Лин Флюълинг
Куклата близнак (38)

Глава тридесет и седма

Тобин бързо забрави последния объркан съвет на Аркониел. Прекалено зает беше да размишлява над разкритието, че в негово право беше да се опълчи на противния дебелак долу. Стигайки стаята си, вече гореше от нетърпение да изпробва това си ново знание.

Братът го следваше мълчаливо. Години наред Тобин се страхуваше от духа и го отбягваше. След като бяха установили крехкото си примирие, брат му понякога предоставяше информация, като например истинските намерения на лорд Солари, но Тобин никога не беше се обръщал към него за помощ.

Спря в края на коридора и прошепна:

— Ще ми помогнеш ли? Ще изплашиш ли лорд Орун, ако ме обиди отново?

Върху лицето на брат му изникна нещо, което трябваше да представлява усмивка.

Враговете ти са и мои врагове.

Пред вратата си чу, че Нари плаче. Вътре тя и Ки опаковаха малкото им багаж в сандъци. Снаряжението на баща му бе приготвено във вързоп в ъгъла. Тарин стоеше край таблата на леглото, с необичайно намусен вид.

Всички го погледнаха, когато влезе.

— Приготвих ти най-хубавата туника — каза му дойката, бършейки очи с престилката. — Сигурно ще искаш да си вземеш инструментите за дялкане, също и книгите. Естествено, винаги бихме могли да изпратим допълнително неща, ако ти потрябват.

Тобин се изпъна и обяви:

— Няма да тръгна тази нощ. Нека гостите ни бъдат настанени в залата.

— Но лорд Орун нареди…

— Това е моят дом и аз издавам нарежданията. — Виждайки начина, по който се взряха в него, принцът срамежливо добави: — Поне така каза Аркониел. Сега ще отида да кажа на лорд Орун. Ще дойдеш ли с мен, Тарин?

— На твоите заповеди сме, принце — отвърна капитанът. Обърна се към Ки и добави: — Не бихме искали да пропуснем това.

Ухилен, оръженосецът ги последва до горната площадка, където смигна на Тобин и се скри в сенките да гледа.

С Тарин от лявата му страна и духа отпред, Тобин се чувстваше по-дързък при връщането си в залата. Орун раздразнено крачеше край камината. Хералдът и неколцина от войниците седяха близо до една маса. Русокосият магьосник беше сред тях.

— Е, готов ли сте? — попита Орун.

— Не, милорд — отговори Тобин, стараейки се да звучи като баща си. — Трябва да приведа домакинството си в ред и да опаковам багажа си. Ще тръгна с вас утре, колкото е възможно по-рано. Дотогава ще бъдете мой гост. Ще бъде приготвена вечеря, както и легло край камината.

Орун застина и се взря в него, повдигайки вежди към шапката си.

— Какво?

Братът започна да се приближава към мъжа, носейки се плавно като мъгла над речна повърхност.

— Не съм бил път до тази мочурлива дупка, за да ми противоречи…

Злополучната му шапка полетя отново. Този път тя се приземи насред пламъците, където избухнаха коприна и пера. Ръцете на Орун полетяха към главата му, сетне се свиха в юмруци, когато направи крачка напред към принца. Духът дръпна ръкава му, разкъсвайки златните украшения, и се приготви да скочи отгоре му, оголил зъби.

— Спри — прошепна разтревожено Тобин, надявайки се, че няма да му се наложи да изрече думите пред всички тези хора. Брат му се подчини и изчезна.

— Внимателно, милорд! — Русият магьосник хвана Орун за ръката, за да му помогне да запази равновесие.

Благородникът се дръпна от него, обръщайки се към Тобин, за да го дари с фалшива усмивка.

— Както желаете, Ваше Височество. Но аз се боя от духа, който обитава тази зала. Не разполагате ли с по-удачно помещение, което да предложите на гостите си.

— Не, милорд, не разполагам. Но ви уверявам в честта си, че никой, който ми желае доброто, не ще бъде наранен под моя покрив. Ще ме придружите ли да пояздим, докато бъде приготвена вечерята?

