Лин Флюълинг
Куклата близнак (14)

Глава тринадесета

За да не рискува отново да изгуби куклата, Тобин я отнесе обратно в стаята си, прибра я в чувалчето и я мушна сред сандъка с дрехите си редом с пергаменти, стари играчки и второто си най-добро наметало.

Вече се чувстваше малко по-спокоен, но сънят, в който отиваше в гората, го споходи още три пъти през следващата седмица. И винаги свършваше, преди да е достигнал жената на стола.

Единствената им разлика с първия сън бе, че сега той връщаше куклата на майка си, знаейки, че тя ще му я пази в подземната си стая.

Мина още една седмица. Сънят го споходи отново, вложил такава реалистичност, че Тобин просто се почувства длъжен да провери дали наистина съществува подобно място. Това означаваше да излезе сам, което му беше изрично забранено, ала сънят го изискваше.

Той зачака търпеливо и видя шанса си през един горатински ден, когато слугите щяха да перат. Това означаваше, че всички ще да бъдат заети в кухненския двор. Тобин им помагаше цяла сутрин, носейки кофи с вода от реката, за да напълни казана, а после взе да носи и дърва за огъня. Източното небе, тъй ясно на зазоряване, сега заплашително помрачняваше над дърветата и всички бързаха да приключат преди идването на дъжда.

Тобин обядва с останалите, сетне помоли да го извинят.

Нари го прегърна и го целуна по челото. В последно време го прегръщаше повече от обичайното.

— Какво ще правиш самичък? Остани да ни правиш компания.

— Искам да поправя града. — Тобин притисна лице към рамото й, за да не види тя, че той лъже. — Мислиш ли… мислиш ли, че татко ще се ядоса, когато види?

— Не, разбира се. Не бих могла да си представя да се ядоса на тъй послушно дете. Нали така, готвачке?

Жената кимна над хляба и сиренето.

— Ти си всичко за него.

Лопатата за пепел край огнището се откачи от гвоздея си и рухна с шумно издрънчаване, но всички се престориха, че не е станало нищо.

Освобождавайки се от прегръдките на Нари, Тобин изтича горе и зачака край прозореца си, докато не чу, че всички отново са излезли на двора. Тогава, скрил куклата под най-дългото си наметало, той отново се промъкна долу и се измъкна през предната врата. Отчасти очакваше по вълшебен начин да се озове направо в гората, както ставаше в съня му, ала наместо това просто се озова край стената. Когато вратата се затвори зад него, Тобин застина за миг, осъзнавайки какво се кани да направи. Ами ако Нари откриеше, че го няма? Ами ако се натъкнеше на дива котка или вълк?

Вятърът погали лицето му с аромата на задаващ се дъжд. Песента на червеношийките също предвещаваше буря. Някъде из дърветата се обаждаха гълъби.

Вратата на кухненския двор все още беше отворена. Минавайки, можа да види Нари и готвачката. Те се смееха, разбърквайки казана с дървените си лопати. Тобин се чувстваше странно да ги наблюдава от това място.

Той продължи, отминавайки стената край кулата. Държеше очите си сведени надолу, когато мина покрай камъните, сред които майка му бе намерила смъртта си.

Най-сетне достигна дърветата. Едва сега му хрумна, че всъщност няма никаква представа къде трябва да иде — в сънищата му го водеше демонът. Но тъй като в съня му имаше река, той реши да следва тази и да се надява. Поспря да провери позицията на слънцето, както го беше учил Тарин. Днес не беше особено лесно, защото то почти не се различаваше сред облаците.

И реката е добър път, помисли си той. Трябва само да я последвам.

Никога не беше идвал тук. Брегът беше стръмен, дървета растяха много близо до реката. За да следва лъкатушещата й снага, на Тобин му се налагаше да се катери по камъни и да се промушва през върбалаци и елшаци. В ниските места откриваше следи от животни в калта и се оглеждаше нервно за дебнещи диви котки. Не откри такива, но пак му се искаше да беше си взел лъка.

