Лин Флюълинг
Куклата близнак (3)

Глава втора

През тази седемнадесета нощ на месец ерасин само пълният червен лик на есенната луна будуваше над спящата столица. Кривата Еро, така я наричаха местните. Градът бе построен върху хълм, издигащ се над островите на вътрешното море, а улиците се разпростираха от стените на Дворцовия кръг надолу към кейовете и корабостроителниците. Бедни и богати живееха редом. Всяка къща, от която се виждаше пристанището, имаше поне по един прозорец, обърнат на изток към Пленимар, като зорко око.

Жреците твърдят, че Смъртта влиза през западната врата, помисли си мрачно Аркониел, минавайки под арката на западната порта след Айя и вещицата. Тази вечер щеше да настъпи кулминацията на кошмара, започнал преди около пет месеца в Афра.

Двете жени яздеха мълчаливо, скрили лица под качулките си. Отвратен от делото, което им предстоеше да извършат, Аркониел се молеше пламенно Айя да се раздвижи, да обяви, че си е променила решението и да поеме обратно. Ала тя не казваше нищо, а той не можеше да види очите й, за да разбере какво се крие в тях. За повече от половината му живот Айя го бе наставлявала. Виждаше в нея втора майка. След посещението при Оракула тя се бе обгърнала в мистериозност.

Лел също се бе умълчала. От много поколения такива като нея не биваха посрещани в Еро с отворени обятия. Сега, когато миризмата на града ги обгърна, тя сбърчи нос.

— Това голямо село? Ха! Прекалено много хора.

— Говори по-тихо! — Аркониел нервно се огледа. Понастоящем бродещите магьосници също не биваха приемани твърде топло. Ако той и Айя бъдеха открити в компанията на вещица, нещата щяха да придобият изключително неприятно развитие.

— Смърди като ток — промърмори Лел.

Айя отметна качулката си назад и изненада Аркониел с лека усмивка.

— Казва, че мирише на изпражнения — и е съвършено права.

Кой го казва, помисли си младежът. От самото начало на запознанството си с вещицата бе внимавал да застава така, че вятърът да духа срещу нея.

 

 

След странното си посещение в Афра бяха отишли в Еро, където гостуваха на херцога и прекрасната му, крехка принцеса. Дните минаваха в игри и лов, а всяка вечер Айя и херцогът водеха някакви поверителни разговори.

След което Аркониел и Айя бяха прекарали остатъка от жежкото лято, претърсвайки затънтените планински долини на северната провинция за вещица, която да им помогне. Никой от орескските магьосници не притежаваше уменията, нужни за изпълнението на задачата, поставена им от Илиор. Когато най-сетне намериха една, трепетликовите листа вече златееха.

Първите скалански заселници бяха прогонили дребните, смуглокожи местни от плодородната низина в планинските долини. По тази причина всеки път, когато Аркониел и Айя доближеха някое село, отдалеч дочуваха предупредителния лай на кучетата и виковете на майките, зовящи децата си. Когато достигнеха ръба на поселището, съзираха само неколцина въоръжени мъже. Тези мъже не отправяха заплахи, но и не проявяваха гостоприемство.

Радушният прием на Лел ги беше изненадал, когато се бяха натъкнали на самотната й колиба. Не само че тя ги посрещна подобаващо, поднасяйки скромна трапеза от вода, сайдер и сирене, а и също заяви, че ги била очаквала.

Айя говореше езика й, а самата вещица също поназнайваше няколко скалански думи. От това, което Аркониел можа да разбере, Лел не изглеждаше изненадана от молбата им. Заяви, че лунната й богиня й ги била показала в сън.

Аркониел се чувстваше много неловко край вещицата. Магията се излъчваше от нея подобно на мускусната миризма на тялото й, но не беше само това. Лел беше жена в разцвета на силите си. Черната й коса висеше до кръста, а безформената вълнена рокля не скриваше извивките на тялото й. Не му беше нужен преводач да разбере, че тя бе попитала Айя дали може да спи с него и бе реагирала едновременно възмутено и обидено, когато наставницата му й бе обяснила идеята за магьосническото безбрачие. Орескските магьосници съхраняваха цялата си жизнена сила.

Тогава Аркониел бе решил, че вещицата ще си промени мнението, ала на следното утро тя вече ги изчакваше навън, окачила вързоп на седлото на рошавото си пони.

