Лин Флюълинг
Куклата близнак (43)

Глава четиридесет и втора

След няколко дни Ки и Тобин завариха Тарин и половин дузина от хората му да ги чакат. В началото Тобин едва ги разпозна. Кони и останалите носеха нови униформи, подобни на онези на кралската стража, само че плочките им бяха сребърни. Тарин беше облечен като лорд в кафяво и черно и носеше сребърна верига.

— Принце — каза Тарин, — управителят ми писа, питайки кога Негово Височество желае да огледа дома си. Всичко е подготвено.

Тобин се втурна към него, за да го прегърне, толкова се радваше да види познато лице, но капитанът не му позволи и леко поклати глава. Ки се спря. Личеше, че и на него му се е искало да стори същото.

Двамата получиха разрешение от Порион и последваха Тарин из лабиринта благороднически домове между дворците.

Къщата, принадлежала на майката на Тобин, всъщност представляваше малко крило, прикрепено към външната стена на Стария дворец, заобиколено със собствени стени и градини. Градината бе добре поддържана, ала когато влезе в къщата, Тобин усети някаква странна празнота, макар стените да бяха боядисани в оживени цветове, а мебелировката да бе изящна. Половин дузина лакеи му се поклониха, когато влезе. Управителят беше мъж на средна възраст, когото Тарин представи като Улиес, син на Минир.

— Моите съболезнования — каза му Тобин.

Улиес отново се поклони.

— Аз също тъжа за загубата ви, принце. За мен е чест, че баща ми е служил на вас и на семейството ви, надявам се аз да сторя същото.

Тобин се оглеждаше бавно, разглеждайки старите бюфети, гоблени и резбованите орнаменти по стените и гредите. Вляво се издигаше широко стълбище.

— Баща ти те донесе по тези стълби в деня, когато беше представен — каза му Тарин. — Трябваше да видиш как изглеждаше тази зала тогава, изпълнена с всички висши аристократи на Скала. Самият крал стоеше тук с принц Корин на раменете си. Небеса, колко горди бяхме всички!

Тобин го погледна.

— Къде беше майка ми? Тя… Тя беше ли добре тогава?

Капитанът въздъхна:

— Не, Тобин, не беше. Не и след нощта на раждането ти, ала ти нямаше вина за това. Въпросният ден тя остана в стаята си.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. Сега това е твоят дом. Но стаите на горния етаж не са били използвани, откакто майка ти напусна. Когато идвахме в Еро, баща ти и аз използвахме помещенията на този етаж, а в задния двор има казарма. Ела.

Тобин се огледа за Ки.

— Да вървим.

Бяха прекосили половината стълбище, когато братът изникна над тях, изчакващ ги на върха.

Не би трябвало да бъде там. Тобин не го беше викал цял ден. Всъщност не го беше викал от пристигането си, осъзна гузно той. Съвсем бе забравил, разсеян от множеството новости.

И сега брат му стоеше там, взирайки се в него с черни, обвиняващи очи. Тобин въздъхна вътрешно и го остави.

— Ти виждал ли си близнака ми, Тарин? — попита той. — Умрялото бебе?

— Не, онази нощ бях в Атион. Когато се завърнах, всичко беше свършило.

— Защо татко никога не е говорил с мен за това и не ми е казвал какво е демонът в действителност?

— Не зная. — Тарин спря на горната площадка, без да осъзнава, че ръката му докосва рамото на духа. — Може би от почит към майка ти? Тя не можеше да понесе да се говори за това, особено в началото. Правеше я доста… дива. После идваха всички онези шушукания. Скоро никой от нас не говореше за това. — Поклати глава. — Сметнах, че той ти е говорил нещо насаме. Не беше моя работа да се бъркам.

Той отвори вратата точно срещу стълбището.

— Ето, Тобин, тук е стаята, в която си се родил.

Подът на коридора бе поръсен с прясна тръстика и ухаеше на билки и светилно масло. Но в стаята Тобин разпозна застояла миризма. Капаците бяха отворени, но помещението изглеждаше мрачно и студено. Той настръхна, когато пристъпи вътре.

Личеше, че това е дамска спалня. По стените висяха гоблени — изобразяваха морски създания и ловни сцени. На полицата над камината бяха изобразени някакви много красиви риби. Обаче самата камина беше студена и пълна със сажди. Над полицата нямаше нищо.

