Лин Флюълинг
Куклата близнак (41)

Глава четиридесета

Тобин се събуди по изгрев-слънце и известно време лежа заслушан в утринните звуци. Чуваше как много хора се смеят, говорят и шептят високо отвъд вратата. От балкона долиташе тропот на копита, преплетен с птичи песни, плисък на вода и сливащата се какофония на разбуждащия се град. Дори и тук уханието на морето и намиращите се под прозореца борове не можеха да скрият напълно надигащата се воня. Наистина ли едва вчера се бе събудил в своето си легло? Тобин прогони вълната носталгия, заплашваща да го залее.

Ки се беше свил в другия край на леглото и още спеше. Принцът го замери с възглавница, претърколи се между тежките драперии и излезе на балкона.

Очертаваше се ясен, слънчев ден. От това място се откриваше гледка чак до морето. Беше невероятно. Над водата се плъзгаше мъгла, а слънцето още изплуваше — беше трудно да се определи къде свършва небето и къде започва водата. Градът изглеждаше като окъпан в пламъци.

Под прозореца му се простираше пъстроцветна градина чак до редицата брястове, край която бяха препуснали снощи. Наоколо вече щъкаха слуги с ножици и кошници, подобно на пчелите, жужащи над поляната у дома.

От двете страни се виждаха още балкони, колони и керемидени покриви с украсени корнизи и тук-таме скулптури.

— Бас държа, че можем да стигнем чак до Новия дворец по покривите — каза Ки, заставайки до него.

— Да — съгласи се момичешки глас, долетял над главите им.

Момчетата се извиха и погледнаха нагоре точно навреме, за да видят някакво тъмнокосо движение да изчезва от стряхата над балкона им. Само бързото трополене на крака върху керемида издаваше отдалечаването на посетителя им.

— Коя беше тази? — изсмя се Ки, дирейки начин да я последва.

Преди да са открили как да се качат, влезе млад слуга, последван от цяла тълпа други. Те бяха натоварени с дрехи и пакети. Лакеят отиде до леглото, зърна ги на балкона и се поклони дълбоко.

— Добро утро, принце. Зачислен съм да ви прислужвам. Името ми е Молай. А това — посочи към носеното от колегите си — са дарове от вашите роднини и почитатели.

Слугите се приближаваха един след друг, излагайки прекрасни роби и туники, шапки от меко кадифе, бижута в също тъй изящни кутии, украсени мечове и ками, гиздави колани, две еднакви кучета, които се свиха и заръмжаха, когато Тобин се опита да ги погали, а също и великолепен сокол с позлатени качулка и вериги. Имаше още кутии с лакомства, кошници с благоухания, дори такива с хляб и цветя. Сред бижутата Тобин откри обица като тази на престолонаследника и пръстен от лорд Орун. Но най-много от всичко му харесаха двете лъскави ризници, които Порион му беше изпратил от кралската оръжейна.

— Най-сетне по мярка! — възкликна Ки, нахлузвайки своята направо върху нощната си риза.

— Такъв е обичаят, когато нов спътник пристигне в града — обясни Молай, виждайки смайването на Тобин. — Може би бих могъл да ви предложа съдействие?

— Ще ти бъда благодарен!

— Ваше Височество трябва първо да облече дрехите, изпратени от главния канцлер Хайлус за аудиенцията ви с него тази сутрин. Забелязах, че той е подбрал черно в почит на загубата ви… Но виждам, че не носите траурен пръстен!

— Не, не знаех откъде да си намеря.

— Веднага ще повикам бижутер, принце. За начало трябва да си сложите бижуто, изпратено ви от престолонаследника — и, разбира се, пръстена, изпратен от опекуна ви. Сетне идва ред на всички останали дарове, в зависимост от положението на дарителя.

— Стори ми се, че чух гласове! — Корин изникна от гардеробната заедно с Калиел. Двамата носеха кожено тренировъчно облекло с фантастична украса и метални плочки. Тобин се зачуди как подобно облекло не ги затруднява — и как рискуват да го увредят.

— Между стаите ни има врата — обясни Корин, отвеждайки Тобин в гардеробната, за да му покаже отместващия се панел. През късия прашен тунел последният зърна златночервени драперии и чифт хрътки, които нетърпеливо очакваха завръщането на господаря си. — Отваря се само от моята страна, но ако почукаш, ще те пусна.