Междувременно небето помрачня още повече, вятърът започна да разклаща клоните. Птиците се бяха умълчали, само някакви гарвани се обаждаха наоколо. Ръката на Тобин изтръпна от носенето на куклата. Помисли си за всички скривалища, които бе виждал по време на разходките си с Тарин, ала малкото дупки, които откри сега, до една бяха влажни. Пък дори и да намереше сухо скривалище, щеше да му се налага да излиза тайно, за да посещава куклата, а не беше сигурен дали ще се осмели. Тази мисъл бе сподирена от осъзнаването, че не искаше да се разделя с нея.

Затова по-добре да продължи с търсенето на онази скрита стая.

Ала нищо не приличаше на това, което бе видял в съня си. Нямаше полянка, нито дружелюбни животни, само камъни, заплитащи краката му корени, малки хапещи мушици, които досадно жужаха в ушите му, а също и кал, щедро решила да напълни обувките му. Почти беше готов да се откаже, когато попадна на пътечка, отвеждаща към растящи на по-високо място борове.

Тук беше много по-лесно да се върви. Момчето стъпваше по дебел килим ароматни иглички, поглъщащ шума от стъпките му. Крачеше енергично, уверен, че тази пътечка ще го отведе до поляната и кошутите. Но вместо това тя ставаше все по-бледа, докато най-накрая не изчезна съвсем. Обръщайки се, Тобин не можа да види обратния си път. Краката му не бяха оставили следи. Вече дори не чуваше шума на водата, само меките удари на дъжда по клонките. Накъдето и да тръгнеше, всичко му изглеждаше еднакво. Малките късове небе, които можеше да види, бяха монотонно сиво без никаква следа от слънце.

Вятърът бе утихнал и беше станало задушно. Мухи с големи зелени очи се присъединиха към облаците комари, хапейки го по врата и зад ушите. Дотук с приключението. Тобин се беше изгубил, беше му топло и се чувстваше уплашен.

Отчаяно се огледа, но пак не откри пътеката. Накрая, примирен, той приседна на един камък, чудейки се дали Нари вече е открила липсата му.

Тук беше тихо. Дочу се ядосаният зов на червена катерица. Някакви дребни създания шумоляха из храсталаците около него. Малки черни мравки се катереха из иглиците в нозете му, понесли яйца и парченца листа. Изтощен, Тобин се приведе напред, за да ги разгледа. Една от тях носеше крак на бръмбар между челюстите си. Дълга черна змия, дебела колкото китката му, изпълзя от дупката си под недалечно дърво и мина край крака му, без да го удостои с никакво внимание. Можеше да чуе различните звуци, издавани от капките, когато падаха върху сухи листа, растения, камъни и иглиците върху земята. Нервно се запита какъв ли звук издаваха лапите на дива котка върху борови иглички — ако изобщо издаваха звук.

— Смятах, че може би ще дойдеш днес.

Тобин едва не падна от камъка при рязкото си обръщане. Дребна, чернокоса жена седеше на мъхест пън на няколко ярда от него, сключила ръце в скута си. Беше много мърлява и носеше окъсана кафява рокля, украсена с животински зъби. Ръцете и босите й крака бяха изцапани. В дългата й, къдрава коса се бяха заплели клонки и листа. Тя му се усмихваше, но черните й очи не криеха подигравка.

Тобин бързо скри куклата зад гърба си, посрамен, че е бил заварен с нея, пък макар и от непозната. Освен това беше изплашен, забелязвайки дългия нож, който жената носеше на колана си. Тя не приличаше на арендаторите на баща му, освен това говореше странно.

Тя го дари с широка усмивка, на която липсваха няколко зъба.

— Виж какво имам, кийса. — Жената отмести ръце и той видя, че в скута й е свито малко зайче. Тя го погали по гърба. — Дойде види?

Тобин се поколеба, ала любопитството му надви предпазливостта. Изправи се и бавно отиде до непознатата.

— Погали я — каза жената. — Тя хареса.

Тобин погали животинчето по гърба. Козината бе мека и топла под ръката му. Също като кошутите от съня му — зайчето не изглеждаше уплашено.

— Тя теб хареса.

Да, помисли си Тобин, жената не говореше като хората от Алистън. Тъй като се беше приближил, узна още, че и миризмата й не е особено благоуханна. Но пък по някаква причина вече не се страхуваше от нея.

Скрил куклата под наметката си, Тобин коленичи и продължи да милва зайчето.