Дългото обратно пътуване се бе оказало същинско мъчение за младежа. Лел извличаше голямо удоволствие да го дразни. Миеше се неизменно пред очите му и уж случайно се докосваше до него, докато се суетеше из лагерите им, събирайки билки с ловките си пръсти. Въпреки обета си, Аркониел не можеше да не забелязва подобни неща.

Когато работата им в Еро бъдеше приключена, никога вече нямаше да я види. За това беше най-благодарен.

 

 

Докато прекосяваха площада, Лел посочи към пълната червена луна и цъкна с език.

— Луна зове бебета, тлъста и кървава. Трябва бърза. Не трябва шаимари.

Тя доближи два пръста до ноздрите си, имитирайки вдишване. Аркониел потръпна.

Айя притисна ръка над очите си и за момент младежът почувства надежда. Може би в крайна сметка тя щеше да се откаже. Ала се оказа, че тя само разгръщаше зрението си с магия.

След миг магьосницата поклати глава.

— Не. Имаме време.

Хладен солен ветрец започна да подръпва наметалата им, когато доближиха дворцовия кръг откъм морето. Аркониел вдъхна дълбоко, опитвайки се да олекоти стегналата гърдите му тежест. Разминаха се с група гуляйджии. Младежът се възползва от светлината на фенерите, които носеха пажовете им, за да хвърли нов поглед към Айя. Бледото, решително лице не издаваше нищо.

Такава е волята на Илиор, повтори си мълчаливо Аркониел. Нямаше връщане назад.

 

 

След смъртта на единствената наследница на краля, жените и момичетата от управляващата династия бяха започнали да измират с тревожна бързина. Малцина в града се осмеляваха да говорят за това на висок глас, ала в твърде много случаи не чума или глад бяха отнесли клетничките до портите на Билайри.

Братовчедката на краля се бе разболяла след банкет и си бе легнала, чувствайки се зле, за да не се събуди на следващата сутрин. Друга по някакъв начин бе съумяла да падне от прозореца на кулата си. Двете дъщери на брат му се бяха удавили, когато един слънчев ден лодката им се обърнала. Бебетата на по-далечните роднини — момичетата — биваха намирани мъртви в люлките си. Кърмачките им шептяха за нощни духове. Всички потенциални наследнички на короната умираха една по една. И жителите на Еро поглеждаха нервно към полусестрата на краля и нероденото дете, което тя носеше.

Съпругът й, херцог Риус, бе петнадесет години по-възрастен от красивата си съпруга и владееше обширни земи, най-голямата от които представляваше местността Атион, на половин ден път от града. Някои казваха, че този брак всъщност целял да съчетае земите на херцога с кралската хазна, но Айя не беше на това мнение.

Съпрузите живееха в Атионския замък, когато Риус не беше нужен на двора. Но след забременяването на Ариани се бяха преместили в Еро, в къщата й край Стария дворец.

Айя предполагаше, че този избор е дело по-скоро на самия крал. Ариани бе потвърдила подозренията й при последната визита.

— Дано Илиор и Дална ни дарят със син — бе прошепнала веднъж в градината Ариани, притиснала ръце към утробата си.

Като малка Ариани обожаваше красивия си по-голям брат, на когото бе гледала дори в известен смисъл като на баща. Сега разбираше без капчица съмнение, че живее единствено по негова милост. Всяко момиче, което носеше кръвта на Герилейн, въплъщаваше заплаха за трона му, ако поддръжниците на Илиор решеха да възстановят свещената власт на Афра.

С всяка нова проява на чума или недоимък, шептенията на съмнение ставаха по-силни.

 

 

В една тъмна странична уличка край портата на дворцовите стени Айя обгърна Лел и себе си в невидимост. Аркониел се приближи към стражите привидно сам.

Въпреки късния час, наоколо все още минаваха хора, но началникът на стражата обърна специално внимание на сребърния амулет, който Аркониел носеше, и го спря.

— По каква работа си дошъл тук така късно, магьоснико?

— Очакват ме. Дошъл съм да посетя своя покровител, херцог Риус.

— Името ти?

— Аркониел от Ремаир.

Един чиновник прилежно отбеляза името му върху восъчна плочка и Аркониел пое сред лабиринта къщи и градини, съставляващи тази част на дворцовата територия. Вдясно се издигаха стените на Новия дворец, чийто строеж кралица Агналейн бе подела и сега синът й завършваше. Вляво се издигаше старият палат.

