Лин Флюълинг
Куклата близнак (23)

Глава двадесет и втора

Седнал на покрива един следобед към края на ритин, Тобин гледаше над дървесните корони, осъзнавайки, че до рождения му ден остават само няколко седмици. Надяваше се, че никой няма да си спомни.

Съвсем не му харесваше, че утринният урок се провежда на покрива. Поне се бе постарал да се настанят колкото се може по-далече от кулата.

Аркониел се опитваше да му преподава математика, служейки си със сушени бобови зърна и леща, за да илюстрира проблемите. Тобин искаше да внимава, но мислите му непрекъснато се насочваха към кулата. Усещаше я как се издига зад него, студена като сянка, макар слънцето да топлеше раменете му. Капаците й бяха затворени плътно, но въпреки това момчето беше сигурно, че чува звуци зад себе си: стъпки и тихото шумолене на поли по каменния под. Това предизвикваше у него същия страх, който бе усещал от мисълта за майчиния призрак отвъд вратата на кулата.

Не каза на магьосника за звуците или за съня, който му се бе присънил през нощта. Вече бе допуснал тази грешка няколко пъти и всички, дори Нари, бяха започнали да го гледат странно, когато разказаното от него се сбъднеше.

В този сън той и брат му отново бяха излезли, но този път демонът го отведе до дъното на поляната, където останаха да чакат някого. Брат му започна да плаче. Плачеше толкова силно, че от носа и устата му беше потекла черна кръв. Тогава притисна една ръка над своето сърце, а другата над това на Тобин, привеждайки се тъй близо, че лицата им почти се докосваха.

— Тя идва — бе прошепнал брат му. И тогава бе полетял като черна птица обратно към кулата, оставяйки Тобин да чака сам, наблюдавайки пътя.

Беше се събудил сепнато, все още усещайки ръката на брат си върху гръдта си. Кой идва, бе си помислил, и защо?

 

 

Но сега, седнал на слънчевия покрив, не каза на Аркониел за съня си. Тогава не бе изпитвал страх, обаче на фона на звуците от кулата започна да го изпълва странно неприятно чувство.

Особено шумно трополене се разнесе зад тях и Тобин стрелна с поглед магьосника, мислейки си, че няма как онзи да не е чул и това, че може би младежът просто се прави, че не чува.

По време на първите им дни заедно магьосникът му задаваше много въпроси за майка му. Никога не бе споменавал за кулата или за случилото се там, ала в очите му Тобин виждаше, че му се иска да го стори.

Тобин въздъхна облекчено, когато в градината изникна Тарин. Баща му и останалите още не се бяха върнали, ала капитанът се беше върнал, за да учи принца на военно дело.

— Време е за тренировка — каза Тобин, скачайки.

Аркониел повдигна вежда насреща му.

— Виждам. Трябва да знаеш, Тобин, че благородникът трябва да владее още много неща, освен оръжията. Трябва да се научиш да разбираш света…

— Да, учителю Аркониел. Свободен ли съм?

Позната въздишка.

— Да.

 

 

Аркониел гледаше как момчето с охотна крачка се отдалечава по покрива. Съмняваше се, че Тобин е чул и половината от урока. Нещо в кулата го бе разсейвало. Обръщаше се към нея всеки път, смятайки, че магьосникът не го вижда.

Младежът се изправи и погледна към нея. Затворените капаци по някаква необяснима причина винаги предизвикваха студени тръпки у него. Възнамеряваше да помоли херцога за разрешение да види въпросната стая на върха. Може би ако застанеше там, вдъхнеше атмосферата и докоснеше нещата, оставени от нея, можеше да разбере какво точно се е случило в онзи злощастен ден. Защото със сигурност нямаше да го узнае от Тобин. Няколкото пъти, в които Аркониел беше повдигнал темата, момчето беше утихнало по много притеснителен начин.

Магьосникът не обръщаше внимание на нелепите приказки на Нари за обладаване от духове и още по-нелепия й намек, че момчето по някакъв начин е предизвикало падането на принцесата. Ала колкото по-дълго оставаше тук, толкова по-остро осъзнаваше присъствието на мъртвото дете. Усещаше хладината му. И бе чул Тобин да му шепти, точно както бе рекла дойката. Откри, че се чуди какви ли отговори получава момчето.

Ами ако Тобин беше паднал онзи ден? За миг той си представи двете деца, гледащи го иззад капаците, единени в смъртта, както трябваше да бъдат в живота.

— Тук ще си изгубя ума — промърмори той, разпръсквайки зърната, за да ги изкълват птиците.

