Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (22)

22.

След като болките от първите дни попреминаха, Блейк трябваше да признае, че колкото повече ходеше, толкова по-пъргав и издръжлив ставаше. Вече дори познаваше всяка опасна неравност по алеята, водеща до другия край на парка. Докато си мислеше за схватката си с Одил, той се поусмихна. Странно, но не можеше да й се разсърди.

Щом почука на вратата на Мание, Хопа веднага се разлая, но господарят му не дойде да отвори. Блейк се огледа. Нощта тъкмо бе настъпила и наоколо се различаваха само сенки.

— Филип! — провикна се той напосоки.

Никой не отговори откъм парка. Внезапно вратата се отвори и Хопа се хвърли в краката му. Блейк потърка главата му, докато кучето душеше панталона, очевидно заинтригуван от миризмата на Мефистофел.

— Добър вечер, Андрю, не очаквах да…

— Одил ме изгони, защото се осмелих да й направя забележка, та идвам да ти поискам убежище.

— За политически имигранти вратата ми винаги е широко отворена. Влизай.

Въпреки че се шегуваше, Филип не гореше от въодушевление. Андрю забеляза това.

— Нали не те безпокоя?

— Тъкмо щях да слагам масата. Ще си разделим порцията, която Одил ми е приготвила. Нещо като рататуй^[1], ала не успях да го идентифицирам.

Андрю издърпа стол и седна. Хопа не спираше да снове до спалнята, чиято врата беше затворена.

— Имаш право, ще поправим вътрешния телефон между мен и сервизното — заяви Мание. — Това ще опрости нещата.

Докато ястието се затопляше в микровълновата печка, Филип сложи приборите. Внезапно заяви:

— Извини ме за момент, мисля, че съм забравил да затворя прозореца на банята. Не искам някоя животинка да се промъкне вътре.

И той се скри в стаичката. Кучето се опита да го последва, но Мание го отблъсна. Постара се да затвори плътно вратата след себе си и то остана втренчено в дръжката, мърдайки опашка.

— И на теб ли ти се струва странно? — прошушна му Блейк. — Но ти май знаеш нещо, с което аз не съм наясно.

Мание бързо се завърна, с едва забележимо облекчение.

— Понякога ей тъй изкуфявам — измънка той вместо извинение.

Разпредели порцията между своята чиния и тази на Андрю.

— Та казваш, Одил пак се разфуча, а?

— Бързо пали. Но признавам, че и аз обичам да я дразня.

Мание седна и опита ястието.

— Да ти е сладко — каза Андрю — и благодаря, че ме приюти.

При първата хапка се спогледаха.

— Напомня ми заводския стол — каза Мание.

— А на мен за една кръчма, която полицията запечата, защото готвели с месо от плъхове.

— Изключено, Одил не би направила това, изпитва ужас от мишки.

— На война като на война… При вас във Франция как се казва, когато човек мляска, „миам-миам“, нали?

— Точно така. А при вас?

— „Юм-юм“.

— Това е смешно! Няма нищо общо със звука от мляскането.

— Какъв ти звук? Да не би да мислиш, че петлите наистина казват „кукуригу“?

— А вашите петли какво казват, „грух-грух“ ли?

— „Кук-ъ-дудъл-ду“.

— Горките пернати! Какво им слагате в храната?

Оглушителен шум откъм спалнята накара Мание да подскочи. Той се втурна и хлопна вратата зад себе си. На Андрю му се стори, че долавя шепота му, но в отговор се разнесе силен глас. Детски.

— Не съм виновен! — оправдаваше се хлапето.

Когато вратата се отвори отново, Мание беше смъртноблед. Хопа се втурна в стаята. На прага се появи едно момче с черни коси и матов тен, около четиринадесетгодишно. Филип гледаше умолително Андрю.

— Не си мисли разни неща. Ще ти обясня.

— Защо да си мисля… Идвам тук без предупреждение. Ако криеш незаконен син, не е моя работа…

— Той не ми е баща! — възкликна хлапакът, без ни най-малко да се смути.

— Добър вечер, младежо — отговори му Блейк. — Аз се казвам Андрю, а вие?

— Янис. Живея в квартал Туртерел, блок 2. Ако сте дошли за кока-колата…

Филип направи знак на малкия да млъкне.

— Янис ми помага за покупките — обясни той. — Това е.

Блейк огледа изпитателно момчето. Слабичко, не много високо — значи него бе видял от хълма онази вечер. Филип сложи трета чиния.

— Янис, донеси табуретката от стаята и ела да ядеш с нас.

Управителят раздели още веднъж своята част и се отпусна с въздишка на стола си.

— Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате за това в замъка…

— Значи при голям стрес минавате на „вие“.

— Историята е много сложна.

— Не си длъжен да ми я разказваш. Всичко е наред.

Малкият се върна с табуретката и с една топка за кучето, което вече подскачаше, за да я хване.

— Познавам Янис от цяла година вече — започна Филип. — Пазарувах от супермаркета в неговия квартал. Ходя там с колелото, защото ми е по-близо. Като мина напряко през гората в имението, излизам точно над града, почти при блоковете. Но това не е важно. Беше един четвъртък, пазарувах и малкия го хванаха да краде кутия сладкиш, който беше пъхнал под тениската си.

— Щях да го платя — възрази хлапето. — Кълна се, тъкмо вадех парите…

— Не се кълни, Янис — скара му се Мание. — Ти нямаше пари и когато от охраната те хванаха, тъкмо излизаше от магазина.

— Не е точно така…

Филип тръсна глава и продължи:

— Когато го видях между охранителите, ми дожаля. Платих сладкиша, за да го пуснат. А после, за да му намеря занимание, му предложих да ми помага.

— Казахте само веднъж! — с възмущение го прекъсна хлапакът. — Трябваше веднъж да ви помогна с покупките, а после заплашихте, че ще ме наклеветите пред майка ми, ако откажа.

Мание се изправи смутено.

— Не е толкова просто…

— И оттогава момчето прави покупките вместо вас — обобщи Блейк.

— Включително доставката! — уточни малкият.

Филип се престори на ядосан:

— Виж го ти, я не се прави на репресиран! Храня те и ти давам малко пари.

— А училището? — попита Блейк.

Янис сведе поглед.

— Не ходя много редовно.

Мание бързо се намеси:

— Малцина от тях ходят на училище. Янис и другите от неговия квартал са оставени сами на себе си, така да се каже…

— Сигурно си гладен, яж. — Блейк подкани момчето.

То сграбчи вилицата и се нахвърли върху своята част. Двамата мъже гледаха как лакомо яде. Щом приключи, си погледна часовника.

— Време е. Майка ми скоро ще се прибере.

— Не се размотавай — посъветва го Филип. — Имаш ли списъка за вдругиден?

— Но проблемо — отговори хлапето.

Коленичи, за да се сбогува с кучето, и се разкиска, щом то напъха муцуна в шията му. После си тръгна.

Мание не смееше да погледне Блейк в очите.

— Знам какво си мислиш — почна управителят — Презираш ме, защото се възползвам от положението, а малкият трябва да се занимава с друго, не с моите поръчки.

— Ти го каза, Филип, това ще тежи на твоята съвест. Но ако питаш мен, трябва да се опитаме да направим нещо наистина полезно за това хлапе.