Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (80)

80.

На сутринта малкият автомобил потегли и бързо разви пълна скорост Икономът шофираше, а Филип се бе вкопчил в страничната облегалка.

— Да ти кажа честно, Андрю, твоят план нещо хич не ми допада. И за бога, карай по-бавно, пътят е заледен.

— Има само два начина и те са убеждение и сплашване. На простака най-ефикасно действа сплашването. По-малко се уморяваш, по-бързо свършваш. Няма сложни думички, няма префърцунени изречения. Само заповедни. Взе ли си качулката?

— Не ми се иска да свърша на топло.

— Имай ми доверие.

— Ами ако ни разпознае?

— Това е абсолютно невъзможно.

— Само защото ти носиш моите дрехи, а аз — твоите, така ли?

— Стресът заличава повече от половината от умствените способности, а в нейния случай няма да остане кой знае какво…

— Ще го обясниш после на съдията. Между другото, приличаме на два клоуна, твоите дрехи са ми твърде тесни, а моите са ти прекалено широки.

— Избра ли си акцент?

— Стига вече за това. Не е за вярване — да не би да са ти сторили нещо в болницата? Ти си жертва на несполучлив медицински експеримент. Опитвали са да ти възвърнат паметта, а са събудили някаква неизвестна част от мозъчната ти кора. Или пък главата ти се е възпламенила и са потушили огъня с пожарогасител… А накрая кой ще го отнесе? Моя милост.

— Ама че израз, „моя милост“! И как по-точно ще го отнесеш, твоя милост?

— Андрю, страхувам се.

— Вярваш ли в Бог?

— Не особено.

— Жалко, щях да те убедя, че той бди над нас. Поне си повтаряй, че каузата ни е справедлива.

— Тази сутрин се наложи да излъжа Одил. Това не ми е приятно.

— Видях как ти кърпи пуловера — с най-голямо внимание…

— С игла — прекъсна го Филип. — С нищо друго. Стана заради котетата. Докато си вечеряхме, не ни оставиха и за минутка на мира. Скачаха върху масата, хвърляха се върху всичко, което мърда, дърпаха вълнени конци от пуловера ми или скачаха от хладилника на пода, с риск да си счупят главите. Между другото, много им се смяхме. Наистина са сладки.

— Докато „си“ вечеряхте, така ли?

— Подигравай се ти…

— Не си я замерил с някоя солница, нали?

— Говорихме си за какво ли не. Беше страхотно.

— Това е чудесно. Знаеш ли, Одил често те споменава. Смята, че си мъж, който крие изненади, с много качества и потенциал. Даже ми довери, че у теб се долавя някаква нотка на лудост, която много й допадала…

— Ама верно ли?

— Пристигаме, готви се.

* * *

Филип скочи от вътрешната страна на оградата и помогна на Андрю да я прехвърли.

— Сигурен ли си, че е сама?

— Толкова пъти съм й слушал тирадите за живота й, че понаучих това-онова.

Провирайки се между отрупаните със сняг ниски дървета, те заобиколиха красивата богаташка къща. Когато съзря верандата, Блейк даде знак на съучастника си да не излиза на открито.

— Сложи си ръкавиците и качулката.

— А защо за мен да е зелената? Противна е, с нея приличам на зомби. Искам като твоята…

Блейк изтръгна шапката от ръцете му и му натика своята, черна на цвят. Успокоен и доволен, Мание я нахлузи на главата си.

— Това вече е друго нещо, като на командос.

Андрю закри лицето си изцяло и намести очилата си в отворите за очи. Мание го огледа.

— Точно както ти казах. Очите ти са като на умряла риба.

Изведнъж стана сериозен:

— Андрю, още не е късно да спрем.

— Предупредих те, че от тази минута аз съм Хелмут.

— О, не, пощади ме!

— Ами ти?

След кратко мълчание, управителят въздъхна съкрушено:

— Аз съм Луиджи…

— Ах! Guten Tag^[1], Луиджи!

— Мили боже…

— Ти нали не вярваш в него. Защо го викаш да те спасява?

Блейк притича през откритото пространство на двора до вратата на верандата. Повдигна цветарника до прага, взе резервния ключ, скрит отдолу, отключи и се промъкна в къщата. Мание го следваше по петите. Двамата минаваха от стая в стая, имитирайки поведението на бойци от специалните части. Кухнята, библиотеката и антрето бяха clear^[2].

— От твоята качулка ме сърби главата — простена Филип. — Нищо чудно да съм пипнал въшки.

