се нуждаят от нас…

Андрю се боеше, че е казал твърде много. Госпожа Бовилие повъртя плика, сякаш се опитваше да отгатне съдържанието му, а после го сложи пред себе си. Машината продължаваше да работи.

— Какво би казала жена ви за това? — попита тя с учудваща увереност.

— А какво би казал вашият мъж? — отвърна й той.

72.

— Одил, моля ви, бъдете откровена с мен и ми кажете: при Госпожата идваха ли онези от „Вандермел Имоти“?

— Да, проведе няколко срещи. Но не разбрах с кого точно се е срещала…

— Нищо ли не забелязахте? А знаете ли дали нещо е подписала?

— Андрю, поставяте ме в неудобно положение…

— Много съжалявам, но е важно.

— Единственото, в което съм сигурна, е, че Госпожата бе повикана в банката. Беше три дни след инцидента с вас. Когато си дойде оттам, не ми спомена нищо, но беше бледа като платно.

Одил вдигна недокоснатата от Мефистофел купичка и добросъвестно я изпразни в кошчето, където събираха хранителни отпадъци за компост.

— Нещо ново за котарака?

— Скоро ще станат три седмици… Понякога сутрин ми се струва, че е идвал и е хапвал по малко. Друг път посред нощ ми се причува, че котешката вратичка хлопва. Миналата неделя дори слязох да проверя, но го нямаше. Навярно ме мислите за глупачка, задето се съсипвам заради една котка. Може би са го прегазили и това е. Случва се всеки ден, макар че такива новини никога не са водещи по телевизията…

— Телевизията често подминава важните неща в живота ни…

Блейк се приближи, за да я утеши, но Одил се извърна.

— Като наивна хлапачка, продължавам да му слагам храна. Но си обещах след Коледа да спра.

Готвачката изми съдинката и внимателно я постави при възглавничката на котарака. Сълзите й напираха.

— Толкова обичаше да стои на топло, надявам се, че там, където се намира сега, не мръзне…

Тя подсмръкна, избърса си ръцете и опита да се овладее.

— Госпожата спомена ли ви за плановете си за Коледа?

— Още не, трябваше да отхвърлим доста работа…

— Иска да ни организира коледна вечеря… Да се съберем всички, Манон, Филип, вие и аз. Мисля, че възнамерява да покани и Жустен.

— Казахте „Филип“…

Одил почервеня като домат.

— И какво от това? И вас наричам „Андрю“! А колкото до вечерята, господин Мание ми каза, че това било традиция от времето, когато съпругът на Госпожата е бил жив.

— Сега пък „господин Мание“?

— Стига де — смъмри го Одил. — Не смятате ли, че и така изстрадах достатъчно? Мислехме ви за умрял, котаракът ми изчезна… Плаках цели часове. А вие още не сте се прибрали, и пак почвате да ме изтезавате…

— Вие също много ми липсвахте, Одил. Дори ужасно много. И искам да ви призная, че макар да си мечтаех за вашите ястия, те не бяха най-главното. Когато видях Джери на възглавницата до мен, се развълнувах толкова силно, колкото не можете да си представите. Не само защото той си беше при мен, а понеже само вие можехте да проявите такава чувствителност и загриженост.

Той се приближи до нея и я целуна по челото.

— Благодаря ви.

73.

Одил затвори двукрилата врата на малкия салон след себе си и шумно въздъхна. Лицето й беше пурпурно червено, а ръцете й стискаха подноса така, че пръстите й бяха изтръпнали. Андрю никога не я бе виждал такава — готова всеки миг да се взриви. Леко накуцвайки, той я последва до кухнята.

— Ако съдя по състоянието ви, госпожа Берлине очевидно се намира в превъзходна форма… — с ирония отбеляза той. — Този път коя е жертвата на змийското й езиче?

— Какво безсрамие! — избухна готвачката, кипяща от негодувание. — Тази противна жена има нахалството да идва тук с пръстена, който купи от Госпожата само преди две седмици! Тогава много добре видя, че сърцето й се къса, но това не й попречи да се пазари за цената. А днес е дошла и да се фука с него… Представяте ли си? И това недоразумение не спира да раздава съвети! И претендира, че е от висшето общество!

— Сигурна ли сте в това, което казвате?

— Абсолютно. Пръстенът е с красив изумруд и е подарък от господин Франсоа. Почиствала съм го неведнъж. Горката Госпожа… Потресена съм. Много добре направихте, когато й пуснахте ток на тая тъпа кокошка.

— Ще поема обслужването.

— Няма нужда. Не се тревожете, ще се справя. Лекарите казаха да си щадите крака.

— Малко физическо натоварване няма да ми навреди…

* * *

Когато влезе в салона с топло кафе и дребни сладки, нито гостенката, нито Госпожата разбраха, че идва той, а не Одил. Едната беше твърде заета да изстрелва своите крайни и нетърпящи възражение мнения, а другата седеше като онемяла, неспособна да вземе думата.

— Не ме карайте да се смея… Изненадана съм, че изпадате в умиление от банална любовна история между камериерка и дребен чиновник. Все едно ми разказвате блудкав сапунен сериал…

Блейк остави подноса върху ниската масичка. Когато го позна, госпожа Берлине не пропусна да вметне язвително:

— Каква изненада! А уж сте бил още болен… Чух за инцидента. Трябва да внимавате къде стъпвате, драги, особено на вашата възраст…

Андрю не трепна.

— Желаете ли още малко кафе? — попита вежливо той.

Блейк винаги бе подхождал по този начин към безскрупулните хора. Оставяше ги да вземат преднина, да се разкрият, да повярват, че са по-силни. Внимаваше да не се поддаде на провокациите и да бъде въвлечен в играта им. Преценяваше ги, без ни най-малко да ги подценява. Животът го бе научил, че не съществуват слаби противници и че онзи, който се смята за по-силен, често е губещ.

— Като казвам това — добави госпожа Берлине, — нямам нищо против, че заместихте другата, защото тя не показва особена вещина в обслужването…

Докато сипваше кафето на госпожа Берлине, Блейк гледаше пръстена. Беше семпъл, елегантен, искрящ — все качества, каквито не притежаваше новата му стопанка. Жената даде знак, че кафето й е достатъчно. Изяде една сладка и продължи:

— А за онази камериерка трябва да сте нащрек. Щом отдава такова внимание на личните си драми, нищо чудно да започне да гледа през пръсти на задълженията си. Въобще, все по-трудно става да попаднеш на добра прислуга. И всичко това защо? За някакви чувства. Заради банална сълзлива история, която дори няма да стигне до адвокат, понеже за това са нужни пари! Ами когато се появят и децата, нали ние ще им плащаме детските? Те само за тях мислят!

Блейк пресрещна погледа на госпожа Бовилие. Явно отгатнала намерението му и негласната му молба, тя даде съгласието си с едва забележимо кимване.

— Защо ме гледате така?

— Защото доста рядко се среща такава…

— Говорете, говорете…

— Вие за коя се вземате? — попита Блейк с удивително спокоен глас.

— Моля?

— Не разбирате ли френски?

Госпожа Берлине погледна с ужас домакинята, която невъзмутимо отпиваше от кафето си, сякаш нищо не се е случило.

— Не зная как е във вашата страна, драги — сбърчи вежди жената, — но във Франция прислугата си знае мястото…

— Не съм ми „драги“. Слушам ви как се изказвате с презрение, как раздавате присъди и се питам коя сте вие, че си го позволявате. Това ли е единственият начин да си вдигнете цената в собствените си очи? Имате мнение за всичко, и то винаги е негативно. Според вас никой не заслужава милост. Способна ли сте изобщо да защитавате и да изтъквате нещо друго освен суетата и високомерието си? За хора като вас любовта е блудкава, добротата е признак на слабост, а който говори с прости думи, е прост…

— Това е безобразие! Никой никога не ми е държал такъв тон!

— Тъкмо в това се крие вашата беда. Един хубав урок със сигурност може да ви отвори очите и да ви накара да размърдате царствения си задник.

— Моля? Ама, Натали, кажете нещо!

На лицето на госпожа Бовилие се изписа съчувствие.

— Кога то изпадне в това състояние, предпочитам да си мълча. Страхувам се…

Блейк се надвеси над госпожа Берлине, която се отдръпна назад. Той продължи да се приближава все повече, и тя се принуди да се свие между възглавниците на канапето.

— Да не би да си глътнахте езика? Къде са убийствените ви забележки? Май забравихте жлъчните си коментари и безапелационни оценки? Какво стана с вашия цинизъм? Обикновено се измъквате безнаказано, понеже никой не смее да ви отговори. Ала това не означава, че никой не го мисли. Дори слугите могат да напипат болното място. Всъщност жал ми е за вас, защото вероятно и животът ви е като вас самата — изпълнен със студенина, злоба и глупост. Прекарвате времето си да разрушавате, да унижавате, да омърсявате всичко, което не можете да разберете. Трябваше да видите тази „камериерка“ и „дребния чиновник“, те са прекрасни. Притежават богатство, което вие, с това поведение, никога няма да придобиете. За вас хората, които имат сърце, са наивни и с удоволствие ги наранявате, защото така си внушавате превъзходство. Вие сте паразит, който живея на този свят за сметка на чувствата и надеждите на хората. Вие сте един отвратителен кърлеж, който трови кръвта на всеки, в когото се впие.

Блейк говореше полека, но произнасяше отчетливо всяка дума. Беше се приближил само на няколко сантиметра от госпожа Берлине.

— Винаги съм се старала да помагам на този дом, а за награда ме обиждат… — захленчи тя.

— Загубихте превъзходство и започнахте да играете ролята на жертва. Това не ме изненадва. По правило, подлостта върви ръка за ръка с глупостта… Колкото до вашето понятие за „помагане“, ще се наложи да си го ревизирате. И бездруго тук вече не остана за какво да се пазарите. А сега ще ви помоля да се омитате. Не ви го казва лакеят, а мъжът. Да оставим настрана дребните игрички и съсловни правила, които работят за такива като вас… Що за извращение е да стоите по-високо в обществото от хора като Одил, които струват сто пъти повече от вас? Вън. Познавате пътя. И друг път да не сте стъпили в имението.

Госпожа Берлине не чака да я подканят втори път и скочи на крака.

— И последен съвет — каза Андрю. — Пазете се, когато докосвате решетката на оградата, и внимавайте с поледицата. Особено на вашата възраст…

74.

След последна размяна на електронни писма с Ричард и Хедър, най-после Блейк се качи да си легне. На етажа завари стаята на Манон с широко отворена врата. Младата жена четеше в леглото.

— Не спиш ли?

— Не мога да заспя. Бебето много мърда.

— Вероятно се притесняваш и за резултатите от изпита?

— Така си е…

— Кога ще излязат?

— Следващата седмица, в навечерието на Рождество…

— Какво казва интуицията ти по този въпрос?