— Колко е мека. Кучетата не ми позволяват да ги галя.

Жената изцъка с език.

— Кучета не разбиране. — Преди Тобин да е съумял да я попита какво е искала да каже, тя продължи. — Аз чака дълго време теб, кийса.

— Не съм Кийса. Казвам се принц Тобин. Не те познавам, нали?

— Но аз теб познава, кийса Тобин. Познава и бедната ти мама. Ти носи нейно нещо.

Значи бе видяла куклата. Изчервявайки се, Тобин бавно я извади изпод наметалото. Жената я взе и му подаде зайката.

— Аз Лел. Не страхува се от мен. — Тя приглади куклата в скута си с изцапаните си пръсти. — Познава те роден. Наблюдава те.

Лел? Никога преди не беше чувал това име.

— Защо никога не си идвала в замъка?

— Идва. — Тя му намигна. — Не видяна.

— А защо не говориш правилно?

Тя закачливо го докосна по носа.

— Може би ти научи? Аз също учи. Чака научи, сред дървета. Самотно време, но аз чака. Готов учи?

— Не. Търсех… търсех…

— Мама?

Тобин кимна.

— Видях я в съня си. В стая под земята.

Лел тъжно поклати глава.

— Не нея. Това аз. За това мама не нужна.

Тобин се натъжи.

— Искам да си вървя.

Лел го потупа по бузата.

— То не далече. Но ти не си се само заблудил. — Потупа куклата. — Това ти създава проблеми.

— Ами…

— Зная. Ела, кийса.

Тя стана и закрачи сред дърветата, понесла куклата в ръка. Тобин нямаше избор.

 

 

Тъй като Риус и войниците ги нямаше, имаше по-малко за пране. Под заплахата от дъжд Нари и готвачката бързо изпраха дрехите и спалното бельо, а междувременно Минир разпъваше простори из залата.

Можаха да приключат така, че прането да не попречи на приготвянето на вечеря.

— Аз ще приготвя хляба — каза Нари, оглеждайки със задоволство капещите въжета. — Ще ида да питам Тобин дали иска да помага.

Истината беше, че след случилото се в стаята за игри, тя се притесняваше да оставя детето само за толкова дълго. Може би наистина духът бе причинил това — мисълта как Тобин бута онзи тежък гардероб я стресна до смърт — обаче Тобин бе този, когото бе видяла да мята играчки и гоблени, и който й бе разкървавил носа. Ставаше все по-трудно да се определи кое беше дело на духа и кое е извършило момчето в някой от пристъпите си. След смъртта на Ариани детето бе станало много странно, предпочитайки да бъде само. Дори се държеше, сякаш пазеше някаква голяма тайна.

Изкачвайки се, Нари въздъхна. Принцесата никога не бе представлявала истинска майка, може би, с изключение на последните месеци. А херцогът? Дойката поклати глава. Него никога не успяваше да го разбира, а след смъртта на съпругата му — още по-малко. Никой не можеше да вини Тобин, че расте особняк.

Откри Тобин коленичил край модела си. Косата му бе увиснала пред лицето — беше се надвесил и поправяше някакво корабче.

— Искаш ли да ми помогнеш с печенето, миличък? — попита тя.

Тобин поклати глава, мъчейки се да намести обратно малката мачта.

— А искаш ли аз да ти помогна?

Той отново поклати глава и се извърна, за да вземе нещо край себе си.

— Както искаш, господин Мълчание. — Хвърляйки му последен привързан поглед, дойката се отправи обратно към кухнята, размишлявайки какъв хляб да приготви днес.

Не чу как корабът пада на земята в празната стая зад нея.

 

 

Тобин бе гушнал зайчето и следваше Лел все по-навътре в гората. Самият той не виждаше никаква пътека, ала жената вървеше сред дърветата с огромна увереност. Лесът стана по-мрачен. През живота си момчето не беше съзирало толкова огромни стволове дъбове и ели. А в подножието им растяха гаултерии, пафиопедилиуми и лилави трилиуми с неприятна миризма.

Вървейки, Тобин разглеждаше Лел. Тя беше само малко по-висока от него. Косата й беше черна като на майка му, но груба и къдрава, примесена със сиво.

