Лин Флюълинг
Куклата близнак (46)

Глава четиридесет и пета

И на следващото утро все още валеше. Тичаха до храма под мрачна покривка сиви облаци. Тобин стискаше тежкия камшик в ръцете си и се опитваше да мисли единствено за мократа земя под краката си — не за болката, пулсираща в корема му, нито за Ки, тичащ като мълчалива сянка до него.

И двамата не бяха спали добре. На сутринта Тобин поразен бе открил, че приятелят му се е свил в леглото на оръженосец, за чието съществуване принцът почти беше забравил. Ки промърмори нещо, че не могъл да заспи на голямото легло, сетне се бяха облекли мълчаливо.

Бяха сред първите, появили се сутринта. Порион отведе Тобин встрани до портика, докато изчакваха да се появят и другите.

Наставникът бе поставил кожен камшик в ръцете на принца. Беше около три фута дълъг, с дебелината на пръст, жилав, с дръжка като на меч.

— Това не е играчка — предупреди го той. — Мускулите на Ки още се развиват. Ако го удряш прекалено силно или на едно и също място, ще разкриеш костта и той ще лежи с дни. Никой не иска това. Нанеси пет удара от лявата страна и пет от дясната — и да са далече един от друг. Когато удариш толкова силно. — Порион удари с дръжката по дланта на Тобин. — Върхът удря десет пъти по-здраво. Когато приключите, той трябва да ти целуне ръка, коленичил, след което да те помоли за прошка.

Стомахът на Тобин се сви при мисълта.

 

 

Храмът на Квартата изникна от завесата на дъжда, квадратен и негостоприемен над стръмните си стъпала. Издигаше се в средата на Дворцовия кръг и бе не само място за поклонение, а и за сключване на сделки. Но толкова рано го посещаваха само най-отдадени поклонници.

Широки стъпала отвеждаха до всяка от четирите страни на храма. Олтарът на Сакор се издигаше на запад. В подножието на неговите стъпала компаньоните се събраха да наблюдават наказанието на Ки, след като поднесоха даровете си. Жрецът на Сакор стоеше на върха.

— Кой е нарушил мира на компаньоните и е опозорил името на своя повелител? — попита той, привличайки малка тълпа зяпачи.

Тобин се огледа. Наоколо стояха предимно войници, но Алия и приятелките й също бяха там, увити в наметала. Лорд Орун и Мориел също присъстваха. Виждайки злорадия поглед в очите на момчето, принцът тутакси забрави и малкото симпатия, която изпитваше към него.

— Аз — отвърна Ки с висок, ясен глас. — Аз, Киротиус, син на Ларент, недостоен оръженосец на принц Тобин, съм виновен в повдигане на ръка срещу събрат. Готов съм да понеса наказанието си.

Останалите компаньони оформиха каре около тях. Ки свали жакета и ризата си. Коленичи, приведе се напред и опря ръце на едно стъпало. Тобин зае мястото си от дясната му страна и стисна камшика.

— Моля за прошка, принце — звънко произнесе Ки.

Тобин допря камшика върху гърба му, сетне застина, за момент неспособен да изпълни дробовете си с въздух. Знаеше какво се очакваше от него, както и че Ки нямаше да се сърди. Вече нямаше връщане назад. Но когато погледна към познатия златист гръб с рамене на дива котка, принцът си помисли, че няма да може да помръдне. Тогава Ки прошепна:

— Хайде, Тоб, да им покажем.

Стараейки се да премери силата на удара си, както Порион му бе показал, Тобин повдигна камшика и го стовари върху раменете на оръженосеца си. Ки не трепна, но гневна червенина изникна на мястото, където камшикът го бе ухапал.

— Един — ясно произнесе Ки.

— Никой не очаква от теб да броиш ударите — тихо каза Порион.

Тобин отново нанесе удар, няколко инча по-надолу. Беше прекалено силно. Сега момчето потръпна и капчици кръв обградиха новия белег.

— Два — оповести Ки, също така ясно.

В тълпата някой замърмори. Звучеше като гласа на Орун. Омразата на Тобин към него пламна още по-силно.

Нанесе още три удара от тази страна, приключвайки точно над кръста. Сега и двамата се бяха изпотили, ала гласът на Ки оставаше все така спокоен.

Тобин премина от другата страна и започна отново от раменете, кръстосвайки белезите, които вече беше направил.

— Шест — каза Ки, но този път като съскане. Тобин отново го беше разкървавил. Камшикът беше посякъл подутото месо, където се срещаха две ивици, а ивица кръв се стичаше към мишницата.