— Страх ме, но ми се ще да е минало добре. Би било чудесен коледен подарък…

— За всеки случай поговори с джуджетата на Дядо Коледа, макар че едва ли могат да помогнат…

— Вярно ли е онова, което ми каза Одил? Госпожата щяла да ви задържи?

— Очевидно си информирана за неща, които аз не знам. Досега нищо не ми е споменавала. Но щом ще си споделяме тайни, мога ли да те помоля за още една специална услуга?

— Каквото пожелаете…

Блейк провери дали коридорът е празен и продължи по-тихо:

— Следващия вторник, когато всички се съберем на вечерята, бих искал да направиш нещо.

— Какво?

— Да се престориш, че ти прилошава.

— И защо?

— Понеже само аз имам шофьорска книжка, ще те закараш до болницата за преглед.

— Не искате да вечеряте с останалите, така ли?

— Разбира се, че искам, но повече ми се ще Одил и Филип да останат насаме. Нищо работа, просто малко да помогнем на Провидението…

Манон веднага схвана идеята.

— Ами ако Госпожата слезе?

— Тя е съгласна да си остане в нейната стая.

— Одобрила е плана ви, така ли?

— Напълно.

— А вие обяснихте ли й причината?

— Разбира се!

Манон поклати показалец, както се прави на непослушно дете.

— Вие сте удивителен човек, господин Блейк. Но можете да разчитате на мен. Ще го изиграя като за „Оскар“…

— Все пак не се престаравайте, да не им секне апетитът…

С преправен глас, Манон заяви:

— Ако в хода на тази мисия вие или някой от вашите съучастници бъдете заловени, ние ще отречем, че сме били в течение на намерението ви да осъществите това деяние. И тогава Одил ще ви фрасне с тигана заради подбудителство към морално разложение…

* * *

Тази нощ сънят бягаше от очите на Блейк. Вместо да спи, той се любуваше през прозореца на заснежения парк. Обляният в лунна светлина пейзаж му напомняше някогашните поздравителни картички, които майка му го караше да изпраща на всички роднини. Снегът в картичките беше подсилен с брокат, който се ронеше и полепваше навсякъде, и дни наред той не можеше да се изчисти от бляскавите зрънца.

Блейк седна на леглото. Взе снимката от нощното шкафче. Откога не бе виждал дъщеря си? От колко време я отбягваше? Изобщо, по силата на кой парадокс човек се лишава от онези, които най-много обича? Вероятно постъпваше така, за да избегне пронизващата болка, която причинява сам на себе си… От инцидента насам, когато бе взел решението да отиде при нея, за да си поговорят, Андрю броеше дните. Отдавна не бе изпитвал подобно нетърпение. Хедър вече му беше запазила самолетен билет. Щеше да се обади на Сара за Коледа и да й съобщи, че ще й гостува. Как да й поднесе новината? Какво щеше да й обясни? Не беше ли твърде късно? Ами ако тя откаже…

В малките часове на нощта, когато замъгленото му съзнание плуваше между съновидения и спомени от деня, някакъв шум изтръгна Блейк от състоянието му на полусън. Стори му се, че дочу някакво дращене. Първоначално помисли, че има халюцинации, но шумът се повтори отново и отново.

„Термити. Този замък наистина е прокълнат…“, помисли той.

Напрегна слух, опитвайки да установи откъде произлизаше загадъчният звук. Изправи се на леглото, после се качи на стола и даже върху масата, за да провери дали странното дращене не идва от дървенията на тавана. Залепи ухо до стената и така обиколи всички стени на помещението. Шумът ту спираше, ту се възобновяваше… Прекъсваше винаги, когато Андрю беше на косъм да го разкрие. Той си легна отново и опита да заспи, но шумът пак се появи, сякаш закачлив домашен дух бе решил да се позабавлява. След един час, порядъчно ядосан, Блейк седна в леглото. Беше се разсънил съвсем. Нямаше да може да заспи, докато не разреши загадката. Пак стана. Зачака, дебнещ като ловец в засада. Звукът скоро се завърна. Блейк тръгна по него и се озова в коридора.

Стъпвайки на пръсти, той огледа щателно всички ъгли с фенерчето. Възможно беше мишки да са направили леговище в килера, пълен със стари вещи и непотребни мебели. Блейк знаеше, че при най-малък шум гризачите ще утихнат и могат да не помръднат до следващата нощ. Представи си физиономията на Одил, когато разбере, че най-омразните й животинки са се нанесли току до спалнята й. Щеше да изхвърчи като стрела навън. Направо я видя как по нощница нагазва боса в снега, надавайки пронизителни писъци и размахвайки ръце…

Дращенето ставаше все по-отчетливо. Блейк приближаваше към целта. Вече нямаше съмнение, че звукът долиташе от единия килер, чиято врата беше полуотворена. Андрю я побутна и закри светлината от фенерчето. Да, вътре нещо мърдаше. Постепенно той увеличи светлината.

Андрю Блейк бе виждал какво ли не през живота си, но гледката, която се разкри пред очите му, го накара да зяпне от изумление.

75.

— Одил, събудете се! — повтаряше Блейк, като чукаше тихо на вратата.

Най-сетне готвачката отвори, сънена.

— Какво става?

— Хм, хубава нощница…

— Затова ли ме вдигнахте от леглото? Да не сте пиян?

— Нося ви една добра и една лоша новина.

— Вижте какво, Андрю, часът е три сутринта. Надявам се, че имате желязна причина да ме събудите… Госпожата да не би да е болна?

— Добрата новина е, че отново ще си видите любимия котарак. Лошата е, че той е транссексуален…

* * *

Килерът представляваше същински склад на мебели и куфари, нахвърляни безразборно. Само по себе си, помещението можеше да мине и за музей на пътните чанти. Имаше куфари от всякакви размери — картонени, пластмасови, кожени и на колелца. Виждаха се дори сандъци за багаж. Блейк вървеше пред Одил и разхождаше светлинния лъч на фенера като прожектор, който търси бегълци по оградата на затвор…

— Не трябва да ги плашим… — посъветва я той.

— Ако това е някаква шега, ще ви убия…

— Шега е, но заслугата не е моя. Ще трябва да поискате обяснение от вашия „котарак“…

Между два куфара фенерчето освети две очички, които мигом изчезнаха. Когато светлинният сноп освети пода, Одил облещи очи и извика:

— Боже мой, Мефистофел!

Притежателят на това име се бе изтегнал блажено насред пухкаво легло, събрано от къси чорапки и една мохерна жилетка. Две котенца сучеха от него.

— Е, който ви е казал, че е котарак, ви е излъгал.

— Ами аз откъде да знам? Не ги разбирам тия неща. И с тази дълга козина, как да проверя… Няма да го разглеждам с микроскоп отзад, я! — заоправдава се готвачката.

— По-добре кажете какви имена ще дадем на котенцата.

— Хич не се подигравайте с мен! Какво ще правим с тази менажерия? И първо на първо, колко са на брой?

— Аз преброих четири, но в този лабиринт вероятно са повече… Можете да си отворите собствен миниатюрен цирк с тези миниатюрни тигърчета. Вижте това, устата му е пълна с мляко, но си показва зъбките, за да ни уплаши…

— Важното е, че не е бил нашишкавял — с облекчение възкликна Одил. — Просто е бил бременна.

— Между впрочем, тя си е все така красива, а зимната й козина е подкъсена на верев точно там, където са увиснали едни неща, за да е удобно за всички…

Одил предпазливо се приближи до Мефистофел. Малките тутакси се разбягаха. Тя коленичи и погали животното, което вдигна глава към нея.

— Въпреки всичко много съм щастлива, че те намерих писанчо… Тоест, писанке. Ако знаеш колко се тревожех.

Котката измяука и започна да мърка.

— Значи си имаме малки котенца? Но сега не им е сезонът…

— Като се сетя само как обвинявахте Хопа, че я е изял!

— Бях много отчаяна.

— Е, вече нямате причина. Само се надявам френската поговорка да греши…

— Каква поговорка?

— „Загубиш ли едно, ще си намериш десет“.

76.

— Бре, сякаш сме я мерили предварително! — възкликна Мание, когато установи, че върхът на елхата едва-едва докосва тавана на салона.

— Тази е по-висока от нашата в училище! — въодушевено допълни Янис.

Момчето бе помогнало на Мание и Блейк да отсекат дървото в гората на имението и да го пренесат до замъка.

— Значи ще мога да подаря на майка ми чисто нов телевизор за Коледа? — обърна се то към Андрю.

— Дадена дума, хвърлен камък — отговори му той. — Ти напълно си го заслужи.

— Само че внимавай, ако оценките ти паднат, ще си го вземем обратно — добави Мание.

— Стига бе, няма да го направите!

— Не, разбира се, но тогава няма да си играеш с Хопа.

Блейк отстъпи назад, за да огледа елхата. Помещението вече бе изпълнено с аромата й. Двамата с Филип закрепиха ствола в огромен пън, издълбан по средата. Пристигна и Манон с два кашона, които остави на пода.

— Намерих с какво да я украсим. Тук има всичко, звездички, гирлянди…

Янис разрови с възхита многоцветните играчки в кашоните:

— Когато приключим с това, може ли да видя котенцата — попита той.

— След малко Одил ще те заведе горе — обеща му Манон — Сега е заета.

— Толкова заета, че не може да дойде да види елхата? — учуди се Блейк.

— Ами с Госпожата е… — уклончиво отвърна Манон.

Това не убягна от вниманието му.

— Имаш ли представа какво правят?

— Не знам…

— Поне сигурна ли си, че не провеждат някаква среща?

— Ако Госпожата разбере, че съм ви казала, ужасно ще ми се разсърди.

— Кога пристигнаха?

— Точно след като с Филип тръгнахте за елха.

Блейк погледна часовника си.

— Значи са тук повече от час. Двама ли са?

— Андрю, моля ви, не ме карайте да…

— И с тъмни костюми.

— Дори не си свалиха палтата, а поеха към парка с Госпожата и Одил.

Кръвта на Блейк сякаш се смръзна.

— Дошли са да я накарат да подпише! — тревожно изрече той като на себе си.

После се обърна към Филип.

— Тичай да си вземеш пушката и ме чакай при главния портал. Не трябва да си тръгват с договора за продажба.

— Добре. Ако искаш, аз ще играя лошото ченге, а ти ще си доброто.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз ще съм груб и зъл, а ти ще си благ, така те ще се навият да преговарят с теб.

— Why not?

* * *

Автомобилът им беше паркиран пред входа на имението. Андрю го гледаше през решетката и обикаляше като лъв в клетка. Филип дотича запъхтян с пушката през рамо, заедно с Хопа, който радостно се затъркаля из снега.

— Защо си довел и кучето?

— За да направим впечатление.

— Сложил си му намордник?

— Така прилича на куче пазач. Иначе ще тръгне да им носи пръчки или да ги ближе…

Блейк се загледа към парка.

— Подозирах, че Госпожата готви нещо подобно.

— Мислиш, че им е продала парцели за строеж ли?

