Лин Флюълинг
Куклата близнак (29)

Глава двадесет и осма

Щастливи бяха седмиците, последвали идването на Ки. Аркониел така и не разбра какво е казала Айя на херцога при посещението си, но скоро след това Риус се завърна и обеща да остане до рождения ден на Тобин. И, което беше по-добре, херцогът отново приличаше на себе си. Похвали обновлението на дома и покани Аркониел да придружава него и Тарин на лов. Неразбирателството между двамата приятели бе загладено.

Херцогът остана доволен и от Ки и похвали Тарин за обучението, което бе предоставил на новото момче. Когато Тобин коленичи пред баща си на десетия си рожден ден и помоли Ки да бъде негов оръженосец, Риус с готовност даде разрешение и позволи на момчетата да положат клетвата си пред Сакор в домашното светилище още същата нощ. Тобин даде на Ки една от най-хубавите си фигурки, изобразяваща кон, окачена на верижка.

Но въпреки това Риус се държеше с Ки резервирано, което огорчаваше и двете момчета.

На рождения ден на Тобин херцогът дари Ки с нови дрехи и прекрасен дорест кон, който се наричаше Дракон.

Когато Ки се опита да му благодари, Риус отвърна:

— Оръженосецът на сина ми трябва да изглежда достойно.

Ки вече боготвореше Тобин и бе готов да предложи същото отношение и на баща му. Хладината на херцога обаче го оставяше смутен и леко объркан.

Тобин също виждаше това и му беше мъчно за приятеля му.

Само Нари и Аркониел разбираха причината за студенината на херцога, но не можеха да утешат момчетата с истината. Дори и помежду си не говореха за смъртоносната вероятност, която висеше на паякова нишка над младия живот на Ки.

Един хладен ярък следобед, няколко седмици по-късно Аркониел стоеше редом с херцога и наблюдаваше как момчетата си играят на поляната.

Тобин се опитваше да намери следите на Ки, който лежеше скрит в една плитка долчинка, обграден със заснежена трева и буренаци. По някакъв начин успяваше да скрива дъха си, но накрая се издаде, когато кракът му закачи мъртво стръкче млечка. Няколко сухи семена бяха останали и от движението му се издигнаха във въздуха като военен сигнал.

Риус се засмя.

— Свършен е.

Тобин видя и се стрелна натам, нахвърляйки се върху приятеля си. Последвалото боричкане вдигна още по-гъст облак пух.

— Кълна се в светлината, този Ки е същинска благословия!

— Да — съгласи се Аркониел. — Удивително е колко бързо се сприятелиха.

На пръв поглед двете момчета бяха коренно противоположни. Тобин бе тих и сериозен. Дръзкият Ки не можеше да стои мирно повече от няколко минути, за него да говори бе също тъй необходимо, както и да диша. Все още говореше като селянин и можеше да ругае като калайджия. Не един път Нари се заканваше да го напердаши за това, но застъпничеството на Тобин го спасяваше. Но пък в същината на почти всичко, което казваше, личеше ум, макар и нешлифован, пък и винаги беше забавно.

Макар принцът да не беше придобил жизнерадостната природа на Ки, той засияваше като месечина край приятеля си и попиваше историите, които оръженосецът разказваше за огромното си и пъстро семейство. Не само Тобин ги обожаваше. Вечер, когато се съберяха около огъня, Ки редовно караше всички да се превиват от смях, разказвайки различните лудории и пакости на многобройните си роднини.

Също така притежаваше значителен запас от басни и митове, дочути от баща му — истории за говорещи животни и призраци, и удивителни кралства, където хората имат по две глави, а птиците ронят златни пера, достатъчно остри да порежат пръстите на алчните.

