Лин Флюълинг
Куклата близнак (9)

Глава осма

След онова странно новогодишно утро майка му престана да бъде призрак в собствения си дом.

За начало тя уволни Сарила и изпрати Минир да й потърси подходяща заместница. На следващия ден той се върна с мълчалива, добра вдовица на име Тира, която стана лична прислужница на Ариани.

Прогонването на Сарила бе ужасило Тобин. Никога не бе чувствал особена привързаност към момичето, ала тя представляваше част от домакинството откакто той се помнеше. Тъй като майка му не криеше и неприязънта си към Нари, момчето се притесняваше, че тя ще е следващата изгонена. Но Нари остана и продължи да се грижи за него.

Сега майка му слизаше почти всяка сутрин, подобаващо облечена, сплела, сресала или обгърнала с прозрачен воал лъскавата си черна коса. Дори си слагаше някакъв парфюм, който ухаеше на пролетни цветя. Все още прекарваше голяма част от деня в шиене на кукли край камината, но сега отделяше и време да обсъжда неща с Минир или да посреща заедно с готвачката селяните и амбулантните търговци, които се отбиваха да продават стоките си. Понякога Тобин също присъстваше и бе изненадан да чуе за глада и заразите, вилнеещи из околните поселища. До този момент подобни неща като по правило представляваха само новини за нещо, случващо се из далечните места.

И все пак, колкото и оживена да беше през деня, щом обедните сенки започнеха да се удължават, сякаш светлината у принцесата също угасваше и Ариани се оттегляше на забранения трети етаж. В началото това натъжаваше Тобин, ала никога не се беше изкушил да я последва. На следващото утро тя винаги изникваше, усмихната отново.

Демонът пък беше най-активен в мрака.

Белегът от захапване върху бузата на Тобин скоро зарасна и изчезна, но страхът от преживяното остана. Всяка нощ, лежащ край Нари, Тобин не можеше да се отърве от образа на коварна черна форма, дебнеща в сенките, протегнала ноктести пръсти да щипе и дере, с остри зъби, оголващи се, за да потънат в плът отново. Момчето винаги придърпваше завивките си до очите и се научи да не пие нищо преди лягане, за да не му се налага да използва нощното гърне.

Крехкият мир с майка му се задържа. Няколко седмици по-късно Тобин влезе в стаята с играчките си, откривайки принцесата да го чака край новопоставена маса.

— За уроците ни — обясни тя, правейки му знак да се настани срещу нея.

Сърцето на Тобин се сви, когато зърна пергаментите и принадлежностите за писане.

— Татко се опита да ме научи — каза той, — но аз не можах да разбера.

Споменаването на баща му породи малка гънчица от смръщване, но тя бързо се заглади. Ариани потопи едно от перата в мастилницата и му го подаде.

— Какво ще кажеш да опитаме отново? Може пък аз да се окажа по-добра учителка.

Все още изпълнен със съмнение, Тобин го взе и се опита да напише името си — единствената дума, която знаеше. Няколко мига тя го наблюдава как се мъчи, сетне внимателно взе перото от ръката му.

Тобин застина, чудейки се дали няма да последва някакъв изблик. Но майка му се изправи и отиде до перваза, където бяха подредени дървени и восъчни фигурки. Вземайки една лисица, принцесата го погледна:

— Ти си ги направил, нали?

Тобин кимна.

Ариани огледа и останалите фигурки: ястреб, мечка, орел, галопиращ кон и опит да оформи Талин, държащ тренировъчен меч.

— Това не са най-добрите — срамежливо каза той. — Тях ги подарявам.

— На кого?

Момчето сви рамене:

— На всекиго.

Слугите и войниците винаги хвалеха умението му и дори молеха да им направи определени животни. Маниес беше поискал видра, а Ларис бе пожелал мечка. Кони харесваше птиците. В замяна на орел бе подарил на Тобин един от острите си ножове и му намираше парчета меко дърво, което се оформяше лесно.

Колкото и да му беше приятно да ги радва, най-добрите си фигурки запазваше за баща си и Тарин. Никога не му беше минавало през ума да подари и на майка си. Зачуди се дали не се чувстваше обидена.

— Искаш ли я? — попита той, сочейки към лисицата, която Ариани все още държеше.

Тя леко се поклони, усмихвайки се.

— Благодаря ви, милорд.

Принцесата се върна на стола си, постави фигурката върху масата и отново му подаде перото.

— Можеш ли да я нарисуваш?

Моделирането му се удаваше тъй лесно, че не му беше минавало през ума да рисува. Тобин погледна към празния пергамент, прокарвайки края на перото по брадичката си. Лесно беше да придаде нужната форма на парче мек восък, но съвсем различно нещо беше да я пресъздаде по такъв начин. Представи си лисицата, която бе видял една сутрин в поляната, и се опита да очертае линия, която да улови формата на муцуната и напрегнатостта на ушите й, докато тя бе мишкувала. В ума си я виждаше ясно, ала не можеше да подчини перото, за да я пренесе върху хартията. Драсканицата, която нарисува, въобще не приличаше на лисица. Тобин захвърли перото и се загледа в изцапаните си с мастило пръсти, отново надвит.