Върнаха се в стаята на Тобин, за да разгледат подаръците.

— Нелоша плячка, братовчеде. Радвам се, че ти отдават полагащото ти се уважение, макар че още никой не те познава. Хареса ли ти соколът ми?

— Много! — възкликна Тобин, макар в действителност да се страхуваше малко от птицата. — Ще ме научиш ли как се ловува?

— С радост, но Калиел е най-добрият ни соколджия — скромно заяви Корин. — Той има ауренфейска кръв.

— Името й е Еризал — каза Калиел. — Означава „слънчева стрела“. Кралският соколар ще се грижи добре за нея. Някой път ще идем на лов и ще вземем и Ари. Той е същински магьосник със соколите.

С помощта на другите момчета Тобин подреди подаръците си. Даровете на по-дребните благородници по традиция се подаряваха на оръженосците, така че и Ки остана доволен. Корин състави списък на удачни благодарствени дарове, а Тобин го подпечата с бащиния печат.

— Вече си истински благородник — изсмя се Корин. — За целта трябва да харчиш обилни количества пари и да поглъщаш обилни количества вино. С второто ще се занимаем по-късно.

Когато приключиха, слънцето се беше издигнало високо в небето. Корин и Калиел се върнаха в покоите на принца, обещавайки на Тобин да се срещнат по-късно по време на тренировките.

Молай помогна на момчетата да се облекат. Двамата не можеха да се познаят. Подарената от канцлера черна роба бе от вълна, разцепена отпред, стеснена в кръста и бродирана със златни и алени нишки — драконът на Скала бе изобразен отпред и по краищата. Ръкавите бяха ушити така, че под тях да се виждат червените ръкави на туниката. Когато си обу и обувките от мека червена кожа и си сложи първите украшения, които носеше в живота си, Тобин се чувстваше като съвсем различен човек. Що се отнася до Ки, той приличаше на лисица в зелено и червеникавокафяво. Двамата застанаха пред бронзовото огледало и избухнаха в смях. Молай им предложи и нови мечове, но те си запазиха онези, дадени им от бащата на Тобин. Не искаха и да чуят за други.

 

 

Молай остана много доволен от тях и се суети над ноктите и прическите им като втора Нари. Когато приключи, изпрати един паж да повика придружителя им. За огромно разочарование на Тобин, той се оказа не Тарин, а лорд Орун. Благородникът бе по-пищен от когато и да било, обгърнат в копринени роби с преливащ златист цвят, наметнал черно-златния си длъжностен капюшон на раменете си. Украсен със скъпоценности триъгълник от тежка черна коприна покриваше главата му.

Той се спря на прага и повдигна одобрително вежда.

— Сега вече приличате на истински принц, Ваше Височество. И виждам, че сте получили подаръка ми. Надявам се да сте останали доволен?

— Благодаря ви, милорд. Много мило от ваша страна — каза Тобин, повдигайки ръка, за да покаже пръстена. След случилото се с Мориел снощи и казаното от Корин, принцът се радваше, че днес поне малко можеше да зарадва опекуна си.

Залата за аудиенции се намираше в Новия дворец, достатъчно далеч, за да предостави повод за езда. Конете вече ги чакаха, оседлани, и Ки демонстративно провери седлата, преди Тобин да се качи. Сетне оръженосецът пое от лявата страна на господаря си, както го беше учил Тарин.

Новият дворец засенчваше стария и по размер, и по величие. Беше изпълнен с обградени от колони дворове, в които бълбукаха фонтани. За прозорци служеха мозайки от пъстро стъкло, през които светлината нахлуваше и полягаше пречупена на мраморния под. Олтари, високи колкото кулата на Тобиновия замък, изпълваха мястото с аромата на запалени благоухания.

Въпросната зала бе подобаващо величествена. Редиците колони, поддържащи сводестия таван, бяха украсени с виещи се дракони.

Огромното помещение беше изпълнено с хора, носещи всякакви дрехи — от парцали до пищни роби. Имаше ауренфеи в бели туники, бижута и пъстри сен’гаи, а също и други чужденци, каквито Тобин виждаше за пръв път — хора в сини туники, които се диплеха като шатри около тях. Имаше и такива в раирани роби, с кожа, носеща цвета на тъмен чай, и къдрава черна коса — като тази на Лел.