Ако видиш кръв…

Празният стомах на Тобин отново се сгърчи. Нанесе седмия удар прекалено леко, осми и девети прекалено бързо, така че гласът на Ки трепереше. При „Десет“ гласът му още не се беше успокоил, но пък беше свършило.

Ки посегна за ръката на Тобин.

— Прости ми, принце, че те опозорих.

Преди да е успял да я целуне, Тобин го издърпа на крака и стисна ръката му във воински поздрав.

— Прощавам ти, Ки.

Объркан от тази промяна на ритуала, Ки все пак се наведе, за да приключи церемонията, притискайки устни до опакото на дланта на приятеля си. Събраните отново замърмориха. Тобин видя принц Корин и Порион да гледат любопитно, но с одобрение.

Жрецът не беше доволен от отклонението. Гласът му беше суров, когато извика:

— Ела, за да бъдеш пречистен, Киротиус.

Компаньоните се разотидоха мълчаливо. Ки се изкачи с високо вдигната глава. Десет неравни белега личаха като огън на окървавения му гръб. Маго го последва, за да изпълни поста си, изглеждайки далеч по-малко героичен.

Когато двамата изчезнаха вътре, Тобин погледна към камшика, който още държеше, после към Олбън, застанал редом с Куирион и Урманис. Струваше ли му се, или те наистина се подсмихваха? На него? Над това, което бе сторил? Той захвърли камшика.

— Предизвиквам те, Олбън. Ще те чакам на тренировъчния ринг. Освен ако не те е страх да не си изцапаш хубавите дрехи.

Вземайки ризата и жакета на Ки, Тобин се извърна и се отдалечи.

 

 

Олбън нямаше как да не приеме предизвикателството на Тобин, макар да не изглеждаше особено щастлив.

По това време дъждът бе спаднал до лек ръмеж. От храма ги бе последвала тълпа, за да наблюдава дуела, несъмнено целящ разчистване на сметки.

Тобин често се бе упражнявал срещу Олбън. След като по-голямото момче бе научило номерата му, принцът печелеше по-рядко. Но днес Тобин беше тласкан от потискана ярост, а годините тренировки без щадене с Ки си казаха думата. Поваляше Олбън в студената кал отново и отново. Размахът на дървения меч почти му приличаше на ударите с камшика. Много му се искаше да може да стовари въпросния върху гърба му, само веднъж. Задоволи се да пробие защитата му и да го удари по лицето достатъчно силно, за да му разкървави носа. Олбън рухна на колене и се предаде.

Тобин се наведе, за да му помогне да се изправи. И се възползва от това, за да му прошепне:

— Аз съм принц, Олбън, и ще си спомня за теб, когато навърша пълнолетие. Научи оръженосеца си да разговаря учтиво. Можеш да кажеш същото и на лорд Орун.

Олбън гневно се отдръпна, поклони се и напусна кръга.

— Ти. — Тобин посочи Куирион с меча си. — Ще се биеш ли с мен?

— Не съм се карал с теб. И нямам намерение да се разболея на дъжда. — Той поведе Олбън към двореца. Приятелите им ги последваха.

— Аз ще се бия с теб — каза Корин, пристъпвайки в кръга.

— Корин, не… — предупреди Порион, но престолонаследникът вдигна ръка. — Всичко е наред, наставнико. Хайде, Тобин. Покажи ми какво можеш.

Тобин се поколеба. Искаше да се бие с човек, на когото беше ядосан, а не с братовчед си. Но Корин вече го поздравяваше. Тобин също повдигна оръжие и се хвърли в атака.

Сякаш имаше насреща си стена. Престолонаследникът отразяваше всяка негова атака, но не атакуваше на свой ред, просто оставяше Тобин да излее гнева си. Накрая последният отстъпи назад задъхан и се предаде.

— Сега по-добре ли си?

— Малко.

Корин се облегна на меча си и му се усмихна.

— Вие двамата винаги трябва да правите нещата по своя си начин, нали?

— За какво говориш?

— Целуването на ръка, например. Не остави Ки да коленичи.

Тобин сви рамене. Не го беше планирал. Просто в момента му се бе сторило удачно.

— Само равнопоставените правят това.

— Ки е такъв.

— Не е, знаеш го. Ти си принц.

— Той ми е приятел.

Престолонаследникът поклати глава.

— Голям чудак си. Ще те назнача за свой главен канцлер, когато стана крал. Сега ела да ядем. Ки и Маго трябва да гладуват заради греховете си, но не виждам защо и ние да го правим.

— Предпочитам да поостана, ако нямаш нищо против, братовчеде.

Корин погледна към Порион и се изсмя.

— Упорит като баща си! Или моя. Както желаеш, братовчеде, но гледай да не изстинеш до смърт. Както ти казах, ще си ми нужен.