— А какво друго? Тя вече не говори за финансови проблеми. Дори планира ремонт на банята.

— Това лошо ли е?

— Осведомих се за тях. Като имам предвид методите им на действие и нейната спешна нужда от пари, обзалагам се на каквото пожелаеш, че са се възползвали от ситуацията. И понеже си е блъскала главата сам-самичка, представям си как са я изпързаляли…

— Но нали ако не продаде, ще остане без пукнат грош?

— Ще се намери някакво решение. Има и други начини, освен да сключва договори с мошеници. Подозирам, че и банката има участие в това, оказвайки натиск върху нея…

— Мислиш ли?

— Нямаш представа на какво са способни някои хора за много пари… Засега трябва да попречим на тези хиени да разкъсат Натали. Пушката ти заредена ли е?

Филип свали ремъка през главата си и размаха оръжието.

— Рекох си, че ако работата тръгне на зле, мога да гръмна във въздуха, за да ги сплаша.

— Не поемай излишни рискове. Само ще си приберем документите, няма да застрелваме никого.

— Ти наистина си странна птица, Андрю…

— Как да го разбирам?

— В добрия смисъл, но все пак… Осведомяваш се за фирми, знаеш за Госпожата повече от мен, макар че съм тук много години преди теб… Я ми кажи, ти винаги ли си бил иконом?

— Пред теб мога да си призная — отговори с нисък Блейк. — Бил съм примабалерина и продавачка на риба. Приготви се, идват.

77.

В далечината, в отрупания със сняг парк, четиримата се разделиха на две двойки. Госпожата и Одил поеха към замъка, а двамата агенти по недвижимо имущество се насочиха към автомобила си, като се смееха. Вече приближаваха желязната ограда, когато иззад малък масив от туя пред тях изскочиха Блейк и Мание. Управителят демонстративно държеше пушката и дърпаше Хопа за каишката. Така принуждаваше горкото животно да се движи по-енергично, а и му придаваше вид, сякаш всеки момент ще скочи, макар всъщност само да го разтърсваше.

— Добър ден, господа — звънко подвикна Блейк. Изненадани, мъжете спряха.

— Имахме уговорена среща със собственичката, госпожа Бовилие. Вие горски пазачи ли сте?

— Може и така да се каже.

Единият от агентите посочи луксозния автомобил, паркиран извън портала.

— Извиняваме се, ако сме ви обезпокоили, веднага тръгваме.

Той опита да отвори малката решетъчна врата, но тя беше заключена. Отдръпна се назад. Блейк премина в настъпление.

— Ако госпожа Бовилие ви е подписала документи, ще ви помоля да ми ги предадете.

Двамата мъже се спогледаха развеселени, но и с известно смущение…

— Това не е ваша работа — отговори по-възрастният с нотка на пренебрежение. — Приятен ден.

— Повтарям, господа, ако Госпожата ви е подписала документи, ще ви бъда благодарен да ми ги предадеше. Никой няма да излезе оттук преди това.

Мание подръпна Хопа малко по-силно и прищрака затвора на оръжието си.

— Това заплаха ли е? — попита единият от агентите.

— Това е обещание — отвърна Андрю.

По-възрастният се изсмя. По-младият се позамисли.

— Дори не знаем кои сте — каза единият — Ако не щете неприятности, съветвам ви да ни оставите да си отидем мирно и тихо.

— Не ме разбрахте — отвърна му Блейк. — Вие ще имате неприятности, ако не ми дадете това, което искам. Предайте ми документите и спокойно ще си тръгнете оттук, свободни да си сключвате сделки на други места.

— Нашите сделки засягат само нас. Пуснете ни да минем или ще подадем жалба в съда, освен че ще бъдете и уволнени.

Агентите по недвижимо имущество не изглеждаха готови да отстъпят пред натиска. И имаше защо — очевидно бяха успели да изтръгнат подписан договор.

— Стига шеги и закачки, веднага отворете решетката — повиши глас възрастният.

Блейк бавно се придвижи напред.

— Познаваме отлично вашите методи… — Той впи поглед право в очите му. — И няма да ви позволим да се възползвате от уязвимостта на Госпожата.

Мъжът потупа дружески младия си колега.

— Ти да видиш, горският пазач се оказа и международен икономически шпионин. Даже говори с английски акцент.

После се обърна с насмешка към Блейк:

— Нека ти кажа нещо: собственичката подписа и дали ти харесва или не, онова, което ни продаде, вече е наша собственост. Ще трябва да го преглътнеш, уважаеми. Ще гониш бракониери в някоя друга гора. Нищо лично.

Мание излезе напред. Хопа явно бе усетил, че ситуацията се променя, защото гледаше заплашително двамата посетители и ръмжеше.

С нагла усмивка по-възрастният посочи западната част на парка.

— Полюбувай се на снежния пейзаж, драги, защото щом снегът се стопи, ще дойдат багери и след шест месеца ще си имате нови съседи.

— Доволни сте от удара, който направихте, нали? — изръмжа Блейк. — Изработихте сделката на века.

— Не се оплакваме — изсмя се другият.

— Такъв ви е занаятът, да мамите — първо продавачите, а после и купувачите.

— Не съм длъжен да го обсъждам със съмнителни типове от обслужващия персонал, разбрахте ли?

Преди двамата отново да се опитат да отворят решетъчната порта, Блейк изтръгна пушката от ръцете на Мание и втъква дулото й под брадичката на по-възрастния.

— Дай ми договора веднага, прост анус!

Мание се намеси:

— Андрю, внимавай, че е заредена. Освен това, на френски се казва „тъп задник“. „Анус“ е на литературен език. Ама нали аз щях да бъда лошото ченге…

Агентът не помръдваше. Издържа погледа на Блейк и процеди:

— Ти да не си въобразяваш, че тук е Дивия запад, жалък селяндур? Това ще ти струва скъпо, даже всичко.

С изненадваща бързина Блейк зареди пушката и стреля по колата. Стъклата се пръснаха на хиляди парченца, много от които се набиха по вратите. Звукът от детонацията се разнесе из цялата околност и отекна по околните хълмове.

— Мислиш, че ми е проблем да убия паразит като теб ли? Я си помисли. Само вие ли имате въображение? Ще ти пусна един куршум, после ще нарежа тялото ти на късове и ще ги хвърля на кучето… Погледни си колата, тъпако. Точно на това ще заприлича грозната ти муцуна, ако не ми дадеш документите.

Блейк презареди и отново го сръга с пушката. Мъжът преглътна.

— Андрю — тревожно подвикна Мание, — целият си почервенял. Няма ли най-после да го гръмнеш? Знам едно място, където да закопаем телата. Даже багерите им няма да ги разровят.

Изведнъж по-младият се поддаде на паниката и хукна през снега, изоставяйки и колегата си, и чантата.

— Можем да го обсъдим… — опита се да каже мъжът, с глас, деформиран от цевта на пушката, която здраво бе притиснала челюстта му.

— Надяваш се да ме купиш, така ли?

— Колко искаш?

— Целия договор. После изчезваш.

Мание се намеси.

— Иска да каже — поясни той, — че първо му снасяш квото ти иска и после се чупиш, скапан лайнар.

— И ако споменеш нещо пред госпожа Бовилие, кълна се, че ще те намеря и жестоко ще те накажа, ясно ли ти е?

Мание изпадна в опиянение.

— Иска да каже, че ако ни изпортиш пред шефката, ш’те гепим и ш’те разпорим, capisci^[16]?

Този път мъжът се уплаши не на шега.

— Ти си напълно изтрещял — измуча той. — Това не е преговаряне, а пладнешки обир.

— От устата на специалист звучи като комплимент. Благодаря. Дай ми договора. Иначе главата ти ще се сдобие с подвижен покрив, като на кабриото, което си мечтаеш да си купиш.

Мъжът хвърли чантата в снега. Мание бързо я вдигна и я отвори. Блейк предпазливо опипа джобовете на алчния тип, който вече трепереше.

— Позволявате ли?

Агентът вдигна ръце.

— Ето го предварителния договор за продажба — победоносно се провикна Мание. — И договор за цесия. Супер! Ти беше прав!

Блейк свали дулото.

— Върви кажи на твоя храбър колега, че пушката от този вид има само два патрона. Но той може и да не знае да брои до две. Щеше да загинеш само ти, не и той.

Автомобилът с агентите за недвижимо имущество потегли с мръсна газ, а Мание и Блейк им махнаха за довиждане като на стари приятели.

— Според мен онзи се изпусна в гащите — отбеляза Филип. — В един момент си помислих, че наистина ще му пръснеш черепа.

— Ако не ми беше дал документите, щях да ги взема от трупа му. Нито дума на Госпожата и запомни: ако дойде полиция, отричаме всичко.

Двамата мъже поеха по обратния път. Снегът проскърцваше под обувките им. Времето беше тихо, сякаш зимата бе решила да се държи прилично, за да не пречи на последните приготовления за Коледа. Много скоро едри снежинки отново щяха да запрехвърчат.

— Филип…

— Да?

— Какво точно означава „изтрещял“?

78.

Седнали един до друг на дивана, Одил, Манон, Андрю и Филип мълчаливо наблюдаваха примигването на коледната елха в тъмното. Гирляндите от многоцветни лампички хвърляха променливи отблясъци върху лицата им. И четиримата бяха като омагьосани от дръвчето, което непрекъснато придобиваше различни очертания, според това откъде идваше светлината. Сгушени в украсените клони, безброй миниатюрни феерични светове се появяваха в произволния ритъм на светлините, възпламеняваха въображението или съживяваха чисти детски спомени.

Под ниските клони едно коте се опитваше да докачи голяма червена топка, а двама от неговите братя и сестри се забавляваха с един позлатен гирлянд от другата страна. Менажерията си бе присвоила помещението и го бе превърнала в площадка за игри.

Филип старателно откачи един по един ноктите на малък представител на семейство котки с тигрови шарки, който твърде отблизо се бе заинтересувал от любимия му пуловер. Котката Мефистофел се радваше на кратък отдих и спеше, свита на топка в скута на Одил.

— Ако срещна Дядо Коледа — прошепна Манон, — ще си пожелая да имам детска стая за бебето, да се оженим с Жустен и да остана да си работя тук, с всички вас…

Одил се включи в играта.

— А аз щях да си поискам да ме подмлади с десет години и да ми подари малко смелост, но не вярвам да има такива неща в чувала си…

— Аз си пожелавам една последна вечеря с татко и мама — обади се и Филип. — Само една. Ще си говорим много. Имам да им разказвам толкова неща… И още — искам и една вечер като тази, с моите деца, ако някой ден си имам хлапета…

Блейк не знаеше какво да каже. Искаше твърде много неща, повечето от които не се купуваха или не можеха да паднат през комина.

В салона влезе Госпожата. Все така уверена, че е намерила ключа към решението на проблемите си, тя беше в приповдигнато настроение.

— Защо стоите така на тъмно?