С надеждата да разсее мрачното си настроение, той слезе в тренировъчния двор и загледа как Тарин работи с Тобин. Капитанът със сигурност си разбираше от работата.

Наставник и обучаем бяха ухилени широко, обикаляйки се с дървените си остриета. Без значение колко много изискваше Тарин от момчето, Тобин винаги се стараеше да го зарадва, възхищавайки се открито на възрастния боец по начин, за който Аркониел завиждаше. Принцът си беше облякъл захабена кожена туника, а косата си беше привързал с ремък — тъмна миниатюра на светлия Тарин.

Аркониел се бе примирил, че тези уроци заковават вниманието на момчето по начин, който неговите тромави опити не можеха да постигнат. Никога не бе възнамерявал да стане наставник и подозираше, че не се справя особено удачно.

Недоверието на Тобин беше част от проблема. Аркониел го бе почувствал още в мига, в който пристигна. Оттогава нещата не се бяха променили кой знае колко. Беше уверен, че демонът има пръст в това. Той помнеше събитията от раждането си. Дали беше казал на Тобин? Нари не мислеше така, ала магьосникът оставаше убеден, че духът по някакъв начин е настроил Тобин срещу него още от самото начало.

Но въпреки това усещаше, че все повече се привързва към детето. Тобин можеше да бъде интелигентен и възприемчив, когато поискаше, а към всички, без Аркониел, се отнасяше любезно и топло.

Наскоро се беше случило нещо ново, което бе изпълнило магьосника със смесица от удивление и неспокойство. На няколко пъти момчето бе проявило способност да наднича в бъдещето. Преди седмица Тобин бе заявил, че ще дойде писмо от баща му, след което прекара целия следобед край портата. В крайна сметка действително се бе появил конник със съобщение от херцога, в което той казваше, че нямало да може да се върне за рождения ден на Тобин.

А преди няколко нощи бе разбудил Нари и Тарин, умолявайки ги да идат в гората, за да намерят лисица със счупен гръб. Бяха се опитали да го убедят, че само е сънувал, но Тобин толкова се беше разстроил, че капитанът най-сетне бе взел фенер и излезе навън. Скоро след това се беше върнал с мъртва лисица. Тарин се закле, че лисицата била прекалено далеч от замъка, за да може Тобин да чуе крясъците й. Когато запитаха момчето откъде знае, то бе промърморило, че демонът му бил казал, но отказа да рече нещо повече.

Тази сутрин също изглеждаше потаен и Аркониел предположи, че е имал друго видение. Сигурно то бе причината за разсеяното му поведение по време на урока.

Макар подобен дар със сигурност да беше предимство за един бъдещ властник, дали пък то не предвещаваше развитието на магическа сила? Щяха ли хората да приемат магьосница за своя кралица, неспособна да се сдобие с наследник?

Оставяйки Тобин и Тарин да се упражняват, Аркониел прекоси моста и пое в леса.

Крепостта потъна зад него и магьосникът усети как се оживява. Чистият есенен въздух прогони от него мрачната атмосфера, която бе вдишвал през последния месец. Внезапно се почувства благодарен, че се е махнал от странната къща и също тъй странните й обитатели, пък макар и за малко. Никакво количество прясна боя и мазилка не можеше да скрие гнилотата й.

— Бебето още те измъчва — изрече зад него глас, който не можеше да бъде сбъркан.

Аркониел рязко се извъртя, но пътят зад него беше все така празен.

— Лел? Зная, че си ти. Какво правиш тук?

— Ти изплашен, магьоснико? — Сега подигравателният глас долиташе откъм тополите от дясната му страна. Не можеше да различи човек сред тях, но точно в този миг пред него изникна малка кафява ръка — не иззад дърветата, а направо от въздуха. Показалецът се сви, подканвайки го, сетне изчезна, сякаш издърпан през невидим праг. — Ти дойде, аз отнеме страха ти — покани го гласът, почти до ухото му.

— В името на светлината, покажи се! — настоя Аркониел, заинтригуван въпреки изненадата си. — Лел? Къде си?

Той се взираше в дърветата, дирейки издайнически сенки, заслушан за потайни стъпки. Дочуваше само шумоленето на листата под вятъра. Сякаш тя бе отворила портал във въздуха и му бе заговорила през него. И беше пъхнала ръка през него.

Това е номер. Виждаш това, което ти се иска да видиш.

Но ако не е?

По-важният въпрос беше какво правеше тя тук след всичките тези години.

— Ела, Аркониел — повика го вещицата иззад тополите. — Ела в гората.