Някои от събраните разговаряха с приглушени, напрегнати гласове. Други се бяха излегнали спокойно върху дивани или стояха приседнали на ръба на фонтаните, занимавайки се със своите соколи, кучета или петнисти котки.

В другия край на залата се издигаше обширен подиум, приютил златен трон, който беше празен. Кралска мантия бе обгърнала облегалката, а върху седалката бе оставена корона.

Пред престола имаше два по-ниски стола, които бяха заети. По-възрастният от двамата седнали мъже изслушваше молителите, точно както бащата на Тобин правеше у дома. Имаше къса бяла брада, няколко тежки златни вериги и медальони на врата си и шапка, която приличаше на червена кадифена палачинка.

— Това е главен канцлер Хайлус, регентът — каза Орун, когато се приближиха. — Той ви е далечен роднина.

— А другият? — попита Тобин, макар вече да се беше досетил.

Другият мъж беше много по-млад. Очите му имаха цвета на яспис, медночервената си брада бе раздвоил. Но Тобин виждаше само бялата му роба — сияйна като осветен от слънцето сняг и украсена със сребърна бродерия. Това беше един от Гоначите, за които Аркониел го беше предупредил. Тобин беше отпратил духа, но за всеки случай бързо се огледа.

— А това е придворният магьосник на краля, лорд Нирин — продължи Орун. Сърцето на Тобин подскочи. Значи това не просто беше Гонач, а Гоначът.

Принцът се страхуваше, че ще им се наложи да изчакат всички молители, но лорд Орун ги отведе пред престола и се поклони ниско.

Тобин бе сметнал, че главният канцлер има сурово лице, защото в момента, когато се приближиха, Хайлус разглеждаше случая с пекар, обвинен в продажбата на по-леки от допустимото хлябове. Но щом Орун представи Тобин, ликът на стареца се разля в топла усмивка. Той протегна ръка и момчето се изкачи по стълбите до него.

— Сякаш виждам очите на скъпата ти майка! — възкликна той, притискайки ръката на Тобин между неговите, които сякаш бяха съставени единствено от кости и тънка кожа. — И баба й. Удивително. Трябва да вечеряш с мен, момчето ми, ще ти разкажа множество истории за тях. Сигурно вече си се запознал с внука ми Никидес? Той също е кралски спътник.

— Несъмнено, милорд. — Името звучеше познато на Тобин, но пък снощи имаше толкова много непознати…

Канцлерът изглеждаше доволен.

— Убеден съм, че ще ти бъде добър приятел. Вече дадоха ли ти оръженосец?

Тобин представи Ки, който все още стоеше до Орун. Хайлус присви очи към него.

— Сър Ларент? Името не ми е познато. Но момчето изглежда честно. Приветствам и двама ви. — Той гледа Тобин още миг, след което се обърна към мъжа до себе си. — Позволи ми да ти представя магьосника на вуйчо ти, лорд Нирин.

Сърцето на Тобин отново се ускори, когато отвърна на поклона на Нирин — заради предупреждението на Аркониел, защото магьосникът беше напълно незабележим на вид. Той любезно се поинтересува за пътуването му, изказа се добре за родителите му, сетне попита:

— Харесвате ли магията, принце?

— Не — бързо каза Тобин. Аркониел много се бе постарал да го заинтересува с трикове и видения. Ки ги обожаваше, но принцът все още намираше повечето от тези неща за смущаващи. Не искаше да насърчава непознатия.

Нирин не изглеждаше обиден.

— Помня нощта на раждането ви. Тогава нямахте този знак на брадичката си. Но аз все пак си спомням…

— Това е белег. Сигурно имате предвид родилното ми петно.

— А, да. Ще ми позволите ли да го погледна? Изучавам подобни неща.

Тобин вдигна ръкава си и показа на Нирин и Хайлус червеното петно. Нари го наричаше розова пъпка, но на него му приличаше на фазаново сърце.