Магията на Айя бе толкова силна, че дори самият младеж не можеше да определи дали двете с вещицата още са с него, ала той не се осмели да се обърне или да им прошепне.

Домът на Ариани бе ограден със собствени стени, зад които се ширеше просторна градина. Аркониел влезе през предния вход и затвори отново веднага щом усети Айя да го докосва по ръката. Огледа се нервно, отчасти очаквайки кралските стражи да изскочат иззад дърветата. Но тук нямаше никой, отсъстваха познатите лица от охраната на херцога, нямаше дори портиер или нощен пазач. Градината бе утихнала, а въздухът беше натежал от аромата на есен.

Айя и вещицата изникнаха край него и тримата поеха към къщата. Не бяха направили и три крачки, когато рогат бухал се спусна върху някакъв плъх на не повече от десет фута от тях. Пляскайки с криле, птицата разкъса цвъртящия гризач и ги погледна с очи, които сияеха като новоизсечени златни монети. Подобни птици често се срещаха из града, ала Аркониел изпита страхопочитание. Бухалите бяха пратениците на Илиор.

— Добра поличба — промърмори Айя. Бухалът отлетя, оставяйки мъртвия плъх на земята.

Икономът на херцога, Минир, изникна в отговор на почукването й. Слаб, сериозен старец с приведени рамене, когото Аркониел винаги бе оприличавал на щурец. Той бе един от малцината, които щяха да понесат предстоящата тежест редом с господаря си.

— Слава на Творителя! — прошепна възрастният мъж, обгръщайки ръката на Айя. — Херцогът е на път да…

При вида на Лел той замлъкна. Аркониел лесно можеше да си представи какво минава през ума на иконома: вещица, нечиста, некромантка, която призовава демони и призраци.

Айя докосна рамото му.

— Всичко е наред, Минир, господарят ти знае. Къде е той?

— Горе, господарке. Ще ида да го доведа.

Магьосницата го задържа за още миг:

— А капитан Тарин?

Тарин, благородникът, стоящ начело на телохранителите на Риус, винаги можеше да бъде открит недалеч от херцога. Той също нямаше да бъде посветен в тазвечерната тайна.

— Херцогът изпрати него и останалите в Атион, за да съберат наемите. — Минир ги въведе в притъмнялата зала за посетители. — Жените бяха изпратени да спят в двореца, за да не притесняват принцесата. Тази вечер тук сме само аз и Нари, господарке. Ще отида да извикам херцога. — Той забърза по витото стълбище.

В огромната камина гореше огън, ала лампи не бяха запалени. Аркониел се оглеждаше бавно, опитвайки се да разпознае познатите очертания на мебелировката. Музика и веселие винаги бяха оживявали този дом. Тази вечер приличаше на гробница.

— Ти ли си, Айя? — обади се дълбок глас. Риус слизаше по стълбите. Широкоплещестият боец вече наближаваше четиридесетте. Ръцете му, свикнали да държат меча или юздите, бяха издути от мускули. Ала сега кожата му имаше нездрав цвят, а късата му туника бе подгизнала от пот, сякаш беше тичал или участвал в сражение. Макар да беше воин, от него лъхаше страх.

Той погледна към Лел и раменете му увиснаха.

— Значи все пак сте намерили.

Айя подаде наметалото си на иконома.

— Разбира се, милорд.

От горния етаж долетя накъсан писък. Риус притисна юмрук към сърцето си.

— Нямаше нужда да използваме билките, които да предизвикат раждане. Водите й изтекоха някъде в средата на утрото. Контракциите започнаха след залез. Не спира да моли за нейните прислужници…

Лел промърмори нещо на Айя, която предаде въпроса й на херцога:

— Тя пита дали се е появявало кръвотечение.

— Не. Жената, която ти изпрати, казва, че всичко е наред, но…

Ариани проплака отново, при което стомахът на Аркониел се сви. Бедната принцеса си нямаше и понятие какво щеше да се случи в къщата й тази нощ. Айя тържествено се бе заклела пред съпрузите да защитава дъщеря им. Не бе разкрила пред майката по какъв начин се канеше да стори това. Само Риус знаеше. Амбицията бе осигурила съгласието му.

