Лин Флюълинг
Куклата близнак (35)

Глава тридесет и четвърта

Аркониел се събуди със схванат врат точно на разсъмване. Бе приседнал в един ъгъл край светилището, възнамерявайки да бди с останалите, но по някое време през нощта неусетно бе задрямал.

Поне не съм единственият заспал, помисли си магьосникът, като се огледа.

Лампата край светилището още гореше и на нейната бледа светлина можеше да види легналите върху пейки и до камината. Тобин и Ки се бяха сгушили до стълбите, опрели гърбове до стената.

Само бойците бяха останали будни, прекарали нощта на колене, за да почетат човека, когото бяха следвали толкова дълго.

Аркониел огледа изморените им лица. Нианис и Солари му бяха непознати. От снощните думи на Нари и готвачката бе разбрал, че и двамата са били верни васали на херцога. Може би щяха да бъдат и верни съюзници на дъщеря му.

Той отново погледна Тобин — момчето по нищо не се отличаваше от което и да е бездомно дете от Еро, заспало с гръб, облегнат на стената. Аркониел въздъхна, припомняйки си това, което Айя му беше разказвала за собствените си видения.

Прекалено неспокоен, за да заспи отново, магьосникът излезе навън и отиде до моста, за да наблюдава как слънцето изгрява. Няколко елена пасяха на ръба на поляната, а още няколко се намираха до реката. Голяма бяла чапла търсеше закуска. Дори и по това време се разбираше, че денят се очертава да бъде горещ.

Аркониел седна на средата на моста и увеси крака.

— И сега какво, Светлоносни? — тихо запита той. — Какво се очаква да сторим, ако онези, които трябва да защитават детето, биват отнесени?

Той зачака в мълчание, молейки се за някакъв знак. Но виждаше само огненото слънце на Сакор, взиращо се в лицето му. Магьосникът въздъхна и започна да съчинява писмо на Айя, опитвайки се да я убеди да остави странстванията си и да дойде при него. Не бе получавал вести от нея месеци наред, дори не беше сигурен за къде да го адресира.

Не беше напреднал особено, когато чу вратата зад него да се отваря. Тарин закрачи по моста и се настани до него, насочил поглед към поляната, сключил ръце между коленете си. Лицето му беше бледо и прорязано от печал. Утринната светлина извличаше цвета от очите му.

— Изглеждаш изтощен — каза Аркониел.

Тарин бавно кимна.

— Какво мислиш, че ще стане сега?

— Това дойдох да обсъдим. Кралят говори с мен при кремацията на Риус. Възнамерява да изпрати хора да отведат Тобин в столицата. Иска той да бъде в Еро при принц Корин и кралските спътници.

Далеч не можеше да бъде наречено изненадващо развитие на нещата, но въпреки това сърцето на Аркониел се сви.

— Кога?

— Не съм сигурен. Скоро. Помолих го да даде на момчето време, но той не ми отговори. Не мисля, че иска Тобин дълго да е извън ръцете му.

— Какво искаш да кажеш?

Тарин не отговори веднага, просто се взираше към животните на поляната. Накрая въздъхна и каза:

— Помня те от малък, когато двамата с Айя гостувахте в Атион. Сега видях мъжа, който си станал. Винаги съм те харесвал и вярвам, че мога да ти се доверя, особено когато става въпрос за Тобин. Затова съм готов да оставя живота си в твоите ръце. — Капитанът се обърна и го погледна в очите. — Но ако се окаже, че греша, кълна се в Квартата, че ще трябва да ме убиеш, за да се отървеш от мен. Разбрахме ли се?

Аркониел знаеше, че това не е празна заплаха. Ала зад думите на мъжа бе доловил и страх — за Тобин.

Магьосникът повдигна десница, а лявата ръка притисна над сърцето си.

— Заклевам се в ръцете, сърцето и очите си, сър Тарин, че ще положа живота си, за да защитя детето на Риус и Ариани. Слушам те.

— Даваш ли думата си, че няма да кажеш никому?

— Айя и аз нямаме тайни един от друг, но за нея мога да гарантирам, както за себе си.

— Много добре. Нямам към кого другиго да се обърна. Първо, смятам, че кралят искаше Риус да умре. Мисля, че дори е замесен в смъртта му.

Аркониел не бе запознат особено с кралския двор, но дори и той разбираше, че с тези си думи капитанът действително поставяше живота си в неговите ръце. Тарин също го разбираше, но без да се колебае продължи:

— Откакто принцесата умря, Ериус неизменно изпращаше херцога в най-разпалените сражения. Риус разбираше, но имаше прекалено много чест, за да повдигне въпроса. Обаче някои от заповедите, които ни бяха издадени, бяха просто нелепи. Стотици умели скалански воини щяха да бъдат живи днес в Атион и Цирна, ако кралят бе проявил малко повече разум в изготвянето на атаките си.

В деня, в който Риус беше убит, Ериус ни бе наредил да навлезем на коне в блатиста територия. Попаднахме в засада, докато се опитвахме да я прекосим.

— Какво те кара да мислиш, че кралят има нещо общо с това?

Тарин му се усмихна горчиво.

