Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (18)

18.

На четвъртия ден от престоя си Блейк внимателно постави тайнствения си уред до Мефистофел, който междувременно му позволи да го погали.

— Ще разкрия тайната ти, да знаеш — прошепна му той.

Сутрешното слънце заливаше кухнята с ярка светлина.

Одил беше на горния етаж и помагаше на Госпожата да се облече. Точно в девет часа Андрю дочу как някой превърта ключ в ключалка. Излезе във вестибюла, но шумът не идваше откъм входната врата. Върна се обратно и в дъното на западния коридор забеляза сянка, която се промъкваше крадешком. Ако това беше Манон, защо бе минала през служебния вход, който никой никога не използваше? Ами ако не беше момичето? Блейк трябваше да разбере кой е, ето защо решително се впусна по дирите на силуета. Не откри никого в килера, нито в пералното помещение. Предпазливо отвори последната врата.

— Манон, тук ли сте?

В хранилището за почистващи препарати наистина видя младата жена, която тършуваше по един висок рафт.

— Добър ден, господин Блейк. Как сте?

Дори не се обърна, когато го поздрави. Нещо не беше наред. За миг Андрю понечи да си тръгне и да я остави на спокойствие, но не му беше присъщо да установи проблем и просто да го подмине.

— Благодаря, добре. А вие?

— Страхотно, всичко е на шест.

Дори гласът на момичето беше някак особен.

— Добре ли мина рожденият ден на Жустен? — попита Андрю. — Имахте ли време да се подготвите, както искахте?

Младата жена спря да ровичка сред шишенцата и въздъхна. Отпусна се леко и облегна чело върху етажерката. И тихичко се разхлипа.

— Манон, какво става?

Андрю сложи ръка на рамото й. Не беше способна да му отговори веднага, но след като поплака, успя да промълви:

— Беше най-ужасната вечер в живота ми.

— Човек невинаги успява да се справи така, както му се иска. Със сигурност обаче не си струва да изпадате в подобно състояние.

Манон се извърна. Лицето й беше съсипано от мъка, очите й бяха подпухнали и зачервени от сълзите.

— Не е това — подсмръкна тя. — Той ме заряза.

— Напуснал ви е на рождения си ден? Но защо?

— Защото е най-големият подлец на света.

— Обясни ли ви нещо?

— Жустен не иска да има дете от мен.

— Може би е твърде рано да обсъждате подобни планове…

— Не чак толкова… Бременна съм от два месеца и половина.

Андрю замръзна на мястото си. Манон продължи да хлипа:

— Ами само исках да го изненадам… Толкова бях щастлива, че ще му го съобщя в деня, когато навършва двайсет и шест години, първо на него! Той отначало си помисли, че го будалкам, за да го изпробвам. Когато се убеди, че е истина, се ядоса. Обвини ме, че съм го направила нарочно, но това не е вярно! Каза, че съм го била изнудвала, но той нямало да се поддаде. Скарахме се и той си тръгна. Закле се, че повече никога няма да се видим.

В тясното помещение, насред отрупаните с пакети и шишенца рафтове, под висящата от тавана крушка, Андрю обърна една кофа и посочи на Манон да седне отгоре й. Той се настани срещу нея, върху щайга за бутилки. Грабна руло тоалетна хартия и го подаде на момичето.

— Благодаря — изхълца тя и подсуши сълзите си.

— Разговаряхте ли с майка си?

— Тя мрази Жустен, беше ми забранила да се срещам с него. И ако научи, че съм бременна, ще ме изгони. А аз искам да задържа това бебе. Ще си го гледам самичка. Искам да виждам как расте. Това е детенцето ми, чувствам се готова за него. С този мой късмет, сигурно ще одере кожата на баща си и всеки ден ще ми е пред очите. Ще мога поне него да прегръщам…

Манон отново избухна в сълзи. Андрю докосна китката й.

— Мога ли да ви кажа мнението си?

— Както искате, господин Блейк, но това нищо няма да промени. Жустен ме напусна, а аз очаквам да родя през май. И пак ще пропусна конкурса, а майка ми ще ме изхвърли на улицата.

— Смятате, че всичко е изгубено, ала не е така… Трябва малко да се успокоите и да помислите.