— Да вървим, време е. — Магьосницата се заизкачва по стълбите, но Риус я хвана за ръката.

— Сигурна ли си, че това е единственият начин? Не можеш ли просто да отнесеш едно от тях?

Айя го погледна студено. Стоеше две стъпала над него и в тази светлина приличаше на каменното изображение върху саркофаг.

— Светлоносителят иска кралица. Ти искаш детето ти да управлява. Това е цената. Илиор ни подкрепя в начинанието.

Риус я пусна и въздъхна тежко.

— Да свършваме. — Риус последва двете жени, а Аркониел последва него, достатъчно близо, за да чуе как херцогът си мърмори: — Ще има и други бебета.

В спалнята на принцеса Ариани бе задушно. Останалите се приближиха до леглото, а Аркониел остана на прага, обгърнат от тежката миризма.

Никога не бе посещавал тази част от къщата преди. При други обстоятелства би се възхитил от стаята. Стените и украсеното легло бяха покрити с изящни драперии, изобразяващи подводни сцени, а полицата над камината бе украсена с гравирани делфини. На стол край затворения прозорец бе оставена кошница, от нея недовършена кукла бе подала глава и ръка. Ариани бе прословута с куклите, които шиеше. Всички аристократки в Еро — и някои от аристократите — имаха по една.

Тази вечер видът на куклата сякаш сграбчи червата на Аркониел.

През полуспуснатите завеси на леглото можеше да зърне издутата утроба на принцесата и една стисната в юмрук ръка, украсена със скъпи пръстени. Пълничка слугиня с добродушно лице се бе навела над принцесата и й говореше с успокояващ тон, попивайки челото й с кърпа. Това беше Нари, роднина на Айя, останала вдовица, която щеше да бъде дойка на детето. Айя се надяваше, че детето на Нари ще расте заедно с това на Ариани, ала боговете имаха други планове. Няколко седмици по-рано детето на Нари бе починало от пневмония. Макар и съкрушена от мъка, нещастната майка бе продължавала да изстисква мляко от гърдите си, за да не секне. Предницата на роклята й беше зацапана с него.

Лел пристъпи към работа, започвайки да издава тихи нареждания и да подрежда нужните й неща на ръба на леглото: билки, малък сребърен нож, костени игли и гранче изключително тънък копринен конец.

Ариани се сгърчи в нов вик на болка и Аркониел можа да зърне за миг лицето й — упоено, с изцъклени очи, отчасти покрито от кичур потна черна коса.

Принцесата бе почти на неговата възраст. Макар че рядко си позволяваше да мисли за това, бе започнал да й се възхищава тайно още от първия миг, в който я беше зърнал. Ариани беше най-красивата жена, която беше виждал, а и винаги се отнасяше мило с него. Обзе го пламенен срам — а ето каква отплата щеше да получи добрината й.

Айя се обърна и му направи знак да се приближи до леглото.

— Ела, Аркониел, нужен си ни.

Той и Нари хванаха краката на принцесата, а вещицата започна да проверява между бедрата й. Ариани простена и слабо опита да се отдръпне. Изчервявайки се, Аркониел стоя с извърнато лице, докато Лел приключи с огледа си, сетне побърза отново да се отдръпне.

Лел изми ръцете си в леген, след което потупа бузата на Ариани.

— Добре, кийса.

— Две… две са, нали, акушерке? — промълви Ариани.

Аркониел трепна и притеснено погледна към Айя, но наставницата му само сви рамене.

— Жената и без акушерка може да усети колко бебета носи в утробата си.

Нари свари няколко от билките на вещицата и помогна на принцесата да отпие. Отварата я успокои, след няколко мига дишането й се забави и тя утихна. Изкатервайки се върху леглото, Лел започна да масажира корема й, мълвейки с успокояващ, напевен глас.

— Първото дете трябва да бъде наместено в позиция да влезе в света, за да може второто да го последва — преведе Айя, обръщайки се към херцога. Риус стоеше край таблата на леглото, раздиран от безсловна агония.

Лел се премести между коленете на принцесата, продължавайки да разтрива корема й. С крайчеца на окото си Аркониел я видя да издига в ръката си малка влажна главица. С другата си ръка вещицата притискаше ноздрите и устата на бебето, докато то не излезе цяло.

— Момиче кийса — обяви тя, вдигайки ръка от лицето на новороденото.