 

 

Аркониел се чувстваше странно да се крие на горния етаж, но пък беше удобно за наблюдение. Тъй като не беше видял следи от магьосника, споменат от духа, той си позволяваше да използва магия, проследявайки Тобин, който заедно със спътниците си бе повел Орун и неколцина от антуража му по една мъчителна планинска пътека.

Обмисляше какво да пише на Айя, когато Нари почука на вратата му и надникна.

— Тук има един човек, с когото мисля, че е добре да говориш, Аркониел.

Магьосникът с тревога видя как в стаята влиза един от войниците на Орун. Изглеждаше приятен на вид младеж, но в първия момент Аркониел забеляза единствено червено-златната емблема и меча му. Готов да си послужи със смъртоносно заклинание, той бавно се изправи и се поклони.

— Какво искаш?

Войникът затвори вратата и се поклони на свой ред.

— Айя изпраща поздрави. Каза ми да ти дам това като знак за моята благонадеждност.

Аркониел внимателно се приближи, все така нащрек, и видя, че посетителят държи малко камъче в протегнатата си длан.

Магьосникът го взе и го обви с юмрука си, усещайки същината на Айя, вложена в камъка. Това бе един от знаците, които тя оставаше на онези, според нея достойни да помогнат на Тобин.

Но когато отново повдигна очи към мъжа, Аркониел възкликна сподавено. Наместо войник, пред себе си видя човек, само смътно напомнящ на посетителя. Беше рус, със светла кожа, а чертите му показваха наличието на ауренфейска кръв.

— Ти си метаморф?

— Не, само умея да замъглявам умовете. Казвам се Иоли от Кес. Срещнах господарката ти миналото лято, докато се преструвах на просяк и преджобвах хората. Тя ме хвана и ми каза, че имала по-добра работа за мен. Тогава още не знаех.

— Не си знаел, че владееш магия?

Иоли сви рамене.

— Знаех, че мога да замъглявам съзнания и да карам невежите хора да изпълняват нарежданията ми. Тя ме изпрати да уча при жена на име Виришан в Илеар. Познаваш ли я?

— Да, преди няколко години презимувахме при нея. Срещал съм хора с твоето умение преди, но… — Аркониел възхитено поклати глава, когато Иоли отново прие формата на войника. — И то да оставаш незасечен. Това е рядък дар.

Младежът се подсмихна засрамено.

— Страхувам се, че това е единственият ми талант, но пък Вири наистина казваше, че съм най-добрият, когото е виждала. Бях сънувал виденията, Аркониел. Това бе видяла в мен Айя. Тя ми каза, че синът на Ариани по някакъв начин е част от тях и че трябва да бъде защитен. Свърза се с мен, когато научила за смъртта на херцога. Пристигнах в Еро тъкмо навреме, за да се смеся с хората на Орун и…

— Почакай. — Аркониел вдигна ръка. — Как бих могъл да зная, че казваш истината? Как мога да съм сигурен, че в момента не замъгляваш ума ми, извличайки мои мисли, за да се престориш, че притежаваш знание?

Иоли взе ръката му и я допря до челото си.

— Докосни ума ми. Разчети сърцето ми. Айя казва, че умееш.

— Магията не е приятна.

— Зная — отвърна младежът. Личеше, че и друг път е бил подлаган на подобен тест. — Спокойно. Знаех, че ще го сториш.

Аркониел погледна в ума му — не бегъл поглед, а дълбоко вторачване в сърцевината на човека, който стоеше доверчиво под ръката му. Магията наистина не беше приятна и никога не се използваше без разрешение. Иоли не го спря, макар да стенеше и да стискаше рамото му, за да запази равновесие.

Аркониел извлече същината на живота му като сок от зрял грозд. Кратък живот, грозен в началните си детайли. Иоли бе отраснал на пристанището, рано останал сирак, използващ вродените си умения от малък, за да оцелява. Преди Айя да го открие, талантът му бе останал неразвит и скромен, но веднъж разгърнат правилно, потенциалът му беше удивителен. Действително нямаше да стане истински магьосник, ала като шпионин беше незаменим.

Магьосникът го пусна.

— Значи това е всичко, което умееш?

— Да. Дори не мога да призовавам огън или светлина.

