Лин Флюълинг
Куклата близнак (22)

Глава двадесет и първа

Намирането на подходящ спътник за Тобин се оказа по-трудна задача, отколкото Айя бе очаквала.

Като цяло тя не обичаше децата. Десетилетия наред бе имала общо само с притежаващите магическа сила. Никой от учениците й не беше обикновен, а обучението и времето бързо изкарваха напред ярките искри на умението. С тях тя преживяваше отново собствените си първи колебливи стъпки, ранните си обърквания и славни мигове. Споделяше радостта им, когато придобиеха власт над уникалната си сила. Всяко от тях притежаваше различно умение, но радостта бе една и съща — да открие нишката на таланта и да я проследи до източника й.

Но това…

Търсенето й вече се бе проточило от първоначалните седмици в месец, а мнението й за обикновените деца не се подобряваше. Не че сред благородниците липсваха деца, просто не бе открила нито едно, което да е по-интересно от ряпа.

Лорд Евир, чийто дом бе посетила най-напред, имаше шест прекрасни момчета, две от които бяха на подходящата възраст, ала те бяха тромави откъм снага и ум пънове.

Сетне бе отишла в имението на лейди Мориел, припомняйки си множеството бебета, родени там. Добрата вдовица имаше син, току-що навършил десет, който изглеждаше достатъчно жизнерадостен, ала когато Айя беше надникнала в ума му, бе открила, че той вече е зацапан с алчност и завист. Човек, завиждащ на статуса на принц или кралица, не би могъл да служи.

Така че тя бе продължила, пътувайки из планинския гръбнак на Скала, срещайки още репи, пънове и бъдещи усойници. Намираше се на седмица езда от Еро, когато първите ритински дъждове започнаха. Магьосницата бродеше сред хладния, мъглив дъждец, търсейки имението на лорд Джорвай Колатски, когото бе познавала като млад.

Два дни по-късно, когато следобедът преваляше към вечер, а наоколо не се виждаше никаква сушина, калният път внезапно я отведе до брега на разраснал се поток. Тя се опита да пришпори кобилата си напред, но животното отказа да продължи.

— Проклятие! — изкрещя Айя, оглеждайки пустошта, заобикаляща я от всички страни. Не можеше да прекоси водата, а наблизо нямаше странноприемница. Преди около час бе подминала някакъв страничен път, припомни си внезапно тя, увивайки се по-плътно с подгизналото си наметало. Той все трябваше да отвежда някъде.

Бе се върнала около половин миля, когато от мъглата изникна малка група ездачи, повели редица расови коне. По захабените им от времето дрехи личеше, че са или войници, или разбойници. Айя се постара да си придаде невъзмутимо изражение. Скоро те се приближиха достатъчно, за да може да види, че един от ездачите е жена. Но и тя изглеждаше не по-малко мрачна и сурова от спътниците си.

Водачът им беше висок, изпит старец, чиито дълги сиви мустаци бяха прегърнали пълна с изпочупени зъби уста.

— Какво търсиш на този път, жено? — изрече следното приветствие той.

— А кой се интересува? — отвърна Айя, вече подготвяйки ослепяващо заклинание. Бяха само седмина. А ако се съдеше по суровите им изражения, конете бяха очевидно откраднати.

— Аз съм сър Ларент от Оукмаунт Стед, наемател на лорд Джорвай, върху чиято земя се намираш. — Посочи с палец към жената и двама от останалите. — Това са синовете ми, Алон и Кемей, а това е дъщеря ми Ахра. Охраняваме пътищата.

— Тогава поднасям извинения. Аз съм Айя от Мейкърс Форд, независима магьосница. Търсех именно господаря ви, но изглежда съм объркала пътя.

— Определено. Имението му е на половин ден езда в обратната посока — отвърна Ларент, все още с известна грубост. — Можеш да се възползваш от гостоприемството ми, ако няма къде другаде да идеш.

Айя нямаше избор.

— Хиляди благодарности, сър Ларент. С удоволствие ще се възползвам.

— По каква работа търсиш господаря? — попита той, когато тя продължи с тях.

— Заръчано ми е да намеря спътник за благороднически син.

Рицарят изсумтя.

— Имам цяла къща пръклета. Четири съпруги — и сума ти копелета. По нищо не отстъпват на онези от столицата. Не бих имал нищо против някоя и друга уста по-малко. Предполагам ще ми бъде платено за липсата на работна ръка?

— Обичайната благодарствена сума ще бъде платена, разбира се. — Айя огледа наличните наследници и изпита съмнение, че под покрива му ще й се наложи да развърже кесия. Но пък бе обучил момичето си да се бие — рядка и приветствана гледка в тези времена. — Виждам, че дъщеря ти също служи. В последно време модата не е такава.

