Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (24)

24.

Първото, което Блейк отбеляза, щом влезе в кухнята, беше неустоимата миризма на печено. Одил се суетеше около фурната, а Мефистофел се бе отдръпнал чак до основата на мивката, толкова му беше горещо. През целия ден Андрю бе избягвал среща с готвачката, за да не рискува отново да се спречкат. Тази вечер обаче реши да направи всичко възможно, за да възвърне спокойствието между двамата.

— Оставям ви да подредите масата — каза тя.

Изречението беше твърде кратко, а и допълнително заглушено от звука от пърженето и бръмченето на аспиратора, така че Андрю не можа да направи заключение за настроението на Одил в този момент.

Той мина покрай котарака, но не го погали, опасявайки се, че това би могло да се изтълкува като провокация. Отвори шкафа за приборите. Чиниите ги нямаше. Първоначално реши, че нещо се е объркал, но не намери и чашите. Възползва се от факта, че Одил бе съсредоточили цялото си внимание в тенджерите, за да огледа бързо и другите шкафове. Тя бе пренаредила всичко. Всички кухненски прибори бяха получили различно място в новата подредба. Най-често използваните вече се намираха най-близо и бяха най-достъпни. Андрю едва сдържа усмивката си, ала опита да си придаде вид, сякаш нищо не бе забелязал.

— Подайте ми чиниите — нареди Одил, както си бе надвесена над тенджерите.

Тя повдигна един капак, за да сложи подправки. В стаята се разнесе друг аромат. Андрю си каза, че ако е благоразумен, може би щеше да има късмет тя да му приготви ястие по рецептата за котарака…

— Седнете — разпореди се готвачката.

Никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Одил сложи пред него чиния с красива гарнитура и обяви:

— Филе миньон с карамелизирани плодове и намачкани картофи по селски.

Мефистофел се облиза. Блейк усети прилив на вълчи глад и преглътна. Ала изчака Одил да седне и да започне да се храни, преди той да се нахвърли на порцията си. Зениците й незабавно се разшириха в очакване.

— Превъзходно — заяви Блейк с пълна уста. — Как успявате да постигнете тази хармония, в средата да е крехко като мозък, а коричката да е толкова хрупкава?

— Рискувах с необуздано вдъхновение.

— Аз съм последният, който ще ви упрекне за това. Къде сте се научили да готвите така?

— Била съм на доста места, преди да се закотвя тук. Навремето работих в кухнята на „Рьоле дьо Дормьой“, един много известен в областта ресторант. Там ми харесваше. А в продължение на пет години се трудих в бригада.

— В бригада ли?

— Така се наричат екипите от готвачи.

Андрю се наслаждаваше на всяка хапка. Имаше чувството, че от години не е усещал така вкуса на храната. В сравнение с това ястие, дори кухнята на „Браунинг“ му се виждаше блудкава.

— Много ли такива шедьоври умеете да приготвяте?

— Няколко.

Той пое още една хапка и се разтопи от удоволствие.

— Одил, това не е ястие, а произведение на изкуството!

— Ако това ще ви попречи да крадете от храната на Мефистофел, добре…

— Поднасяли ли сте го на Госпожата?

— Тя не яде такива неща. При нея нищо не трябва да се променя. Въртя все едно и също, с което си е свикнала. Веднъж седмично 70 грама рамстек, който винаги се разпределя на 9 хапки, проклетите й броколи и салати с ориз и царевица… Отначало се опитах да правя и друго, но тя не го докосваше.

— Мога ли да изкажа едно мнение?

— Ако е за подредбата на тенджерите, предпочитам да се престорите, че нищо не сте видели…

— Но аз нищо не съм видял!

— А ако е във връзка с теглото на Мефистофел…

— О — прекъсна я Блейк, — вашият котарак е изумително атлетичен.

— Не се престаравайте. Значи е за рецептата?

— Нищо подобно. Просто се чудех защо Госпожата, вие, Филип и Манон никога не се събирате заедно.

— Госпожата не обича да ни се меси, а колкото до Филип…

— Той несъмнено не е изтънчен човек, каквато сте вие, но мисля, че е свестен.

— Имам известни съмнения. В началото се опита да ме сваля доста безочливо…

— Понякога се случва началото да е нескопосано.

— Когато бях млада, имах една приятелка, която обичаше да казва; „Няма значение как се запалва огънят, важното е да гори буйно…“ Звучи изтънчено, нали? Е, тя сега се развежда за трети път. Аз обаче държа и на формата. Само веднъж ми се случи да повярвам на мъж, той също държеше на формата и беше прекрасно.

Заинтригуван, Андрю наблюдаваше Одил, докато тя се хранеше. Изведнъж тя срещна погледа му.

— Питате се какво правя тук, неомъжена на тези години, макар че съм била влюбена?

— Не бих си позволил…

— Спокойно, приятно ми е да разказвам за това. Никога не съм го споделяла, откакто съм дошла. Историята е съвсем обикновена, господин Блейк… Той замина. Беше заместник на главния готвач на „Рьоле дьо Дормьой“. Заради него се научих да готвя. Мисля, че се обичахме. Наистина бяхме щастливи двамата. След няколко години му предложиха място на главен готвач във вашата страна. Помоли ме да тръгна с него, а аз отказах.

Одил бе спряла да яде, беше се втренчила в чинията си, заглаждаше пюрето с вилица. Вдигна очи.

— Опита се да ме убеди, но аз не отстъпих. Боях се. Странно ми е, че го казвам, толкова време ми отне да го призная пред себе си… Боях се от промяната, страхувах се да напусна всичко тук. Каква глупачка съм била… Ужасяваше ме мисълта, че като стане главен готвач и голям шеф, ще реши, че не съм за него. Разделихме се. Шест месеца по-късно напуснах ресторанта и направих всичко възможно да работя в кухня, която по нищо да не ми напомня за голям ресторант. Пробвах да работя в ученически столове, приготвях ястия от замразени заготовки за деца, които не искаха нищо друго освен пържени картофи и кълцана пържола. Опитах и в старчески домове, после отговорих на една обява и накрая се погребах тук. Вероятно ви звуча мелодраматично…

— Разбира се, че не. Просто си имате своето минало и таите съжаления…

— И вие ли съжалявате за някои неща?

— И то за много. Но на моята възраст човек съжалява не толкова за грешките, колкото за хората. Толкова ми липсват…

— Вие също знаете какво е любовта. Усеща се. Личи си по начина, по който се държите, по особения поглед към живота, по нещо, което се излъчва от вас… Въпреки недостатъците си Госпожата също принадлежи към тази категория.

— Категория на хора, които са познали любовта и са я загубили?

— Може и тъй да се каже.

— Само че вие не сте вдовица, Одил… Никога ли не сте се опитали да разберете какво прави вашият главен готвач?

— Вероятно е започнал живота си отново, успял е… И ме е забравил.

— Писахте ли му?

— Никога. Твърде много се срамувам.

— И затова готвите единствено за котарака си.

— Той не ме упреква за нищо.

— Ако ви кажа какво мисля за всичко това, ще продължите ли да ми приготвяте подобни великолепни ястия?

Одил се усмихна, но нищо не обеща.