Братът стоеше край високото легло с балдахин. Сега беше гол и Тобин можа отново да види зашитата рана на гърдите му. Духът се покатери върху матрака и легна по гръб. Тогава изчезна.

— Знаеш ли как е умрял брат ми? — тихо попита Тобин, загледан в кревата.

Тарин извърна поглед към него.

— Нари казва, че другото дете било мъртвородено. Никога не си поело дъх. Но не е било момче, Тобин, а момиче.

Ки го погледна въпросително. Нима не би казал истината на Тарин? Но братът отново се появи, застанал между тях с повдигнат към устните пръст. Затова Тобин поклати глава към Ки и не каза нищо.

Наместо това той започна да оглежда стаята, търсейки някаква следа от майка си. След като се бе променила тъй ужасно в нощта, когато се е родил, може би тук се криеше някаква следа от предишната й същина — нещо, което да му помогне да разбере защо се е променила.

Но не откри нищо, освен внезапното осъзнаване, че вече не иска да бъде тук.

Останалите стаи на етажа бяха същите — отдавна изоставени и изпразнени от почти цялата мебелировка. Колкото повече съзираше, толкова по-самотен се чувстваше, като странник, изникнал някъде, където не му е мястото.

Тарин явно усети това. Той прегърна Тобин през рамо и каза:

— Ела, да слезем долу. Има едно място, което мисля, че ще ти хареса повече.

Прекосиха залата и един къс коридор ги отведе в стая, която Тобин веднага разпозна, че е принадлежала на баща му. Риус не бе идвал тук от месеци и никога вече нямаше да се върне, но мястото все още излъчваше живот. Тежките червени завеси около леглото бяха същите като онези в крепостта. Чифт познати обувки стояха върху сандък. Недовършено писмо лежеше върху бюрото край портрет на Тобин, изработен от слонова кост. Момчето вдъхна познатата смесица аромати: восък, намаслена хартия, ръжда и топлото, мъжествено ухание на баща му. На една полица край бюрото Тобин намери цяла сбирка свои дървени и восъчни фигурки — подредени и запазени, точно както той пазеше подаръците от баща си.

Болката от загубата го връхлетя отново. Тобин стисна зъби, но не можа да удържи горещите сълзи, които го ослепиха. Той се отпусна на земята. Силни ръце го уловиха — не тези на баща му, а на Тарин. Капитанът го държеше здраво и го потупваше по гърба — както като малък. На рамото му имаше още една ръка. Този път Тобин не се срамуваше да плаче пред Ки. Вече му вярваше, дори воините трябваше да тъгуват.

Плака, докато го заболяха гърдите и носът му потече, но след това се чувстваше облекчен от мъката, която бе носил толкова дълбоко у себе си. Той се отдръпна от тях и се избърса в ръкава си.

— Ще почета баща си — рече Тобин, оглеждайки стаята с благодарност. — Ще отнеса името му в битка и ще бъда велик боец като него.

— Той знаеше това — каза Тарин. — Винаги говореше с гордост за теб.

— Може ли да остана в тази стая, когато дойда да живея тук?

— Не е нужно да питаш, Тобин. Всичко това е твое.

— Затова ли Кони и другите носят нови униформи?

— Да. Ти си единствен наследник на родителите си. Получаваш ранга на майка си и владенията на баща си.

— Владенията — повтори принцът. — Ще ми ги покажеш ли?

Тарин отвори един сандък и извади карта. Върху нея Тобин разпозна очертанията на Скаланския полуостров и териториите на север от него. Малка корона на източния бряг указваше Еро. И преди бе виждал карти, но на тази имаше места, отбелязани с червено мастило. Атион се намираше на север, а Цирна беше точка върху ивицата земя, свързваща Скала с континента. В тези територии също имаше червени точки, както и отвъд планините на северозападния бряг, където почти нямаше градове. Тобин се зачуди кои ли имения щяха да допаднат най-много на Ки?

— Всичко това принадлежи на короната, разбира се, докато навършиш пълнолетие — каза Тарин, навъсвайки се към картата.

— Това те притеснява.

— Не трябва да мислим за това сега. — Капитанът се помъчи да се усмихне, докато прибираше картата. — Ела да видиш моята стая.

Отидоха до следващата врата.