Той остана за миг, за да призове магия в ума си, достатъчно силна — надяваше се — за да държи настрана мрачните създания, които тя можеше да създаде. Събирайки смелост, магьосникът пое сред клоните, следвайки гласа.

Тук беше по-мрачно, а земята се издигаше в нанагорнище. Някъде отгоре долетя смях. Магьосникът повдигна лице и я видя да се носи край огромен дъб на десетина ярда от него. Тя му се усмихна, обгърната от дълъг овал мека зелена светлина. Виждаше тръстика и папур да се люлеят край нея, окъпани в сиянието на светлина, отразена от вода, която не се виждаше. Образът беше толкова ясен, че той виждаше точно мястото, където то свършваше и започваше същинската гора.

Тя отново го повика игриво, а после образът изчезна като пукнат мехур.

Аркониел изтича до мястото и усети магията във въздуха. Вдъхна я, с което събуди отдавна забравен спомен.

Преди години, докато още беше дете, беше си помислил, че е видял подобно чудо. Полузаспал в дома на някакъв благородник, бе се събудил рано сутринта, за да види как в другия край на залата от нищото изникват хора. Гледката едновременно го беше ужасила и възхитила.

Когато по-късно същата сутрин бе казал на Айя, с огорчение бе разбрал, че това било просто трик с боядисана стена и гоблен, поставен пред слугинския вход.

— В магията на ореските подобно заклинание не съществува — бе му казала Айя. — Дори ауренфеите трябва да се придвижват от място на място.

Разочарованието бе изчезнало, ала не и вдъхновението. Имаше много заклинания, които можеха да местят предмети като ключалки, врати или камъни. Все трябваше да има начин да бъдат преработени. С години си бе мислил за това, но не бе напреднал в работата си. С лекота можеше да плъзне грахово зърно върху килим, но не и да го накара да премине отвъд стена или врата, без значение колко разсъждаваше над това.

Аркониел се отърси от унеса. Това беше някакъв трик, а на всичкото отгоре умът му бе избрал точно този момент, за да го занимава със спомени.

Слабият повик на Лел отново достигна до него, отвеждайки го до пътека, която се виеше през гъст елшак. Земята започна да се спуска и в един момент стигна до блато.

Лел го чакаше там, заобиколена от тръстики, точно както я бе видял по-рано. Аркониел се взря в нея, опитвайки се да разгадае дали и това е илюзия. Но сянката й падаше върху земята, както и трябваше да бъде, а босите й крака потънаха в меката земя, когато тя направи крачка напред.

— Какво правиш тук? — повтори той.

— Чака те — отвърна вещицата.

Този път Аркониел пристъпи напред. Сърцето му биеше ускорено, но вече не се страхуваше от нея.

Тя изглеждаше по-дребна, отколкото я помнеше. Сега в косата й имаше повече бяло, но тялото й все така бе запазило формите си. И се движеше със същата предизвикателност, която някога така го беше смущавала. Вещицата направи нова крачка напред и постави ръце на хълбоците си, оглеждайки го със смесица от кокетство и неодобрение.

Сега магьосникът се намираше достатъчно близо, за да долови миризмата на билки, пот и влажна пръст — и нещо, което му напомняше за разгонени кобили.

— Кога… кога дойде? — попита Аркониел.

Лел сви рамене.

— Аз винаги тук. Ти къде бил цяло това време? Как се грижи за сторено, след като няма те тъй дълго?

— Искаш да кажеш, че си била тук, край замъка, през всички тези години?

— Помага на дома. Следва и пази. Помага дух не бъде гневен.

— В последното не си успяла особено — отвърна младият магьосник, показвайки й китката си. — Заради него животът на Тобин е същинска мъка.

— Щяло бъде по-зле, ако не направила, каквото Майка показала — закани се тя с пръст. — Ти и Айя не знае! Вещица прави дух, тя… — Лел повдигна кръстосани китки, сякаш вързани. — Айя казва: „Ти маха се, вещице. Не се връща.“ Но тя не знае. — Лел потупа слепоочието си. — Дух вика. Аз казала й, но тя не слуша.

— Риус знае ли, че си тук?

Лел поклати глава. Някакво насекомо се изтърси от косата й и се стрелна по голата й ръка.

— Аз винаги наблизо, но не видят. — Тя се подсмихна и се стопи във въздуха. — Ти може прави това, магьоснико? — прошепна тя, този път озовала се зад гърба му, достатъчно близо, за да усети дъха й. Не бе издала никакъв звук, нито бе оставила стъпки по земята.

Аркониел се дръпна.

— Не.