Възнамерявайки да последва съвета на Айя, Аркониел бе поръчал да му донесат богато илюстровани книги с приказки, надявайки се, че те ще събудят интереса на момчетата към четенето. Тобин още се мъчеше с буквите, а Ки не беше от полза. По-голямото момче отричаше подобно знание с гордия, назадничав маниер на провинциален дребен благородник, който никога не бе виждал името си изписано и възнамеряваше да продължи да бъде така. Магьосникът не ги мъмреше. Вместо това остави някоя и друга книга, разтворена на особено интересна илюстрация, разчитайки на любопитството да свърши останалото. На другия ден зърна Ки да разгръща Гремейновия „Зверилник“. Междувременно Тобин тихо се бе настанил да чете историята на прословутата му прародителка, Герилейн Първа. Книгата бе подарък от баща му.

В магията Ки се оказа по-добър съюзник. Той й се възхищаваше по обичайния за децата начин и ентусиазмът му позволи на Аркониел да започне да отстранява чудатите страхове на Тобин. Магьосникът започна с малки и прости илюзии и заклинания. Но докато младият оръженосец винаги посрещаше магиите с обичайното си безгрижие, реакциите на принца бяха по-непредсказуеми. Светещите и огнени камъни му харесваха, но заставаше нащрек всеки път, когато Аркониел предложеше ново въображаемо пътуване.

 

 

Тарин също бе доволен от Ки. Момчето имаше вродено разбиране за честта и с радост пристъпи към обучението си за оръженосец. Научи се как да прислужва на маса, макар че в тукашния дом имаше малко формалност. С готовност помагаше на Тобин, въпреки че последният упорито отказваше подобни услуги. Не се нуждаеше от помощ при къпането и обличането. Предпочиташе сам да се грижи за коня си.

Ки се оказа най-полезен при фехтовката. Не беше много по-висок от Тобин. Бе се сражавал с братята и сестрите си, откакто бе проходил. От него излезе чудесен тренировъчен партньор — и много предизвикателен. Често той излизаше победител, а Тобин отнасяше синини. За чест на принца, той рядко се мусеше и с готовност слушаше, когато Ки или Тарин му обясняваха в какво е сгрешил. Може би помагаше и това, че Тобин беше по-добър в стрелбата и ездата. Преди да дойде тук, Ки никога не се бе качвал на истинско седло. Макар да беше рицарски син, на практика бе отгледан като простолюден. По тази причина той не се мръщеше на никоя работа и бе благодарен за доброто отношение. Тобин от своя страна, отраснал сред жени, считаше всяка нова задача за игра и често настояваше да помага в неща, които за повечето благороднически синове би било наскърбление дори да помислят. С всеки изминал ден ставаше по-оживен и по-загорял от слънцето. Войниците от казармата бяха обикнали и двете момчета.

Когато Нари или Аркониел се възмущаваха как можело Тарин да чисти конюшни или да поправя стени, Тарин просто ги пропъждаше обратно в къщата.

— Демонът е по-тих, откакто той дойде — промърмори Риус, изтръгвайки Аркониел от мислите му.

— Така ли? Не съм бил достатъчно дълго тук, за да мога да преценя.

— И вече не наранява Тобин, не и откакто… не и откакто клетата му майка почина. Може би така е било най-добре.

— Не говорите сериозно, милорд!

Риус продължаваше да гледа поляната.

— Ти я познаваше, когато тя беше щастлива. Не видя в какво се беше превърнала.

На това Аркониел не можеше да отговори.

Момчетата бяха постигнали примирие. Легнали едно до друго в заснежената трева, те сочеха нагоре към облаците, плаващи по синьото зимно небе.

Аркониел погледна към небосклона и се усмихна. От години не се бе опитвал да открива фигури сред облаците. Подозираше, че Тобин го прави за пръв път.

 

 

— Виж — каза Ки. — Този облак е риба. А онзи там прилича на казан, от който изскача прасе.