Докато приближаваха трапезарията, Андрю долови шум на горния етаж. Посочи стълбите на неуверения си спътник. Заизкачваха се на пръсти, стъпало след стъпало. Внезапно Блейк измъкна от палтото си — или по-точно от палтото на Филип — пластмасовия пистолет, който бе взел назаем от Янис. Мание шепнешком се възпротиви:

— Стига, бе! Това ли смяташ да й навреш…

— Nicht^[3] коментар! Verboten^[4] коментар! Доверие, Луиджи, доверие!

— Искам да те чуя как се обясняваш на ченгетата на мизерното ти есперанто.

В дъното на коридора отекна силен звук от затваряне на чекмедже. Долетя от спалните или от някоя баня.

— Ако я заварим чисто гола, ще повърна, да си го знаеш предварително.

Двамата поеха по коридора, прилепени към стените. Вече нямаше съмнение, госпожа Берлине се намираше в съседната стая, чиято врата беше отворена. С пръсти Блейк преброи „три, две, едно, нула“. При последното, изскочи на прага и размаха оръжието си. Не бе правил това от шестия си рожден ден, когато му подариха маскировъчен костюм на супергерой и се опита да сплаши майка си. Госпожа Берлине тъкмо приключваше с обличането. Когато видя как някакъв мъж изниква пред нея от нищото и се изправя като скала, тя изпищя.

— Луда, вика недей! Това отвличане! Ако луда трае, вие kein Problem^[5].

Жената се вцепени от ужас. Ала личеше, че е и леко озадачена. Гледаше опърпаните си нападатели, от които само единият, при това кривоглед, носеше малко наглед оръжие.

— Бишута! Schnell!^[6]

Макар и уплашена до смърт, госпожата притисна ръце към гърдите си и заекна:

— Не разбира. Какво иска каже?

— Ние иска бишута! Бързо, иначе gross problem^[7].

Луиджи поглеждаше шашардисано Хелмут. Какво изобщо правеха те тук?

Берлине посочи една кутия за бижута върху тоалетната си масичка. Блейк подаде пистолета си на Мание, за да държи жертвата на мушка.

— No pas volare le pistolero Luigi petocho^[8] — възпротиви се Филип.

Все пак отстъпи пред настойчивия поглед на съучастника си. Блейк изсипа кутията и това изтръгна още един писък от госпожа Берлине. Не откри онова, което търсеше. Обърна се към нея и насочи обвинително пръст:

— Вие лъже! Други бишута! Къде е? Schnell!

— Pronto rapidissimo!^[9] — счете за нужно да добави Мание. Обзета от паника, госпожа Берлине посочи скрина.

— Primo^[10] чекмедже. Но вие обещава не прави боли на мен!

В чекмеджето Блейк откри малка торбичка от кадифе, в която се намираха всички бижута, купени от Натали. Той изтръска съдържанието върху леглото и взе два пръстена, единият от които беше този с изумруда, три гривни и една великолепна огърлица. Грабна отново револвера от Мание и се приближи към жертвата.

— Ако вие telefonieren Polizei^[11], ние дойде и gross Problem. Verstand^[12]?

— Si señor! — запелтечи жената, която трепереше цялата. — Аз каже нищо, rien, nada, niente. Да пукна, кълна се, пу-пу.

* * *

Филип бе готов да си тръгне. Главата под качулката все повече го сърбеше и по челото му се стичаха едри капки пот. Внезапно Блейк пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади оттам пачка банкноти, които хвърли на леглото на госпожа Берлине. Жената ги гледаше с недоумение и не знаеше какво да мисли. Мание също се ококори.

— Но какво правиш? — попита изумено той.

— Доверие, Луиджи.

— Ма perche^[13] мангизи на дърта коза?

— Kein разсъждава.

— Хелмут кукуригу.

Блейк се обърна към треперещата богаташка:

— Компенсация, фие фсишко забрави. Ако говори, Ich come back und für Sich, kolossal Katastrof!^[14]

Госпожа Берлине гледаше ту банкнотите, ту откачения, който подскачаше пред нея, ту дребния мъж отзад, очевидно също толкова превъртял…

— Ich^[15] разбрах. Никога говори.

Двамата мъже хукнаха навън. Когато преполовиха пътя на връщане, Филип накара Андрю да спре колата насред голата пустош. Изскочи от нея, втурна се към покритата от сняг канавка и започна да повръща. Блейк се зачуди какво му стана.

В края на краищата, Берлине си беше облечена съвсем прилично.