Бебето пое първата си глътка въздух, а Аркониел въздъхна облекчено. Това беше шаимарито, „вдишването на душата“ за което вещицата толкова се притесняваше.

Със сребърния си нож вещицата сряза пъпната връв и повдигна детето високо, за да го видят всички. Бебето изглеждаше здраво. Върху главицата си имаше прилепнала черна коса.

— Слава на Светлоносителя! — възкликна Риус, привеждайки се, за да целуне челото на спящата си жена. — Първородно момиче, точно както обеща Оракулът!

— И вижте — каза Нари, докосвайки малкия белег върху лявата ръка на детето. — Има и белег, също като розова пъпка.

Айя се усмихна триумфално към Аркониел:

— Ето бъдещата ни кралица, момчето ми.

Сълзи на радост замъглиха света пред очите на чирака и стегнаха гърлото му. Ала този миг бе помрачен от знанието, че работата им още не е приключила.

Докато Нари къпеше момичето, Лел започна да изражда близнака. Главата на Ариани бе отпусната немощно върху възглавницата. Херцог Риус се оттегли до камината, стиснал устни.

В очите на Аркониел все още имаше сълзи, ала този път породени от противоположна причина. Прости ни, мила господарке, молеше се мълчаливо той, неспособен да откъсне поглед.

Въпреки усилията на Лел, второто дете подаде първо краче. Мърморейки си под нос, вещицата освободи и втория му крак и изтегли детето.

— Момче кийса — тихо каза тя, поставила ръката си така, че да не позволи новороденото да поеме първия си дъх, а на душата да се смеси с тялото.

Внезапно вън се разнесе тропот на копита, последван от вик:

— Отворете в името на краля!

Лел бе не по-малко стресната от останалите. В този миг разсейване главата на детето се измъкна от тялото на майка си и вдиша, силно и ясно.

— В името на светлината! — просъска Айя, хвърляйки се към вещицата. Лел поклати глава и се приведе над гърчещото се бебе. Аркониел бързо се извърна, неспособен да гледа това, което неминуемо щеше да последва. Стисна очи толкова силно, че иззад клепачите му започнаха да танцуват проблясъци. Ала ушите му продължаваха да чуват шумния, здрав плач на детето, чуха и начина, по който той внезапно секна. От последвалата тишина му се повдигна.

Случилото се сетне сякаш се нуждаеше от цяла вечност, за да се разгърне, макар в действителност да отне само минути. Лел взе живото дете от Нари и го постави на леглото редом с мъртвия близнак. Напявайки, тя започна да чертае с ръка във въздуха и живото дете утихна. Когато вещицата взе ножа си и игла, Аркониел трябваше да се обърне отново. Зад себе си чу как херцогът ридае тихо.

Тогава Айя изникна до него, избутвайки го в хладния коридор.

— Слез долу и задръж краля. Задръж го — колкото се може по-дълго! Ще изпратя Нари, когато вече е безопасно.

— Да го задържа? Как?

Вратата се затръшна в лицето му, ключът щракна.

— Много добре. — Аркониел обърса лице с ръкава си и прокара ръце през косата. На горната площадка на стълбището спря и отправи мълчалива молитва към Илиор. Помогни на треперещия ми език, Светлоносителю, или замъгли очите на краля. Или и двете, ако не искам прекалено много.

Как му се искаше капитан Тарин да беше тук. Присъствието на високия, мълчалив рицар действаше усмиряващо. Прекарал живота си в лов, бран и дворцови интриги, подобен човек би бил далеч по-подходящ да се изправи срещу човек като Ериус от един млад магьосник.

 

 

Минир бе запалил бронзовите лампи, които висяха между каменните колони в залата, и бе подсилил огъня с кедрови цепеници и ароматна смола. Ериус стоеше край камината — пламъците открояваха едрата и заплашителна снага. Аркониел му се поклони доземи. По подобие на Риус, кралят също бе прекарал живота си в битка, ала лицето му все още оставаше красиво и излъчваше жизненост, която дори детството, прекарано в царския двор на майка му, не бе могло да унищожи. Едва в последните години, когато кралската гробница все повече бе започнала да се изпълва с телата на женските му роднини, някои бяха започнали да гледат на лика му като на маска, криеща черно сърце, все пак останало повлияно от родителката си.