— Но и то е изключително полезно. Заклел ли си се да бдиш над Тобин?

— В ръцете, сърцето и очите си, учителю Аркониел. Гоначите не са ме вписали, така че мога необезпокояван да влизам и излизам от града. Орун и хората му мислят, че съм с тях от години. А когато си тръгна, няма да забележат липсата ми.

— Удивително. Къде е Айя сега?

— Не зная, учителю.

— Радвам се, че ни помагаш. Наглеждай го, Ки също. — Той протегна ръка и Иоли я стисна почтително, потръпвайки леко от силния захват на по-възрастния маг.

Когато младежът излезе, Аркониел провери ъгълчето на нокътя на малкия си пръст. Лел го беше научила как да го изостри и как да се здрависва, при което върху нокътя да остане „капчица от червеното“.

Пренесе капката кръв върху палеца си. Пренесе чертите във въображението си и изрече думите, казани му от Лел.

— В тази кожа влизам, през тези очи виждам, в това сърце се вслушвам.

В сърцето на Иоли откри изгаряща ненавист към Гоначите, а също спомените от училището на Виришан и от видението, съдържащо град с магьосници. Заради този образ Иоли щеше да стори всичко, което бъдеше поискано. Аркониел зърна и Айя, както младежът си я спомняше. Магьосницата изглеждаше по-възрастна и по-уморена от собствените му спомени.

Но същевременно той въздъхна облекчено, чувствайки се не толкова сам. Третата Ореска действително беше започнала.

 

 

Тариновата история продължаваше да тревожи Аркониел, обаче благородникът си легна рано, намусен, след като изпи значително количество от греяното вино на готвачката. От другата страна на камината спеше хералдът. Междувременно Тарин се беше погрижил хората от кралската гвардия да бъдат наблюдавани зорко.

Къщата утихваше. Аркониел седеше на тъмно в кабинета си, заслушан дали откъм залата не долита някакъв шум.

Въпреки това бе изненадан от предпазливите стъпки, разнесли се край вратата му. Отново послужвайки си със зряща магия, Аркониел видя Тобин да се промъква по коридора в смачканата си нощна риза. За миг момчето се поколеба пред вратата му сякаш се канеше да почука, но се обърна и продължи.

Магьосникът отиде до вратата и я открехна, знаейки, че в тази част на крепостта има само едно място, където Тобин можеше да отива.

На няколко пъти Аркониел бе на път да влезе в кулата, искайки да види мястото, където Ариани бе прекарвала голяма част от времето си — и където бе избрала да умре. Но нещо — страх, чест, почит към волята на херцога — не му позволяваше.

Принцът се намираше до вратата, отвеждаща към стълбището на кулата, притиснал ръце около себе си, макар нощта да беше топла. Под погледа на Аркониел направи още една колеблива стъпка, сетне спря. Още една. Беше мъчително за гледане. Магьосникът се чувстваше неловко.

След миг той се приведе напред и прошепна:

— Тобин? Какво правиш тук?

Момчето сепнато се извърна, зяпнало. Ако Аркониел не го беше наблюдавал досега, щеше да си помисли, че момчето сомнамбулства.

Тобин обви по-силно ръце около себе си.

— Трябва ли ти помощ? — попита Аркониел, приближавайки се.

Ново мъчително колебание, кос поглед — може би към духа? Сетне Тобин въздъхна и впери честните си сини очи в магьосника.

— Ти си приятел на Лел, нали?

— Разбира се. Това с нея ли е свързано?

Отново онзи поглед.

— Има нещо, което трябва да взема.

— От кулата?

— Да.

— Каквото и да е то, Тобин, зная, че Лел би искала да ти помогна. Какво мога да направя?

— Да дойдеш с мен.

— Не звучи трудно. Имаш ли ключ? Или да отворя с магия?

Сякаш в отговор, вратата се отвори сама. Тобин трепна и се взря през прага, сякаш очакваше да види нещо там. Може би наистина виждаше. Магьосникът можа да различи само няколко стари стъпала, изкачващи се нагоре в мрака.

— Ти ли каза на брата да направи това?