Младата жена се намести на седлото. Изглеждаше обидена.

— Модата да върви по дяволите. Кралят също с глупавите си порядки — тросна се Ларент. — Майка ми си е изкарвала прехраната с меча, баба ми също. Няма да лиша дъщеря си от това, в името на светлината! Лорд Джорвай споделя мнението ми, аз също не се страхувам да го кажа. Ти си магьосница и сигурно също почиташ традицията?

— Да, но напоследък не е особено разумно това да се оповестява.

Ларент отново изсумтя, при което мустаците му се разшаваха.

— Помни ми думите. Ще дойде ден, в който кралят ще се радва, че във войските си има жени като дъщеря ми. Онези негодници отвъд морето няма вечно да се задоволяват с набези.

 

 

Владението на сър Ларент се оказа незначителен къс земя, върху който бяха издигнати няколко постройки и огради, построени около груба каменна къща, на свой ред обградена от колове. Глутница лаещи кучета посрещнаха пристигналите и се замотаха в краката им. Половин дузина кални деца също дотичаха, за да последват примера на животните.

Грубото лице на рицаря се смекчи, когато метна едно момиченце на рамото си и с грубоват жест покани Айя да влезе.

Вътрешността на къщата отговаряше на недодялания й външен вид. Макар вратите да останаха отворени, помещението пак беше зловонно. Мебелировката бе семпла и оскъдна, не се виждаха украшения. От таванските греди висяха наденици и късове месо, които се сушаха от дима на огнището, разположено в средата на пода от отъпкана пръст. Край огъня седеше бременна жена с хурка. Тя бе представена като четвъртата съпруга на рицаря, Сикора. Край нея имаше още неколцина жени, а също и един четиринадесетгодишен идиот, неин доведен син. Четири дечица по ризки се мотаеха в краката им редом с кучетата.

Останалите потомци на Ларент скоро се довлачиха за вечеря. Стигайки до петнадесет, Айя изгуби бройката. Невъзможно беше да различи законни от незаконни. В провинциални имения като това, където само най-възрастният наследяваше бащиния ранг, нямаше голямо значение. Останалите трябваше да се оправят сами.

Вечерята представляваше хаотично дело. Бяха разположени дървени триножници, на които увесиха котли. От пекарната надонесоха дъски за хляб вместо табли и всички насядаха, където намерят. Нямаше и следа от церемонии. Децата се ръгаха, за да се настанят по-близо до огъня. Храната също не се отличаваше с изтънченост, но Айя се радваше, че е намерила подслон. Дъждецът се бе превърнал в порой, навън проблясваха мълнии.

Вечерята почти бе приключила, когато Айя забеляза три момчета, застанали на прага. Ако се съдеше по влажните им дрехи и оскъдните порции, те бяха пристигнали късно. Един от тях, най-калният, се смееше. Бе също тъй жилав и загорял от слънцето, както останалите, с гъста черна коса, чийто истински цвят под мръсотията най-вероятно бе кестеняв. В първия момент дори не беше сигурна с какво е привлякъл вниманието й. Може би нещо необичайно в усмивката му.

— Кой е това? — обърна се тя към домакина си, опитвайки се да надвика глъчката и тропащия по сламата дъжд.

— Този ли? — Ларент се намръщи за миг. — Май Димиас.

— Това е Ки, татко! — смъмри го Ахра.

— Законен ли е? — продължи Айя.

Притиснат отново, Ларент се консултира с дъщеря си.

— Законен, от третата ми съпруга — рече накрая той.

— Може ли да говоря с него? — попита магьосницата.

Рицарят й смигна.

— Разбира се. И не забравяй, че в кучилото има и други, ако той не ти хареса.

Айя си проправи път сред кучета, крака и бебета, за да достигне до триото на прага.

— Ки ли те наричат? — обърна се тя към момчето.

То тъкмо дъвчеше. Трескаво преглътна и се поклони.

— Да, лейди. На вашите услуги.

Макар на външен вид да не се отличаваше с нищо, Айя веднага разбра, че това не е ряпа. Очите му, с цвета на кестенов плод, сияеха с добронамереност и разум.

Сърцето й трепна. Дали пък не притежаваше магия? Вземайки мръсната му ръка, по навик тя докосна ума му и с искрица разочарование откри, че случаят не е такъв.

— Това ли е пълното ти име?

Той сви рамене:

— Всички ме наричат така.

— Киротиус — напомни му едно от по-големите момчета, сръчквайки го в гърба. — Той не го харесва, защото не може да го произнесе.

— Мога! — каза й Ки, изчервявайки се под мръсотията, оцапала бузите му. По миризмата му можеше да се определи, че е прекарал последните десетина дни в грижи за прасетата. — Просто Ки ми харесва повече. Освен това на тате му е по-лесно да помни така, защото сме много.