Както Аркониел подозираше, кралят не беше дошъл сам. Придворният му магьосник, лорд Нирин, също беше тук, неразделен като същинска сянка. Незабележим на вид човек, оставил зад себе си едно столетие, но очевидно съумял добре да се възползва от уменията си. Дълги години Ериус не се бе интересувал от магьосници — подобно на майка си — ала след смъртта на кралската съпруга и децата му, Нирин започваше да се издига. В последно време бе започнал да сплита червената си брада на две и да носи скъпи бели роби, бродирани със сребърна нишка.

Той леко кимна на Аркониел, а младият магьосник стори и нему дълбок поклон.

Със себе си Ериус беше довел и други придружители — жрец на Сакор и дузина от телохранителите си. Стомахът на Аркониел се сви, когато зърна блясъка на ризници под червените им туники и дългите ножове, затъкнати в коланите им. Странна компания с оглед на повода, по който бяха дошли.

Аркониел си наложи да се усмихне почтително, чудейки се кой ли бе уведомил краля. Може би някоя от слугините? Несъмнено Ериус бе подготвен за посещението, въпреки късния час. Сивеещата му брада и къдравата му черна коса бяха прилежно сресани. Кадифените му одежди бяха изрядни, сякаш се връщаше от аудиенция. Мечът на Герилейн, символът на скаланските властители, висеше на бедрото му.

— Кралю. — Аркониел се поклони отново. — Почитаемата ви сестра още се измъчва от родилните си болки. Херцог Риус ви праща почитанията си и ме помоли да ви правя компания, докато самият той бъде в състояние да слезе.

Ериус изненадано повдигна вежда.

— Аркониел? Какво правиш тук? Доколкото зная, нито ти, нито твоята наставница сте акушери.

— Не, кралю. Бях дошъл на гости на херцога и просто предложих услугите си. — Внезапно той осъзна, че другият магьосник не откъсва очи от него. Ярките кафяви очи на Нирин бяха леко изпъкнали, придавайки му израз на постоянна изненада, който Аркониел намираше за смущаващ. Предпазливо забули ума си, надявайки се да е достатъчно умел, та да скрие незабелязано мислите си от Нирин, без да събуди подозренията му.

— Сестра ви изпитва затруднения в раждането си, но скоро всичко ще приключи — продължи той и тутакси съжали за стореното. Кралят бе присъствал на ражданията на собствените си деца. Ако Ериус решеше да се качи горе, Аркониел можеше да го спре единствено с магия. А присъствието на Нирин елиминираше дори и тази рискова възможност.

Вероятно молитвата му в крайна сметка бе дочута от Илиор, защото Ериус само сви рамене и приседна до една масичка за игра край камината.

— Бива ли те с камъните? — попита той, правейки знак на Аркониел да се настани срещу него. — Ражданията обикновено се удължават повече от очакваното, особено първите. Нищо не пречи да уплътним времето си приятно.

Надявайки се облекчението му да не е прекалено очевидно, Аркониел заръча на Минир да донесе вино и сладки, сетне пристъпи към задачата да губи колкото се може по-добре.

Нирин стоеше при тях, преструвайки се, че наблюдава играта, ала младият магьосник все още усещаше натиска му. Под мишниците и гърба му плъзнаха струйки пот. Какво искаше този човек? Дали знаеше нещо?

Едва не изпусна камъните за игра, когато Нирин внезапно попита:

— Сънуваш ли, млади човече?

— Не, милорд — отвърна Аркониел. — Или ако да, не помня сънищата си, когато се събудя.

Това не беше далеч от истината — рядко сънуваше в обикновения смисъл на думата, а пророческите сънища до този момент все още бяха непосилни за него. Очакваше Нирин да продължи темата, но той само се облегна назад и започна да поглажда сдвоената си брада с отегчено изражение.

Намираха се по средата на третата игра, когато Нари слезе долу.

— Херцог Риус ви изпраща почитанията си, Ваше Величество — каза жената, правейки нисък реверанс. — Пита дали искате новият ви племенник да ви бъде донесен, за да го видите?

— Глупости! — възкликна Ериус, оставяйки камъните. — Кажи на господаря си, че брат му с радост ще дойде при него.

Аркониел отново изпита неприятното и смътно усещане, че кралят имаше предвид повече, отколкото бе казал.

