Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (15)

15.

— Наред ли е всичко в къщата днес? — попита госпожа Бовилие.

— Одил приготвя сладкишите за следобед — докладва Блейк. — Манон току-що приключи с излъскването на стълбищата и сега се занимава със спалното бельо. Само господин Пизони закъснява.

— За него това не е изключение. Би било истинско чудо, ако се отзове толкова бързо. Не зная какво сте му казали…

— Описах му ситуацията от най-критичната гледна точка.

— Взехте ли днешната поща?

— Тъкмо идвам оттам. И имам, между другото, едно предложение: не мислите ли, че трябва да поправим звънеца на главния портал?

— Ако не струва много скъпо, защо не? Вижте там с Филип и ще го обмислим.

Тя се бе втренчила в пощата с погледа на нетърпеливо дете. Блейк сложи върху бюрото малкия вързоп пликове с различна големина. Госпожа Бовилие церемониално започна да ги отваря с помощта на специален нож във форма на меч. Беше получила най-вече рекламни брошури и каталози: „Вземете си печалбата!“, „Само още една стъпка, и печелите това кюлче“, „Вашият телефонен номер бе изтеглен по жребий!“, „Вие спечелихте невероятен мултимедиен комплект“.

Андрю с удивление установи, че господарката се отнасяше към всички тези въдици за наивници с най-голяма сериозност. Мултимедийният комплект най-вероятно представляваше стара окачалка: ако се ударите по главата с нея, ще видите звезди посред бял ден. Госпожа Бовилие четеше всичко, разглеждаше фалшивите официални печати и привлекателните сертификати, сякаш бяха поставени от истински нотариуси. Всеки път подаваше поканата за участие на своя иконом.

— Отговорете им незабавно, че засега няма да поръчваме, но потвърждаваме участието си в томболата.

За момент Блейк си помисли, че Госпожата просто го изпитва, ала случаят очевидно не беше такъв. По средата на тази лавина от брошури се открои зелен плик, върху който на ръка бе написан адресът на замъка. Странно, ала тя дори не си направи труда да го отвори, а го пусна направо в машината за унищожаване на документи до бюрото. С шум като от циркуляр, писмото излезе оттам във вид на тънки лентички, които изпопадаха в кошчето за боклук. С очарователна усмивка, тя продължи със следващия плик, който обещаваше да й прати чек…

Блейк не продума по време на необичайния спектакъл. Имаше усещането, че се е върнал в епохата, когато заедно с братовчедите му си играеха на шпиони. Тогава те взаимно се убеждаваха, че всички „секретни документи“, които се подаваха през гишета, изработени от стари кашони, са от изключителна важност, макар да бяха само някакви си изрезки от вестници. В края на срещата им госпожа Бовилие изглеждаше удовлетворена, сякаш току-що бе свършила неотложна и много полезна работа.

* * *

Когато слезе от етажа на господарката, Андрю наистина не знаеше какво да мисли за нея. Срещна Манон, която почистваше статуетки на стилизиран мечок, поставена върху един салонен шкаф. Блейк схвана, че тя само се преструваше, че бърше праха, а всъщност го изчакваше да се приближи.

— Господин Блейк — повика го тихо тя.

— Кажете, Манон.

— Бих искала да ви помоля нещо…

— За какво се отнася?

— Предпочитам да говоря с вас, отколкото с Одил, защото тя и по най-дребен повод излиза от релси. Ето какво: следващият вторник е рожденият ден на Жустен и съм му подготвила изненада.

— Искате да си получите заплатата преди края на месеца ли?

— Не, нищо подобно, нямам такива проблеми… Просто ми се ще да не идвам този ден на работа, за да приготвя всичко както трябва.

— Какво е планирано за вторник?

— Вашият етаж и двата салона.

— Би трябвало да оцелеем и без ваша помощ. Нека да разговарям с Госпожата.

Момичето едва не подскочи от радост.

— Благодаря. Вие сте истински сладкиш!

Андрю не познаваше този израз. Като видя разколебаното му изражение, Манон уточни:

— Това означава, че сте мил и сладък… Като мед!

Разговорът им бе прекъснат от удари по главната входна врата. Блейк слезе, но Одил вече бе отворила и канеше посетителя да влезе.

— Здравейте, господин Пизони.

— Добре заварили! По дяволите, отдавна не съм идвал тук.

— Всичко си работеше идеално — обясни готвачката. — Нямаше причина да ви викаме.