— Говорим си за Коледа — тихо каза Филип.

— Остават само два дни и ако сте послушни… Нали днес се събирате на вечеря заедно?

— Точно така — отговори Одил, внимателно премести Мефистофел на дивана и се надигна. — Трябва да довърша приготовленията в кухнята. Сигурна ли сте, че не искате да се присъедините към нас за вечерята?

— Благодаря за поканата, но денят ми беше много натоварен. Предпочитам да си легна рано.

Тя посочи две котенца, които се гонеха по килима.

— Тези приятелчета няма да откажат да си поделят моята порция. Преди малко все още играеха пред вратата ми. Какво оживление! И така, желая ви прекрасна вечер. Благодаря ви за всичко, което правите за този дом. Благодарение на вас и аз се чувствам добре.

Когато Госпожата понечи да се отправи към стълбите, Манон стана от канапето. Изписка леко и се хвана за корема. Одил се втурна към нея.

— Какво ти е?

— Не знам, заболя ме…

Филип дойде при тях, с увиснало на ръкава на пуловера коте.

— Искаш ли да извикаме лекар? — загрижено попита той.

— Може да не е нещо сериозно — намеси се Блейк.

— Как така не е? — остро реагира Одил. — Ето ви типично мъжко разсъждение. Вижда се кой износва децата девет месеца и кой — не!

— Така си е! — съгласи се Филип. — Бременността е нещо необятно и необозримо. Тя е тайнство велико, истинско чудо!

Той размахваше ръце, а котето се люлееше на ръкава и мяукаше отчаяно.

— Ами тогава — поде твърдо Блейк, — предлагам да откарам Манон в болница, за да не рискува.

— В болница ли, защо пък в болница? — зачуди се Одил.

— Защото ако има и най-малък проблем, там лекарите ще го решат.

— Ами вечерята ни? — притесни се Филип.

Манон се престори, че се олюлява и вдигна ръка към челото си.

— Погледът ми се замъглява, някакви светлинки ми играят пред очите…

— Е, щом е така, тръгвайте веднага! — извика Филип.

Този път котенцето не успя да се удържи при рязкото движение на ръката му, полетя, преобърна се във въздуха и тупна на канапето.

С театрален жест Блейк подхвана Манон, за да не падне.

— Облечете я. Отивам за колата. Познати са ми тези прилошавания при бременните. Ще отидем да се уверим, че всичко е наред. Не се тревожете. Вие спокойно започнете да вечеряте, ние ще се присъединим по-късно.

79.

В разгара на предпразничното настроение градът грееше в многоцветни светлини. Хората се тълпяха в магазините за последни покупки. Блейк паркира колата до един ресторант в центъра.

— Сигурна ли си, че предпочиташ да вечеряш тук? Не искаш ли малко да изчакаме и да се върнем в замъка?

— Много съм гладна. Няма да издържа два часа. Ще вземе наистина да ми прилошее! А и ще се уверите, че ресторантчето е много приятно.

— Желанието на жената е закон… Но преди това ще ми разрешиш ли да те оставя за няколко минути? Искам да се възползвам, че телефонът ми се включи, и да звънна.

— Добре, междувременно аз ще запазя маса и ще опустоша цяло панерче хляб…

Блейк застана пред едно пъстро магазинче за коледна украса и набра номера. На отсрещния тротоар, през прозорците, обрамчени с изкуствен скреж, виждаше как Манон се настанява край една маса.

— Добър вечер, Ричард.

— Каква приятна изненада! Само не ми казвай, че си се покатерил на върха на хълма с твоя контузен крак!

— В града съм и кракът ми вече е по-добре…

— В града ли? Чудесно. Маугли най-сетне е излязъл от джунглата…

— Маугли се извинява на Балу за безпокойството, но има нужда от съвет…

— Съвет значи? И какво възнамеряваш да правиш с него — да се вслушаш или както обикновено?

— Нищо не обещавам, но държа да чуя твоето мнение. Ето какво: попречих на госпожа Бовилие да продаде част от имота.

— И как успя?

— Деликатно и с дипломатически финтове… Искам да кажа с едно куче, един луд и ловна пушка. Друг път ще ти обяснявам. Проблемът е в това, че тя разчиташе на продажбата, за да налее пари в имението, а сега няма да ги получи. Бих могъл аз да купя парцела, но в този случай ще се наложи да й разкрия кой съм…

— И имаш колебание ли?

— Дори нещо повече… Това си е риск.

— Да разгледаме нещата прагматично. Ако откупиш земите и, вече ще бъдете свързани. Този момент ли те притеснява?

— Не точно.

— Ако схващам правилно, повече от всичко се боиш, че тя ще ти се разсърди, задето си я лъгал. И така няма да приеме мъжа, скрит под маската на иконома. Прав ли съм?

— Както го казваш, изглежда просто…

— Каквото и да решиш, тя при всички случаи ще научи кой си. Не можеш да лъжеш вечно…

— А какво ще правя, ако се разсърди? Или пък вземе, че ме уволни?

— Ами ще загуби едновременно един брилянтен иконом, един приятел, който може да я измъкне от задънената улица, и един свестен мъж. Натали не е глупачка. Имай й доверие.

— Не се съмнявам в нейната реакция, а в моята.

— Преди няколко месеца ти изцяло се бе отдал на съжаления. Сега пък си обсебен от съмнения. Е, все е някакъв напредък… Отдавна не си бил толкова бодър и енергичен. Виждам отново предишния Андрю. Чувствам, че пак си жив и готов да се впуснеш в нови начинания. Май хрумването ти да се върнеш във Франция се оказа не чак толкова лоша идея, колкото ми се стори в началото. Не ми е лесно да го призная, но ти, старче, се оказа прав! Както си прав да искаш да отидеш при Сара. И да купиш тази земя. Мисля дори, че си прав да се грижиш за Натали, тя го заслужава. Нямаш нищо за губене, Андрю. Още от дете винаги се съмняваш в себе си. Познавам те достатъчно добре. Но вече си на възраст, в която трябва да се научиш да се доверяваш и на себе си…

Блейк помълча.

— Благодаря, Ричард.

— You’re welcome^[17], братле.

Когато седна срещу Манон, Блейк установи, че в панерчето за хляб е останала само една филийка.

— Аз ли се забавих, или ти си била много гладна?

— Ако не беше сухар, щях и него да омета.

По средата на масата гореше свещ. Наоколо имаше само млади двойки и приятелски компании.

— Странно как се озовахме тук ние двамата. Малко се открояваме на общия фон. Но ми е много приятно. Едва от няколко месеца сте тук, а имам чувството, че ви познавам открай време.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката. Две пици.

— Ако Одил ни види отнякъде, че ядем тук, няма да е много доволна.

— Надявам се, че с нея и Филип всичко ще се подреди добре…

— Ще разберем, щом се върнем. Само дано не намерим някой от двамата пребит и проснат безжизнен сред котенцата, а те да се катерят по трупа му…

— Не знам защо, но в тази роля виждам само Филип…

— И аз.

Когато сервираха пиците, Андрю обяви:

— Манон, трябва да поговоря с теб за нещо сериозно. Но ми е доста трудно… Пак имам нужда от помощта ти. Малко съм объркан, ала мисля, че точно ти можеш да ме изведеш на правилния път.

— Вие имате нужда от мен ли? Как така…

— Пак във връзка с дъщеря ми… Извинявам се, че те питам така директно, но трябва нещо да разбера.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ако баща ти те потърси след дълга раздяла, как си представяш тази среща? Какво искаш да ти каже?

Манон тъкмо бе забола парче от пицата. Ръката й за миг увисна във въздуха и се отпусна. Тя остави вилицата на масата. Изгледа Блейк със смесица от нежност и тъга.

— Вие нямате нищо общо с тип като него — прошепна тя. — Баща ми ни изостави, двете с майка ми… Освободи се от всякакви отговорности и никога не каза и дума за извинение. Не ме е поздравявал за рождения ми ден, нито се е интересувал дали се справям добре в училище. Считам, че просто не съм имала баща. Вие изобщо не сте такъв човек. Когато ви слушам как говорите за жена си, когато гледам как ви е грижа за другите хора, нямам и грам съмнение в това. Бих била безумно щастлива, ако вие бяхте мой баща, но и това, че съм ваша приятелка, вече е голям късмет за мен. Какво толкова сте причинили на дъщеря си, че ви яде съвестта?

— Оставих я сама. Откакто майка й я няма, просто я изоставих. Вече дори не помня кога за последен път сме разговаряли като близки. Кога хората губят връзката един с друг? В кой момент я загубих и аз? Когато Диан ни напусна, Сара прояви голяма твърдост. Оставих я да се справя съвсем сама, защото нямах сили да се занимавам дори със себе си. Тя се научи да живее, без да разчита на баща си. Мисля, че връзката с един човек се загубва тогава, когато той вече няма нужда от теб… В началото детето вижда единствено вас и не може да живее без онова, което му давате. Щом ви съзре, ръчичките му се протягат, очите му ви гледат. Но скоро се оказва, че с тези ръчички не може да прегърне целия свят, който се разкрива пред очите му, и напълно логично поема към него, за да го опознае. Разширява хоризонта си и се отдалечава. И когато си дадеше сметка за това, детето вече е далече. За няколко месеца загубих жена си, загубих и дъщеря си. Забелязах, че тя. Вече не се нуждае от мен. Не искам да връщам времето назад, а само да й кажа, че съм ядосан на себе си. Без съмнение, трябваше аз да бъда нейната опора, но тогава не бях в състояние да й го предложа. Сега искам да я накарам да повярва, че отново може да разчита на мен.

— В живота на децата винаги настъпва една възраст, когато отношенията с родителите вече не са най-важното нещо в живота им. Вижте какво се получи с майка ми. Сега си разменяме есемеси и те стават все по-дълги, и това ми е напълно достатъчно. Да, накрая ще се помирим съвсем, но отношението й вече не ме кара да страдам. Затворих тази страница от живота си. Веднъж вие сам ми разказахте как сте си тръгнали от дома. Разберете, Сара просто е скъсала пъпната връв.

— Но не и аз. Имам нужда от нея, искам да й бъда полезен. Обожавах да стоя да я чакам, когато имахме среща. Бях щастлив, когато можех да я взема от училище. Още помня онази стеничка, по която я оставях да тича, а аз я държах за ръка. Последния път, когато минахме оттам, не аз, а тя ми помогна да приседна на зида… Времето минава, сега съм тук и не зная как да постъпя, за да станем отново близки. През януари ще й отида на гости. Но когато тя ме посрещне на аерогарата, какво да й кажа? Трябва ли да я прегърна? Дали да не й споделя всичко още в колата? Знаеш ли, Манон, по цели нощи си представям този момент и го репетирам пред огледалото…

— Не подхождайте към тази среща боязливо. На нейно място просто щях да искам да се върнете и да заемете мястото си, без обяснения. Нека животът ви подскаже как. Веднъж един много добър човек ми обясни, че е нужно време, за да се научиш да казваш нещата простичко. Ето че това време е дошло…

80.