Това усещане се усили, когато Нирин и жрецът също поеха нагоре с тях. Нари улови погледа на Аркониел и му кимна леко. Айя и Лел сигурно вече се бяха отдалечили. Когато влязоха в стаята на Ариани, младият магьосник не усети никаква магия.

Херцогът стоеше от далечната страна на леглото, хванал ръката на съпругата си. Принцесата още бе потънала в блажен сън, несъмнено силно упоена. Черната й коса бе сресана назад, а треска бе обагрила бузите й — принцесата приличаше на някоя от куклите, които създаваше.

Риус повдигна повитото дете от леглото и го донесе до краля. Бе се възстановил достатъчно, за да изиграе ролята си с достойнство.

— Племенникът ти, господарю — каза той, предавайки младенеца в ръцете на краля. — С твоята благословия той ще бъде наречен Тобин Ериус Акандор, в чест на бащиния ти род.

— Син, Риус! — Ериус разгърна пелените с внимателна, опитна ръка.

Аркониел затаи дъх и изпразни ума си, когато Нирин и жрецът протегнаха ръце над спящото дете. Никой от двамата не забеляза нещо нередно. Магията на Лел бе скрила всички следи от чудовищното дело, което бе сторила върху телцето. А и кой би си помислил да дири вещерска магия в стаята на сестрата на краля?

— Прекрасно момче, Риус, заслужава да носи името — каза кралят. Петното привлече вниманието му. — Виж, има и родилен белег на благоразположение. И то върху лявата си ръка. Нирин, ти умееш да разчиташ подобни неща. Какво означава този белег?

— Мъдрост, Ваше Величество — отвърна магьосникът. — Отлично качество за бъдещия спътник на сина ви.

— Наистина е така — рече Ериус. — Да, имаш благословията ми, братко. Довел съм и жрец, който да положи дарение за малкия ни воин.

— Благодаря ти, братко — каза херцогът.

Жрецът отиде до камината и поде молитвите си, хвърляйки восъчни и смолисти дари в пламъците.

— В името на пламъка, след няколко години той ще бъде чудесен другар на моя Корин — продължи кралят. — Представи си само как ще ловуват и ще учат фехтовка двамата, когато Тобин се присъедини към компаньоните на принца. Точно като нас с теб. Но разбрах, че са били близнаци?

Да, помисли си Аркониел, шпионите на краля бяха изчерпателни.

Нари се наведе и вдигна още едно вързопче от леглото. Без да се обръща към принцесата, тя го донесе на краля.

— Мъртвородено момиче, кралю. Така и не си пое дъх.

Ериус и останалите огледаха и това дете също тъй внимателно, раздвижвайки отпуснатите му крайници, проверявайки пола и потвърждавайки липсата на признаци на живот. С крайчеца на окото си Аркониел видя как кралят хвърля бърз, въпросителен поглед към магьосника.

Знаят нещо. Търсят нещо, помисли си младият чирак. Нириновият въпрос за сънищата внезапно придоби нов смисъл. Дали самият той не бе имал видение, включващо това дете? Ако бе така, то магията на Лел отново свърши работата си, защото придворният маг отвърна с поклащане на глава. Каквото и да диреха, не го бяха открили. Аркониел побърза да отклони поглед, преди облекченото му изражение да е било забелязано.

Кралят подаде тялото обратно на дойката и отпусна длани на раменете на брат си.

— Болезнено е да изгубиш дете. Сакор ми е свидетел, че още тъжа за онези, които изгубих аз, както и за бедната им майка. Зная, че това не е голяма утеха за теб, ала така е най-добре, преди да си се привързал.

— Сигурно е така — тихо отвърна Риус.

Потупвайки го за последен път по рамото, кралят отиде до леглото и нежно целуна челото на сестра си.

Кръвта на Аркониел закипя, защото той си припомни намиращите се долу бойци. Този узурпатор, този убиец на жени и момичета, можеше и да обича сестра си достатъчно, за да пощади живота й, ала както Светлоносителят бе показал, тази прошка не се разпростираше и над децата й. Чиракът задържа очите си забодени в пода, докато кралят и придружителите му не излязат. Представяше си колко различно би се развила тази малка драма, ако Ериус бе намерил тук живо момиче.

Веднага щом вратата се затвори след тях, цялото потискано досега напрежение връхлетя Аркониел и той рухна с подкосени колене в един фотьойл.