— Не. — Тобин пристъпи напред и Аркониел го последва.

Лятната нощ бе задушна, но в мига, в който пристъпиха в кулата, влажен хлад ги обгърна, сякаш бяха влезли в склеп. Високо над тях луната надничаше през тесни прозорци.

Видимо беше, че Тобин се страхува, но въпреки това момчето вървеше напред. По средата на стълбището Аркониел чу сподавен хлип, ала когато Тобин погледна към него, лицето му беше сухо. Ново ридание накара магьосника да настръхне. Женски глас.

На върха на кулата имаше малка, квадратна стая. Прозорците бяха заковани, затова Аркониел призова слаба светлина, за да възкликне отвратено.

Тук цареше пълен хаос. Мебелировката бе потрошена. Парчетата лежаха на пода сред плесенясали топове плат и гоблени.

— Мама правеше куклите си тук — прошепна Тобин.

Аркониел бе чувал за куклите, които принцесата бе започнала да прави след раждането — момчета без усти.

Плачът се чуваше по-ясно, но пак беше слаб, сякаш долитащ от друга стая. Тобин може би също го чуваше. Във всеки случай не каза нищо. Обаче Аркониел забеляза как момчето държи лика си извърнат от злощастния западен прозорец.

Какво ли бе зърнал тогава, в деня, донесъл му белега върху брадичката? Затваряйки очи, Аркониел прошепна заклинание, дирещо кръв. Магията му показа няколко разпръснати петна стара кръв на пода край западния прозорец. Мистичната сила караше петната да сияят като течно сребро. Имаше и още една следа кръв — дребно петънце с формата на полумесец върху перваза.

От външната страна на перваза, отвъд капаците.

Тобин беше отишъл в един от ъглите и тършуваше из някаква купчина отломки.

Внезапно риданията се усилиха, Аркониел чу шумоленето на рокля — сякаш ридаещата прекосяваше стаята.

Разкъсван от страх и мъка, Аркониел затърси в ума си заклинания за призоваване на духове, но можа да промълви единствено името й.

— Ариани.

То бе достатъчно. Капаците на западния прозорец се отвориха и тя се появи, затъмнила с очертанията си луната. Братът стоеше до нея, изглеждащ на същата възраст като близнака си, макар и мъртъв.

Аркониел направи крачка към нея и протегна ръка, изправил се лице в лице с жената, към която бе постъпил несправедливо.

Тя се обърна към него. Светлината падна върху лицето й. Лявата й страна беше покрита с кръв, ала очите й бяха ярки и живи, вперени в него и вложили ужасяващо объркване. Това го притесняваше повече от какъвто и да било гняв.

— Простете ми, лейди.

Нещо, което трябваше да изрече още преди десет години.

Аркониел усети Тобин до себе си, стискащ ръката му с треперещи пръсти.

— Виждаш ли я? — прошепна момчето.

— Да. Да. — Магьосникът протегна ръка към привидението. Тя наклони глава, сякаш развеселена от жеста му, сетне постави ръката си в неговата, сякаш приемаше покана за танц. Срещата на ръцете им породи у него мигновено усещане, като допира на сняг, отърсен от клонка. Тогава тя изчезна. Братът също.

Аркониел доближи ръка до носа си и долови слабото ухание на парфюма й, примесено с кръв. Внезапно наоколо се възцари мъртвешки студ. Сякаш някой се опитваше да пъхне ръка в гърдите му и да сграбчи сърцето му, за да го спре. Друга ръка, плътна и мека, хвана неговата и го повлече навън. Двамата с Тобин затичаха надолу по стълбите, а зад тях вратата се затръшна.

В кабинета си магьосникът заключи, затвори капаците и запали малка лампа, след което рухна на пода, заровил лице в шепи.

— В името на светлината!

— Ти я видя.

— Да, да ме прощава Творителят.

— Ядосана ли беше?

Аркониел си помисли за смазващото усещане, стиснало гърдите му. Нейно дело ли беше това… или на брата?

— Изглеждаше тъжна, Тобин. И изгубена. — Той повдигна очи и едва сега забеляза, че Тобин бе донесъл със себе си малко чувалче. — Това ли отиде да вземеш?

