Лин Флюълинг
Куклата близнак (13)

Глава дванадесета

Пролетта премина в лято — поляната под замъка отново се покри с маргаритки и върбовки. На Тобин много му се искаше да излезе да язди, но Минир беше болен, а нямаше с кого другиго да иде, затова момчето трябваше да се задоволи с разходките с Нари.

Вече беше прекалено голям, за да си играе в кухнята под надзора на жените, но Нари не го пускаше да излиза сам на двора на казармите, за да се упражнява, ако някой от слугите не беше свободен да иде с него. Готвачката беше единствената в къщата, която разбираше от стрелба с лък и езда, но пък беше прекалено стара и дебела, за да му помогне с нещо различно от съвет.

Все още пазеше пергаментите и мастилото, останали от майка му, но те носеха прекалено мрачни спомени. Тобин започна да прекарва повече време в стаята на третия етаж, в компанията на куклата и демона. Понякога дялкаше с ножа, който Кони му беше дал, оформяйки парчета бор или кедър, задигнати от купчините с дърва. Уханното дърво сякаш криеше в себе си форми, които ножът единствено трябваше да открие. Потънал в мисли как да издяла ухо, крак или перка, Тобин успяваше да забрави колко е самотен.

Но често просто седеше, оставил куклата в скута си, чудейки се какво да прави с нея. Не беше полезна като меч или лък. Празното й лице го натъжаваше. Помнеше как майка му си говореше с нея, ала той не можеше да стори и това, защото гласът му още не се беше възвърнал. Той седеше, стискайки крайниците на куклата, за да напипа мистериозните бучки и остри парченца вътре, ала все още не можеше да си припомни защо принцесата му бе дала тази странна, опърпана играчка. Но пак намираше утеха от притежанието й — куклата му напомняше, че Ариани го беше обичала, пък дори и малко.

Някой беше сменил вратата към кулата. Това радваше Тобин, без самият той да знае защо. Всеки път, когато се качваше горе, винаги се уверяваше, че е заключена добре.

Заставайки пред нея един ден, момчето бе споходено от необяснимото усещане, че майка му се намира от другата й страна, взирайки се в него през дървото. Тази мисъл го прободе със страх и копнеж, засилвайки се с всеки изминал ден, докато не започна да му се струва, че може да я чуе как се движи в кулата, как се качва и слиза по стълбите, шумолейки с роклята си, или плъзга ръце по вратата в търсене на резе. Усилено се опитваше да си я представи мила и зарадвана, ала често му се струваше, че тя е разгневена.

Мрачният образ надвисна над въображението му като сянка. Една нощ той сънува, че тя протяга ръце изпод вратата и го издърпва при себе си — като лист пергамент. Демонът също беше там. Двамата го повлякоха нагоре по стълбите, към отворения прозорец, гледащ към планините, за да…

Събуди се с мятане в ръцете на Нари, но не можеше да й обясни какво го беше ужасило. Знаеше само, че вече не иска да се качва горе.

Следобеда на същия ден той с разтуптяно сърце се промъкна на третия етаж за последно. Този път не отиде до вратата, отвеждаща към кулата. Вместо това грабна куклата от скривалището й и се стрелна надолу с все сила, сигурен, че чува как призракът на майка му дращи по вратата в опит да се промъкне изпод нея и да го хване.

Никога вече, обеща си той, уверявайки се, че вратата в дъното на стълбището е добре затворена. Изтича в стаята за игра и се сви в ъгъла край гардероба, гушнал куклата.

Следващите няколко дни Тобин търси ново скривалище, но не можеше да открие нищо, което да му се струва безопасно. Където и да я скъташе, все оставаше недоволен и изпитваше притеснение.

Накрая реши да сподели тайната си с Нари. Сега тя бе тази, която го обичаше най-много. А тъй като беше жена, може би нямаше да си развали мнението за него.

Реши да й покаже куклата, когато тя дойде да го заведе да вечеря. Изчака стъпките й да отекнат в коридора и извади куклата от последното й скривалище под гардероба в стаята за игра. И се обърна към вратата.

За миг му се стори, че вижда някого на прага. Сетне вратата се затръшна и демонът побесня.

Гоблени отхвърчаха от стените и се нахвърляха отгоре му като живи. Тежката им прах го задуши, той рухна на колене. Тобин изпусна куклата и успя да се измъкне изпод канавите точно навреме, за да види как гардеробът пада само на инчове от мястото, където се бе намирал преди секунди. Сандъкът се обърна, изсипвайки съдържанието си по пода. Една от намиращите се вътре мастилници се строши и започна да кърви тъмна течност.

Като косата на мама върху леда…

Мисълта прелетя през съзнанието му като водно конче над речна повърхност.

Тогава демонът нападна града.

Започна да откъртва дървени къщи и да ги захвърля във въздуха. Хора и животни полетяха към стената. Дребни кораби се пръснаха, като връхлетени от буря.

— Не! Спри! — изпищя Тобин, мъчейки се да се освободи изцяло от гоблените, за да спаси любимата си играчка. Стадо глинени овце прелетя край главата му и се разтроши на късчета в стената. — Спри! Това е мое!

Сякаш зрението му се сведе до тесен, мрачен тунел, в края на който съзираше единствено как най-ценната му принадлежност бива унищожена. Той започна да удря бясно, размахвайки юмруци, за да прогони омразния дух. Някъде отблизо дочу удари и удвои усилията си, заслепен от гняв. В един момент ръката му уцели нещо. Чу сподавен вик. Силни ръце го грабнаха и го притиснаха към земята.