На сутринта малкият автомобил потегли и бързо разви пълна скорост Икономът шофираше, а Филип се бе вкопчил в страничната облегалка.

— Да ти кажа честно, Андрю, твоят план нещо хич не ми допада. И за бога, карай по-бавно, пътят е заледен.

— Има само два начина и те са убеждение и сплашване. На простака най-ефикасно действа сплашването. По-малко се уморяваш, по-бързо свършваш. Няма сложни думички, няма префърцунени изречения. Само заповедни. Взе ли си качулката?

— Не ми се иска да свърша на топло.

— Имай ми доверие.

— Ами ако ни разпознае?

— Това е абсолютно невъзможно.

— Само защото ти носиш моите дрехи, а аз — твоите, така ли?

— Стресът заличава повече от половината от умствените способности, а в нейния случай няма да остане кой знае какво…

— Ще го обясниш после на съдията. Между другото, приличаме на два клоуна, твоите дрехи са ми твърде тесни, а моите са ти прекалено широки.

— Избра ли си акцент?

— Стига вече за това. Не е за вярване — да не би да са ти сторили нещо в болницата? Ти си жертва на несполучлив медицински експеримент. Опитвали са да ти възвърнат паметта, а са събудили някаква неизвестна част от мозъчната ти кора. Или пък главата ти се е възпламенила и са потушили огъня с пожарогасител… А накрая кой ще го отнесе? Моя милост.

— Ама че израз, „моя милост“! И как по-точно ще го отнесеш, твоя милост?

— Андрю, страхувам се.

— Вярваш ли в Бог?

— Не особено.

— Жалко, щях да те убедя, че той бди над нас. Поне си повтаряй, че каузата ни е справедлива.

— Тази сутрин се наложи да излъжа Одил. Това не ми е приятно.

— Видях как ти кърпи пуловера — с най-голямо внимание…

— С игла — прекъсна го Филип. — С нищо друго. Стана заради котетата. Докато си вечеряхме, не ни оставиха и за минутка на мира. Скачаха върху масата, хвърляха се върху всичко, което мърда, дърпаха вълнени конци от пуловера ми или скачаха от хладилника на пода, с риск да си счупят главите. Между другото, много им се смяхме. Наистина са сладки.

— Докато „си“ вечеряхте, така ли?

— Подигравай се ти…

— Не си я замерил с някоя солница, нали?

— Говорихме си за какво ли не. Беше страхотно.

— Това е чудесно. Знаеш ли, Одил често те споменава. Смята, че си мъж, който крие изненади, с много качества и потенциал. Даже ми довери, че у теб се долавя някаква нотка на лудост, която много й допадала…

— Ама верно ли?

— Пристигаме, готви се.

* * *

Филип скочи от вътрешната страна на оградата и помогна на Андрю да я прехвърли.

— Сигурен ли си, че е сама?

— Толкова пъти съм й слушал тирадите за живота й, че понаучих това-онова.

Провирайки се между отрупаните със сняг ниски дървета, те заобиколиха красивата богаташка къща. Когато съзря верандата, Блейк даде знак на съучастника си да не излиза на открито.

— Сложи си ръкавиците и качулката.

— А защо за мен да е зелената? Противна е, с нея приличам на зомби. Искам като твоята…

Блейк изтръгна шапката от ръцете му и му натика своята, черна на цвят. Успокоен и доволен, Мание я нахлузи на главата си.

— Това вече е друго нещо, като на командос.

Андрю закри лицето си изцяло и намести очилата си в отворите за очи. Мание го огледа.

— Точно както ти казах. Очите ти са като на умряла риба.

Изведнъж стана сериозен:

— Андрю, още не е късно да спрем.

— Предупредих те, че от тази минута аз съм Хелмут.

— О, не, пощади ме!

— Ами ти?

След кратко мълчание, управителят въздъхна съкрушено:

— Аз съм Луиджи…

— Ах! Guten Tag^[18], Луиджи!

— Мили боже…

— Ти нали не вярваш в него. Защо го викаш да те спасява?

Блейк притича през откритото пространство на двора до вратата на верандата. Повдигна цветарника до прага, взе резервния ключ, скрит отдолу, отключи и се промъкна в къщата. Мание го следваше по петите. Двамата минаваха от стая в стая, имитирайки поведението на бойци от специалните части. Кухнята, библиотеката и антрето бяха clear^[19].

— От твоята качулка ме сърби главата — простена Филип. — Нищо чудно да съм пипнал въшки.

Докато приближаваха трапезарията, Андрю долови шум на горния етаж. Посочи стълбите на неуверения си спътник. Заизкачваха се на пръсти, стъпало след стъпало. Внезапно Блейк измъкна от палтото си — или по-точно от палтото на Филип — пластмасовия пистолет, който бе взел назаем от Янис. Мание шепнешком се възпротиви:

— Стига, бе! Това ли смяташ да й навреш…

— Nicht^[20] коментар! Verboten^[21] коментар! Доверие, Луиджи, доверие!

— Искам да те чуя как се обясняваш на ченгетата на мизерното ти есперанто.

В дъното на коридора отекна силен звук от затваряне на чекмедже. Долетя от спалните или от някоя баня.

— Ако я заварим чисто гола, ще повърна, да си го знаеш предварително.

Двамата поеха по коридора, прилепени към стените. Вече нямаше съмнение, госпожа Берлине се намираше в съседната стая, чиято врата беше отворена. С пръсти Блейк преброи „три, две, едно, нула“. При последното, изскочи на прага и размаха оръжието си. Не бе правил това от шестия си рожден ден, когато му подариха маскировъчен костюм на супергерой и се опита да сплаши майка си. Госпожа Берлине тъкмо приключваше с обличането. Когато видя как някакъв мъж изниква пред нея от нищото и се изправя като скала, тя изпищя.

— Луда, вика недей! Това отвличане! Ако луда трае, вие kein Problem^[22].

Жената се вцепени от ужас. Ала личеше, че е и леко озадачена. Гледаше опърпаните си нападатели, от които само единият, при това кривоглед, носеше малко наглед оръжие.

— Бишута! Schnell!^[23]

Макар и уплашена до смърт, госпожата притисна ръце към гърдите си и заекна:

— Не разбира. Какво иска каже?

— Ние иска бишута! Бързо, иначе gross problem^[24].

Луиджи поглеждаше шашардисано Хелмут. Какво изобщо правеха те тук?

Берлине посочи една кутия за бижута върху тоалетната си масичка. Блейк подаде пистолета си на Мание, за да държи жертвата на мушка.

— No pas volare le pistolero Luigi petocho^[25] — възпротиви се Филип.

Все пак отстъпи пред настойчивия поглед на съучастника си. Блейк изсипа кутията и това изтръгна още един писък от госпожа Берлине. Не откри онова, което търсеше. Обърна се към нея и насочи обвинително пръст:

— Вие лъже! Други бишута! Къде е? Schnell!

— Pronto rapidissimo!^[26] — счете за нужно да добави Мание. Обзета от паника, госпожа Берлине посочи скрина.

— Primo^[27] чекмедже. Но вие обещава не прави боли на мен!

В чекмеджето Блейк откри малка торбичка от кадифе, в която се намираха всички бижута, купени от Натали. Той изтръска съдържанието върху леглото и взе два пръстена, единият от които беше този с изумруда, три гривни и една великолепна огърлица. Грабна отново револвера от Мание и се приближи към жертвата.

— Ако вие telefonieren Polizei^[28], ние дойде и gross Problem. Verstand^[29]?

— Si señor! — запелтечи жената, която трепереше цялата. — Аз каже нищо, rien, nada, niente. Да пукна, кълна се, пу-пу.

* * *

Филип бе готов да си тръгне. Главата под качулката все повече го сърбеше и по челото му се стичаха едри капки пот. Внезапно Блейк пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади оттам пачка банкноти, които хвърли на леглото на госпожа Берлине. Жената ги гледаше с недоумение и не знаеше какво да мисли. Мание също се ококори.

— Но какво правиш? — попита изумено той.

— Доверие, Луиджи.

— Ма perche^[30] мангизи на дърта коза?

— Kein разсъждава.

— Хелмут кукуригу.

Блейк се обърна към треперещата богаташка:

— Компенсация, фие фсишко забрави. Ако говори, Ich come back und für Sich, kolossal Katastrof!^[31]

Госпожа Берлине гледаше ту банкнотите, ту откачения, който подскачаше пред нея, ту дребния мъж отзад, очевидно също толкова превъртял…

— Ich^[32] разбрах. Никога говори.

Двамата мъже хукнаха навън. Когато преполовиха пътя на връщане, Филип накара Андрю да спре колата насред голата пустош. Изскочи от нея, втурна се към покритата от сняг канавка и започна да повръща. Блейк се зачуди какво му стана.

В края на краищата, Берлине си беше облечена съвсем прилично.

81.

Госпожа Бовилие вдигна тост с чаша шампанско:

— Предлагам да пием за успеха на Манон и за чудесната вечер, която прекарахме заедно.

— За Манон! — повториха едновременно всички сътрапезници.

Чашите иззвънтяха. Никой не забеляза, че Блейк и Мание само се преструваха, че пият, както впрочем правеха още от началото на вечерята. Предвид това, което им предстоеше, им се налагаше да останат трезви… Тази вечер атмосферата в кухнята с нищо не наподобяваше обичайна сбирка на колеги, още по-малко служебна вечеря, организирана за персонала от господарката. Нещо топло и сърдечно витаеше във въздуха. Може би защото Жустен също беше тук, със сигурност защото беше вечерта преди Коледа и без съмнение — понеже в подготовката участваха всички наравно.

За да не прекара Одил цялата вечер около печките, Андрю предложи всеки да приготви някакво ястие. Първоначално готвачката не изпадна във възторг от идеята да предостави терена и инструментите си в не толкова опитни ръце, но все пак се остави да бъде убедена. После от време на време само наглеждаше как върви работата, при това съвсем добронамерено. И така, Манон беше сготвила великолепна терина с михалца. Порциите се оказаха доста малки, защото котките се бяха възползвали от едно кратко отсъствие, задигайки половината риба, докато още бе топла. След това госпожа Бовилие поднесе великолепен гъши дроб, за който собственоръчно бе запекла филийки. Е, малко попрепечени, но ги харесаха. Андрю се бе опитал да приготви медальони от калкан в сос с шампанско, по които котката Мефистофел направо обезумя, макар че се бе натъпкала доволно с терината. Колкото до Филип, той бе положил неимоверни усилия да сготви макарони, забележително успешни на външен вид, но почти невъзможни за ядене, предвид тяхната плътност, съперничеща с тази на бетона. Всеки оцени такта на Госпожата, която първа се реши да ги опита.

— Макарони! Чудесна идея! От години не съм яла такова нещо!