Тобин не знаеше, че магьосникът ги наблюдава, ала мислите му бяха сходни с неговите. Всичко се бе променило с идването на Ки — този път към по-добро. Лежейки с лице, обърнато към слънцето, милващо го приятно сред хладината, беше лесно да забрави за майки, демони и прочие сенки, които се криеха из ъгълчетата на паметта му. Почти можеше да забрави и брат си, приклекнал близо до тях, вперил черни, гладни очи в Ки.

Брат му мразеше Ки. Не казваше защо, но по погледите, които хвърляше на живото момче, личеше, че много му се иска да се нахвърли отгоре му, да го удря, блъска и щипе. Всеки път, когато Тобин повикваше брат си, принцът го предупреждаваше да не прави подобни неща. Но въпреки това духът продължаваше да стряска Ки. Понякога изтръгваше предмети от ръцете му или събаряше чашата му. Оръженосецът винаги подскачаше леко и изругаваше през зъби, но нито веднъж не беше избягал. Тарин каза, че това показвало истинска смелост — да останеш, когато изпитваш страх. Ки не можеше да види брата, но скоро започна да твърди, че усещал присъствието му.

Ако зависеше от Тобин, той щеше да отпрати брат си и да го остави да гладува. Но беше обещал на Лел, че ще се грижи за него. Не можеше да се отметне от думата си. Затова той продължаваше да вика духа всеки ден — озлобеният призрак се таеше край игрите им. Стаяваше се в сенките на стаята за игра и ги придружаваше в гората, по някакъв начин съумявайки да не изостава от конете им, без дори да започва да тича. Припомняйки си съня си, веднъж Тобин му предложи да язди зад него, ала духът отвърна на поканата с обичайното си неразбираемо мълчание.

Ки посочи друг облак:

— Този прилича на сладкишите, които продават на Цветния фестивал у дома. А това е куча глава с изплезен език.

Тобин измъкна от косата си заплели се семена и ги хвърли.

— Харесва ми как се променят, докато се движат. Сега кучето прилича на дракон.

— Великият дракон на Илиор, само че бял вместо червен — съгласи се Ки. — Когато баща ти ни заведе в Еро, ще ти покажа рисунката му върху храма на златарската улица. Сто фута висок, със скъпоценни камъни за очи, а люспите му са от злато. — Той отново се загледа в небето. — А сега сладкишът прилича на слугинята ни Лилейн, с осеммесечното копеле на Ейлън в тумбака.

Тобин хвърли поглед към приятеля си и по усмивката му разбра, че предстои история.

Ки действително продължи:

— Смятахме, че Кемей ще убие и двамата, понеже той точеше лиги по нея още откакто тя доде при нас…

— Дойде при нас — поправи го Тобин. Аркониел му беше възложил да помогне на Ки за правоговора.

— Дойде при нас! — подбели очи Ки. — Обаче накрая Кемей и Ейлън само се биха в двора. Валеше здравата и паднаха в торта. После отидоха да се напият. А когато бебето на Лилейн се роди, то приличаше на Кемей, така че сигурно е било негово. Тогава той и Ейлън се биха отново.

Тобин се взираше в облака, опитвайки се да проумее наученото.

— Какво е копеле?

— Бебе, което се ражда, когато мъжът и жената не са сключили договор.

— О. — Това не му говореше нищо. — А то как се е озовало в корема на момичето?

Ки се изправи на лакът и невярващо се взря в него.

— Не знаеш ли? Никога ли не си виждал животните?

— Какво да съм ги виждал?

— Да се чукат, разбира се! Както когато жребецът покрива кобила или петелът — кокошка. Поне кучета трябва да си виждал!

— А, това ли? — Сега вече Тобин знаеше какво Ки има предвид, но не беше чувал, че се нарича така. Подозирайки, че това е една от онези думи, на които Нари и Аркониел се мръщеха, той с удовлетворение я прибави към тайния си речник. — Значи хората могат да го правят?

— Разбира се!

Тобин приседна и обгърна коленете си с ръце. Мисълта беше едновременно интригуваща и притеснителна.

— Но… няма ли да паднат?

Ки се заливаше от смях.