— Тобин! Тобин, спри!

Мъчейки се да си поеме въздух, Тобин погледна към Нари. Сълзи се стичаха по пълничките й бузи, а от носа й течеше кръв.

Червена капчица се отронва от човката на фазана — същата ярка червенина като на леда…

Пред очите му се спусна тъмна пелена. Болката като цвете разцъфна в гърдите му, изстисквайки насечен стон.

Птиците на майка му сляпо се удрят в стените на кулата зад него, а той поглежда надолу…

Не, не мисли…

… към осакатеното й тяло върху реката.

Черна коса и червена кръв върху леда.

Огнената болка изчезна, оставяйки го сред студ и самота.

— Тобин, как можа? — ридаеше Нари, все още, без да го пуска. — Всичките ти хубави играчки! Защо?

— Не бях аз — прошепна той, прекалено уморен, за да помръдне.

— Миличкото ми… Слава на Творителя, ти проговори! — Нари го притисна към себе си. — Скъпото ми, най-сетне си върна гласа!

Тя го отнесе в неговата стая и го зави, но той не забеляза. Лежеше отпуснат като куклата и си спомняше.

Спомни си защо се бе намирал в кулата.

Спомни си защо майка му беше мъртва.

Защо куклата беше у него.

Тя не беше му я дала.

Остра, рязка болка отново прониза гърдите му. Тобин се зачуди дали това е имала предвид Нари, когато в историите си разказваше как нечие сърце се късало.

Тя лежеше до него над завивките, галейки го по косата. Това го унасяше.

— Защо? — промълви Тобин. — Защо мама ме мразеше?

Но дори и Нари да му беше отговорила, той не я чу. Заспа преди това.

Събуди се сепнат през нощта, припомняйки си, че е оставил куклата да лежи някъде в стаята за игра.

Надигна се от леглото и по нощна ризка се промъкна в съседното помещение, само за да открие, че стаята вече е подредена. Гоблените бяха окачени обратно по стените. Гардеробът и сандъкът си бяха по местата. Мастилото бе изчистено, от пръснатите играчки нямаше следа. Градът лежеше разрушен насред стаята. Трябваше да го поправи, преди баща му да се е върнал и да е видял.

Но куклата никъде не се виждаше. Тобин започна да претърсва къщата, стая след стая, отиде дори в казармата и конюшнята.

Къщата беше празна. Това го ужасяваше — не само от самотата, а и от знанието, че единственото място, където не беше проверил, бе кулата. Застанал на двора, той погледна към затворените й прозорци, издигащи се над покрива.

— Не мога — каза на глас. — Не искам да отивам там.

Сякаш в отговор, вратата на градината се отвори със скърцане на панти. Момчето зърна някаква дребна и тъмна фигура да се отдалечава по моста.

Той я последва, но скоро се озова насред гората, следвайки пътека, която лъкатушеше край реката. Пред себе си зърна полускрито от клоните движение — знаеше, че това е демонът.

Тобин го последва до една поляна, но там демонът изчезна. Луната се беше издигнала. Можеше да види две кошути, които пасяха сребристата, оросена трева. Те зашаваха с уши при появата му, но не избягаха. Момчето отиде до тях и погали меките им кафяви муцуни. Те притиснаха глави под ръката му, сетне изчезнаха в мрака на леса. В земята имаше дупка, напомняща на лисиче леговище, недалеч от мястото, където бяха пасли кошутите. Бе достатъчно голяма, за да може той да се промуши вътре, както и стори всъщност.

Дупката го отведе в стая, която много приличаше на майчиното му помещение на върха на кулата. Прозорците бяха отворени, но гледаха единствено към пръст и корени. Обаче пак беше светло, защото в средата на стаята имаше огън. Край него имаше маса с медени сладкиши и чаши с мляко, а до масата имаше стол. Тобин стоеше с лице към облегалката и можеше да види само, че на стола се е настанил някой с дълга черна коса.

— Мамо? — попита Тобин, примесил радост и ужас в гласа си. Жената започна да се обръща…

И той се събуди.

Полежа за миг, прогонвайки с мигане сълзите си, заслушан в тихото похъркване на Нари. Сънят изглеждаше тъй реален. Много силно му се искаше отново да зърне майка си. Искаше тя да се усмихва и да бъде мила. Искаше да седят край огъня и заедно да ядат сладко, както така и не бяха правили на никой от рождените му дни.

Той се омота по-плътно, чудейки се дали ще успее да продължи съня си. Внезапно частична мисъл го сепна.

Наистина беше оставил куклата в стаята за игра.

Тобин се измъкна от леглото, взе нощната лампа и отиде в съседната стая, чудейки се дали ще я завари в състоянието, в което я беше видял насън.

Но стаята не беше подредена. Всичко си лежеше по пода. Стараейки се да не гледа към опустошения град, момчето издърпа тежките гоблени встрани, търсейки куклата.

Нямаше я на мястото, където я беше изпуснал.

Обгърнал коленете си с ръце, той си представи как някой — Нари или може би Минир — я намира, поклаща неодобрително глава и я отнася. Щяха ли да му я върнат? Щяха ли да кажат на баща му?

Нещо го удари по главата и Тобин залитна настрани, потискайки в последния миг вика си.

Куклата стоеше на пода до него — със сигурност не се бе намирала там преди миг. Тобин не можеше да види демона, но можеше да усети, че е наблюдаван от далечния ъгъл.

Бавно, внимателно, Тобин взе куклата и прошепна:

— Благодаря ти.