Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (52)

52.

Служителката на касата в супермаркета с любопитство оглеждаше двамата мъже, които съсредоточено изпразваха количката си върху подвижната лента. Редящите се на опашката зад тях също бяха впечатлени от необичайната гледка: десетки пликчета бонбони от всякакъв вид, бутилки сода, свещи и сладкиши, измежду които и любимите курабийки на Манон, от които напоследък поглъщаше по цял пакет на всяко ядене… Блейк улови въпросителния поглед на касиерката.

— Мислите, че сме твърде стари за купони, така ли? — предизвикателно я заговори той.

— Решихме да се тъпчем, докато се пръснем или си докараме диабет. Дано ни отвлече вниманието от ревматизма — добави Мание.

Той й намигна и се изкриви, сякаш адски го боли гърба. Жената не посмя да ги зяпа повече и се зае да маркира кодовете.

Върнаха се при колата и Блейк подреди покупките в багажника.

— Може би малко се престарахме с количеството. Колко ще дойдат, засега?

— Петима. Янис и двамата му най-добри приятели, освен това по-малката му сестра и една нейна приятелка.

— Ако изядат само една четвърт от всичко това, ще завършат в спешното.

— И да остане, не се разваля. Веднъж и ние да организираме веселба! Впрочем, готвя им една малка изненада…

— Каква?

— А ти защо не ми разкри номера с асото пика? Сега и аз няма да ти кажа…

* * *

Плътни сиви облаци затулиха небето и нощта падна по-рано от обикновено. За късмет, метеорологичната прогноза не предвиждаше дъжд. Когато гостите се показаха на пътеката откъм гората в уречения час, изведнъж спряха и зяпнаха от изненада. Дори Янис, за когото всичко тук беше познато, гледаше като омагьосан. Около къщата на Мание бяха подредени факли. Танцуващите им пламъци хвърляха оранжеви отблясъци по околните дървета и храсти. На всеки прозорец горяха свещи с различна големина и осветяваха фасадата, по която пробягваха преливащи светлосенки. Върху градинската маса стоеше майсторски издълбана тиква и им се усмихваше с острите си зъби. Атмосферата беше фантастична.

Когато се приближиха, от облак брашно пред тях внезапно се материализира един иконом във фрак и с цилиндър. Лицето му беше смъртнобледо като на зомби, а черните сенки под очите му правеха погледа му страшен. Вместо пелерина бе наметнал старо шотландско одеяло на дупки.

— Добър вечер, деца — започна той със задгробен глас. — Аз съм Икономът на пъкъла. Добре дошли в страната на най-страшните ви кошмари. Ще навлезете в земи на магьосници…

Изведнъж Хопа изскочи с лай. Кучето беше издокарано с кариока с мигащи звездички, а на шията му се мъдреше папийонка.

— Върни се, дяволско изчадие! Не сега! — разнесе се ревът на Мание откъм къщата.

Песът се хвърли към момичетата и се опита да оближе лицата им, с което ги уплаши много повече, отколкото предрешеният иконом.

Без да губи сериозността си, Блейк продължи:

— Ще проникнете в Имението на Прокълнатия замък. Ако искате да съберете съкровища от бонбони, ще ви се наложи да поемете по Пътя на хилядата магии и да следвате огньовете… Но внимавайте, когато пристигнете: там ви очакват една ужасна вещица и нейната предана помощница, които ще искат да ви разкъсат…

Икономът на пъкъла започна да се смее зловещо, както в старите филми на ужасите. Янис нетърпеливо тъпчеше с крака.

— Обяснете сега, господин Блейк, накъде трябва да поемем, за да стигнем чак до замъка…

— Господин Блейк вече не съществува, аз го изядох. Ха-ха-ха-ха!

Андрю се обгърна с проядената си от молци пелерина и след като за малко не се препъна в един градински стол, побягна и се изгуби в нощта.

Останали сами, децата тръгнаха напред.

— Много тъпо! — възмути се най-малкият от приятелите на Янис. — Нали ние трябваше да ги плашим! А още в гората ме хвана шубе… И какъв е този тип, дето се хили като изкукал?

— Не се хиля! Пазете се да не ви застигне гневът на Иконома на пъкъла! — разнесе се глас иззад един храст.

Янис се разсмя.

— Хайде, тръгваме! От години си мечтая да отида до замъка… Чувал съм какви ли не врели-некипели за тая барака. Разправят, че я е построил внукът на Франкенщайн и че вътре правят разни опити с отвлечени деца…

— Янис, страх ме е — прошепна приятелката на сестра му.

— Не бой се. Тия са готини.

Децата поеха по пътя към замъка, факлите, разположени на равни разстояния, допринасяха за разпалване на въображението им. Още на първия завой се натъкнаха на гигантска паяжина, в средата на която висеше огромно животно.

— Ама това не е истинско! — извика едно от хлапетата.

Сестричката на Янис го сграбчи за ръката и повече не го пусна.

— Дори не е страшно! — предизвикателно възкликна друго момче.

Точно в този момент от един храсталак с крясъци изскочи Блейк. Петте хлапета също се разкрещяха.

— Е, малки чудовища, май напълнихте гащите? Муахаха! — Той отново изчезна, а пелерината му се закачи на един клон и остана да си виси в окаян вид. Децата продължиха да вървят притиснати едно до друго като римски легионери и се оглеждаха със страх и недоверие. В далечината се разнесе вледеняващ вълчи вой.

— А къде са бонбоните? — прошепна едно от момиченцата.

— Щом ги намерим, взимаме ги и изчезваме — заяви приятелят на Янис.

Очертанията на замъка вече се виждаха, когато Икономът на пъкъла се появи отново.