Вървяха дълго. Не му се искаше да навлиза толкова дълбоко и гората, не и с нея, но тя държеше куклата. Дори не се обръщаше, за да види дали я следва. Прогонвайки нови сълзи, Тобин си обеща, че повече никога няма да идва сам.

Най-сетне тя спря пред най-големия дъб, който момчето някога бе съзирало. Великанското дърво се извисяваше над тях като същинска кула — и също тъй дебело. Беше украсено с черепи, рога и закачени да съхнат кожи. Край него се сушеше риба. Наоколо имаше и върбови кошници. Малко по-встрани бликаше изворче. То сбираше водите си в малък вир, преди да потече надолу по хълма. Двамата пиха, а сетне Лел го отведе до дървото.

— Моят дом — каза тя и изчезна в ствола.

Тобин зина, чудейки се дали дървото не я е погълнало, но тя се показа и му направи знак да я последва.

Приближавайки се, той видя, че в ствола има цепнатина, достатъчно широка, за да може да се промуши през нея, без да се навежда. Вътре се таеше кухина, голяма почти колкото стаята му. Подът беше от отъпкана пръст. Гладкото сребристо дърво на стените изчезваше в мрак. Втора цепнатина на няколко ярда над вратата пропускаше достатъчно светлина, за да може Тобин да различи сламеник, покрит с кожи, огнена делва и малък железен съд. Последният изглеждаше досущ като онези, които използваше готвачката.

— Ти ли си направила това място? — попита той, забравяйки страха си отново, докато се оглеждаше. Това място беше дори по-добро от подземна стая.

— Не. Стара майка дърво отваря сърце, прави добро място. — Тя целуна дланта си и я допря до ствола, сякаш благодареше на дървото.

Лел настани Тобин върху сламеника и запали малък пламък в котела. Момчето остави зайчето до себе си, което се сви и започна да чисти муцуна с лапи. Жената се пресегна в сенките край вратата и извади кошница с диви ягоди и сплетен самун.

— Прилича на хляба, който готвачката направи онзи ден — забеляза Тобин.

— Тя добре готви — отвърна Лел, поставяйки храната пред него. — Казах ти, че ходи твой дом.

— Откраднала си хляба?

— Заслужила го, теб чака.

— Защо тогава никога не съм те виждал? — отново попита Тобин. — Как така никога не съм чувал за теб, след като си живяла тъй близо?

Жената метна шепа ягоди в устата си и сви рамене.

— Не искам ме виждат, не ме виждат. Сега оправим хекка.

Преди Тобин да е успял да възрази, Лел изтегли ножа си и сряза лъскавата черна нишка от врата на куклата. Тя се разгърна в тънък кичур коса.

— На мама. — Лел погъделичка бузата на Тобин с косата и я хвърли в огъня. Отново използвайки ножа си, тя разпори един шев от гърба на куклата и изтърси някакви кафяви засъхнали листа, които замени с пресни билки от една кошница. Сред тях момчето разпозна острите връхчета на розмарин и седефче.

От торбицата на колана си жената извади сребърна игла и конец и протегна ръка към Тобин.

— Нужна ми малко от твоя кръв, кийса, държи магия. Направи хекка твоя.

— Но тя вече е моя — протестира Тобин, отдръпвайки се назад.

Лел поклати глава:

— Не.

Тъй като не знаеше какво друго да прави, Тобин й позволи да убоде пръста му и да изцеди капка от кръвта му в тялото на куклата. Заши я отново, изправи я на коляното си и сбърчи нос във весела гримаса.

— Трябва лице, но ти това погрижи. Сега направи последно нещо. Малко нещо.

Напявайки си, Лел отряза кичур от косата му, натри космите с восък като тетива, сетне ги стегна около гърлото на куклата. Пръстите й умело спретнаха възел, който сякаш изчезна.

— Ти магьосница ли си?

Лел изсумтя и му подаде готовата кукла.

— Какво мислиш това?

— Просто… просто кукла? — отвърна Тобин, вече подозирайки, че не е.

— Винаги бъде магия — каза му жената. — Мой народ нарича това хеккамари. Вътре дух. Ти него познава.

— Демонът? — Момчето впери вцепенен поглед в куклата.