— Ти май наистина не си виждал как се прави, нали?

— Ами ти? — попита Тобин, чудейки се дали Ки му се подиграва.

— У нас? — Момчето изсумтя. — Непрекъснато. Татко все се въргаля с някоя. По-големите момчета също търчат след слугините. Цяло чудо е, ако някой изобщо успее да заспи. Казвал съм ти, че всички спим в една стая. В повечето домове, в които съм бил, също е така.

Процесът продължи да е загадка за Тобин, затова Ки взе два сухи стръка и се зае да илюстрира нагледно.

— Значи расте? — попита ококорен принцът. — А момичето не го ли боли?

Ки захапа една от тревичките и му намигна.

— Като ги слушам, бих казал, че е точно обратното. — И погледна към слънцето. — Стана ми студено. Да вървим да яздим, преди Нари да е решила, че е късно. Може би днес ще намерим онази твоя вещица!

 

 

Тобин не бе сигурен дали не е сгрешил, разказвайки на Ки за Лел. Не си спомняше дали тя му бе заръчвала да не го прави, но имаше гузното усещане, че е.

Една нощ Ки разправяше за някаква вещица в селото си и принцът изтърси, че той също познава една. Естествено, Ки настоя за подробности, тъй като собствената му история беше измислица — действително я бе чул от Бард. Накрая Тобин му беше разказал за онези сънища. Разправи му как се бе загубил, за кухия дъб, в който Лел живееше. Но за куклата не спомена нищо.

Оттогава двамата тайно бяха започнали да я търсят, за да може Ки също да се запознае с нея.

Излизаха да яздят всеки ден, но все не откриваха и следа от нея. Тобин винаги се връщаше от тези търсения със смесени чувства. Колкото и да му се искаше да я види отново и да узнае какво искаше да го научи тя, изпитваше и облекчение, защото тя можеше да му се разсърди, задето е казал на Ки.

Бяха минали седмици в безплодно търсене, но младият оръженосец продължаваше да не губи вяра. Радваше се, че споделя тайната на Тобин.

Това почти компенсираше за онези, които принцът не можеше да сподели.

 

 

Момчетата често поглеждаха към слънцето, докато пришпорваха конете си. Сега дните бяха къси, а от планините бързо слизаха бури.

Братът се държеше пред тях, движейки се с обичайната си скована, неестествена походка, която би трябвало да бъде прекалено бавна, за да го държи наравно с тях, но не беше. Колкото и бързо да препускаха, той все оставаше отпред.

Ки го притесняваха други неща.

— Как ще оцелее тази вещица през зимата?

— Тя си имаше огън — напомни му Тобин.

— Да, но нали снегът ще я затрупа. Ще трябва да дълбае в снега като заек. И какво ще яде?

Размишлявайки над това, те завързаха конете си и поеха да изследват една горска пътека, която Тобин бе зърнал преди няколко дни. Проследяването й изразходва цялата им светлина. Слънцето почти докосваше върховете, когато най-сетне се отказаха и поеха обратно. Трябваше здравата да изпотят конете си, за да се върнат, преди Нари да е започнала да квичи.

Ки точно се беше качил на седлото, а Тобин беше опрял крак на стремето, когато конете се подплашиха. Госи се изправи на задни крака, събаряйки принца, сетне препусна по пътя. Тобин рухна по гръб, изсумтявайки изненадано. Повдигна глава и видя Ки да се опитва да овладее Дракон, поел след Госи. Конете изчезнаха иззад завоя, отнасяйки другото момче със себе си.

— По дяволите! — изхриптя той. Бе започнал да се изправя, но в този миг гръмовен рев го накара да застине. Бавно извръщайки глава надясно, той зърна дива котка, приклекнала сред дърветата.

Светлокафявата й козина се сливаше с голите клони на храстите, огромните жълти очи го следяха. Хищникът се бе притиснал към земята, шумолейки из мъртвите листа с опашката си. Сетне, сякаш в кошмар, котката направи крачка към него, после още една, плавно раздвижвайки мускули.

