Лин Флюълинг
Куклата близнак (20)

Глава деветнадесета

Айя прочете краткото писмо на Аркониел няколко пъти. През това време пратеникът на херцога изчакваше отговора й в двора на странноприемницата. Магьосницата притисна малкия пергамент към сърцето си и се загледа към претъпканото пристанище, което се виждаше от прозореца й, опитвайки се да успокои противоречивите си емоции.

Първоначалната й реакция беше сходна с тази на херцог Риус — довеждането на непознато дете излагаше всички на риск. Ала в сърцето си знаеше, че Аркониел е прав. Тя отново извърна очи към писмото.

Зная, не няма да одобриш решението ми, може би дори ще се разгневиш, не съм си го позволил, ала вярвам, не в случая съм прав. Детето е почти на десет, а вече е толкова странно, че се страхувам, че представянето му в двора ще бъде лошо. Домакинството е прекалено задушаващо. Това дете никога не е отивало да плува в горещ ден, нито е оставало само да лудува из полята край замъка. В името на паметта на майка му и рода й, трябва да сторим всичко по силите ни…

— Майка му — промърмори Айя, доволна, че Аркониел бе проявил такава предпазливост. Писмата често попадаха в чужди ръце — неволно или умишлено.

Естествено, избора на спътник оставям на теб. Тук той се опитваше да заглади положението, след като вече бе проявил самоинициативата си. Момчето трябва да бъде весело, смело, жизнерадостно и да проявява голям интерес към лова и битките, защото Тобин смята, че на мен точно тези неща ми липсват. Тъй като замъкът е толкова самотно място и принцът още не е посещавал двора, вероятно би могла да намериш момче, чиято липса от семейството му няма да породи прекалена мъка. Не трябва да е първороден син.

Тя кимна на себе си, разбирайки какво загатваха думите му: момчето трябваше да бъде заменяемо.

Прибра писмото, вече започнала да планира действията си. Щеше да посети провинциалните лордове в околността, в южните планини. Те имаха големи семейства.

Тези мисли я отведоха до по-дълбоката същина на въпроса — Аркониел щеше да остане с Тобин. Вече беше достатъчно напреднал в обучението си, за да я остави за известно време, разбира се, и дори да продължи пътя си сам. Други нейни обучаеми я бяха оставяли и с далеч по-малко научено. Аркониел вече знаеше достатъчно, за да може да му повери купата, когато дойде времето.

И въпреки това щеше остро да чувства липсата му. Той беше най-прекрасният ученик, когото някога бе имала, още не разгърнал способностите си. Всъщност той можеше да овладее дори повече, отколкото тя можеше да му покаже. Но няколко години без нея нямаше да унищожат знанията му.

Не, споменът за виденията му беше това, което я притесняваше. Виденията, от които тя не беше част. Все още не беше готова да бъде без него, без младежа, когото чувстваше като син.