— Да… Радвам се, че тази нощ ме усети. Не мисля, че бих могъл отново да ида там, а нямаше кого да помоля…

— Отново? Искаш да кажеш, че си ходил там и преди? Сам?

— Когато оставих това. В нощта, когато пристигна Ки.

— Тогава си я видял.

Тобин коленичи край него и се засуети с връвта, пристегнала чувала. Трепереше.

— Да. Тя посегна към мен, сякаш пак искаше да ме хвърли през прозореца.

Аркониел искаше да отвърне нещо, но не намираше думи.

Момчето все още се занимаваше с торбицата.

— На теб може да ти я покажа. Беше на майка ми. Тя я направи. — Тобин развърза чувалчето и извади муселинова кукла със зле изрисувано лице. — Винаги я носеше със себе си.

— Баща ти я спомена в писмата си.

Аркониел си помисли за красивите кукли, които принцесата изработваше в Еро. Всички дами искаха да притежават от тях, някои от лордовете също. Нещото, което Тобин държеше тъй внимателно, бе гротескна пародия, въплъщение на разрушената й душа.

Тази му мисъл бързо бе прогонена от друга, накарала го да настръхне. Около врата си куклата носеше пристегнат кичур коса — черна коса, като тази на Тобин или на майка му.

Това трябва да е, помисли си магьосникът триумфално. Това е тайната.

Още от първия ден в кухнята бе разбрал, че думите, изречени от Тобин, не са достатъчни, за да контролира духа. Трябваше да има още нещо. Някакъв талисман, съединяващ двете деца. Нещо, може би предадено от майката на детето.

— Майка ти ли ти я даде?

Тобин се взираше в куклата.

— Лел е помогнала на мама да я направи. После я направи моя.

— С косата ти?

Момчето кимна.

— И малко кръв.

Разбира се.

— И куклата ти помага да викаш брат си?

— Да. Не трябва да я показвам на никого, затова я скрих в кулата. Мисля, че заради това духът понякога не се държи настрана, когато му кажа. Когато лорд Орун каза, че трябва да отида в Еро, разбрах, че трябва да се кача да я взема…

— Но защо просто не я оставиш тук? Така и той ще остане.

— Не, трябва да се грижа за него. Лел така каза.

— Някой магьосник би могъл да я намери.

— Ти не я усети.

Аркониел мрачно се засмя.

— Да, но пък аз не търсих. В Еро има множество магьосници. Трябва да бъдеш много внимателен с тях, особено с онези, които носят бели роби.

Тобин внезапно го погледна разтревожено:

— Ами магьосникът сред хората на Орун?

— Млад рус войник?

— Да, този.

— Той е приятел, Тобин. Но не трябва да се издаваш, че знаеш за него. Айя го е изпратила да те наглежда. Това е всичко. Тайна.

— Радвам се, че не е лош магьосник. Има добро лице.

— Не бива да съдиш хората единствено по лицето… — поде Аркониел, но се усети. Не искаше да плаши детето или да издава прекалено много, ако се случеше някой от Гоначите да надникне в ума на Тобин. — По света има различни хора, Тобин, както и различни магьосници. Не всички сред тях ти мислят доброто. Та ти не се доверяваше на мен, а аз не таях никакви зли помисли! Не се отпускай пред някого, само защото ти се е усмихнал топло. — Той отново погледна към куклата. — Сигурен ли си, че трябва да я вземеш със себе си? Не можеш ли да я оставиш при мен?

— Не, Лел каза, че трябва да я пазя и да се грижа за брата. Никой друг не може да го стори. Той се нуждае от мен, а аз се нуждая от него.

Него.

Небеса, помисли си Аркониел. Ето още един замисъл, който се проваляше. Благодарение на магията на вещицата, кралят бе видял тялото на мъртво момиче. А Тобин знаеше истината. Ако някой видеше духа или чуеше Тобин да говори за „него“ щяха да възникнат неприятни въпроси.

Тобин беше вперил в него очите си, винаги съзиращи прекалено много. Магьосникът усети колко крехка е новата им връзка, изградена от преживяното в кулата.