При първата хапка ентусиазмът й спадна със скоростта, с която зъбите й неминуемо щяха да се изронят, ако все така упорито продължаваше с опитите си да ги схруска.

— Много интересно… — изфъфли тя, без да губи самообладание.

Най-смелите решиха да ги смучат с надеждата, че все някой ден ще се разтопят в устата им. Останалите се освободиха от тях кой както можа — някои тайно ги пъхнаха в джобовете, други се опитаха да ги изхвърлят в кошчето заедно с чинията, като едва се сдържаха да не се разкикотят шумно. В трогателното си желание да похвали Филип, Одил самопожертвователно изяде порцията си докрай.

Наближаваше полунощ, когато госпожа Бовилие се надигна.

— Предлагам да тръгваме и да си лягаме. Утре ни очаква дълъг ден. Благодаря на всички ви. Това беше най-хубавата ми предколедна вечер от много време насам.

После изведнъж се сепна.

— Щях да забравя… Хрумна ми нещо. Тъй като утре привечер тук ще бъдат моите приятели Уорд, какво ще кажете да поканим и вашите близки?

Всички се спогледаха.

— Жустен, заповядайте утре пак. Ако искате, дори можете да останете да спите тук.

— Благодаря, с удоволствие — отговори младежът.

Манон сияеше от щастие.

— Ами аз нямам кого да поканя освен Хопа — отбеляза Мание. — Всички мои приятели са си тук.

— А малкия Янис, който е постигнал такива успехи в училище? — възрази Госпожата.

— Вероятно ще прекара Коледата с майка си, брат си и малката си сестричка.

— Тогава нека дойдат и те. Колкото повече се съберем, толкова повече смях ще падне. А и ще можем да си поговорим, да се опознаем.

Одил стоеше мълчалива. Тя нямаше кого да покани, нямаше дори куче. Блейк също мълчеше. Мисълта, че отново ще се наложи да сервира на Мелиса и Ричард, го плашеше… Двамата самотници срещнаха погледите си и това ги стопли, макар да бяха безсилни да променят ситуацията.

— Значи се разбрахме! — заключи Госпожата. — Желая ви лека нощ.

* * *

Когато кухнята бе разтребена, Одил се подпря на умивалника и въздъхна.

— Тревожите се за утре вечер, нали? — попита Блейк.

— Ще трябва да нахраня целия този народ. А дори не знам колко ще бъдем.

— Не се безпокойте. Ако и след десерта още са гладни, ще им предложим макарони — пошегува се той.

Добре че Филип, който си играеше в единия ъгъл на кухнята с котенцата, не го чу. Беше изработил за тях играчка от запушалка и готварски конци.

— Чудя се дали Госпожата не я бе хванало леко шампанското, когато обяви поканата — замисли се Одил.

— Все едно, идеята е чудесна.

— Ще слезете ли в избата за шампанско?

— Иска ли питане.

— Госпожо Одил, ако това ще ви помогне, във фризера имам замразени продукти — обади се Филип. — Не са вкусни като вашите, но пък ще ви спестят труд и време.

— Много мило от ваша страна, Филип. Утре ще се отбия да погледна с какво разполагате.

Управителят стеснително попита:

— А ще имате ли нещо против, ако поканя Хопа? Ще ми е мъчно да го оставя съвсем сам точно на Коледа…

— Ами доведете го — разнежи се тя. — Ще му приготвя нещо специално.

Ако Блейк имаше изкуствена челюст, щеше да се прости с нея — така зяпна, че без малко да му се откачи ченето:

82.

Беше късна нощ. Филип и Андрю стояха насред побелелия от снега парк и чакаха. Вятърът повличаше цели воали от снежинки и ги виеше около тях.

— Значи с Одил просто ей така си уговорихте среща при фризера. Поздравления, това е много добър знак. Известно ли ти е, че в класацията на най-подходящите за ухажване места фризерът се класира съвсем близо до венецианските гондоли? Впрочем струва ми се, че в сцената с Ромео и Жулиета първоначално не е имало балкон. Те са си говорели до един фризер…

— Можеш да се бъзикаш с мен колкото си щеш, но я ми кажи кой през цялото време се докарваше пред Госпожата? И постоянно й правеше мили очи? И се съгласяваше с всяка нейна дума, дори когато няма смисъл…

— Натали винаги казва смислени неща.

— Ооо, минахме на „Натали“. Е, дойдохме си на думата. Англия пак се опитва да завладее Франция. Но не трябва да забравяш, че такова нещо никога не се е случвало! Като сложим това настрани, вие двамата си подхождате.

— Наистина ли мислиш така?

— Ще ти кажа, ако спреш да издевателстваш над мен. Ако ли не…

— Добре, обещавам. Няма да те закачам.

— Е, при тези обстоятелства ще ти призная, намирам, че добре си пасвате.

— Жалко.

— Какво жалко?

— Ами че не мога да си правя шеги с теб за Одил, защото имах една готова и за Хопа…

Двамата едновременно се разсмяха. Мание погледна нагоре и тъй като нощта беше ясна, прояви интерес към звездите.

— Знаеш ли къде е онази Голяма мечка?

— Вдясно от Малкия пингвин — отвърна му Блейк, който не откъсваше поглед от замъка.

— Какъв пингвин?

— Намира се точно над Ютията…

В главата на Блейк се пръсна снежна топка.

— Това, че милорд е учил в университет, не му дава право да си прави майтап на мой гръб.

Блейк намести очилата си и му посочи небето:

— Погледни сам! Ето ти съзвездието Помпа за гуми, а над него е Батман.

Втора снежна топка се разби в челото му.

— Блейк, повече не ме търси. Писна ми от откачените ти идеи. Ту заплашваме с пушка разни хора, ту обираме някаква кукувица…

— Добре че ме подсети, тя се обади по телефона.

— Какво? — разтревожи се Мание.

— Да, днес следобед. Бях с Госпожата, когато позвъни.

— Подла твар! Сигурен бях, че ще ни изпее. Ама и ти с твоите възвишени идеи, с кой акъл й даде пари…

— Ние отидохме да си вземем своето, не да крадем. А ти нищо не си разбрал. Тя се обади, за да предупреди най-любезно Госпожата, че в околността вилнее банда от българи и че тя е станала нейна жертва. Разказа й колко героично се е държала пред един едър здравеняк с огнен поглед и един дребосък, който навярно бъкал от въшки, понеже ожесточено се чешел през цялото време. Обясни също, че благодарение на храбрия й отпор нищо не било откраднато…

— Огнен поглед ли? Да бе, като на престояла риба… Освен това нямам въшки. То беше заради кретенската ти качулка.

— Командосите не се чешат като прокажени.

— Кого наричаш прокажен? — Мание започна да оформя една наистина огромна снежна топка.

Блейк посочи замъка.

— Виж, Манон вече угаси светлината.

Филип погледна часовника си.

— Точно в уреченото време. Хаким трябва вече да е дошъл в къщата. Като си помисля каква нощ ни чака, ръцете предварително започват да ме болят…

— Все някой трябва да играе Дядо Коледа, за да може другите пък да вярват в него…

Двамата мъже изчезнаха в снежната нощ. И запяха в един глас „Jingle Bells“, но всеки на своя език.

83.

Нощта отмина бързо и завърши с великолепна зора. Първите слънчеви лъчи превърнаха прясно навалелия сняг в съвършено бял килим, осеян с блещукащи диаманти. Небето се бе потрудило сериозно през по-голямата част от нощта, за да създаде идеален декор за зараждащия се коледен ден.

Андрю бе станал рано. С необичайна за него педантичност беше избрал най-хубавите си дрехи. Вече напълно готов, седеше на ръба на тясното си легло и чакаше да стане точно седем часът. Страхуваше се…

За да си придаде смелост, той се вглъби в снимката с жена му и дъщеря му. Усмихнати и положили глави на раменете му, те му вдъхваха успокоение. Дори му се стори, че гласът на Диан го окуражава както в деня, когато трябваше да говори за необходимостта от модернизация на фабриката — сутринта пред работниците и служителите, а следобеди пред банкерите. Сара беше съвсем малка. Когато той пое навън със сериозен вид, сякаш тръгваше за фронта, тя пъхна в ръката му малка фигурка на весело смърфче. И му обеща, че ще му носи късмет.

Андрю намести жилетката си и прокара още веднъж ръка по бузите, за да се увери, че е идеално обръснат. В седем без десет взе Джери и го притисна силно към себе си, сякаш с него прегръщаше всички, които толкова много му липсваха. Поглади гънката на панталона, попипа и вратовръзката. Точно в седем без две попита Джери какво ще каже за външния му вид и като не получи отговор, мина за последно през огледалото в банята. Поглеждайки се, за първи път не помисли за онова, което времето му бе отнело, а за това, което му бе оставило.

Андрю излезе от стаята, като се стараеше да бъде колкото може по-безшумен. Не искаше да среща нито Манон, нито Одил. Въпреки че бе привързан и към двете, онова, което възнамеряваше да направи, засягаше единствено него. Стигна пред стаите на Госпожата. Замъкът беше утихнал така, че се чуваше как котенцата се боричкат върху пътеките в коридора. Когато тичаха или се претъркулваха, те произвеждаха приглушен шум, примесен с мяукане, по детински сладко. За да прогони самотата си в този момент, Андрю приклекна и погали Мефистофел, преди да почука на вратата. Никакъв отговор. Мина през кабинета на Госпожата и почука направо на вратата на спалнята й. Нима Натали все още спеше? Това не беше обичайно за нея. Да не би да се намираше в тайното помещение?

Вратата се отвори. Госпожа Бовилие с изненада установи, че на прага не стои Одил, а Андрю, при това доста издокаран.

— Какво се е случило, господин Блейк?

— Желая ви хубава Коледа.

— Много мило… И аз ви пожелавам същото.

Тя поизпъна пеньоара си и пристегна колана.

— Значи сте дошъл толкова рано, за да ми честитите Коледа? Това някакъв английски обичай ли е?

Манон бе посъветвала Блейк да говори простичко. Ричард го бе насърчил да се хвърли във водата с главата напред. Ала никой не го беше предупредил, че ще се наложи да направи двете неща едновременно.

— Ако Госпожата не възразява, бих искал нещо да ви покажа. Ще дойдете ли с мен?

— Веднага ли? Не може ли да почакаме, докато се облека? Одил трябва да дойде всеки момент.

Перспективата да се появи и готвачката, уплаши Блейк.

— За предпочитане е точно сега. Позволете да настоя…

Госпожата се усмихна.

— Тогава ще отстъпя. В никакъв случай не желая да ви разстройвам. Иначе току-виж решите да ми кажете какво мислите за несговорчивия ми нрав.

Госпожата и Андрю заслизаха по централното стълбище. Блейк вървеше няколко стъпки пред нея и прекоси салона с тържествена походка, сякаш се изкачваше към олтара на Уестминстърското абатство в деня на коронацията. Спря пред вратите на библиотеката.

— Още една загадка — прошепна Госпожата. — Защо ме водите тук?