Ала мъчението още не бе свършило. Ариани отвори очи и видя мъртвото дете, което Нари държеше. Повдигайки се, родилката протегна ръце към него.

— Слава на светлината! Знаех си, че съм чула и втори плач, обаче сънувах отвратителен сън…

Дойката се спогледа с Риус и усмивката на принцесата изчезна.

— Какво има? Дай ми детето!

— Роди се мъртво, любима — каза херцогът. — Виж, ето сина ни.

— Не, чух го да изплаква! — настоя Ариани.

Риус й поднесе малкия Тобин, но тя не обърна внимание, продължавайки да се взира в детето, което Нари държеше.

— Дай ми го, жено, заповядвам ти!

Не можеше да бъде разубедена. Загърбвайки тихия плач на живото дете, майката взе мъртвото бебе в ръцете си и лицето й побледня още повече.

Аркониел тутакси разбра, че магията на Лел не можеше да заблуди майката по начина, по който бе успяла да го стори с останалите. Насочвайки ума си да погледне през нейните очи, той можа да види зашитата върху гърдичките ивица кожа от другото дете — вещицата бе сторила същото и с двете новородени. Тънките като паяжина нишки се намираха точно над сърцето. С тази промяна на плът, трансформацията биваше завършена. Момичето щеше да остане в мъжка форма, докогато Айя сметнеше за необходимо. А мъртвото братче бе приело формата на сестра си, за да заблуди краля.

— Какво си направил? — задави се Ариани, взирайки се към съпруга си.

— По-късно, обич моя, когато си се възстановила… Върни го на Нари и вземи сина си. Виждаш ли колко е здрав? И има твоите сини очи…

— Син? Това не е син! — пресече го принцесата, хвърляйки му изпепеляващ поглед. Нищо не можеше да я убеди. Когато Риус се опита да вземе мъртвото дете от обятията й, тя скочи от леглото и избяга в ъгъла на стаята, притискайки трупа към изцапаната си нощница.

— Това е непоносимо! — прошепна Аркониел. Приближавайки се до обезумялата жена, той коленичи пред нея.

Тя го погледна изненадано.

— Аркониел? Виж, имам син. Не е ли прекрасен?

Аркониел се опита да се усмихне.

— Да, Ваше Височество, той… той е съвършен. — Магьосникът леко докосна челото й, потапяйки я в дълбок сън. — Простете ми.

Посегна да вземе телцето и застина от страх.

Очите на мъртвото дете бяха отворени. Допреди миг сини като на котенце, ирисите внезапно почерняха и се вторачиха обвинително в него. Ясно доловима хладина се излъчваше от детето, бавно обгръщайки и магьосника.

Това бе цената на първия дъх. Духът на убитото момче бе останал в тялото достатъчно дълго, за да се укрепи, а сега се беше превърнал в призрак — или нещо по-лошо.

— В името на Квартата, какво става? — хрипкаво попита Риус, привеждайки се към него.

— Няма от какво да се страхувате — бързо каза Аркониел, макар че в действителност това дребно неестествено създание го изпълваше с вледеняващ ужас.

Нари коленичи край него и прошепна:

— Вещицата каза бързо да го отнесеш. Каза, че трябвало да го заровиш под голямо дърво. Корените щели да държат духа. В задната градина край лятната кухня има кестен. Побързай! Колкото повече стои тук, толкова по-силно ще става!

Аркониел се нуждаеше от цялата си налична храброст, за да докосне мъртвото дете. Вземайки го от ръцете на Ариани, магьосникът покри лицето му с пелените и забърза навън. Нари беше права. Вълните леднота, разстилащи се от тялото, ставаха по-силни с всеки изминал момент. С болящи стави младежът бързо се спусна по стълбите и изхвърча през задния вход на дома.

Луната сякаш бе вперила осъдителен едноок взор в него. Аркониел остави прокълнатия си товар в подножието на кестена и беззвучно помоли за прошка. Ала не очакваше да получи прошка за случилото се тази нощ, плачеше, докато заплиташе заклинанието. Сълзите му покапаха по вързопчето, което той остави в студената прегръдка на земята сред чепатите корени.

Студеният нощен въздух донесе до него слаб детски плач и Аркониел потръпна — не беше сигурен дали звукът бе дошъл от живото дете, или от мъртвото.