Нирин го покри с върховете на показалеца и средния си пръст. Изражението му не се промени, ала Тобин усети неприятна тръпка да плъзва по кожата му, а очите на магьосника за миг придобиха занесено и далечно изражение, точно както тези на Аркониел, когато правеше магия. Но Аркониел никога не бе правил магия върху него, без първо да поиска разрешение.

Шокиран, Тобин отдръпна ръката си.

— Не бъдете груб, сър!

Нирин се поклони.

— Поднасям извинения, принце. Просто разчитах белега ви. Наистина показва голяма мъдрост. Вие сте щастливец.

— Той каза, че не харесва трикове — промърмори Хайлус, изглеждащ недоволен от магьосника. — Майка му беше същата на неговата възраст.

— Извинения — отново каза Нирин. — Надявам се, че ще ми позволите да се реванширам, принце.

— Както желаете, милорд. — Като никога Тобин се радваше, че Орун се приближи, за да го отведе. Когато се отдалечи достатъчно от подиума, принцът повдигна ръкав и погледна към белега, чудейки се дали Нирин не му бе направил нещо. Но петното не изглеждаше променено.

 

 

— Мина добре — каза Орун, повел ги към стаята им. — Но бъдете по-любезен с Нирин. Той е влиятелен човек.

Тобин гневно се зачуди дали в Еро имаше влиятелен човек, който да е приятен. Орун ги остави с обещанието да покани Тобин на вечеря след няколко дни.

Ки направи физиономия по посока на отдалечаващия се благородник и загрижено се обърна към Тобин.

— Магьосникът нарани ли те?

— Не. Просто не обичам да ме пипат.

Молай им беше приготвил два кожени жакета, подобни на онези, които носеха Корин и Калиел. Тъй като дрехите се оказаха прекалено натруфени и неудобни за вкуса на Тобин, той заръча на Ки да потърси кожените тренировъчни дрехи от вкъщи.

Молай бе видимо втрещен при мисълта Тобин да носи подобни одеяния. Принцът не му обърна внимание, щастлив, че отново е облечен в удобни дрехи. Вземайки мечовете, лъковете и шлемовете, двамата с Ки последваха очакващия ги паж.

Тобин беше толкова радостен от това най-сетне да върши нещо подобаващо на воин, че не забелязваше странните погледи, които привличаха. Най-накрая Ки го дръпна за ръкава и посочи с брадичка към двама благородници, взиращи се неодобрително в тях.

— Трябва аз да ти нося снаряжението — прошепна Ки. — Сигурно си мислят, че сме двама простолюдни войници от улицата!

Пажът го чу. Отмятайки рамене назад, той извика звънливо:

— Направете път за Негово Височество — принц Тобин от Еро!

Думите подействаха като магия. Всички мърморещи, сияйни благородници се разделиха и се покланяха на Тобин и Ки, минавайки покрай тях с прашните си обуща и захабени кожени дрехи. Тобин се опита да копира високомерното кимване на лорд Орун, но сподавения кикот на Ки вероятно разваляше ефекта.

На входа на двореца пажът пристъпи встрани и се поклони дълбоко, но не достатъчно бързо, за да скрие собствената си усмивка.

— Как се казваш? — попита го Тобин.

— Балдус, принце.

— Много добре се справи, Балдус.

 

 

Спътниците тренираха върху широка ивица разчистено пространство близо до средата на Дворцовия кръг. Имаше места за конни упражнения, фехтовка, стрелба, а също конюшни и висок каменен храм, където момчетата всяка сутрин поднасяха дарове на Сакор.

Спътниците и оръженосците им в момента се упражняваха в стрелба. Дори от разстояние Тобин можа да види, че всички те носеха изящни дрехи като тези на Корин. Наоколо имаше и други. Сред тях Тобин разпозна част от вчерашните гости, макар да помнеше малко имена. Много от момичетата също бяха тук, облечени в изящни рокли и леки копринени шалове, които потрепваха на утринния ветрец като крилете на пеперуди. Някои от момичетата яздеха коне. Други стреляха по мишените или пускаха соколите си. Очите на Ки ги следяха и Тобин предположи, че той търси кестенявата коса на Алия.

Наставникът Порион изглежда нямаше нищо против тренировъчното им облекло.

— Сякаш сте се упражнявали с мечки и диви котки! — отбеляза той. — Останалите в момента стрелят, така че можете да започнете с това.