Тази стая бе изключително аскетична. Завесите около леглото бяха съвсем прости, нямаше никакви украшения. Изключение правеше единствено прекрасната колекция оръжия, окачени върху стената — събирани от множество битки. А на една маса до прозореца стояха произведенията на Тобин. Принцът се приближи до тях и повдигна една крива восъчна фигурка с дървен меч в ръка. Сбърчи нос.

— Помня тази фигурка. Хвърлях я.

Тарин топло се засмя.

— А аз си я запазих. Това е единственият портрет, който някога ми бе правен. Останалите ми ги подари, помниш ли? — Изпод туниката си извади грозноват дървен кон. — Това е първата фигурка, която направи за мен. Останалите войници също си ги пазят. Носим ги за късмет.

— Накарай го да ти направи нов — каза Ки, смеейки се. — Сега е станал много по-добър.

Тарин поклати глава.

— Това е подарък от сърце. Не бих го заменил за всички коне в Атион.

— Кога ще мога да отида в Атион? — попита Тобин. — Цял живот слушам за това място. Дори и Ки го е виждал! А Цирна и всички останали владения?

Отново последва леко намръщване, когато Тарин отговори:

— Ще трябва да говориш с лорд Орун за това. Той е единственият, който може да уреди пътуванията ти извън града.

Тук Тобин не криеше презрението си към дебелака.

— Кога мислиш, че ще се върне кралят? Ще го помоля да ми даде нов опекун, преди отново да е отишъл на война. Не ме интересува колко богат или влиятелен е Орун, не мога да го понасям.

— Надявах се да поговорим тъкмо по този въпрос. Това е и една от причините, поради които те доведох тук. — Тарин затвори вратата и се облегна на нея, потривайки брадичката си. — Ти си още млад, Тобин, и нямаш опит в кралския двор. Не мога да кажа, че това е лоша черта, но на това място може да има неприятни последици. Нямахме достатъчно време, за да поговорим за всичко, което се е променило — появата му изненада всички ни. Сега сме разделени и нямах възможност по-рано да ти кажа някои неща, които трябва да чуеш. Заклех се пред баща ти да те пазя. Не се сещам за друг, който би ти казал това, което ще те посъветвам сега. Ти също слушай, Ки, и никому нито думица!

Той накара момчетата да седнат на леглото и придърпа стол, за да се настани срещу тях.

— На мен лорд Орун също не ми е никак симпатичен, но вие не показвайте неприязънта си. Той е приятел на краля и един от най-висшите му министри. Така че няма да имаш полза да посрещнеш вуйчо си с такава молба. Разбираш ли?

Тобин кимна.

— Принц Корин каза да съм внимавал с него, защото той е влиятелен.

— Точно така. В кралския двор трябва да казваш много по-малко от това, което мислиш, както и да изричаш само толкова от истината, колкото ще ти донесе полза. Страхувам се, че това е нещо, на което не сме те учили преди, но пък ти винаги си умеел да пазиш тишина. А що се отнася до теб, Ки…

Ки се изчерви.

— Зная, ще си държа устата затворена.

— За доброто на Тобин е. Не ми е приятно да го кажа, но гледайте да си запазите благоразположението му.

— Говориш, сякаш те е страх от него! — изтърси Ки.

— В известен смисъл може да се каже и така. Орун беше много могъщ, още когато Риус и аз бяхме кралски спътници. Той беше едва третият син на херцог, но баща му беше богат и можеше да се похвали с доверието на лудата кралица. Не искам да звуча непочтително към семейството ти, Тобин, но баба ти Агналейн беше побъркана, а Орун успя да оцелее управлението й и да се сдобие с още повече власт. Ериус също го харесва, което ние с баща ти така и не успявахме да проумеем. Така че не е в твой интерес да вървиш срещу него. Старай се да поддържаш примирие. И… — Той спря, сякаш не беше сигурен какво да каже сетне. — Ако някой от вас има проблеми с него, елате при мен. Обещайте ми.

— Знаеш, че ще го сторим — отговори Тобин. Стори му се, че Тарин гледаше по-скоро към Ки, докато изричаше последните си думи.

На вратата се почука и Тарин отиде да се занимава с пристигналия куриер. За момент Тобин размишляваше над чутото, сетне се изправи, за да иде обратно в залата. Но когато излезе в коридора, Ки докосна рамото му и прошепна:

— Струва ми се, че нашият приятел е тук. Усещам го… откакто се качихме горе.

