Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (12)

12.

Слънцето беше в зенита си и Блейк, Одил и Манон побързаха да наредят мокрите книги покрай оградата на зеленчуковата градина, за да изсъхнат. Когато видя подредените като за изложба томове, Мание, който бе дошъл за обяда си, заяви:

— Значи все пак се е решила да даде всичко това на вехтошар.

Блейк мъчително се надигна, без да спира да попива водата от едно подвързано томче с „Циганката“ от Мигел де Сервантес.

— Преди да е допуснала тази грешка, няма да е зле да прочетете тази книжка. Разказва се за цигани и може да ви бъде полезна — обясни му той вместо поздрав.

Мание го погледна косо.

— Ама тези книги са мокри…

— Имахме проблем с водопровода.

— Щом не е извън къщата, не ме засяга.

Одил се появи на прага на кухнята и посочи нещо като дървена етажерка, окачена на стената. Там беше оставена плътно затворена кутия.

— Храната ви е на мястото. И не забравяйте да ми върнете останалите съдове.

Без да каже и дума повече, тя се врътна и се зае с обичайната си работа. Мание взе кутията и се обърна, за да си върви. Когато минаваше покрай Блейк, подхвърли:

— Вижте, защо не дойдете някоя вечер у дома да пийнем по едно?

— Защо не? Тия дни…

— Когато пожелаете, господин Брейк.

Манон излезе от къщата с още един куп книги.

— Това са последните и вече сме готови — много сме добри! — обяви тя. — Добре че реагирахте бързо, иначе и мебелите, и паркетът щяха да заминат… Чудесно се справихме.

Блейк я освободи от част от товара.

— Благодаря, Манон.

Заедно подредиха книгите по огрените от слънчеви лъчи места. Одил се занимаваше с фурната си. Блейк се възползва от отсъствието й и предпазливо попита:

— Манон, я ми кажете, Мание и Одил винаги ли се държат така помежду си?

— Какво имате предвид?

— Като куче и котка?

— Никога не съм ги виждала различни. Той не стъпва в замъка, освен в случаите, когато Госпожата го повика, а Одил избягва да ходи в парка, с изключение на зеленчуковата градина.

— Не се ли храните понякога всички заедно?

— С моя график не ми остава време. В два и половина трябва да съм в училището в центъра на града.

— Какво правите там, ако не е тайна?

— Докато си взема изпиша за учителска правоспособност, помагам на редовните учители.

— Чудесен план!

— Вече пропуснах срока за миналата година и понеже живея с майка си, наложи се да приема тази работа. Но ми е приятно…

— И като сме почнали с въпросите, Манон, предполагам, че имате мобилен телефон?

— Разбира се, но не е от най-модерните…

— Хващате ли сигнал тук?

— Никакъв. Веднъж чух от господин Мание, че единственото място в имението, където има сигнал, е на хълма в гората.

— А къде се намира той?

— Някъде нататък.

Младата жена посочи неуверено едно гористо възвишение, още по-отдалечено от къщата на управителя. После си погледна часовника.

— Трябва да изчезвам. Макар че слизам с велосипед, пак ми трябва известно време, докато стигна до града.

— Тръгвайте, Манон. До утре. И не закъснявайте, защото Одил ще ви свири червен картон.

— Но аз винаги идвам навреме!

— Освен в четвъртък сутрин, доколкото разбрах.

— То е заради Жустен. В сряда следобед нямаме занятия и с него прекарваме вечерта заедно, нали разбирате…

Младата жена сведе очи със срамежлива усмивка, която трогна Блейк.

— Нормално за вашата възраст. Е, изчезвайте…

Манон му махна с ръка и се отдалечи. Блейк изправи и последната книга до преградата. Беше леко овлажнена. „Последният ден на един осъден“ от Виктор Юго. Диан със сигурност щеше да каже, че това е знак.

Щом влезе в кухнята, Андрю веднага разбра, че Одил нещо не е доволна. Жестовете й бяха по-отривисти от обикновено и тя дори не се извърна, когато го заговори.

— Толкова работа имам тази сутрин, че ми се уби апетитът — оплака се тя. — Обядът ви е в хладилника, на средния рафт. Ето там е микровълновата. Госпожата ви иска в кабинета точно в петнайсет часа.

— Разбрах.

— Ако излезе нещо спешно, аз ще си бъда в стаята, на горния етаж.

— Да не би да не се чувствате добре?

— Напротив. За пръв път от цяла вечност ще мога да си почина между две дежурства. Щом Госпожата е решила да ви наеме, редно е и да има някаква полза от вас. Оставям ви кухнята за този следобед.

Блейк се почувства странно, когато се озова сам във владенията на готвачката. Котаракът се държеше все така като абсолютен непукист, но в сравнение със сутринта, се намираше малко по-близо до газовата фурна. Блейк отвори хладилника и установи, че е пълен със стъклени кутии, поставени една върху друга. Бяха пълни с хранителни продукти, които в повечето случаи не можеха да се определят като вид. Съзря единичната чиния. Махна фолиото, намери си вилица, след като претърси почти всички чекмеджета, и се настани край масата. Още при първата хапка бе озадачен. Ястието представляваше изтънчен меланж от крехко изпечена сьомга и ситно нарязани зеленчуци. Андрю с удоволствие изпразни чинията си и я изми на мивката, като си отбеляза, че може би Одил влага в своите готварски произведения онази изтънченост, която си спестяваше в живота. Върна се да погледне как върви сушенето на книгите и реши да постои известно време на слънце. Беше доволен, че ще се срещне с госпожа Бовилие. Имаше какво да й каже.