Сети се за торбата на Айя, лежаща под масата му. Никой магьосник не можеше да види магията на намиращата се вътре купа. За момент помисли да изработи подобна торба за куклата. Поне с това можеше да се справи, разполагаше с нужните заклинания и предмети: жезъл, нишки от сребро и тъмна коприна, железни игли и бръсначи, както и съдове, в които да затопли клей и смола. Торбата щеше да държи брата вътре и да не допуска любопитните очи на Гоначите.

Но проблемът беше, че самата торба ще бъде видима. Той или Айя можеха да носят подобно нещо навсякъде със себе си, ала не и едно единадесетгодишно момче.

Той въздъхна и повдигна чувалчето, в което бе стояла куклата.

Напълно незабележимо. Стара кукла, заменила починалото дете, също беше нещо незабележимо.

— Това променя всичко — каза Аркониел. В ума му вече бе започнала да се оформя идея. — Направеното от духа в залата можеше да мине за делото на дух, обитаващ крепост. Но в Еро е недопустимо да се говори за некромантство. Особено ти не можеш да си позволиш подобно нещо. А в столицата има мнозина, които ще си помислят именно това, ако се усетят, че можеш да контролираш духа. Говори за него единствено като за демона, за когото те са чували.

— Зная. Ки ми каза, че имало хора, които казвали, че било момиче.

Аркониел бързо прикри изненадата си. В крайна сметка слуховете бе вероятно да дойдат именно от Ки. Изглежда друг беше свършил работата му.

— Остави ги да си мислят това. Няма смисъл да спориш с тях. На никого не казвай за брата и не позволявай да го виждат. И никога не издавай, че познаваш жена като Лел. Нейната магия не е некромантство, но мнозина мислят, че е. И затова на тези като нея е забранено да влизат в Скала. — Той съзаклятнически намигна на Тобин. — Сега двамата с теб сме извън закона.

— Но тогава защо му е било на татко да си има работа с нея, след като…

— На тази тема ще се върнем, когато си по-голям, принце. Сега от теб искам да имаш вяра в бащината си чест и да ми обещаеш, че ще пазиш духа и Лел в тайна.

Тобин разместваше един от краката на куклата.

— Добре, но понякога той просто си прави, каквото си иска.

— Тогава се старай да го контролираш — и заради себе си, и заради Ки.

— Ки?

Аркониел опря лакти на коленете си.

— Тук двамата живяхте като приятели и братя. Като равни. Но в двора ще научиш, че не сте. Докато не станеш пълнолетен, приятелството ти с него е единствената му защита. И прищевките на вуйчо ти. Ако ти бъдеш обвинен в некромантство, кралят може и да те пощади, но Ки ще бъде екзекутиран по ужасно мъчителен начин.

Тобин пребледня.

— Но духът няма нищо общо с него!

— Не би имало значение, Тобин. Това се опитвам да ти покажа. Няма нищо общо с истината. Достатъчно е само някой Гонач да отправи обвинение. В последно време се случва често. Велики магьосници, които през живота си не са наранили никого, биват изгорени живи заради слухове.

— Но защо?

— В пламенността си да служат на краля, те са поели по различен от нас път. Не мога да го обясня, защото аз самият не разбирам. Обещай ми, че ще бъдеш внимателен и че ще накараш и Ки да се пази.

Тобин въздъхна.

— Ще ми се да можеше да не отивам. Не исках да пътувам така. Исках да бъда с татко, да видя Атион и Еро и да ида на война, но… — Той замлъкна и разтърка очите си.

— Зная. Но Илиор умее да насочва стъпките ни към верния път, без да осветява със светлината си далеч напред. Имай вяра в това — и в добрите приятели, които Светлоносителят ти изпраща.

— Илиор? — Тобин го погледна със съмнение.

— И Сакор също — бързо добави Аркониел. — Но погледни чий белег носиш на брадичката си.

— А куклата? Какво ще правя с нея?

Магьосникът взе чувала.

— Това ще свърши работа.

Момчето го погледна изтормозено.

— Не разбираш. Ами ако принцът я види? Или наставникът? Или Ки?

— И какво? — Аркониел с удивление видя Тобин да се изчервява. — Мислиш, че Ки ще си развали мнението за теб?