— Покаже ти — прошепна тя. Невидими пръсти погалиха ръката му. — Покаже ти каквото ти иска.

Споменът за изникващите от нищото хора отново го споходи.

Това беше нейно дело.

Магьосникът се отдръпна, притиснат между водата и невидимите ръце, които се опитваха да го галят по гърдите.

— Престани! Сега не е време за дребните ти дразнения!

Удар го повали по гръб край водата. Някаква тежест го притисна, а миризмата на тялото й внезапно стана по-силна. Вещицата се появи отново, приседнала без дрехи върху него.

Очите на Аркониел се разшириха от удивление. Луната в три фази — кръг, в който бяха вписани два полумесеца — бе татуирана на корема й, а разгръщащи се змийски кръгове покриваха гърдите й. Още символи покриваха лицето и ръцете й. Бе виждал подобни символи преди, издълбани в стените на пещерите в свещения остров Коурос, както и по скалите из скаланското крайбрежие. Според Айя тези знаци бяха присъствали още преди идването на йерофантите. Дали Лел преди е криела тези символи, зачуди се той, неспособен да помръдне, или те бяха друга илюзия? Със сигурност бе замесена магия. Сила, много по-голяма от полагащото се за дребното й тяло, го притискаше. Тя взе лицето му между дланите си.

Ти и народът ти гледате с пренебрежение на тези като мен и на боговете ни. Истинският й глас изникна в ума му, лишен от акцент и неловка реч. Мислите, че сме мръсни, че практикуваме некромантство. Вие, ореските, сте силни, ала и често сте глупаци, заслепени от гордост. Наставницата ти ме помоли за силна магия, а сетне се отнесе непочтително към мен. Заради нея обидих Майката и мъртвите.

Десет години пазих този дух и детето, за което той е привързан. Мъртвото дете щеше да убие живото и онези около нея, ако не бях аз. Докато плътта му не бъде отстранена от детето, което наричате Тобин, той трябва да бъде привързан по този начин, а аз трябва да остана, защото само аз бих могла да извърша и двете освобождавания, когато времето настъпи.

Аркониел с удивление видя сълза да се стича по бузата на вещицата. Тя падна върху лицето му.

Чаках сама всички тези години, далеч от хората си, призрак сред твоя народ. Без жрец, който да ме посещава при пълнолуние, без жертвоприношенията по жътва или есенните обреди. Умирам отвътре, магьоснико, заради детето и богинята, която ви изпрати при мен. Косата ми белее, а утробата ми е още празна. Айя изсипа злато в ръцете ми, защото не разбираше, че велика магия трябва да бъде заплатена с тялото. Когато тя за пръв път дойде във виденията ми, помислих, че ти ще бъдеш моето възнаграждение. Но Айя ме отпрати с празни ръце. Ще ми платиш ли сега?

— Н-не мога. — Аркониел заби пръсти в земята, когато разбра значението на думите й. — Съвкуплението… отнема силата ни.

Тя се приведе над главата му. Кожата й беше гореща. Магьосникът извърна глава.

Грешиш, ореска, прошепна тя в ума му. То подхранва силата. Съедини се с мен и ще те науча на магията си. Тогава силата ти ще бъде удвоена.

Аркониел потръпна.

— Не мога да ти дам дете. Магьосниците ореска са стерилни.

Но не и евнуси. Бавно, чувствено, тя започна да се плъзва назад. Аркониел мълчеше, но тялото му отговори вместо него. Не ми трябва дете от теб, магьоснико. Възбудата ти ще ми е достатъчна отплата.

Тя се притисна към него. Изпълни го удоволствие, граничещо с болка. Той затвори очи, знаейки, че не може да стори нищо, за да я спре.

Но тогава натискът и ръцете изчезнаха. Аркониел отвори очи и откри, че е сам.

Ала случилото се не беше илюзия. Все още можеше да усети вкуса й върху устните си и миризмата й върху дрехите си. В калта край него имаше отпечатъци от дребни боси нозе, които бавно се изпълваха с вода.

Той приседна и отпусна глава на коленете си. Беше му студено и внезапно изпита срам.

Помислих, че ти ще бъдеш моето възнаграждение.

Думите накараха дъха му да застине. Бавно се изправи на крака. Калната вода се стичаше от косата му и капеше по предната част на туниката му като малки студени пръстчета, дирещи сърцето му.

Лъжи и илюзии, помисли си отчаяно той. Но докато вървеше към крепостта, не можеше да забрави демонстрираната магия или прошепнатата покана. Съедини се с мен — тогава силата ти ще бъде удвоена.