Корин можеше да командва на трапезата, ала тук бе царството на Порион. При приближаването му всички осемнадесет момчета се обърнаха и почтително го поздравиха, притискайки юмрук до сърцето си. Неколцина също потиснаха усмивките си при вида на одеянията на новодошлите. Някой в тълпата зяпачи се изсмя. На Тобин му се стори, че зърва бледата глава на Мориел.

Тренировъчните дрехи на компаньоните бяха също тъй изтънчени, както и вчерашните им дрехи за пиршество. Сложни златни и сребърни орнаменти се преплитаха върху колчани и ножници. Тобин се чувстваше като гарга сред пауни. Дори оръженосците бяха по-добре облечени от него.

Помни чий син си, помисли си той и отметна глава.

— Днес ставате кралски компаньон — каза му Порион. — Зная, че не се налага да ви уча за честта, известно ми е кой сте. Ще ви съобщя само девиза на компаньоните: рамо до рамо. Сражаваме се за престолонаследника, подкрепяме него и краля. Не се бием помежду си. Ако изникне някакво неразбирателство между теб и един от другарите ти, разрешавате го в кръга. — Той посочи към обграденото с камъни място за фехтовка. — На думите се отговаря с думи, споровете се решават от мен. Само тук е разрешена размяната на удари. Нарушаването на това правило се наказва с бичуване пред стъпалата на храма. Ако нарушителят е компаньон, наказва го Корин, ако е оръженосец — наказва го господарят му. Така ли е, Ариус?

Един от оръженосците, който се подсмихваше на дрехите на Тобин, кимна засрамено.

— Но не смятам, че с вас двамата ще има проблеми. Сега да видим как стреляте.

Вземайки лъка си в ръце, Тобин се почувства по-уверен. В крайна сметка по същите цели бе стрелял и у дома: кръгли мишени и пръчки за стрелба по неподвижна цел и подхвърляни във въздуха парцали. Провери тетивата и посоката на вятъра, както го бяха учили, раздалечи крака и постави една от новите стрели на Кони. Бяха украсени с пера от бухал, които Тобин бе намерил в гората един ден.

Повей на вятъра отнесе встрани първата му стрела, но останалите четири до една попаднаха близо до центъра. Изстреля други пет по чувала и успя да удари три от забитите в земята пръти. Бе стрелял и по-добре, но когато приключи, останалите го поздравяваха и го тупаха по раменете.

Ки зае мястото му и също се представи добре.

Идваше ред на тренировката с мечове. Тобин получи за партньор пълничкия, русокос Никидес, внука на канцлера. Той беше по-голям от Лута, но близък по ръст с Тобин. Железният му шлем сияеше като сребърен. Имаше красива сребърна украса по ръба и носния предпазител. Но в стойката на момчето се четеше несигурност. Принцът си сложи неукрасения си шлем и пристъпи в кръга. Те се поздравиха с дървените си мечове и Тобин си припомни първото си сражение с Ки. Този път нямаше да се остави да бъде изненадан от нов противник.

Порион не ги накара да загряват, просто повдигна меча си и го спусна с вик:

— Започвайте, момчета!

Тобин се стрелна напред и с изненадваща лекота преодоля защитата на Никидес. Очакваше бърз отговор, но противникът му се оказа тромав и бавен. След няколко минути Тобин го изтика до ръба на кръга, изби меча от ръката му и спечели дуела с намушкване в корема.

— Добра работа, принце — промълви момчето, стискайки ръката му. На Тобин отново му направи впечатление колко беше мека ръката му, в сравнение с тези на воините, край които беше израснал.

— Да опитаме с по-корав противник — каза наставникът и извика Куирион. Той беше на четиринадесет, една глава по-висок от Никидес и по-гъвкав от него. Освен това беше левичар, ала Тарин беше подготвил Тобин и за това, карайки го да се упражнява с Маниес и Аладар вкъщи. Принцът промени тежестта си, за да компенсира разликата, и твърдо отрази откриващата атака. Куирион беше по-добър противник от Никидес и „рани“ Тобин в бедрото. Новият компаньон бързо се възстанови, тласна оръжието му нагоре и го наръга.

