Лин Флюълинг
Куклата близнак (37)

Глава тридесет и шеста

Ериус не чака дълго. По-малко от две седмици след завръщането на Тарин Аркониел видя през прозореца голям облак прах, носещ се откъм алистънския път.

За подобен облак щеше да е нужна голяма група. Магьосникът не се съмняваше кой може да я е изпратил.

Проклинайки се, задето не е бил по-бдителен, той се канеше да потърси момчетата с магия, когато ги откри в далечния край на поляната край реката, полуголи.

— Бягайте! — викна Аркониел, тъй като знаеше, че от мястото си те не могат да видят праха или да чуят конете. Всъщност него също нямаше как да чуят, но нещо ги подплаши. Двамата се втурнаха сред тревата, отправяйки се към гората.

— Добри момчета — прошепна магьосникът.

— Конници! — викна Тарин откъм двора.

Заедно с хората си той поправяше покрива на казармата. Сега се беше изправил и гледаше към магьосника, заслонил очи с ръка.

— Кой е? — викна.

Аркониел покри очи и бързо призова магията.

— Към четиридесетина въоръжени мъже галопират насам. Предвождат ги кралски хералд и благородник — него не познавам.

— Какви са цветовете им?

— Не мога да кажа заради праха — отвърна Аркониел. Туниките им като нищо можеха да са и сиви. Когато отново отвори очи, Тарин вече бе слязъл от покрива.

С треперещи нозе магьосникът заключи стаите си и се стрелна долу. Ами ако сред ездачите имаше и Гонач? Нямаше представа срещу каква сила ще се изправи и дали ще се окаже достоен противник.

Срещна Нари да излиза от стаята на Тобин.

— Видях конници! — възкликна тя, кършейки ръце. — Аркониел, ами ако нещо се е случило? Ако са разбрали?

— Успокой се. Мисля, че е само хералд — каза й той, като не успя да убеди нито един от двама им. Изтичаха в залата, където откриха Тарин и останалите въоръжени и готови.

— Големичък ескорт за един вестоносец, не мислите ли? — мрачно отбеляза Тарин.

— Не бива да ме виждат тук — каза му Аркониел. — Ти ги посрещни. Ще ида да намеря момчетата и ще ги държа скрити, докато видим накъде духа вятърът. Прати Кони на поляната, когато прецениш, че е безопасно.

— Нека да дойда с теб! — примоли се Нари.

— Не. Ти остани и ги посрещни.

Аркониел излезе през предния вход и затича към леса. Вече чуваше копитата им. Всеки момент щяха да изникнат.

Бе преполовил пътя до реката, когато пред него изникнаха лицето и раменете на Лел.

— Насам! — подкани го тя, сочейки към място, което току-що бе подминал.

Магьосникът се стрелна между дърветата и сподавено извика, защото земята под него внезапно изчезна. Търколи се надолу по малък склон и се намери на дъното на запълнена с листа падина. Приземи се по гръб, потопил едната си ръка в мътна вада. Изправи се, поочисти се и се изкатери обратно до ръба на дерето, където Лел и момчетата се бяха разположили. С оцапаните си килтове, с листа, залепнали по ръцете и краката, и с извадени ножове, Тобин и Ки приличаха на млади горски разбойници.

— Кой идва? — попита Тобин, гледащ към пътя.

— Просто пратеник от краля. Надявам се.

— Тогава защо братът каза на Тобин да се скрие? — попита Ки.

— Той определено е… Братът му е казал? — Той погледна към вещицата. — Но аз помислих…

— Аз също гледам. — Лел махна към пътя. — Брат казва, че с тях има магьосник.

— От онези Гоначи? — попита Ки.

— Не зная. — Аркониел извади жезъла си от торбата на колана, надявайки се двамата с Лел да могат да задържат магьосника достатъчно, за да може Тарин да отведе Тобин. — Трябва да бъдем много предпазливи, докато не разберем.

Тобин кимна. Не показваше и следа от страх. Ки за миг се отдели от него, за да си намери яка тояга, после отново се намести до принца, готов да се изправи срещу легион магове.