— Лесно е да се каже! Само че не сте на моето място… Не искам да ми говорите като от книга. Много сте мил, но не можете да разберете какво чувствам…

— Със сигурност ще ви е трудно да повярвате, Манон, но и аз съм бил на вашата възраст. Освен това съм баща на момиче, което е малко по-голямо от вас. Мога също така да ви кажа, че макар никога да не съм бил бременна жена, много добре си спомням какво изпитах, когато разбрах, че ще ставам баща. По онова време наистина искахме да си имаме бебе, искрено се надявахме на това. Но вечерта, когато жена ми каза, че бебето вече е на път, ме завладя силен пристъп на паника. Постарах се да не се издам, но вътрешно, за част от секундата ми се прииска да избягам. Съпругата ми никога не узна това. Вие сте първият човек, на когото го признавам. Винаги съм се питал защо реагирах така откачено… За четиридесет години успях да проумея само част от отговора. Мисля, че се уплаших от отговорността. Стреснах се, че вече няма да мога да бъда безгрижен млад мъж, какъвто бях дотогава. И за да съм съвсем честен, ще ви призная и друго: ревнувах, че жена ми ще обича някои друг повече от мен. Това не е извинение, но може би е някакво обяснение.

Манон гледаше Блейк. Той продължи замислено:

— Не познавам вашия Жустен, но ще ви доверя една тайна: мъжете са устроени приблизително еднакво. Дори ако изглеждаме много различни и водим коренно различен начин на живот, нас ни движат едни и същи мотиви. Все се опитваме да управляваме желанията си, в най-добрия случай — и задълженията си, — доколкото можем. При вас, жените, е различно. За разлика от нас вие никога не действате егоистично. Животът ви не е подчинен на вашите желания или възможности, а на хората, които обичате. Ние правим нещата винаги заради определена цел, а вие го правите винаги заради някого.

— Това означава ли, че Жустен ще се върне?

— Ето, това е типичен пример за женско мислене — винаги практично, за разлика от абстрактните теории на мъжете. Но вие сте права, животът е конкретен. Много ми се иска да ви утеша, ала нямам представа какво ще стори Жустен. Иначе, разбирам както вашето желание да му съобщите по този начин за щастливото събитие, така и неговата реакция.

— Уплашил ли се е?

— Вероятно. Дотам, че да ви наговори глупости.

— Ревнува от бебето, така ли?

— Голяма чест оказвате на мъжете, ако смятате, че съобразяват толкова бързо и гледат толкова надалече. Той е очаквал в този ден вие да се посветите само на него — млад, свободен мъж…

— И дяволски красив…

— А вие сте му съобщили, че е обвързан до края на живота си и че е отговорен за едно малко същество.

Манон отново шумно подсмръкна.

— Каква патка съм…

— Ето пример за прекомерно изострена реакция на жените пред колебливостта на мъжете. Вие сте направили онова, което ви се е струвало най-добро. И сте били права. Не то невинаги произвежда желания ефект. Как си представяхте, че ще реагира той?

— От седмици си мечтая за този миг. Представях си как той подскача от радост, взема ме в прегръдките си и ме притиска. Но не много силно, защото се бои да не навреди на бебчето… И после хуква навън към цветарския магазин. Там изкупува всички червени рози и се връща, за да ми ги поднесе. Коленичи пред мен и ме моли да се омъжа за него.

— Е, поне едно нещо сте познали: хукнал е навън.

— Не е много любезно от ваша страна да ми се подигравате.

— Манон, просто се опитвам да ви покажа, че и в най-тежките моменти не всичко е толкова ужасно, колкото изглежда. Вие сте здрава, бебето също. Жустен е жив и здрав. Всичко е възможно оттук насетне.

Манон попи сълзите си отново.

— Какво трябва да направя?

Остро изсвирване огласи целия замък.

— Край на полувремето — изкоментира Андрю. — Трябва да помисля.

— Одил вероятно ме търси от доста време, сигурно ми се е наточила. Обещайте ми да не й казвате нищо.

— Обещавам. Обаче не смея да си представя какво ще си помисли, ако ни види да излизаме и двамата от тази дупка…