Този път Порион не каза нищо, само направи знак на Лута. Последният беше по-дребен от Тобин, ала имаше остър поглед, беше бърз и вече бе видял стила на принца. Скоро Тобин се оказа притиснат и трябваше да положи усилия, за да не бъде изтласкан извън кръга. Лута се усмихваше, докато се сражаваше. Тобин почти можеше да чуе гласа на Тарин: „Този дребосък е добър боец!“

Принцът се стегна и настъпи в контраатака, обсипвайки главата на противника си с удари. Смътно усещаше, че събраните около тях ликуват, но виждаше единствено приведената фигура срещу себе си. Бе сигурен, че Лута ще отстъпи, когато внезапно мечът му се строши. Противникът му скочи към него и Тобин трябваше да се дръпне встрани, за да избегне завършващия удар. Използвайки един от триковете, на които го бе научила сестрата на Ки, Тобин се възползва от нарушеното равновесие на Лута и го препъна. За негова изненада трикът проработи и момчето рухна по корем. Преди да е успяло да се изправи, Тобин скочи на гърба му и се престори, че прерязва гърлото му със строшения си меч.

— Не можеш да правиш това! — протестира Калиел.

— Можеш, ако знаеш как — каза Порион.

Тобин слезе от гърба на Лута и му подаде ръка да се изправи.

— Кой те е научил на този номер? — попита момчето, отупвайки се.

— Сестрата на Ки.

Отговорът бе последван от настъпило мълчание. Тобин видя смесица от удивление и презрение по лицата на мнозина от наблюдателите.

— Момиче? — озъби се Олбън.

— Тя е воин — каза Ки, но никой не показа да го е чул.

Лута се здрависа с Тобин.

— Бива го. Някой път трябва да ме научиш.

— Кой е следващият, който иска да се изправи срещу планинската ни дива котка? — попита Порион. — Хайде, той напердаши трима от вас. Не, не ти, Зустра. Знаеш, че си прекалено голям за него. Същото важи и за теб, Калиел. Олбън, днес ми се губиш.

Олбън беше четиринадесетгодишен, висок и мрачен, с кисела уста и лъскава черна със сини оттенъци коса, която носеше на опашка. Сега той се направи, че намества въпросната опашка, преди да излезе на ринга. Много от момичетата пристъпиха напред, за да гледат, сред които Алия и приятелките й.

— Без номерца, диви принце — промърмори той, прехвърляйки като жонгльор меча си.

Подозрителен към подобни превземки, Тобин направи крачка назад и зае позиция за поздрав. Олбън стори същото с мазно кимване.

Когато започнаха, превземките на Олбън изчезнаха. Той се биеше като Лута, умело и агресивно, но влагаше повече сила в ударите си. Вече изморен от предишните сблъсъци, Тобин се затрудняваше да отвръща атаките му, още по-малко самият той да мине в настъпление. Ръцете го боляха, бедрото също. Ако сега се упражняваше с Тарин, щеше да се откаже. Но той си помисли за презрителния начин, по който противникът му се бе изказал за сестрата на Ки, след което се нахвърли с подновени сили.

Олбън не пропускаше възможност да го блъсне с рамо или глава. Ала благодарение на Ки Тобин познаваше този грубоват стил на борба и му отвръщаше подобаващо. В един момент дори си помисли, че е забавно, че двамата с Олбън бяха намерили начин да се сприятелят, ала един поглед към по-голямото момче му показа друго. На противника му не се нравеше, че е надвиван от по-малък от него — или конкретно от Тобин. Последният отново даде воля на гнева си. Когато Олбън го удари с лакът по носа, болката само придаде сила на принца и той се изсмя гръмко, усещайки сблъсъка на острието си с чуждото.

Днес Сакор беше благосклонен към него, а може би боговете бяха решили да обърнат гръб на подигравчията — във всеки случай Тобин успя да препъне противника си със същата хватка, която бе използвал и с Лута. Олбън рухна по гръб с изкаран въздух. Принцът го притисна и допря меча до сърцето му.

— Предаваш ли се?

Олбън го погледна злобно, но разбра, че няма избор.

— Предавам се.

Тобин излезе от кръга и отиде до мястото, където Корин и Ки стояха до Порион.