Ездачите изникнаха от леса и прогърмяха нагоре към моста. Аркониел се промъкна малко по-напред и видя водача им да разговаря с някого на портата. Около дузина от новодошлите влязоха, а останалите останаха отвън, за да напоят конете.

Сега им оставаше единствено да чакат. Прахът още се стелеше над пътя. Цикадите предупреждаваха за още по-голяма горещина. Наблизо гарвани спореха разгорещено, редом с тях тъжно се обаждаха гълъби. Миг по-късно неочаквано се обади бухал. Аркониел направи бърз почтителен знак и безмълвно изрече: Светлоносителю, закриляй детето!

Мина още време. Тобин улови лъскав зелен бръмбар и го остави да пълзи по пръстите му, но Ки стоеше нащрек, все така напрегнат.

Внезапно принцът повдигна очи от бръмбара си и прошепна:

— Магьосникът е мъж с руса коса.

— Сигурен ли си? — попита Аркониел. За пръв път от месеци Тобин отново показваше видения.

— Така каза братът — отвърна момчето, поглеждайки към празнотата до себе си за потвърждение.

Значи не ставаше дума за ясновидство, а за предупреждение. Като никога магьосникът имаше причина да е благодарен на призрака.

Най-сетне Кони се появи, тичайки по поляната. Аркониел се извърна да предупреди Лел, но тя бе изчезнала.

— Насам! — викна Ки.

Младият войник се обърна и дойде при тях.

— Кралят — задъхано изрече той. — Кралят е изпратил благородник със съобщение. Лорд Орун.

— Орун? — Името бе познато на Аркониел, но не можеше да се сети.

Кони подбели очи.

— Един надут. Познава семейството на Тобин отдавна. Сега отговаря за съкровищницата. Голям пуяк… Както и да е. Тарин казва, че трябва да дойдете. Ще влезем през задния вход. Нари ти е приготвила дрехи в кухнята, Тобин. — Обърна се към Аркониел. — Не изглежда да има магьосници с тях, нито от онези белите, нито каквито и да е други, но Тарин каза, че за всеки случай е по-добре да се скриеш.

— Няма магьосници? — Тобин звучеше много убедено. Във всеки случай Аркониел не възнамеряваше да рискува. — Не се притеснявай, Тобин, ще бъда наблизо.

Принцът почти не чу думите му. Отметнал глава над голите си рамене, той пое към крепостта, без да поглежда назад.

 

 

Тобин не се страхуваше. Брат му още беше с него и щеше да каже, ако беше опасно да се връщат. Ки също беше с него, верен като оръженосец от балада. Принцът погледна към приятеля си и му се усмихна. Въоръжен с нож и дебел клон, Ки изглеждаше също тъй безстрашен, както когато се бе нахвърлил върху дивата котка.

Стигнаха в кухнята, без да срещнат непознатите. Готвачката и Нари ги чакаха там.

— Побързай, миличък. Лорд Орун ще разговаря само с теб, а бърза много — засуети се Нари. Облече им най-хубавите туники и очисти листата от косите им. Макар да не бе казала нищо, Тобин виждаше, че и на нея не се харесва особено този Орун. Дойката му беше разтревожена, макар да се мъчеше да не го показва. Тобин се приведе и я целуна по бузата.

— Не се притеснявай, Нари.

Тя силно го прегърна.

— За какво да се притеснявам, чедо?

Тобин се отдръпна от нея и пое към залата, обграден от Кони и Ки — сякаш бе стопанинът на къщата.

Леко се запъна, когато зърна редиците непознати войници, застанали мирно. Тарин и хората му също бяха там, но в сравнение с тях приличаха на разбойници. Много от войниците на покойния херцог бяха в работни дрехи, а не в униформи. И затова не изглеждаха величествени като другите — те носеха червена и златна украса над черните си туники. Тобин бързо ги огледа — имаше много руси, но пък нито един с магьосническа роба.