Блейк разтвори вратите. Всички лампи бяха запалени. Библиотечните шкафове все така бяха покрити, но върху бюрото имаше малко пакетче, опаковано като подарък. Андрю покани с жест Натали да влезе.

— Вие наистина криете много изненади, господин Блейк.

Той взе пакетчето и й го поднесе почтително.

— Честито Рождество Христово.

— През целия ден ли ще ми го казвате? Какво е това? Аз също имам малък подарък за вас, но възнамерявах да ви го поднеса днес на обяд, заедно с всички останали.

Тя развърза панделката, отстрани луксозната хартия и спря, когато разбра, че това е кутийка за бижута.

— Не трябваше… Не мога да го приема — каза тя изненадана, но и силно смутена.

— Не е каквото си мислите.

— А вие знаете ли какво си мисля?

— Отворете я.

Тя повдигна капачето и видя пръстена с изумруда. Трепна, невярваща, внимателно го извади и го огледа отблизо.

— Не е копие. Наистина е същият… Що за чудо?

Андрю я прикани да седне. Натали се подчини, без да откъсва очи от пръстена.

— Ще ми подадете ли ръката си?

— Моля?

— Помолих ви да ми я подадете, не да ми я дадете.

Госпожата се изчерви. Блейк сложи бижуто на пръста.

— Защо ми правите такъв подарък? Как успяхте?

Изведнъж тя ахна и бързо прикри с ръка устата си, за да заглуши възклицанието.

— Бандата румънци!

— Българи. Трябва да престанем да им приписваме всичко. Но моля ви, да не говорим повече за това. Още повече че имам още една малка изненада за вас…

Блейк мина към дъното на стаята и разпери ръце.

— Плашите ме — прошепна Госпожата.

С широко движение на ръката, той дръпна чаршафа, който покриваше първия библиотечен шкаф. Този път тя не успя да задържи вика на изненада. Всички книги си стояха по местата. Андрю дръпна едно след друго останалите покривала. Старинните издания също бяха по местата си. Госпожата се изправи, устата й беше пресъхнала, а очите — премрежени.

— Как е възможно? Всичко ли сте изкупили?

— Какво значение има това? Излъгах, откраднах, но го направих за вас. Сега трябва нещо да ви кажа и това несъмнено е един от най-трудните мигове в живота ми…

— Плашите ме…

— Имам една добра и една лоша новина.

— Известно ми е, че често играете тази игра, но трябва да сте наясно, че не я оценявам високо.

— Коя предпочитате най-напред?

— Наистина ли се налага да го правим?

— Това ме успокоява…

— Тогава съобщете ми лошата.

— „Вандермел Имоти“ няма да купят вашия парцел. Вече не могат…

— Как така не могат? Договорът е подписан, всичко е наред… А и тези пари са ми нужни.

— Сега ме попитайте за добрата.

— Андрю, каква каша сте забъркали?

— Добрата новина е, че аз мога да откупя всичко, което желаете да продадете. И то на по-добра цена. А за разлика от тях, ви обещавам да оставя имението ви непокътнато.

— Защо ви е да правите това?

Блейк се смути.

— Не очаквах точно този въпрос.

— А какво трябваше да ви попитам?

— Бих заложил на „Но кой сте вие, че разполагате със средства за подобна покупка?“ Във всеки случай това ме устройваше…

Натали се усмихна очарователно и като произнасяше отчетливо всяка дума, повтори:

— Но кой сте вие, че разполагате със средства… И като сме започнали, нека продължим: Кой сте вие, че да ми подарявате книгите на покойния ми съпруг? И да организирате обир на бившата ми приятелка?

— Отговорът не е съвсем прост. Готова ли сте да го чуете?

Госпожа Бовилие пристъпи към Андрю и с неочаквано нежен жест постави пръст върху устните му.

— Не казвайте нищо.

Тя отиде към стереоуредбата и я включи. После започна да преглежда колекцията от компактдискове. Андрю я наблюдаваше с любопитство и вълнение. Когато откри диска, който търсеше, тя го сложи и се върна до него.

Още при първите трепетни акорди на цигулките, Блейк разпозна най-прочутия от Валсовете на Щраус, „На хубавия син Дунав“. Тоновете се засилваха, изпълваха пространството и предизвикваха неописуема емоция. Тя го хвана за ръцете и го притегли към себе си.

— Умееше ли да танцувате валс, господин Блейк?

— Все още сме млади за подобни танци…

— Така казваха и родителите ми.

Започнаха да кръжат из стаята. Госпожата спазваше ритъма, без да откъсва поглед от очите му. Андрю се остави да го водят, обзет от пристъп на срамежливост както по време на първия му студентски бал.

— И така, кой сте вие, господин Блейк?

— Не съм безследно изчезналата поп звезда, която още се привижда на безбройните си фенове. Не съм и избягалият терорист, когото Интерпол издирва навсякъде, включително и във вашата страна…

— Сега вече съм спокойна.

Музиката ги увличаше. Вълнението, което тя предизвикваше, изпълваше телата им.

— Господин Блейк, имам за вас една добра и една лоша новина.

— Мислех, че не харесвате подобни игри.

— Е, сега е мой ред.

— Тогава да започнем с лошата, моля.

— Вие не сте единственият, който умее да лъже.

Блейк усети слабост, но се овладя и не наруши стъпките на танца.

— Какво точно ви е известно?

— Попитайте ме за добрата — усмихна се тя.

— Добрата новина, моля.

— Мелиса Уорд е прекрасна приятелка.

— Какво по-точно означава това?

— Ами както вие със съпруга й, ние двете също си споделяме някои тайни…

— От кога знаете?

— Всяко нещо с времето си. Първо искам да ви задам един важен въпрос, на който държа да отговорите.

Наближаваше финалът на валса, духовите инструменти се сливаха със струнните в опияняващо кресчендо. Натали се надигна на пръсти и прошепна в ухото на Андрю:

— Прочетох писмото, което ми попречихте да унищожа. Чудя се по какъв начин сте успели да разкриете тази страна от живота ми, но за това ще говорим друг път. А сега ще ви кажа, че имате право. Нищо не е по-важно от мира. Реших да отговоря на Юго… И да разговарям с неговия полубрат. Семейството ни изстрада достатъчно.

— Щастлив съм да чуя това от вас. Ако желаете, още днес можем да им изпратим съобщение. За тях това ще е прекрасен коледен подарък.

— Защо не… Ето че започвам да говоря като вас!

В съвършен синхрон, двойката започна да се върти още по-вдъхновено, покорена от емоцията на музиката.

— Ще се върнете ли в замъка след гостуването у дъщеря ви?

— Всичко зависи от мястото, което ще ми предложите.

— Не се размечтавайте. Не ви бива дори да изгладите един вестник, без да го подпалите…

— А какво да кажем за вашите препечени филийки?

84.

Идеята да бъде поканен и Хопа, беше хубава, но със сигурност не беше разумна. Когато предобед Филип и Одил се върнаха от къщата, срещата на младия голдън ретривър с котешкото семейство можеше да се определи по-скоро като бурна. Щом кучето се появи пред Мефистофел, тя тутакси увеличи тройно обема си. Песът от своя страна толкова се въодушеви от огромната космата топка и нейните четири миниатюрни копия, че насмалко да се хвърли отгоре им, разбутвайки столовете. Одил успя да въдвори ред, като бързо сложи храна на госта. Противно на всички очаквания, първото същество, което се осмели да рискува, опознавайки чудовището, беше едно котенце. Щом го докосна, у кучето възникна непреодолим рефлекс да го пази, защото усети, че малкото създание с дълги мустачки не осъзнава напълно какво върши. Затова най-спокойно легна и му се остави да бъде изучен. Котенцето подуши муцуната му, опита се да сграбчи опашката му, която се мяташе насам-натам и след като с най-голямо усърдие го изкачи, се втренчи в огромните му замаяни очи. После се сви на топка до него и замърка.

Когато установиха, че пришълецът не е разкъсал себеподобното им, останалите котенца не се помайваха дълго, а последваха примера му. Само котката Мефистофел стоеше все така напрегната под дивана, а козината й беше настръхнала като бодлите на таралеж.

Одил и Филип с умиление наблюдаваха как техните „деца“ започваха да се сприятеляват. Ала идилията не продължи дълго. Хопа, всецяло отдаден на играта, взе, че се разлая. Четирите миниатюрни хищници се изстреляха като светкавици, завирайки се в най-невероятни дупки, и кучето трябваше да положи неимоверни усилия, за да ги измъкне.

Обядът протече в почти семеен кръг. Одил беше приготвила меню, което беше не само изискано, а и тематично свързано с празничния ден: суфле от омари и раци и печена патица с градински картофи. Десертът бе отложен за по-късно, когато пристигнат следобедните гости.

За пръв път около масата се бяха събрали не някакви случайни събеседници с разнородни интереси, всеки от които заключен в собствения си живот, а три потенциални връзки. Три поколения, шест надежди, различни житейски пътища, обединени в един и същи живот Андрю, Одил и Манон най-добре осъзнаваха какъв път извървяха само за няколко месеца. Докато разговаряха, между всеобщите изблици на смях и споделените тайни, те си разменяха красноречиви погледи. Онова, което скрепява или разрушава един живот, понякога зависи от такива наглед незначителни подробности…

От време на време за кратко се появяваше и Хопа, който непрекъснато се гонеше с новите си другарчета. Той бе получил коледния си подарък: живи играчки, които издаваха смешни звуци, когато ги натисне закачливо с муцуна. Търкаляха се сами, без да се налага някой да ги хвърля, и пак самички се връщаха при него, а така нямаше смисъл да се мори, за да ги гони. От време на време, в прилив на нежност, той приклещваше някое от тези дребосъчета в лапите си и хубавичко го облизваше.

* * *

В късния следобед първи пристигнаха Янис, Хаким, майка им и тяхната сестричка. Майката бе приготвила дребни сладки с бадемови ядки и мед. Развълнувана от посещението си в замъка, тя обърка Госпожата с Одил и реши, че Манон е дъщеря на Филип. Янис изчезна да играе с кучето и котките, а не след дълго Хаким вече обсъждаше проблемите на канализацията с Госпожата. Майката се приближи към Блейк.

— Много се радвам, че отново сте във форма — усмихна се тя. — Последния път, когато ви видях, лежахте със затворени очи…

— Сестрите ми казаха, че сте идвали в болницата, докато съм бил неадекватен. Благодаря ви.

— Янис не ми остави избор. През цялото време говореше за вас и за господин Филип. Разказа ми за Хелоуин, а и за това как сте го накарали да заляга над математиката. Мисля, че благодарение на вас ще успее да се справи с проблемите си в училище. Иска ми се и аз да можех да му помагам…

— Важно е само това, че той напредва. Хлапето ви е добро.