— Новият ни компаньон е разкървавен — отбеляза наставникът.

Тобин погледна към него, после към кърпата, която Ки му подаваше.

— Носът ти, Тобин. Той все пак успя да те удари.

Принцът взе кърпата и обърса с нея окървавеното си лице. Видът й донесе спомена за фрагмент от сън.

Ако видиш кръв, идваш тук при мен.

Тобин разтърси глава, а междувременно Корин и неколцина от останалите го тупаха по гърба и хвалеха уменията му да си служи с меч. Това разкървавяване му правеше чест. Защо да бяга вкъщи заради него? Онова бе само глупав сън.

— Виж се само! Дребосък, а вече надви половината кралски компаньони — каза Корин. Днес очите му бяха бистри. Тобин извличаше голямо удоволствие от похвалите му. — Кой те е научил да се биеш така добре, братовчеде? Не ми казвай, че е сестрата на Ки!

— Баща ми и сър Тарин ме учеха — отвърна Тобин. — Ки също. С него се упражнявахме.

— Когато си починете, ще ни демонстрирате ли? — попита Порион.

— Разбира се, наставнико.

Ки му донесе чаша сайдер от една бъчва наблизо. Тобин си почиваше и наблюдаваше как Корин и Калиел се сражават. Лута и Никидес се присъединиха към него заедно с оръженосците си, Бариеус и Руан. Останалите се държаха настрана и наблюдаваха принца. След похвалите на престолонаследника и Порион Тобин се чувстваше странно.

— Да не съм сбъркал нещо? — обърна се Тобин към Лута.

Другото момче погледна в краката си и сви рамене.

— Олбън не обича да го побеждават.

— Вие също.

Лута отново повдигна рамене.

— Следващият път Лута ще те надвие. Вече знае как се биеш — каза Никидес. — А може би не, но ще има шанс. Той не се дразни, когато го побеждават. Аз обаче няма да те надвия.

— Не се знае — каза му Тобин, макар да знаеше, че той е прав.

— Не, няма как — настояваше Никидес, макар да не звучеше, че това го притеснява. — Но това няма значение. Не всички сме тук, защото сме добри бойци, принце.

Преди Тобин да успее да попита какво иска да каже, престолонаследникът и Калиел бяха приключили тренировката си и Порион викаше двамата с Ки.

— Да им покажем как се прави — щастливо прошепна Ки.

Взеха истинските си мечове и се впуснаха в атака — сражавайки се по обичайния си начин, с лакти, колене и удари с глава. Надаваха бойните си викове и не спряха, докато дрехите им не подгизнаха от пот и около им не се вдигнаха облаци прах, по-високи от тях самите. Ехтеше желязо. Ки за малко да смаже въоръжената ръка на Тобин. В отговор принцът го удари по шлема с плоското на меча. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Всичко наоколо изчезна, само битката имаше значение. Бяха правили това толкова често, че се познаваха и не можеха да се победят. Порион обяви равен резултат.

Изцедени, двамата отстъпиха назад и откриха, че около тях се е насъбрала голяма тълпа. Много от почитателките на Олбън сега гледаха тях. Ки забеляза и едва не се препъна в собствените си крака. Алия се обърна, каза нещо на стройно русо момиче до себе си и двете се засмяха. Зад тях, брюнетка някъде на възрастта на Тобин го наблюдаваше с тъмни, сериозни очи. Принцът не помнеше да я е виждал преди. Тя улови погледа му и изчезна в тълпата.

— В името на пламъка! — възкликна Корин. — Не си се шегувал, когато каза, че в планините не си правил нищо друго, освен да се биеш.

Дори гордият Олбън не можеше да се цупи пред гласното одобрение на престолонаследника. Тобин и Ки отново си починаха, но през останалата част от следобеда непрекъснато бяха търсени с предложения за тренировки от страна на по-младите компаньони и оръженосци.

Но не и срещу принц Корин, забеляза Тобин. Престолонаследникът се биеше само срещу Калиел и Порион, като през по-голямата част от времето ги надвиваше. Тобин се радваше, че не трябва да се сражава с него. От всички, срещу които се беше изправил, виждаше Лута като най-сериозен противник. Той имаше нападателен стил, като Олбън, но пък Тобин го харесваше повече.