Но още докато тази мисъл му минаваше през главата, зърна брат си да наднича към него иззад един от войниците, русокос със зачервени от слънцето бузи. Братът не го докосна, просто се взираше, докато мъжът не се размърда и не се огледа нервно.

Двама мъже в богати одежди стояха пред войниците, обградени от слуги и оръженосци. Мъжът с ботушите и прашни сини дрехи носеше сребърния рог и белия жезъл на кралски хералд. Той пристъпи напред и се поклони ниско на Тобин.

— Принце, представям ви пратеник на вуйчо ви, краля. Това е лорд Орун, син на Макиар, канцлер на хазната и закрилник на Атион и Цирна.

Тобин застина. Атион и Цирна бяха земите на баща му.

Лорд Орун пристъпи напред и се поклони. Носеше къса роба от алена коприна с екстравагантно орязани ръкави, украсени със златни късчета. Полите му бяха обшити с бойни сцени, ала Тобин се съмняваше, че този човек някога е виждал битка. Беше стар и много висок, но мек и блед като жена, с дълбоки черти, обграждащи уста, която винаги изглеждаше лигава. На главата си нямаше никаква коса. Широката му шапка приличаше на възглавница върху варено яйце. Усмихваше се с тлъстите си устни, но жестът изглеждаше фалшив.

— Откога чаках да се срещна със сина на Ариани и Риус! — възкликна той, пристъпвайки напред, за да стисне ръката на Тобин. Огромните му ръце бяха неприятно студени и влажни, като гъби.

— Приветствам ви — успя да изрече Тобин, макар да му се искаше да избяга по стълбите.

Погледът на Орун се премести върху Ки. Дебелият се надвеси към него.

— А кое е това момче, принце? Детето на кучкаря ви?

— Това е оръженосецът на принц Тобин — Киротиус, син на сър Ларент, рицар на служба при лорд Джорвай — мрачно се намеси Тарин.

Усмивката на Орун поизчезна.

— Но аз мислех… Тоест, кралят не беше разбрал, че принцът вече има оръженосец.

— Преди време херцог Риус им даде благословията си.

Тарин говореше почтително, но Тобин долови напрежение между мъжете.

Лорд Орун се взираше в Ки още миг, сетне направи знак на хералда.

Вестителят положи белия си жезъл в нозете на Тобин, поклони се отново и извади свитък, натежал от печати и панделки.

— Принце, нося вести от вашия вуйчо, крал Ериус.

Хералдът счупи печатите и разгърна пергамента с величествен жест.

— От Ериус в Еро, крал на Скала, Коурос и Северните територии, до принц Тобин в замъка Алистън. Написано на деветия ден от месец шемин.

Племеннико, с натежало от скръб сърце ти пиша за смъртта на баща ти, обичният ни брат Риус. Баща ти беше най-добрият ми командир и макар смъртта му да беше благородна, подобаваща на воин, думите не са в състояние да опишат мъката ми от неговата загуба.

В памет на милата ти майка — нека Астелус насочва духа й към покой — и обичта, която изпитвам към теб като мой най-близък роднина, наемам се да стана твой опекун, докато станеш на възрастта, позволяваща ти да управляваш владенията, оставени ти от родителите ти, както и да заемеш мястото на баща си сред моите съветници. Назначавам своя доверен слуга, лорд Орун, да надзирава земите ти, докато навършиш двадесет и една години. Изпращам го да бъде твой закрилник, докато аз се върна в Скала.

Инструктирал съм лорд Орун да те отведе в Еро, където ще заемеш полагащото ти се място сред кралските спътници на сина ми. Мое най-мило желание е да станеш обичан брат на принц Корин, а той да бъде същото за теб. В Еро ще бъдеш обучен да се сражаваш редом с него, когато той се възкачи на трона, както баща ти служи на мен.

Как копнея да те прегърна отново, както сторих това в нощта на раждането ти! Моли се в Мицена да ни споходи победа.

Хералдът повдигна очи.

— Подписано и подпечатано: Твой любящ вуйчо Ериус от Еро, крал на Скала. Тук свършва съобщението, принце.