Канеше се да го нападне.

Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Тобин беше прекалено уплашен дори да затвори очи.

Дивата котка направи още една крачка, после спря, притиснала уши назад към главата си. Между тях изникна брат му.

Котката можеше да види духа. Тя приклекна по-ниско и заръмжа, разкривайки зловещи зъби, дълги колкото палците на Тобин. Принцът беше вцепенен.

Звярът изрева и нападна духа. Огромната лапа раздра въздуха на по-малко от ярд от гръдта на Тобин. Принцът почувства как въздухът се раздвижва и видя как ноктите раздират стомаха на брат му. Той не помръдна. Хищникът отново изръмжа и се подготви за скок.

Тобин чу някой да тича към тях. Това беше Ки, търчащ насам с все сили, развял косата си. Младият оръженосец изрева и се нахвърли върху котката, размахал дълга тояга.

— Не! — изкрещя Тобин, но вече беше прекалено късно. Котката скочи и блъсна Ки в гърдите. Двамата се затъркаляха по пътя и спряха. Хищникът беше над него.

За един ужасяващ момент Тобин усети времето да спира, както когато майка му бе полетяла от кулата. Ки лежеше по гръб. Принцът виждаше само краката на приятеля си и задния крак на дивата котка, притиснат към корема му, готов да го изкорми.

Но нито Ки, нито котката помръдваха. Сега брат му стоеше над тях. Тобин осъзна, че се е затичал, едва когато обви ръце около огромния врат на котката и издърпа главата й далеч от гърлото на приятеля си. Животното бе отпуснато и неподвижно.

— Ки! Ки, мъртъв ли си? — извика Тобин, опитвайки се да отмести тежкия труп от приятеля си.

— Не мисля — долетя слаб отговор. Ки също започна да бута и двамата успяха да търколят котката на една страна. Оръженосецът изникна блед и треперещ, но недвусмислено жив. Предницата на туниката му бе разкъсана, а по вървите се стичаше кръв, идваща от дълъг разрез на врата му. Двамата мълчаливо се загледаха в трупа на котката. Жълтите очи се бяха вторачили невиждащо. Тъмна кръв багреше снега под зиналите й челюсти.

Ки първи можа да проговори, изругавайки с писклив глас.

— Какво стана?

— Мисля, че брат ми я уби! — Тобин удивено се взираше в призрака, приклекнал край мъртвата котка. — Той се изправи между мен и нея и я спря. Но тогава ти дотича с… Какво те беше прихванало, да скочиш насреща й с пръчка?

Ки издърпа фигурката, която винаги носеше около врата си.

— Аз съм твой оръженосец. Само това можах да намеря и…

Той млъкна, взирайки се с отворена уста над рамото на Тобин.

Принцът настръхна. Дали дивите котки ловуваха по двойки? Или на глутници? Той бързо се обърна, при което изгуби равновесие и тупна на земята.

Лел стоеше на няколко крачки от тях. Изглеждаше все така мръсна и парцалива. Въобще нямаше вид на изненадана да ги намери тук край трупа на котката.

— Мен ли търси, кийса?

— Да. Надявам се не възразяваш, че казах на приятеля си… Той никога не е срещал вещица. И… И ти каза, че ще ме учиш на разни неща — довърши неловко Тобин. В падащия сумрак не можеше да види дали тя е ядосана.

— А наместо това намира голям маскар. — Тя побутна трупа с омотания си в парцали крак.

— Брат ми й попречи да се нахвърли върху мен. Тогава дойде Ки и я разсея и брат ми я уби…

— Аз убие. Брат не прави смърт.

Момчетата я погледнаха удивени.

— Ти? Но… но как? — попита Тобин.

Лел изсумтя.

— Аз вещица. — Тя приклекна и обгърна лицето му между грубите си длани. — Ти ранен, кийса?

— Не.