— Защо мислиш я бях скрил в кулата?

— Е, аз я видях, но не съм си променил мнението.

Тобин подбели очи.

— Ти си магьосник.

Аркониел се засмя:

— Нима мъжествеността ми току-що бе подложена на съмнение?

— Ти не си боец! — Някаква силна емоция разтърсваше принца, карайки очите му да блестят, а гласа му да трепери. — На воините не им трябват кукли. Имам тази, само защото Лел каза така. За духа.

Аркониел го наблюдаваше внимателно. Начинът, по който Тобин стискаше кривата кукла, опровергаваше всяка изречена от него дума.

От нея, поправи се мислено. За пръв път от много време насам го стори, макар че не виждаше белег от скритата принцеса в гневното момче пред себе си — освен може би в начина, по който силните, мазолести ръце нито стискаха, нито захвърляха онова, от което се срамуваха.

— Смятам, че не си преценил правилно приятеля си — каза тихо Аркониел. — Тя ти е спомен от майка ти. Кой би те упрекнал за това? Ти най-добре ще прецениш как да се оправиш с това.

— Но…

Объркването се сражаваше с упоритост върху младото лице.

— Какво има?

— В нощта, когато Ки дойде, братът ми показа. Показа ми как Ки намира куклата, как всички бяха разочаровани и засрамени, че я имам. Точно както татко ми каза. А всичко, което ми бе показвал, се сбъдна. Поне така мисля. Помниш ли лисицата със счупения гръб? Освен това знаех кога Айя ще дойде. И… И той ми каза, че лорд Солари иска да ми вземе Атион.

— Ще съобщя това на Тарин. Що се отнася до другото… не зная. Възможно е духът да може да лъже. Или пък показаното ти от него да се променя с времето… или пък невинаги да разбираш какво ти показва. — Той посегна да го потупа по рамото и този път момчето му позволи. — Ти нямаш магия у себе си, но притежаваш известни видения. Трябвало е да ги споделиш с мен или Лел. Това е наш дар и наш дълг.

Тобин увеси нос.

— Прости ми, учителю Аркониел. Ти винаги си ми помагал, а аз се държах неприветливо.

Магьосникът махна с ръка в знак, че не е нужно извинение. За пръв път от пристигането си усещаше, че между двамата се е създала истинска връзка.

— Не очаквам още да го разбереш, но аз съм вложил живота си да те защитавам. Може би някой ден ще си спомниш какво сме споделили днес и ще знаеш, че съм твой приятел. Макар да съм само магьосник. — Усмихнат широко, Аркониел протегна ръка във войнишки поздрав.

Тобин я стисна. Старият предпазлив поглед още не беше напуснал очите му изцяло, но сега в тях имаше уважение, отсъствало преди.

— Ще запомня, магьоснико.

 

 

Неизразимо изтощен, Тобин се промъкна отново в спалнята си и скри куклата в един от сандъците с багаж.

Опита се да легне, без да събуди Ки, но докато се наместваше, усети другото момче да го докосва по ръката.

— Зле ли ти е, Тоб? Нямаше те дълго време.

— Не…

Аркониел смяташе, че Тобин трябва да каже на Ки за куклата, в този миг принцът наистина се изкушаваше. Може би приятелят му наистина нямаше да обърне внимание. Мразеше да имат тайни, а и куклата беше толкова близо. Ала споменът за гнева на духа, когато Тобин се беше опитал да покаже куклата на Нари, все още бе прекалено пресен.

— Просто исках да се сбогувам с Аркониел — промълви той.

— Ще ми липсва. Обзалагам се, че лесно би могъл да стресне Орун с някоя магия.

Беше прекалено горещо и те лежаха отвити, взирайки се в сенките.

— Последните седмици бяха гадни — продължи след малко Ки. — Баща ти… — Гласът му трепна за миг. — И онази торба с черва долу. Не така възнамерявахме да идем на изток.

