Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (50)

50.

През следващите няколко дни в замъка неусетно настъпиха промени. Манон доби навика да слиза на чай с Одил всеки следобед около шестнайсет часа. Разговаряха си, всъщност говореше главно Манон. Споменаваше най-често Жустен, а понякога и майка си. Одил й предложи да й помага в подготовката на устните изпити от конкурса. Мание вече не се промъкваше за храната си като крадец. Когато вземаше кутията от външната ниша, винаги махаше за поздрав на готвачката и дори понякога й казваше „добър ден“ или „добър вечер“, според случая. В дните, когато имаше урок по математика с Янис, Андрю сам носеше порцията на учителя. Тогава Одил добавяше малко и за момчето. Най-накрая и тя стигна до убеждението, че трябва да приготвя едно меню за всички, от котарака до господарката. А от това никой не се оплакваше, даже напротив, харесваше им. Само Госпожата похапваше едва-едва, но то не беше по вина на готвачката.

Несъмнено Блейк забелязваше повече от всеки друг промените във взаимоотношенията между обитателите на имението и им се радваше, но нито за миг не забравяше, че проблемите на Госпожата изобщо не бяха разрешени.

Юго бе отговорил на писмото му с възторжен ентусиазъм. Младият Бовилие бе настоял да научи повече за своя тайнствен и доброжелателен информатор, на когото беше много признателен.

* * *

Беше сивкав, студен и дъждовен вторник. Най-неприятният период от ноември, подранил с няколко дни. Блейк стоеше до прозореца край площадката на голямото стълбище на втория етаж и наблюдаваше с бинокъл портала за имението.

— Ама какво правите? — зачуди се възмутена Одил, когато забеляза дебнещата му поза.

— Отдавам заслужени почести на лицемерието.

— Моля?

Внезапно икономът обяви:

— Таксито й пристига. Точно навреме.

— Защо така дебнете пристигането на госпожа Берлине?

— Видеофонът пак ли не работи?

Вместо да отговори, Блейк пъргаво се спусна по стълбите. Този път застана до видеофона, чийто звук предварително бе прекъснал.

— Андрю, какво замисляте пак?

— Тази жена е зла.

— Няма спор, но вие какво ще правите? Ще й пуснете ток, за да я убиете, когато звънне ли?

Блейк я изгледа възхитено:

— Чудесна идея, ей богу.

— Ама вие наистина не сте в ред. Оставете на мира приятелката на Госпожата. И бездруго не са й останали много.

— Приятелки като госпожа Берлине винаги идват в повече.

Екранът на Видеофона светна и на него се показа лицето на посетителката. В опит да се предпази от проливния дъжд тя бе издърпала яката на палтото си над главата, но въпреки това по лицето й се стичаха капки. Натисна бутона и макар че той си беше в изправност, не получи отговор. Натисна пак, после продължи да натиска с всичка сила, с изкривена физиономия, която пред камерата още повече се деформираше и ставаше все по-страшна. Мимиките и отривистите й жестове напомняха злодей от анимационен филм, който за всеобща радост се мъчи, но не успява да постигне целта си… От някои ъгли камерата придаваше на главата й форма на мишка с остра муцунка, но Блейк се въздържа да го отбележи пред готвачката. Тя пък, противно на всякакви очаквания, наблюдаваше спектакъла с широка усмивка.

— Колко време ще я държите така на дъжда?

— Докато разбера дали водоустойчивите спирали за очи наистина са такива.

— От личен опит ви гарантирам, че на този порой за по-малко от минута ще потече чернилка…

Андрю повдигна вежди от изненада. Никога не бе виждал Одил гримирана. Идеята му се видя интересна. В края на краищата, тя си беше привлекателна жена.

Госпожа Берлине вече изпадаше в паника. Андрю реши, че след като се е изкъпала порядъчно, е време да се подсуши…

— Идете да съобщите на Госпожата, че гостенката е пристигнала.

— А вие?

— Нали ви казах, отдавам заслужени почести на лицемерието.

Блейк грабна огромен чадър и се втурна навън да спасява невинната жертва на злощастна техническа повреда…