Всички, дочули думите му, се изсмяха, а Ки се усмихна победоносно. Усмивката му й се стори най-яркото нещо в този измъчен бардак — или в целия отвратителен ден.

— Добре, Ки, на колко си години?

— На единадесет лета, лейди.

— Умееш ли да си служиш с меч?

Момчето гордо повдигна брадичка.

— Да, лейди. С лък също.

— По-скоро умее да шиба прасетата с пръчка — намеси се обадилият се по-рано брат.

Ки гневно се обърна към него.

— Затваряй си устата, Еймин. Или си забравил кой ти счупи пръста миналия месец?

Значи палето умеело и да хапе, помисли си с одобрение Айя.

— Посещавал ли си някога царския двор?

— Да, лейди. Баща ни често ни води в Еро за празника на Сакор. Виждал съм краля и сина му да яздят със златни корони към храма. Аз самият един ден ще служа там.

— Като кралски свинар! — додаде Еймин.

Вбесен, Ки се нахвърли отгоре му и го събори върху децата, насядали на земята зад тях. Айя побърза да се оттегли от разразилото се меле, включващо в себе си все по-голяма бройка участници от човешки и кучешки вид. Настоящата майка се зае да въдворява ред, размахвайки голям черпак.

Айя знаеше, че е открила нужното момче, но се изненада от угризението, което изпита. Ако се случеше най-лошото, не биваше да има никакво колебание, никаква милост. Ала рискът си струваше. Какво бъдеще щеше да има бедното дете тук? Никаква земя, никаква титла. В най-добрия случай щеше да стане наемник и да намери смъртта си на върха на някое пленимарско копие. Така поне щеше да има шанс да получи титла и място в кралския двор.

След като децата изпоналягаха да спят на пода, сър Ларент се съгласи да отстъпи детето срещу пет златни монети и благословия, която да пази кладенеца му чист и покрива не пробит.

Никой не попита Ки за мнението му.

 

 

На разсъмване Айя започна да се притеснява, че е действала прекалено прибързано. Ки бе поизчистен и дори беше облечен в чисти дрехи, несъмнено принадлежали на някого от братята му. Косата му, пристегната с ремък, се оказа същия топъл кафяв цвят като очите му. И също така беше въоръжен — на колана си имаше нож, а на рамото си носеше читав лък и колчан със стрели.

Но не показваше нищо от снощния блясък, докато се сбогуваше със семейството си и поемаше пеш край коня на магьосницата.

— Добре ли си? — попита го тя, гледайки как крачи упорито край нея.

— Да, лейди.

— Не трябва да ме наричаш така. Ти си по-благороден от мен. Може да ме наричаш госпожо Айя, а аз ще те наричам Ки. Искаш ли да се качиш на седлото?

— Не, госпожо.

— Баща ти каза ли ти къде отиваме?

— Да, госпожо.

— Радваш ли се, че ще правиш компания на племенника на краля?

Той не каза нищо. Айя забеляза, че е стиснал зъби.

— Неприятно ли ти е?

Ки намести вързопчето си.

— Ще изпълня дълга си, госпожо.

— В такъв случай би могъл да изглеждаш по-весел. Бих очаквала да се радваш, че се махаш от онова противно място. В дома на херцог Риус никой няма да очаква от теб да се грижиш за прасета или овце.

Ки видимо се поизправи, точно както сестра му бе сторила снощи.

— Да, госпожо.

Изморена от едностранчивия разговор, Айя го остави на мира.

В името на светлината, може би в крайна сметка съм сгрешила, помисли си тя.

Поглеждайки към него, магьосницата видя, че той е започнал да накуцва.

— Пришки ли имаш?

— Не, госпожо.

— Тогава защо куцаш?

— Влязъл ми е камък в обувката.

Объркана, тя спря коня си.

— Тогава защо не каза нищо? Небеса, дете, можеш да говориш!

Той удържа погледа й, макар брадичката му да трепереше.

— Татко ми каза да говоря, само когато ме питат — каза й, отчаяно опитвайки се да запази храбро изражение. — Каза, че ако съм отговарял или съм направел нещо грешно, вие сте щели да ме върнете обратно и да си поискате златото. Тогава щял да ме пребие и да ме прогони. Каза, че трябвало да изпълня дълга си към принц Тобин и никога повече да не се връщам вкъщи.

Голяма реч — и то храбро произнесена — с изключение на сълзите, стичащи се по бузите му. Той ги избърса с ръкав, но задържа главата си повдигната гордо, докато очакваше да бъде прогонен.

Айя въздъхна.