Престолонаследникът и по-възрастните компаньони се отдалечиха, следвани от оръженосците си.

Лута и Никидес останаха.

— Искаш ли компания? — попита Лута.

Тобин поклати глава. Искаше само да бъде оставен сам с мъката си. Би отишъл до морето, ако можеше, но на компаньоните се забраняваше да напускат Дворцовия кръг сами, а още не му се искаше да се среща с Тарин. Наместо това прекара деня в разходка. Мрачното дъждовно време съответстваше на настроението му.

Отбягваше храма, казвайки си, че не иска да посрамва приятеля си с присъствието си, но истината беше, че и срещу него не се чувстваше готов да се изправи. Споменът за кървавите дири от камшика бе достатъчен да предизвика гадене.

Той обикаляше около огромното езеро, построено от кралица Кли, наблюдавайки как сребристите рибки подскачат. Когато това място му омръзна, пое по пътя към горичката на Дална край северната стена. Тя се простираше само на няколко акра, но пък дърветата бяха много древни, може би колкото самия град. За известно време Тобин си представяше, че отново се намира вкъщи, отправил се към дъба на Лел. Странната дребна вещица му липсваше ужасно. Нари и слугите от крепостта — също. Дори за Аркониел му беше мъчно.

В средата на дъбравата се издигаше светилище. Тобин откри дървена фигурка в торбата на колана си и заедно с няколко носталгични сълзи я хвърли в пламъците, отправяйки молитва скоро да си бъде вкъщи.

 

 

Вече започваха да палят лампи, когато Тобин мина край кралската гробница. Не бе идвал тук след пристигането си. Измръзнал, с изморени крака, той влезе вътре, за да се сгрее на пламъка на олтара.

— Татко, липсваш ми! — прошепна той, взирайки се в пламъците. Наистина ли бяха минали само няколко месеца от смъртта му? Не изглеждаше възможно. На Тобин му се струваше, че е прекарал тук години.

Свали веригата от врата си и задържа печата и пръстена в ръка. Със замъглени от сълзи очи се взря в профилите върху бижуто. И двамата му липсваха. Точно сега би се радвал да види майка си в плашещите й настроения, стига да можеше отново да се върне у дома и всичко да бъде като преди.

Нямаше желание да посещава мъртвите. Вместо това изрече дълга молитва за душите им. Когато приключи, се чувстваше малко по-добре.

Вън дъждът се беше усилил. Тобин се обърна и се загледа в ликовете на скаланските кралици, чудейки се дали ще разпознае лицето на привидението, което беше зърнал в тройната зала.

Като любител на изкуството, различните им стилове го заинтересуваха. Най-ранната, Герилейн Основателката, беше скована, безжизнена фигура с плоско лице. Всички нейни дрехи и принадлежности бяха притиснати до тялото й, сякаш скулпторът не бе притежавал умението да я освободи изцяло от камъка. Но пак разпозна меча на Герилейн, стиснат от ръкавиците й — същият меч, носен и от другите статуи. Сега вуйчо му го носеше.

Дали духът се бе опитал да му подаде същия меч? Тобин бавно плъзна поглед по каменните ликове. Коя от тях се бе явила? Защото тя несъмнено беше кралица. Но ако бе държала този меч, защо й е било да го подава точно на него?

Той бързо се огледа, за да се убеди, че жреца го няма, сетне прошепна:

— Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост.

Брат му се появи. Изглеждаше прозрачен под светлината на огъня. Тобин гузно се зачуди кога за последно го е викал. Три дни? Седмица? Може би повече. Беше се залисал първо покрай пиршества, тренировки и танци, а после и случилото се с Ки. Какво ли би казала Лел? Предпочете да не мисли за това.

— Съжалявам, че забравих — прошепна той. — Виж, тук са великите кралици. Помниш онези от кутията вкъщи, нали? Тук е техният гроб. Видях една от тях — духа й. Знаеш ли коя беше?

Брат му започна да обикаля каменните ликове, оглеждайки ги внимателно. Пред един се спря и се задържа по-дълго.

— Тя ли е? Онази, която видях в Стария дворец?

— Простете, принце?

Тобин се обърна и видя магьосника на краля да стои край олтара.

— Лорд Нирин! Стреснахте ме.

Нирин се поклони.

— Бих могъл да кажа същото, принце. Чух ви да разговаряте, а не виждам някого, който да ви слуша.

— В-веднъж ми се стори, че виждам призрак в Стария дворец. Чудех се дали не е била някоя от кралиците.

— Но вие говорехте.

Нирин не показваше признаци да забелязва духа. Тобин внимаваше да не поглежда към брата, когато отвърна:

— Вие не си ли говорите сам, милорд?

Нирин се приближи.