— Благодаря ви също и за подаръка, който намерих тази сутрин. Чувствам се много неудобно. Но трябваше да видите Янис! Не можеше да си намери място от радост. Изгаряше от нетърпение, ала не толкова да отвори собствените си подаръци, колкото аз да разопаковам моята изненада. Но държа да ви го платя.

— И дума да не става, скъпа госпожо. Не трябва да благодарите нито на мен, нито на Филип, а на сина си. Той работи здраво за този подарък. Големият ви син също много ни помогна. Точно той беше Дядо Коледа снощи…

— Знаете ли, баща ми казваше, че има хора, които се появяват в живота ви като слънчев лъч, и други, които са като облаци. За нашето малко семейство вие сте самото слънце.

— Баща Ви е бил прав, но аз все пак мисля, че всички ние сме ту облак, ту слънчев лъч. Вашите думи за мен са чест, благодаря. Но какъвто и проблясък да представлявам аз за Янис, не забравяйте, че вие за него сте и слънцето, и цялото небе…

85.

Вечерта настъпваше и Натали започна да се тревожи не на шега. Семейство Уорд закъсняваха повече от час, а снегът отново бе почнал да трупа и тя се боеше да не би да са закъсали някъде по пътя. В библиотеката Хаким, Манон и Жустен слушаха музика. В стаята кънтяха популярни шлагери, от диско през груув до обикновена естрада. Младежите се наслаждаваха на парчетата и на певците, които чудесно познаваха, въпреки че бяха от друго поколение. В коридора на първия етаж Филип, Янис и сестричката му периодично избухваха в смях, докато се забавляваха с менажерията. Всъщност не се знаеше кой с кого се забавлява, тъй като котенцата изцяло се бяха вживели в играта.

В кухнята майката на Янис разговаряше с Одил. Макар и принадлежащи към различни култури, те много бързо установиха, че споделят еднакви възгледи за кухнята. И двете възприемаха ястията като красота и емоция, а не като обикновени рецепти за храна. Всяка сподели своите малки кулинарни тайни.

В къщата кипеше живот. Ако в този момент от дълбините на Вселената изведнъж изникнеха извънземни, замъкът щеше да бъде идеалното място за изучаване на човешкия род и на всичко онова, което хората могат да бъдат. Гладни и за храна, и за чувства, понякога хазартни играчи, друг път глупави, ала разкриващи истинската си стойност само когато са заедно и умеят да споделят.

Когато светлината на фарове освети салона, Натали въздъхна с облекчение. Блейк беше станал от дивана преди нея.

— Ще ми позволите ли да отида да им отворя?

— Вече не сте длъжен да се преструвате на иконом.

— Знаем го само вие и аз.

С професионален жест Блейк се изправи на площадката пред входа точно когато автомобилът със затъмнени стъкла на семейство Уорд спря. С елегантно движение той отвори вратата на Мелиса.

— Добър вечер, Андрю. Честита Коледа.

Все още не знаеше дали може да го разцелува по бузите. Огледа се дали някой не ги наблюдава, но тъй като Блейк продължаваше да показва сдържаност, прие ролята си на гостенка.

— Побързай да кажеш на Натали — прошепна му тя. — Положението вече е непоносимо.

— Работя по въпроса.

Уорд се измъкна от автомобила след нея.

— Добра ти вечер, драги! — жизнерадостно му подвикна той. — В багажника има подаръци, надявам се да се погрижите за тях, без да чупите нищо.

С все сила Блейк го замери с голямата снежна топка, която криеше зад гърба си. Тя се пръсна върху безумно скъпия костюм на Ричард.

— Безочлив хулиган! — запротестира гостът.

— Drop dead^[33] с твоите пакети, капиталист експлоататор! Не очакваше това, нали?

Мелиса избухна в смях и прегърна Андрю през кръста.

— Значи си й казал. Как мина?

— Ако се абстрахираме от факта, че се държах като тийнейджър, който нищо не разбира от жени, може да се каже, че още не съм направил засечка.

— Чудесна новина.

Задната врата на колата се отвори и Блейк с изненада видя как оттам слиза Дейвид. Андрю беше толкова слисан, че му трябваха няколко секунди, докато схване, че пред него стои съпругът на дъщеря му. Докато се чудеше какво може да означава това, от другата врата се появи и Сара. Уорд се изсмя отмъстително:

— А ти очакваше ли това, драги?

Блейк се разтрепери, но явно не беше от студа. В дългото си зимно палто, Сара излъчваше елегантността на майка си. Тя застана пред него.

— Помислих си, че ще се зарадваш, ако дойдем…

Андрю пристъпи напред. Макар да беше вече зряла жена, Сара бе запазила онзи възхитителен навик да хапе устните си, който го разтапяше, когато беше мъничка. За пръв път от много време насам Блейк прегърна нещо различно от плюшената играчка, която носеше навсякъде със себе си. Останаха така притиснати един към друг, а после той хвана Дейвид за рамото и го привлече към тях.

Останалите стояха на прага и ги гледаха. Някои от тях прекрасно разбираха какво се случва, а другите се дивяха неразбиращо.

— Ама той всички ваши гости ли прегръща така? — обърна се Жустен към Госпожата. — Странен иконом…

От седмици Блейк мечтаеше за този миг. Надяваше се, очакваше го. По цели нощи се мъчеше да си го представи, търсейки първите думи, които да изрече на тази среща.

— Ще поостанеш ли? — попита той.

Изобщо не бе предвиждал да каже точно това. Но сега, когато държеше малкото си момиченце в прегръдките си, не искаше никога повече да се разделя с нея.

— Всъщност с Дейвид възнамеряваме да се върнем тук, в Европа. Там ни липсват твърде много неща. Още не сме решили в коя страна ще живеем, но поне имаме избор. И не е заради земетресенията…

Филип се появи изневиделица на стълбите.

— Може ли някой да дойде да помогне? Едно котенце се е заклещило зад бюфета на първия етаж. Май се задушава…

И така, вечерта започна с разместване на мебели. Мъжете запретнаха ръкави, за да повдигнат огромния шкаф, докато жените утешаваха котките, кучето и сестричката на Янис, която се страхуваше за живота на писанчето. Когато най-сетне Одил успя да се добере до малкия авантюрист, радостни възклицания огласиха целия замък и предизвикаха истинска паника у животните, които вкупом побягнаха.

Едва след това започнаха запознанствата с новодошлите.

Манон спонтанно разцелува Сара. Те тутакси взеха да обсъждат въпроси, свързани с бременността, което не убягна от вниманието на Блейк. Жустен се опита да разговаря на английски с Дейвид. Мелиса и Натали обсъждаха нещо свое в един ъгъл и често се смееха. Тази вечер всеки имаше нещо да разказва. Където и да се намираше, Андрю нито за миг не губеше Сара от погледа си. Присъствието й след всичко, което бе преживял, несъмнено беше най-хубавият подарък, който някога е получавал.

Когато всички се събраха около коледната елха, Уорд започна да разказва спомени, представляващи нищожно малка част от лудориите, които с Андрю бяха вършили на младини. Дори Мелиса и Сара не бяха чували повечето от тях. Безспорен успех имаше случката, разиграла се във фоайето на полицейския участък в Бромли. Точно там Блейк стоял по слипове с табела, окачена на шията му, върху която пишело: „Идвам от Плутон и съм радиоактивен, не ме докосвайте, освен ако не сте много сладка“. Включи се и Филип, който разказа някои от авантюрите, в които Андрю го бе въвлякъл, но премълча все пак историята с Хелмут и Луиджи.

— Теб също ли те е заплашвал? — попита го Уорд.

— И то неведнъж. Дори искаше да ми слагат силиконови цици.

— А мен ме накара да се дегизирам като момиче за сватбата на един приятел…

— Понеже беше загубил бас! — оправда се Андрю.

— Сякаш имаш нужда от повод! — присмя се Мание. — Луд за връзване!

И добави, призовавайки присъстващите да му станат свидетели:

— Още първата вечер ми стъпка дивия лук.

С ръка на сърцето Уорд тържествено заяви:

— От името на Великобритания ви поднасям най-искрени извинения. Обикновено държим опасните екземпляри на острова, но този някак е успял да се измъкне.

Появата на първите ястия спаси Андрю, отклонявайки вниманието от неговата особа. Той се възползва от момента, когато всички бяха отишли да си сервират, и се приближи към Мание.

— Нали не ми се сърдиш? — попита тихо той.

— За кое?

— За това, че скрих от теб кой съм.

— На твое място и аз щях да постъпя така. Пък и въобще не ме интересува нито твоето минало, нито какво всъщност работиш. Ако щеш бъди и продавач на риба, все ми е едно. Най-важното за мен е да останеш да живееш тук.

— Това не зависи от мен.

— Да бе, повярвах ти!

Разговорът бе прекъснат от един нежен глас, който викаше „Татко“. От колко време Андрю не бе чувал това обръщение? Той се извърна към Сара.

— Да, миличка?

— Госпожа Бовилие ни предлага да останем да спим тук… Какво ще кажеш?

Блейк пое ръцете на дъщеря си и ги целуна.

— Даже ти разрешавам да останеш до късно. А когато всичко утихне, трябва да ти разкажа някои неща.

— Аз също. Ти изглеждаш много по-добре! Подмладил си се. Ужасно ми се искаше да ти помогна, но ти не го пожела. Какво те спаси?

— Необходимостта да се погрижа за хора в беда и желанието да те върна отново при себе си.

Одил се показа от кухнята, носеше тиган с парчета ананас, карамелизиран в ром.

— Кой желае да опита моя специалитет?

Изведнъж Мание се вцепени. Побледня, сякаш бе видял призрак… Или по-точно като призрак, който внезапно е разпознал някого…

В съзнанието му нахлу поток от спомени. Кошмарът му оживяваше. Той отново се видя как се рее в облаците, с бял ореол около главата си. И изведнъж Одил го цапардосва по челото със същия този тиган.

Филип опипа главата си.

— Мили боже! Значи ти си ме фраснала в нощта на Вси светии.

Всички разговори изведнъж секнаха. Разстроената физиономия на Одил говореше по-красноречиво от признание.

— Исках само да предпазя малките… Извинявам се.

— Така е — намеси се Блейк. — Ти съвсем беше откачил. Попитай Янис! Трябваше да се направи нещо…

Всички се загледаха във Филип. Той отиде при готвачката и внимателно взе тигана от ръцете й.

— Друг път хич не си и помисляй да ме цапардосаш — каза й той. — Защото ако се случи, ще повикам моя приятел Хелмут. Ще видиш колко е страшен, в главата прилича на херинга.

— Ти кого наричаш херинга?

— Кой е Хелмут? — попита Госпожата.

Сара прошепна на баща си.

— Както виждам, тук добре си прекарвате. А французите наистина са особняци. Да му се прииска на човек да остане…

В онази нощ не всеки вярваше в Дядо Коледа, но всички повярваха в живота. И го живееха така, че да чувстват със сърцето си сладостта на всеки миг — сякаш тези мигове можеха да бъдат последните, сякаш бяха първите.