Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (66)

66.

— Според вас нормално ли е досега да не е дал ни най-малък знак?

— Отпусни се, Манон. Часът е едва осем сутринта.

Седнала зад бюрото в библиотеката, младата жена се бе вторачила в електронната си пощенска кутия така както подводничар следи екрана на сонара. Андрю я бе заварил тук още преди зазоряване, когато бе тръгнал да глади сутрешния вестник. Оттогава тя не бе помръднала от мястото си. Само два пъти отиде до тоалетната, но след като го помоли да поеме наблюдението, в случай че изненадващо са появи торпедо.

— Ще си повредиш очите, както си се втренчила в този екран.

— Трябва вече да се е прибрал. Какво прави? Може би не е получил писмото ми…

— И защо да не го е получил?

— А ако е катастрофирал по пътя на връщане? Представяте ли си каква трагедия? Загинал в разцвета на младостта си малко преди да се прибере при жената на живота си, която носи неговото дете… Така де… Ами ако не съм жената на живота му?

— Наистина трябва да се успокоиш. Няма да издържиш целия ден в това напрежение. Нито пък аз, впрочем…

— Не знам какво ми става. Чувствам се като увиснала над пропаст, цялата треперя… Сякаш всеки момент ще се изпусна и ще полетя надолу. Давам си сметка, че бърборя глупости, но ако не ги изговоря, те засядат в главата ми като цъкаща бомба. И могат да ми пръснат черепа!

— Хич не е лесно да си млада жена…

— Той ужасно ми липсва. През цялото време мисля за него. И знаете ли какво най-много ми липсва? Ще ме сметнете за откачена, но обожавам да го слушам как диша, докато спи. Понякога хърка, но най-често диша бавно, дълбоко. Със собствен ритъм, като музика. В тези мигове не се уморявам да си повтарям, че е тук, до мен. После слагам глава върху рамото му. А той дори не се събужда! Под бузата си усещам топлината на кожата му, мириса й. Слушам биенето на сърцето му, влизам в неговия ритъм и се чувствам на сигурно място. Само като си помисля, че може никога вече да не изпитам всичко това…

— Не започвай пак.

— Ами вие, какво най-много ви липсва от вашата жена?

Манон веднага осъзна колко нетактичен е въпросът й. Жустен все пак можеше да си дойде. Ала не и Диан.

— Извинете ме — смути се тя. — Наистина плещя глупости. Не исках да ви натъжавам…

— Всичко е наред. Говори си, ако това може да попречи мозъкът ти да се пръсне от мисли…

Андрю се върна към спомена за Диан. В него нямаше нито тъга, нито болка. Той често мислеше за нея естествено, сякаш се бяха разделили предния ден.

— Обичах много неща у нея и всички ми липсват. Обожавах например, когато ме оставяше да гледам дълбоко в очите й. Често казват, че очите са прозорец към душата. Хората се милват, докосват се, но е необходимо някой да има огромно доверие в теб, за да ти позволи да го гледаш право в очите толкова дълго, колкото ти се иска. В такъв момент не само чуваш какво ти казва, а и виждаш истинската му същност С Диан това можеше да ми случи навсякъде — докато обядвахме, на улицата или пък вечер, когато бяхме сами. Тогава времето спираше и особено силно чувствахме онази невидима нишка, която ни свързваше. Никога не съм изпитвал толкова силна емоция. И най-лекото потрепване на зениците й ми разкриваше душата й повече от всякакви думи. Дори и без физически контакт, усещането беше много чувствено. Всеки от двамата улавяше и най-лекия нюанс от вълненията на другия. Тя го знаеше. Приемаше го. Това, че имах нейното доверие, беше също толкова красиво, колкото онова, което четях у нея. Улавях дълбоката й енергия, същността й.

— Навярно много сте я обичали. Мен никой никога не ме е гледал по този начин. Понякога усещам как Жустен ме разкъсва с поглед, но не е същото. Според вас той по мейла ли ще се обади, или по телефона?

— Нямам представа.

— На Госпожата не й ли е неприятно, че сме му дали телефонния номер на имението?

— Тя се надява колкото теб, че той ще се обади всеки момент.

Одил се подаде през пролуката на вратата.

— Все още нищо ли няма?

Блейк вдигна безпомощно рамене.

— Ето че станахте три дами, очакващи принца на бял кон! Предавам се.

Готвачката опита да се усмихне, но усмивката й се помрачи от тревога:

— Случайно да сте виждали Мефистофел? Търся го от вчера. Не е докоснал храната си и тази сутрин не дойде да си изпие млякото…

Манон и Блейк поклатиха глава. Андрю се опита да я успокои:

— Ще видите, че скоро ще се прибере. Докога ще издържа при това лошо време…

Манон въздъхна:

— Ех, тези мъже, които се прибират, когато им скимне. Само да знаеха какви грижи ни създават.

Блейк понечи да възрази, когато камбанката на Госпожата отекна с все сила откъм първия етаж.

— Какво ли иска? — зачуди се той.

— Телефонът! — извикаха едновременно двете жени и се втурнаха по коридора.