В гърлото на Тобин бе заседнала буца и той можа само да кимне. Смъртта на баща му, привидението на майка му, призоваването в Еро, тазвечерните предупреждения на Аркониел, чакащите ги долу непознати…

Всички сълзи, които не бе съумявал да открие през години, внезапно го споходиха едновременно и тихо започнаха да се стичат към ушите му. Тобин не се осмеляваше да се обърше или изхлипа, за да не го види Ки.

— Крайно време беше — промърмори приятелят му дрезгаво. Принцът разбра, че Ки също плаче. — Вече започвах да си мисля, че не знаеш как. Трябва да жалееш, Тобин. Всички воини го правят.

Това ли беше болката му, чудеше се Тобин. Но тя изглеждаше толкова огромна. Ако я пуснеше, тя щеше да го отнесе. По-лесно беше да се оттегли отново в безчувственото мълчание, защитавало го тъй дълго. Той си представяше как то се влива в него като течен мрак, изпълва дробовете му, разстила се към ръцете и главата, докато накрая самият той не се превърне в тъмна форма.

— Така не хубаво, кийса.

Тобин погледна и видя Лел, застанала на вратата. Зазоряваше се.

Вещицата му направи знак да го последва и изчезна към стълбите. Той забърза след нея, но можа да види само как крайчецът на полата й излиза през външната врата. Зад завесите на леглото си лорд Орун хъркаше гръмко. Тобин излезе на свой ред и видя Лел да потъва в леса.

— Чакай! — викна той и веднага долепи длан към устата си. Оросената поляна бе пълна с хората на Орун. Вчера му се бе сторило, че са около четиридесет, а сега му изглеждаше, че тук са се настанили да лагеруват поне стотина. Няколко часовои бяха се насъбрали около огън, но никой не го забеляза как изтичва бос в гората.

Щом стигна дърветата, Тобин разбра. Това не беше истинска гора — това беше онази, която бе посещавал във виденията си след смъртта на майка му.

Този път не се нуждаеше от духа да го води. Лесно откри реката и я последва до поляната, където пасяха кошутите. Но този път се озова направо в дъба на Лел.

Вещицата и майка му седяха край огъня. Майка му кърмеше бебе. Лел бе поставила куклата в скута си, наместо зайчето.

— Това е виденчески сън, кийса — каза му Лел.

— Зная.

Лел му даде куклата и се закани с пръст.

— Не го забравяй.

— Няма! — Какво друго го бе тревожило през нощта?

Майка му погледна към него. Сините й очи бяха чисти и разумни, ала пълни с тъга.

— Аз също искам да бъда там, Тобин. Не ме оставяй в кулата. — Тя протегна бебето. — Той ще ти покаже.

Лел подскочи, сякаш беше сепната от присъствието й.

— Кийса не трябва занимаваш с това! Върви!

Ариани и бебето изчезнаха, а вещицата придърпа Тобин на сламеника до себе си.

— Не се тревожи за нея. Този товар не е за теб. Грижи се за себе си и брат. И Ки.

Тя хвърли шепа билки и кости в огъня и се загледа в дима им.

— Лис мъж не ми харесва, но трябва да отидеш. Виждам пътя ти. Той те отвежда в смрадливия град на краля. Ти още не го познаваш. Не познаваш сърцето му. — Лел хвърли още билки и леко се залюля, присвила очи до цепки. Тогава тя въздъхна и се приведе толкова близо, че Тобин можеше да вижда само лицето й. — Ако видиш кръв, не казвай на никого. На никого.

— Като с куклата. — Тобин си помисли как за малко щеше да каже на Ки.

Лел кимна.

— Обичаш приятел, не му казваш. Ако видиш кръв, идваш тук при мен.

— Каква кръв, Лел? Аз съм воин. Ще виждам кръв!

— Може би ще виждаш, може би не. Но ако видиш… — Тя допря пръст до сърцето му. — Ще знаеш тук. И дойдеш при Лел.

Тя отново го бутна в гърдите, по-силно, и Тобин се събуди в леглото си. Ки тихичко похъркваше до него.

Тобин се обърна, размишлявайки за съня. Още усещаше допира на пръста й и меките кожи, върху които беше седял. Пророчески сън.

Така и не можа да реши дали трябва да пита Аркониел дали е било видение или обикновен сън. Наместо това се унесе.