— Нощта е черна и мрачна, нали? Погледнете небето и треперете! Защото другият откачалник ми съобщи току-що, че точно сега ви очаква изненада! Само че не знам каква е тя…

Отекна първият взрив. Ехото от експлозията бързо прехвърли границите на имението. В небето се издигна малка огнена точица и изведнъж нощта се озари от многоцветен фойерверк. Профуча втора ракета, после още една. Този път децата не се страхуваха. Дори Икономът на пъкъла беше зяпнал към висините, обсипани с пъстри светлинки. Залповете следваха един след друг, а картечният звук ставаше все по-оглушителен. Децата крещяха:

— По-силно! По-силно!

— Не го окуражавайте, той и бездруго вече не е на себе си! Да помните, че Икономът на пъкъла ви е предупредил…

Ужасен от експлозиите, Хопа бе избягал в гората. Бляскавият спектакъл продължаваше. Блейк нямаше представа откъде Филип се е сдобил с този арсенал, но резултатът наистина беше впечатляващ. На небето последователно се взривиха червени розетки, а след тях експлозиите станаха толкова интензивни, че осветиха целия парк като посред бял ден. Няколко великолепни светлинни снопа драснаха нощното небе. След тях пукотевицата продължи чак до финалния букет. Завършващата картина беше великолепна, макар че няколко ракети избухнаха — според Блейк — твърде близо до дърветата. Когато се взривиха и последните три, най-мощните, децата закрещяха от възторг. Блейк беше развълнуван от падащите искри не по-малко от хлапетата и трябваше да мине известно време, докато се окопити и си припомни сценария.

В замъка, на площадката пред кухнята, ги очакваше Одил, преобразена в страховита вещица, а с нея и Манон, маскирана като мумия. Готвачката беше навлякла разкъсани дрехи и перука от стари парцали. Черните й зъби направиха силно впечатление на момиченцата.

— Заповядайте в скромната ми гостоприемница, млади хора, за да похапнете…

Докато влизаха, мумията хриптеше и се клатушкаше край тях с изпънати напред ръце.

Настанени около трапезата като кралски особи, петте деца опитаха от вълшебните кексчета на вещицата, а после и от омагьосаните целувки, оцветени в оранжево. След известно време спряха да обръщат внимание на мъртвешкия цвят на лицето на Иконома, на белезите от рани върху мумията и на черните зъби на злата вещица, изработени от въглени. Смееха се и се тъпчеха с бонбони.

Щом удари десет часът, дойде време да поемаш по обратния път. Янис горещо благодари на Одил и Манон и ги разцелува. После излезе навън и докато приятелите му тъпчеха джобовете си с лакомства, той отиде при Блейк.

— Това е най-прекрасната вечер в живота ми. Жалко, че господин Мание не е с нас.

— Не знам къде се е дянал. Ала се радвам, че ти хареса. Тоест Икономът на пъкъла се радва…

— Значи е истина?

— Кое, Янис?

— Ами туй, че понякога хората правят разни неща за другите, без да очакват нищо в замяна?

— Да, това наистина се случва.

Момчето гледаше Блейк с широко отворените си тъмни очи. За миг Андрю изпита усещането за нещо вече преживяно. Пред погледа му изникна образът на малката Сара. Спомни си мига, когато се случи. Беше на един панаир, той бе стрелял по мишена и спечелил за нея огромен син заек. Сърцето на Блейк се присви. Погали момчето по главата и за малко да го грабне в прегръдките си, но навреме се усети, че жестът му може да се изтълкува като неуместен. Затова просто му подаде ръка.

Хлапето обви с пръсти дланта на възрастния мъж и силно я разтърси.

— Благодаря, господине.

— За мен беше удоволствие. И не забравяй, за четвъртък имаш пет задачи.

— Ще ги реша, обещавам.

Децата поеха по обратния път. Одил и Манон им махаха от площадката пред кухнята. Блейк вървеше с тях и ги слушаше как си припомнят впечатляващи моменти от вечерята, като ги преподреждат по свой си начин. Точно тогава от горските недра необичаен звук привлече вниманието им. В далечината, между дърветата се появи слаба светлинка. Някаква неясна фигура постепенно започна да се очертава пред тях и да става все по-ярка. В нощта се разнесе протяжен вой.

— Филип, ти ли си? — провикна се Блейк.

Тайнствената фигура се запровира между стволовете на дърветата. Странният призрак ту изчезваше, ту отново се появяваше все по-близо. Сякаш летеше над земята.

— Какво е това, господин Блейк? — неуверено запита Янис.

Сестричката му се вкопчи в него.

— Не се страхувайте, деца. Трябва да е някакъв номер на Филип.

Когато дойде до края на гората, светещият призрак внезапно ускори движението си и с вой полетя право към децата. Те се разкрещяха и се пръснаха във всички посоки. Одил влезе в кухнята и излетя оттам, въоръжена с огромен тиган. Втурна се към призрака, който продължаваше да преследва обезумелите от паника деца. В парка на замъка се разигра необичаен балетен спектакъл. Призрачната фигура буквално летеше подир Янис и приятелите му, Блейк бе коленичил, за да предпази сестричката на момчето, сгушена в прегръдките му, а другото момиченце се бе скрило зад храстите. Сякаш нищо не можеше да възпре страховития полет на призрака… До мига, в който на пътя му се изправи Одил и с майсторски шах го тупна с тигана право по главата. Внезапно призракът млъкна и известно време продължи да се носи напред, докато не влетя със страшна сила в един гъст храсталак и повече не се появи…

Трябваше да мине повече от половин час, докато децата дойдат на себе си.