— Помислих, че нещо сте се разсърдили и сте се обърнали към другия майстор, оня Пласар. Ако е нещо елементарно, винаги викат него, но ако става дума за сложна работа, която се нуждае от специалист, кого викат на помощ, а? Пизони! Мечтая си някога да ми се обади клиент и да ми каже, че има дребен проблем, само че не виждам кога ще дойде този ден.

Мъжът беше дребен, доста позакръглен и видимо червендалест. Не беше сам. Един висок здравеняк носеше каса с инструменти и го следваше по петите.

Одил пристъпи към формалностите.

— Това е господин Блейк, нашият нов иконом, който ще наглежда ремонта.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Блейк, звучи доста английско…

— Вероятно защото е такова.

— Е, тогава да опитаме да се разбираме по-добре от предците ни: аз съм корсиканец.^[1]

— Ако водопроводът не е готов до утре, ще ви заточа на остров Елба.^[2]

— Не обичам шеги за нашия император, той беше голям мъж.

— Не чак толкова голям, доколкото ми е известно… Но да оставим шегите настрана. Макар че французите имат репутацията на хора, които бягат от сапуна, нека да поправим тази баня.

Тримата мъже и Одил се качиха до стаята на господарката. Тя не беше в кабинета си. Одил почука на вратата на съседната стая.

— Госпожо, водопроводчиците са тук.

Госпожа Бовилие се забави необичайно дълго с отговора си. Когато най-сетне отвори, изглеждаше силно разтревожена. Завесите на прозорците бяха спуснати. Блейк влезе вътре за пръв път, стаята му се стори тясна, по-малка от очакваното, съдейки по размерите на коридора. Одил подкани всички да се насочат направо към банята, без да се помайват. Вътре нямаше нито един козметичен продукт, липсваше дори кърпа. Очевидно помещението е било изпразнено поради предстоящото посещение на външни хора. Но все още се носеше уханието на парфюм, може би жасминов, с нюанс на нещо, което напомняше мирис на лекарство. Блейк долови и друг мирис, който не можа веднага да определи.

— Олег, подай ми извитите клещи.

Здравенякът отвори сандъчето и извади инструмента. Със самочувствието на инженер, Пизони се плъзна под мивката, а после огледа и мястото, откъдето се оттичаше ваната. Изправи се и започна да се вайка:

— Мили боже! Това ли ви е инсталацията? Кой ви я е монтирал, древните египтяни ли? Ми тя е от времето на фараоните! Ако не се задействате, течовете ще продължат, гарантирам ви го. Ще имате и други поражения и един хубав ден къщата така ще изгние от влагата, че ще се сгромоляса върху главите ви и ще ви погребе накуп. Катастрофата е неизбежна, очаквайте я съвсем скоро…

Одил наглеждаше смъртно уплашена.

— Красиво го казахте, като цитат от Библията — намеси се Блейк. — Това трябва да е било специалното наказание, което Бог изпратил на Египет и за което никой никога не говори, проклятието на водопроводната муфа.

Пизони се престори, че не го е чул, и се обърна към Одил:

— Постъпете както намерите за добре, но мнението ми е категорично: всичко е за смяна.

Олег гледаше шефа си със странно изражение. Пизони извади един тефтер и добави:

— Ще ви направя бърза план-сметка, защото случаят е спешен. Ще я получите до три седмици. С госпожа Бовилие се знаем отдавна, имам й доверие. Ако пожелае, ще започна работа даже преди да е приготвила парите…

Одил беше готова да склони, но погледна въпросително Блейк и той веднага пое щафетата,

— Ако не възразявате, господин Пизони, ще направим всичко по реда си. Най-напред вие ни кажете какви ремонтни дейности предвиждате и колко ще ни струват, а след това ние ще ви кажем дали ще ги правим.

Пизони старателно се опитваше да избегне разговора с Андрю.

— Госпожа Одил, тук всичко е изгнило. Колкото по-рано започнем, толкова по-добре. Въпрос на национална сигурност.

И за да приведе блестящо и неопровержимо доказателство, той се обърна към помощника си:

— Олег, чук!

Здравенякът му подаде огромен чук, но Блейк застана между двамата.

— Няма да рушите напосоки. Първо изчислете колко ще струва, после ще решаваме.

— О, залагате ми капана на Трафалгар^[3]?

— Оплачете се на Императора.