Лел му се усмихна тъжно.

— Демон, кийса? Не. Дух. Това твой брат.

— Нямам брат!

— Има, кийса. С теб роден, но умрял. Аз учи бедна ти мама направи това за бедната му мари. Той също чака. Дълго време. Ти каже: „Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.“

— Какво ще стане тогава?

— Него към теб привърже. Види го тогава. Той теб нуждае. Ти него нуждае.

— Не искам да го виждам! — извика Тобин, спомняйки си всички онези чудовищни форми, които си бе представял, че притежава демонът.

Лел протегна ръка и обгърна страната му с грубата си длан.

— Ти достатъчно се страхува. Сега бъде смел като воин. Теб предстоят неща, ти не знаеш. Винаги бъде смел, непрекъснато.

Да бъда винаги смел, като воин, помисли си Тобин. Чувствайки се далеч от смел, той зажумя и започна да шепти:

— Кръв, моя кръв… плът, моя плът…

— Кост, моя кост — тихо подсказа жената.

— Кост, моя кост.

Той почувства как демонът влиза в дъба и застава тъй близо, че ако се осмелеше, можеше да протегне ръка и да го докосне. Хладната ръка на Лел го докосна.

— Кийса, виж.

Тобин отвори очи и ахна. Момче, което изглеждаше досущ като него, бе приклекнало на няколко фута от тях. Ала това момче беше мръсно и голо, а безжизнената му черна коса висеше около лицето му.

Видях го в деня, когато мама… Тобин рязко прогони мисълта. Нямаше да мисли за онзи ден. Никога вече.

Другото момче се взираше в Тобин с толкова черни очи, че зениците не се виждаха.

— Изглежда също като мен — прошепна Тобин.

— Ти — той. Той — ти. Еднакви.

— Близнаци? — В Алистън бе виждал близнаци.

— Да.

Демонът се озъби към Лел в безшумно просъскване, сетне се премести, за да приклекне от другата страна на огъня. Зайчето отново скочи в скута на Тобин край куклата и продължи да се мие.

— Той не те харесва — каза й Тобин.

— Мрази — съгласи се Лел. — Твоя мама го има. Сега ти го има. Пази хеккамари или той изгубен. Той теб нуждае, помага ти.

Притеснен от немигащия поглед на демона, Тобин се сви по-близо до жената.

— Защо е умрял?

Лел сви рамене:

— Кийса умира понякога.

Призракът приклекна по-ниско, готов да скочи към нея. Тя не му обърна внимание.

— Но… Но защо не е отишъл при Билайри? — продължи Тобин. — Нари казва, че когато умрем, отиваме при портите му и той ни води до Астелус, който ни отвежда до земите на мъртвите.

Лел отново сви рамене.

— А как се казва? — попита момчето, изоставяйки предната тема.

— Мъртви не носи име.

— Трябва да го наричам някак.

— Нарича го брат. Той това.

— Брат? — Призракът продължаваше да се взира в него и Тобин потръпна. Това беше далеч по-зле от времето, когато не можеше да го вижда. — Не искам да ме гледа през цялото време. Освен това ме напада! Строши града ми!

— Вече не прави така, сега ти носи хеккамари. Ти каже му маха се, той маха се. И също го повика — с думи, кои аз ти казала. Кажи ги пак, аз види, че ги знаеш.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Призрачното момче трепна и се прокрадна по-близо до Тобин, който ужасено се дръпна назад, изпускайки зайчето.

Лел го прегърна и се засмя.

— Той няма те нарани. Кажи му се маха.

— Върви си, братко!

Духът изчезна.

— Мога ли да го накарам да изчезне завинаги?

Внезапно сериозна, Лел сграбчи ръката му.

— Не! Теб нужен ти, казала. — Тъжно поклати глава. — Помисли колко самотен. Той също мъчно за мама, както теб мъчно. Тя прави хекка, грижи се него. Тя умира. Няма кой грижи. Сега ти грижи.

На Тобин това никак не му харесваше.

— Какво да правя? Трябва ли да го храня? Да му давам дрехи?

— Духове се хранят с око. Трябва бъде с хора. Той така изглежда заради мама. Тя болна, не могла по-добре грижи. Ти го повика, остави го да гледа, да не бъде самотен и гладен. Ти направи това, кийса?