— Понякога. Е, разпознавате ли призрака си?

— Не съм сигурен. Лицата не са особено ясни. Може би тази. — Той посочи към лика, пред който стоеше духът. — Знаете ли коя е?

— Кралица Тамир, дъщеря на кралица Герилейн Първа.

— Значи има причина да е неспокойна — каза Тобин, опитвайки се да проумее. — Била е убита от брат си — продължи по навик той. — Пелис се противопоставил на Оракула и заграбил трона, но кралството било наказано от Илиор, а той — убит.

— Тихо, дете! — възкликна Нирин, очертавайки някакъв знак във въздуха. — Крал Пелис не е убил сестра си. Тя е умряла и той е бил единственият наследник. Никоя кралица не е била убита в Скала, принце. Носи нещастие да говорите такива неща. Убили са го асасини, не богове. Учителите ви са били зле информирани. Може би се нуждаете от нов учител.

— Поднасям извинения, магьоснико — рече бързо Тобин, изненадан от неочаквания му изблик. — Не исках да наскърбявам това свято място.

Суровото изражение на Нирин се смекчи.

— Убеден съм, че сенките на предците ви ще извинят най-младия си потомък. В крайна сметка, вие сте следващият кандидат за престола след принц Корин.

— Аз? — Това беше още по-изненадващо.

— Разбира се. Братята и сестрите на краля са мъртви. Няма друг с такава кръв.

— Но Корин ще има свои собствени наследници. — Тобин нито веднъж не си бе представял как седи на престола на Скала — само как му служи.

— Несъмнено. Ала той все още е млада искра и никоя от любимите му не е пламнала. Дотогава вие сте следващият приемник. Родителите ви никога ли не са разговаряли с вас за подобни неща?

Усмивката на Нирин не докосваше очите му. Тобин усети странно, пълзящо усещане в себе си, сякаш някой ровичкаше из вътрешностите му с костелив пръст.

— Не, милорд. От баща си съм научил само, че трябва да бъда велик воин и да служа на братовчед си така, както татко служи на краля.

— Цел, достойна за похвала. Винаги бъдете нащрек за такива, които се опитват да ви отвлекат от пътя, предначертан ви от Сакор.

— Милорд?

— Живеем в несигурни времена, принце. Има сили, които са нелоялни към короната, фракции, които биха желали да поставят на престола някой различен от сина на Агналейн. Ако някой от тази пасмина се опита да се доближи до вас, надявам се, че ще изпълните дълга си и ще ме потърсите незабавно. Подобна измяна не може да бъде търпяна.

— С това ли се занимавате вие и Гоначите, милорд? — попита Тобин. — Издирвате предатели?

— Да, принце. — Гласът на магьосника придоби по-тъмно и плътно звучене, изпълвайки гробницата. — Като слуга на Светлоносителя, заклел съм се да пазя децата на Телатимос връз престола на Скала. Всеки истински скаланец трябва да управлява. Цялата лъжливост трябва да бъде пречистена с пламъка на Сакор.

Нирин бръкна в олтара и извади шепа пламък. Огънят стоеше в дланта му като вода.

Тобин направи крачка назад, тъй като не му харесваше отражението на неестествения огън в ясписовите очи.

Нирин остави пламъка да изчезне между пръстите му.

— Простете, Ваше Височество. Бях забравил, че не харесвате магията. Но се надявам, че ще запомните думите ми. Както казах, живеем в несигурни времена и гнилото често изглежда красиво. Трудно е за някого тъй млад да открие разликата. Моля се знакът върху ръката ви да се окаже истинен и винаги да ме броите сред съветниците си. Лека нощ, принце.

Неприятното чувство споходи Тобин отново, този път по-слабо. То изчезна, когато Нирин напусна гробницата.

Принцът го изчака да се отдалечи и седна край олтара, обвил колене с ръце, за да прогони внезапно овладелия го хлад.

Прикритите му заплахи към предателите ужасяваха Тобин. Сякаш биваше обвинен в нещо, но пък не можеше да се сети да е сторил дело, което магьосникът да не одобри. Беше лоялен на Корин и краля с цялото си сърце.

Братът приклекна до него. Тук няма Пелис.

Тобин огледа каменните ликове. След като преброи и внимателно огледа лицата, видя, че духът е прав. Ликът на крал Пелис го нямаше. Нирин грешеше. Уроците на херцога и Аркониел бяха истина. Но защо магьосникът беше толкова настоятелен?

Но пък беше му казал името на кралицата, която братът беше избрал — същата, която крал Пелис бе убил.

Тобин отиде до втората кралица на Скала и постави десница върху каменния меч, който тя държеше.

— Здравей, бабо Тамир.