— Избърши си носа, момче. Никой няма да те прати обратно, защото ти е влязъл камък в обувката. Нямам голям опит с обикновените деца, Ки, но ти ми изглеждаш добър. Няма да нараниш принца или да избягаш, нали?

— Не, ле… госпожо!

— Тогава се съмнявам, че ще възникне нужда да те пращам у дома. Сега махни камъка и ела на седлото.

Когато момчето приключи с обувката, тя му помогна да се качи и го потупа по коляното.

— Това е решено. Вече ще се разбираме.

— Да, госпожо.

— И също така бихме могли да водим по-интересен разговор. Пътят до Алистън е дълъг. Можеш да говориш свободно, както и да питаш за всичко. Няма да научиш много, ако не го правиш.

Ки допря коляното си до кожената торба, която висеше до крака й.

— Какво има вътре? Носите я непрекъснато със себе си. Снощи ви видях да си лягате с нея.

Сепната, тя каза рязко:

— Нищо, което да те касае. Освен че е много опасно и че ще те изпратя вкъщи, ако я докоснеш.

Почувства как момчето се свива и бавно издиша, преди отново да заговори. В крайна сметка той беше още дете:

— Това не беше особено добро начало, нали? Питай ме нещо друго.

Момент тишина. Сетне:

— Какъв е принцът?

Айя си припомни писмото на Аркониел.

— С една година е по-малък от теб. Чух, че обичал да ловува и се учи да бъде воин. Може да те направи свой оръженосец, ако си добро момче.

— Колко брати и сестри има?

— Братя — поправи го Айя. — Явно ще трябва да поработим над езика ти.

— Колко братя и сестри има?

— Николко. Няма си и майка. Затова ти ще му правиш компания.

— Майка му умряла ли е?

— Да, миналата пролет.

— Цяла година? И херцогът още си не е взел нова жена? — попита Ки.

Айя въздъхна.

— Херцогът още не си е взел… — започна да го поправя по навик, но внезапно се усети. — Казва се „още не се е оженил повторно“. И не, не е. Вярвам, че новият ти дом ще ти се стори по-различен от това, с което си свикнал.

Последва нова пауза.

— Чувал съм да казват, че имало призрак в онзи замък.

— Страх ли те е от призраци?

— Да, госпожо! А вас?

— Не особено. Ти също не трябва да се страхуваш, защото там наистина има призрак.

— По дяволите!

Внезапно Ки вече не беше зад нея. Обръщайки се, Айя го видя да стои на пътя, взел вързопа си в ръце, вперил копнеещ поглед назад.

— Върни се обратно на седлото, момче!

Ки трепна, видимо колебаещ се от кое се страхува повече: призраци или баща си.

— Не се излагай! — смъмри го тя. — Принц Тобин е прекарал целия си живот там, а призракът не го е наранил. Сега ела или ще те отпратя. Принцът не се нуждае от страхливци.

Ки преглътна мъчително и се изпъна, точно както тя бе очаквала.

— Баща ми не е отгледал страхливци.

— Радвам се да го чуя.

Когато той отново се намираше върху коня, тя попита:

— Как така знаеш за призрака?

— Ахра ми каза сутринта, след като чу на кого ме е преотстъпил татко да служа.

— А тя откъде знае?

Усети как момчето свива рамене.

— Каза, че го била чула сред войниците.

— И какво друго е чула?

Ново повдигане на рамене.

— Само това ми каза, госпожо.

 

 

През остатъка от деня Ки беше мрачновато любезен, а вечерта плака тихо, когато мислеше, че Айя спи. Магьосницата отчасти очакваше да не го завари на сутринта. Ала когато призори отвори очи, той си беше там, разположен от другата страна на прясно накладен огън. Под очите му имаше тъмни кръгове, но бе приготвил закуска и за двамата и изглеждаше по-бодър от вчера.

— Добро утро, госпожо Айя.

— Добро утро, Ки. — Магьосницата седна и се раздвижи.

— Кога ще стигнем? — попита той, докато се хранеха.

— Три или четири дни.

Той отхапа ново парче наденица и задъвка.

— Ще ме научите ли да говоря правилно по пътя?

— За начало, не говори с пълна уста. И не дъвчи с отворена уста. — Тя се позасмя, когато момчето побърза да преглътне. — Не е нужно да се давиш заради мен. Да видим, какво друго? Не ругай. Невъзпитано е. Сега кажи: „Бихте ли ме научили да говоря коректно?“

— Бихте ли ме научили да говоря коректно? — повтори Ки тъй внимателно, сякаш учеше непознат език. — И също така бихте ли ме научили на… бихте ли ми казали повече за призраците?

— Ще се постарая да сторя и двете — отвърна Айя, усмихвайки му се. В крайна сметка беше преценила правилно. Момчето не беше ряпа.