Тобин не можеше да си представи как умишлено повиква призрак, но много добре разбираше какво е да бъдеш самотен и изоставен.

Той въздъхна и отново прошепна думите.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Брат му изникна край него. Погледът му беше все така мрачен.

— Добре! — каза Лел. — Ти и дух… — Тя сключи показалци.

Тобин изучаваше намръщеното лице, тъй прилично на неговото и все пак различно.

— Той ще ми бъде ли приятел?

— Не. Остане, какъв и преди. Много по-лошо било, преди мама ти направи хеккамари. — Тя отново направи знака с показалците си. — Вие род.

— Нари и татко ще могат ли да го виждат, когато го повикам?

— Не, освен ако няма око. Или той иска.

— Но ти можеш да го виждаш.

Лел потупа челото си.

— Аз има око. Ти също? Вижда го малко? — Тобин кимна. — Те него познава, без види. Татко. Нари. Старец на врата. Те знае.

На Тобин му се стори, че някой внезапно го е сграбчил и е изстискал целия въздух от дробовете му.

— Те знаят кой е демонът? Че имам брат? Защо не са ми казали?

— Те не готови. Ти пази тайна. — Тя го потупа над сърцето. — Те не знае хеккамари. Само мама и аз. Ти я пази, никому не я показва!

— Но как? — Ето че Тобин отново се връщаше при първоначалната си дилема. — Непрекъснато й намирам нови скривалища, но…

Лел се изправи и пое към вратата.

— Твоя, кийса. Ти носи я. Сега отива вкъщи.

Брат му тръгна заедно с тях — понякога ги водеше, понякога ги следваше. Привидно вървеше, но нещо в походката не изглеждаше напълно нормално, макар Тобин да не можеше да определи какво.

След изненадващо кратко време зърна кулата да се издига над дърветата.

— Значи не живееш далеч от нас! — възкликна той. — Може ли пак да ти дойда на гости?

— След време, кийса. — Лел спря под една бреза. — Твой баща не хареса, че ти ме познава. Ти скоро има нов учител. — Тя отново допря длан до бузата му и с палеца си очерта някакъв знак върху челото му. — Ти бъде велик воин, кийса. Тогава спомни си, че аз помогнала?

— Да — обеща Тобин. — И ще се грижа за брат си.

Лел го потупа по бузата. Устните й сякаш не помръдваха, когато тя изрече:

— Ще сториш всичко, което трябва да бъде сторено.

Тя се обърна и изчезна сред леса толкова бързо, че Тобин дори не беше сигурен накъде е поела. Но брат му още беше с него, наблюдавайки го със същия ужасяващ взор. Без Лел старите му страхове нахлуха обратно.

— Върви си! — бързо нареди момчето. — Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост!

За негово облекчение духът се подчини, изчезвайки като пламъка на духната свещ. Но въпреки това Тобин бе сигурен, че го усеща да върви след него.

Служейки си с кулата като ориентир, той откри реката и забърза по брега към задната част на замъка. Откъм кухнята и двора долитаха обичайните вечерни звуци. Успя да се вмъкне незабелязан, в залата също нямаше никого. Успешно се озова в стаята си.

Цялата къща ухаеше на пресен хляб. Той скри куклата отново в сандъка, мушна неприличащите на нищо обувки под гардероба, уми лицето и ръцете си и слезе да вечеря.

Сред познатата обстановка на дома бързо забрави колко се бе страхувал. Беше отсъствал с часове, бе преживял приключение, а никой не беше забелязал. Макар да се беше изплашил, макар че брат му нямаше да бъде негов приятел или дори по-малко страховит, Тобин се чувстваше някак по-зрял, по-близо до боеца, който един ден щеше да нахлузи бащината ризница.

Нари и Минир полагаха прибори върху масата, а готвачката се занимаваше с нещо, ухаещо апетитно над огъня.

— Ето те! — възкликна Нари. — Точно щях да идвам да те повикам. Цял следобед беше толкова тих, че все едно те нямаше!

Тобин взе топло хлебче от купчината изстиващи върху бюфета и отхапа, усмихвайки се.

На Лел щяха да й се усладят.