— Няма значение, миличък — каза майка му. — Фигурките ти са много по-добри от рисунки. Просто бях любопитна. Да видим сега дали няма да мога да ти помогна с буквите.

Тя взе листа, обърна го, написа нещо, поръси го с пясък и му подаде пергамента. В горната част три пъти бе написана буквата А — голяма. Отново натопи перото, подаде му го, сетне стана, за да застане зад гърба му. Поставяйки ръката си над неговата, Ариани започна да му показва движенията, нужни за очертаването на буквата. След като го повториха няколко пъти във въздуха над буквите, които беше написала тя, Тобин опита сам и откри, че драскулките му бяха започнали да приличат на буквата, която опитваше.

— Виж, мамо, успях! — възкликна той.

— Точно както си мислех — промърмори тя, изчертавайки му още букви, които да упражнява. — Аз бях същата на твоите години.

Тобин я гледаше, опитвайки се да си я представи като малко момиченце с плитки, което не може да пише.

— Също правех фигурки, но не толкова хубави, колкото твоите — продължи тя, все още пишейки. — Тогава дойката ми ме научи да правя кукли. Виждал си куклите ми.

Момчето се почувства неловко при споменаването им, но не искаше да нагруби майка си, като не отговори:

— Много са красиви.

Погледът му се пренесе върху куклата, която тя бе оставила върху шкафа край тях. Ариани повдигна очи и улови този поглед. Тобин не успя да отклони взор навреме. Бе разбрала какво гледа той, може би дори знаеше какво си мисли.

Лицето й се смекчи в привързана усмивка, тя взе грозната кукла в скута си и приглади обезформилите се крайници.

— Тази е най-красивата, която съм правила.

— Но… Защо няма лице?

— Глупаво дете, естествено, че той си има лице! — Тя се засмя, прокарвайки пръсти по празния овал плат. — Най-красивото личице, което съм виждала!

За миг очите й бяха налудничави и диви, както тогава, в кулата. Тобин изтръпна, когато принцесата се приведе напред, ала тя само отново потопи перото и продължи да пише.

— Можех да оформя всичко с ръцете си, но не можех да пиша или чета. Бащи ми — дядо ти, петият съпруг на Танарис — ми показа как да науча ръката си на формите, точно както аз ти показвам сега.

— Имам дядо? Ще го срещна ли някой ден?

— Не, миличък, баба ти го отрови преди години — каза принцесата, пишейки оживено. След момент тя обърна листа към него.

— Ето ти нова редица, върху която да се упражняваш.

В това си занимание прекараха остатъка от утрото. След като Тобин усвои формата, Ариани започна да го учи на звуците, принадлежащи на всяка буква, докато той прекопираше. С многократните повторения момчето постепенно започна да разбира. Когато Нари им донесе обяд, вече бе забравил за любопитната орис на дядо си.

От този ден двамата започнаха да посвещават част от всяко утро на тази дейност. Принцесата проявяваше забележително търпение да го научи на буквите, убягвали му преди. И малко по малко Тобин започваше да се учи.

Херцог Риус отсъства през цялата зима, сражавайки се в Мицена редом с краля. Писмата му бяха изпълнени с описания на битки и бяха написани като уроци за Тобин. Някои от тях бяха придружени с подаръци, трофеи от бойното поле: вражески кинжал, чиято дръжка представляваше увита змия; сребърен пръстен; торбичка с камъни за игра; малка кехлибарена жаба. Един пратеник донесе на Тобин нащърбен шлем, украсен с лилави конски косми.

Тобин подреждаше тези малки съкровища върху един рафт в стаята си за игри, чудейки се относно предишните им стопани. Поставяше шлема върху обгърнат с наметало стол и влизаше в дуел с мнимия противник. Понякога си представяше, че се сражава редом с баща си и краля. А пък друг път столовният войник се превръщаше в негов васал и двамата повеждаха в битка цели армии.

Покрай тези игри баща му му липсваше много, но момчето знаеше, че един ден ще се бие рамо до рамо с него — както той беше обещал.

През последните сиви зимни дни Тобин започна истински да се наслаждава на компанията на майка си. В началото се срещаха в залата след сутрешната му езда с Минир. На няколко пъти принцесата дойде с тях. Тобин се удивляваше колко умело язди тя, яхнала странично коня си, с коса, развята като дълъг копринен флаг.

Към останалите от къщата обаче поведението й остана непроменено. Рядко говореше с Минир и почти никога с Нари. Новата жена, Тира, се грижеше добре за нея и се отнасяше мило с Тобин, докато веднъж демонът не я беше блъснал по стълбите и тя не напусна, без дори да се сбогува. След това се справяха без прислужница.

Но най-разочароващо бе хладното й отношение към баща му. Ариани никога не говореше за него, захвърляше даровете, които той й изпращаше, и напускаше залата, когато Минир всяка вечер край камината четеше писмата му на Тобин. Никой не можеше да определи защо тя го ненавижда толкова, а момчето не се осмеляваше да я попита пряко. Когато баща му се прибереше и видеше подобрението на съпругата си, може би нещата щяха да се оправят. Нали в крайна сметка бе обикнала сина си. Лежейки в леглото си нощем, той си представяше как яздят през планината заедно, усмихнати и тримата.