Тобин изненадано се обърна към него, осъзнавайки, че приятелят му има предвид духа.

— Можеш да го усещаш? — прошепна в отговор принцът. Бе изгубил дирята на духа горе.

— Понякога. Прав ли съм?

Тобин се огледа. Брат му действително стоеше зад тях, правейки знак на Тобин да го последва.

— Да. Тук е. Но не съм го викал.

— Че защо ще се държи по различен начин? — промърмори Ки.

Момчетата последваха духа и се озоваха в малка градина, заобиколена от високи стени. Тук имаше лятна кухня, ала покритият с мъх покрив отдавна беше рухнал и така и не беше поправен. Близо до средата на градината се издигаше огромен, мъртъв кестен. Кривите му клони се протягаха като сплетени в покрив пръсти, затъмнили със сивотата си синьото небе. Чепатите корени надничаха от земята като змии.

— Още ли го виждаш? — прошепна Ки.

Тобин кимна. Брат му седеше между два едри корена. Бе повдигнал крака към гърдите си, опрял чело на коленете. Сплъстената му черна коса се спускаше надолу, затъмнявайки лицето му. Изглеждаше толкова отчаян, че Тобин бавно се приближи напред, чудейки се какво има. Намираше се на няколко стъпки от духа, когато брат му повдигна бледото си, насълзено лице към него и прошепна с уморен, сух глас, който Тобин никога преди не беше чувал.

— Това е мястото.

И отново изчезна.

Объркан, Тобин се взря в дървото, учудвайки се какво забележително има в това място. За леглото разбираше — брат му се беше родил върху него и явно го помнеше. Но защо ще си спомня този двор, дървото? Погледна към мястото, където духът бе седял, и зърна малка дупка под един от корените. Тобин приклекна, за да я огледа по-внимателно. Оказа се по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Напомняше на Тобин за местата, които бе търсил из леса, за да скрие куклата.

Почвата беше песъчлива и твърда, добре защитена от дървото. Движен от любопитство, принцът пъхна ръка вътре, за да види дали дупката е така суха, колкото изглежда.

— Може да има змии — предупреди Ки, като приклекна до него.

Дупката се оказа по-голяма от очакваното. Достатъчно голяма да побере куклата, ако можеше да я промуши през отвора. Пръстите му не откриха змии, само няколко шипести кестенови обвивки сред шумата. Но когато понечи да я издърпа, пръстите му докоснаха нещо кръгло. Той опипа по-внимателно и можа да го изрови от земята. Оказа се, че това е златен пръстен със скъпоценен камък. Големият плосък камък беше тъмнолилав като ирис и в него един до друг бяха гравирани ликовете на мъж и жена. Жената бе на преден план.

— В името на пламъка, Тобин, това не е ли баща ти? — попита Ки, надничащ през рамото му.

— И майка ми. — Тобин оглеждаше пръстена от всички страни и откри буквите А и Р гравирани от вътрешната страна под камъка.

— Проклет да съм. Брат ти сигурно е искал да го намериш. Виж дали няма и още нещо.

Тобин отново пъхна ръка в дупката, но нямаше.

— Ето ви! — каза Тарин, излизайки на двора. — Какво правите там?

— Виж какво намери Тобин под дървото — каза Ки.

Тобин му показа пръстена и очите на Тарин се разшириха.

— От години… Как се е озовал тук?

— На майка ми ли е бил?

Високият мъж седна и взе пръстена, взирайки се в профилите върху камъка.

— Да. Това беше любимият й годежен подарък. Ауренфейска изработка. Плавахме чак до Вирес, за да намерим най-добрите гравьори. Помня лицето й… Така и не разбрахме какво стана с него, когато тя се разболя. Някои други нейни вещи също изчезнаха. — Тарин погледна към дупката. — Как ли е попаднал вътре? Няма значение, нали си го намерил. Носи го в нейна памет.

Пръстенът му беше прекалено голям и затова Тобин го окачи на верижката до печата на баща си. Отново погледна към ликовете им. Родителите му изглеждаха млади и красиви, нищо общо с измъчените хора, които бе познавал.

Тарин взе пръстена и печата в дланта си.

— Сега носиш по нещо и от двамата близо до сърцето си.