— Явно не си запознат особено с кавалерията, а, магьоснико? През лятото конници не се изпращат в подобна местност, не и без прикритие. И когато има голям шанс врагът да се е укрепил от другата страна и с наострени уши да очаква приближаването ти. Риус беше прострелян в бедрото далеч преди да сме достигнали твърда земя. Аз бях уцелен в рамото, а друга стрела уби коня ми. Аз паднах, а Риус препусна напред. Беше същинско клане. Трябва да имаше поне двеста или триста пехотинци и стрелци. Ако те не изчакваха нас, значи някой бе разположил войските си изключително неумело. Дори и ранен, Риус се бил като вълк. Ларис ми каза как копиеносец убил коня на херцога и докато той бил притиснат под трупа на животното, враговете се нахвърлили отгоре му с брадви преди… Преди аз да успея да се добера до него.

По бузата на капитана се спусна сълза, заплела се в брадата му.

— Когато го намерих, животът вече изтичаше от него. Отнесохме го, но нямаше нищо, което можехме да сторим.

Последваха още сълзи, но Тарин не изглеждаше да ги забелязва. Нещо нашепваше на Аркониел, че капитанът е свикнал с риданията.

— Риус почувства, че Билайри идва да го отнесе. Той ме придърпа към себе си и заговори тихо, така че само аз да го чуя. Последните му думи в този живот бяха: „На всяка цена пази детето ми. Тобин трябва да управлява Скала.“

Дъхът на Аркониел секна.

— Казал ти е това?

Тарин го погледна в очите и задържа погледа му.

— Тогава си помислих, че смъртта е размътила мислите му. Но сега, когато виждам лицето ти, мисля, че съм на път да си променя мнението. Знаеш ли какво е имал предвид?

Преди да тръгне, Айя го бе посъветвала да се доверява на инстинктите си. Те винаги му бяха казвали да се доверява на Тарин. И въпреки това Аркониел се чувстваше като човек, канещ се да скочи от висока скала, под която се виждат само облаци. Тайната излагаше на опасност всеки, който я узнаеше.

— Да. Айя и аз работехме над това от момента, в който Тобин се роди. Но трябва да ми кажеш откровено — можеш ли да продължиш да служиш на Тобин, знаейки не повече от това, което знаеш сега?

— Да. Само…

Аркониел изучаваше измъченото му лице. Мъжът се мъчеше да намери думи.

— Чудиш се защо Риус не ти е казал повече… преди?

Тарин кимна, стиснал устни.

— Защото не е могъл — меко каза магьосникът. — Риус никога не се е съмнявал във верността ти, знай това. Някой ден ще мога да ти обясня всичко и тогава ще разбереш. Но никога не се съмнявай за неговата вяра в теб. Той е доказал това с последния си дъх, Тарин. Това, което ти е предал, беше най-съкровената тайна в живота му. Сега Тобин се нуждае от защита, а по-късно ще се нуждае от съюзници. Колко войници бихме могли да призовем днес, ако станеше нужда?

Тарин потри брадичка.

— Тобин още няма дванадесет, Аркониел. Прекалено млад, за да командва, прекалено млад дори да привлече следовници, освен ако не разполага с подкрепата на могъщ лорд. — Той посочи към крепостта. — Нианис и Солари са добри люде, ала Риус беше военачалникът, който водеше. Ако Тобин беше на шестнадесет или седемнадесет — или дори на петнадесет — нещата щяха да бъдат различни. Но сега единственият негов близък роднина с власт е кралят. И все пак…

— Да?

— Между нас да си остане, сред благородниците има и такива, които не биха стояли безучастно, ако някоя наследница на кралския род на Скала бъдеше заплашена, а също и такива, които помнят кой беше бащата на Тобин.

— Знаеш ли кои са те? На кого може да се довери Тобин?

— Като се има предвид какво представлява кралският двор днес, малцина са онези, на които бих поверил живота си. Но пък съм прекарал живота си край херцога и умея да определям как духа вятърът.

— Тук Тобин ще се нуждае от напътствията ти. Ами войниците, лоялни на Риус?

— Обикновените хора са привързани към земята, която обработват. Служат на онзи, който притежава въпросните земи. Докато Тобин не порасне, предполагам, че това ще бъде някой избраник на краля. — Той поклати глава. — Боя се, че много неща могат да се променят през това време. Несъмнено Ериус ще постави свои регенти и управители за имотите.

— За детето вече много неща се промениха — промърмори Аркониел. — Поне има късмет да разполага с лоялен човек като теб.

Тарин го потупа по рамото и се изправи.

— Някои служат за слава или от лоялност, някои за пари — каза мрачно капитанът. — Аз служех на Риус от обич. И на Тобин също.

— Обич. — Аркониел повдигна глава, привлечен от нещо в тона му. — Никога не съм те питал преди. Ти имаш имение някъде. Имаш ли семейство?

— Не.

Преди магьосникът да е успял да прочете лицето му, Тарин се обърна и пое към крепостта.

— Това добър човек — прошепна Лел. Гласът й се примеси с шумоленето на водата под нозете му.

— Зная — отвърна Аркониел, почувствал се успокоен от безтелесното й присъствие. — Знаеш за лорд Риус.

— Братът ми каза.

— Какво да правя, Лел? Кралят го иска в Еро.

— Дръж Ки край него.

Аркониел се засмя горчиво.

— Това ли е всичко? Радвам се да го чуя. Лел?

Но тя вече си беше отишла.