— Ти? — Тя посегна да докосне врата на Ки.

Ки поклати глава.

— Добре. — Лел се ухили, показвайки липсващите си зъби. — Ти Тобин смел другар. Ти има глас, кийса?

Момчето се изчерви.

— Не зная какво да кажа на една вещица.

— Каже: „здравей, вещице“, например?

Ки коленичи и се поклони, сякаш тя беше дама.

— Здравейте, госпожо Лел. И ви благодаря! Задължен съм ви.

Лел постави ръка на главата му. За миг на Тобин му се стори, че зърва някаква тъга в очите й. Прониза го неприятен хлад. Но това изражение бе изчезнало, когато тя се обърна и прегърна Тобин. Той понесе това сковано. Тя все още не ухаеше много добре.

За момент Лел го притисна и прошепна:

— Това добро кийса. Ти добър към него? Пази го?

— Да го пазя? От кого?

— Разбере, кога дойде време. — Лел допря пръст до гръдта му. — Помни тук, не забравя.

— Няма.

Тобин се отдръпна от нея. Брат му стоеше много наблизо и той се опита да му благодари. Както винаги, ръката му усети единствено хладен въздух в очертанията на духа.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Ки.

— Аз вижда ви много пъти, да види какъв приятел мой Тобин има. Бъде чудесни бойци заедно. — Вещицата докосна челото си. — Вижда тук. — Погледна към Тобин, сетне посочи към крепостта. — Ти има нов учител. Харесва?

— Не. Той прави магия, но не като твоята. Предимно ни учи как да четем и смятаме.

— Той даже се опита и да ни учи да танцуваме, но прилича на чапла — каза й Ки. — Ще дойдете ли с нас, госпожо? Домът не е мой, за да ви предложа гостоприемство, но вие спасихте живота ми. Студено е, а готвачката е приготвила пай от желирано месо.

Тя го потупа по рамото.

— Не, те не бива знае за мен. Не казва?

— Няма! — обеща Ки, мятайки заговорническа усмивка на Тобин. Историята за вещицата представляваше чудна тайна. Самата вещица беше неописуемо съкровище.

— Трябва да се прибираме. — Тобин хвърли нов притеснен поглед към небето — то се бе затъмнило в златно лилаво зад черните върхове. — Можем ли да ти дойдем на гости? Каза, че ще ме учиш.

— Дойде време. Още рано учи. — Тя пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Подплашените коне дотичаха обратно, повлачили юзди в снега. — Но може идва.

— Кога? Как да те намерим?

— Търси. Намира. — След тези думи тя изчезна сред мрака.

— В името на пламъка! — Ки подскачаше развълнувано и бутна Тобин по ръката. — Тя е точно както ти каза! Истинска вещица. Уби котката, без дори да я докосва. И ни предсказа бъдещето, чу ли я? Воини! — Той нанесе съкрушителен удар на някакъв въображаем противник, при което се сви от болка. Но това не го забави особено. — Двамата заедно! Принц и оръженосец.

Тобин повдигна ръка и Ки я хвана.

— Заедно. Но не бива да казваме на никого — напомни му Тобин, комуто добре бе известна склонността на оръженосеца да изтърсва каквото му дойде на ума.

— Заклевам се в честта си. С мъчения не ще го изтръгнат от мен. Както впрочем ще ни посрещнат вкъщи! Слънцето вече със сигурност е залязло. — Хвърли печален поглед към съдраната си туника. — Как ще обясним това? Ако Нари разбере, тя ще ни забрани да излизаме и на двора!

За момент Тобин задъвка устната си, знаейки, че Ки е прав. Макар Аркониел да се застъпваше за тях, Нари продължаваше да се паникьосва и да ги гълчи всеки път, когато останеха прекалено дълго извън погледа й. Мисълта да изгубят новооткритата си свобода ги ужасяваше.

— Просто ще й кажем, че Дракон се е подплашил. Това дори не е лъжа.