Всички гледаха към Тобин, очаквайки някакъв отговор. Но принцът сякаш си бе глътнал езика. Когато Тарин беше казал, че ще идат в Еро, той си представяше, че ще пътува с приятелите си до родния си дом, а може би до Атион.

Отново погледна към човека, за когото се предполагаше, че ще го закриля. Установи, че вече го мрази. Всеки можеше да види, че това не е никакъв воин, а дебело, потно прасе с очички като две сухи стафиди, притиснати в тесто. Пристигането на войниците въобще не го беше притеснило. Мисълта да бъде отведен от този човек предизвика ледени тръпки. Искаше му се да извика, но беше се вкаменил.

Братът отвърна вместо него. Движейки се прекалено бързо за очите на Тобин, духът изтръгна пергамента от ръката на сепнатия хералд и го скъса на две, сетне събори глупавата шапка на лорд Орун. Слугите се пръснаха — едни да гонят шапката, други да се спасяват.

Разрази се силен вятър, развявайки косите на войниците в очите им, откъсващ плочките от гърдите им и кинжалите от коланите. Някои от бойците трепнаха и нарушиха формацията. Лордът изквича не особено мъжествено и потърси убежище под най-близката маса. Хората на Тарин се смееха гръмко. Самият Тобин също за малко не се присъедини, веднъж изпитал благодарност към триковете на брат си. Но все пак не го стори, а можа да открие дар слово и да извика:

— Достатъчно!

Братът спря моментално и застана до светилището, гледайки принца. Лицето на духа не показваше никаква емоция, но в този споделен момент Тобин усети, че призракът е готов да убива за него.

Какво ли ще направи на Орун, ако го накарам? — зачуди се принцът, но побърза да прогони тази неподобаваща мисъл.

Хората на Тарин все още се смееха. Раздразнените войници отново заемаха местата си, правейки знаци за предпазване от зло. Сред малцината, останали по местата си, беше и русият мъж, когото братът бе посочил на Тобин. Той се усмихваше с очи на принца. Момчето нямаше представа какво означава това, знаеше само, че този човек вече му е по-симпатичен от лорд Орун, който в момента биваше издърпван от слугите си.

— Приветствам ви в дома си — поде Тобин, опитвайки се да бъде чут.

— Тишина за принца! — изрева Тарин с глас от бойното поле, карайки дори самия Тобин да подскочи. Настъпи мълчание. Всички се обърнаха към тях.

— Приветствам ви в дома си — каза отново Тобин. — Лорд Орун, предлагам ви гостоприемството си. Слугите ми ще ви донесат вода и вино. Хората ви могат да се настанят на поляната, докато бъде приготвена храна.

Орун видимо се наежи.

— Млади момко, заповедите на краля…

— Завариха принц Тобин неподготвен, милорд. Той още тъгува за баща си — намеси се Тарин. — Убеден съм, че кралят не би желал племенникът му да бъде разстройван допълнително. — Той приведе глава пред лицето на Тобин, сякаш изслушваше някаква прошепната заповед, след което се обърна отново към Орун. — Позволете на Негово Височество да се оттегли за известно време и да размишлява над думите на вуйчо си. Ще се срещне отново с вас, когато е отпочинал.

Орун се опомни достатъчно, за да стори сносен поклон, макар потиснатата ярост в лицето му да не можеше да бъде сбъркана. Тобин сподави нов смях. Загърбвайки царедвореца и хората му, момчето пое по стълбището с цялата небрежност, която можа да събере. Ки и Тарин го последваха. Заместникът на Тарин, Ларис, започна да издава заповеди за настаняването на посетителите.

Аркониел ги чакаше в стаята на Тобин.

— Чух почти всичко от горната площадка — каза той, необичайно мрачен. — Тарин, изглежда сега е моментът да се позовем на познанията ти за царския двор. Познаваш ли лорд Орун?

Физиономията на Тарин създаваше впечатлението, че е изял нещо горчиво.

— Пада се някакъв далечен роднина на кралското семейство. На бойното поле от него няма полза, но съм чувал, че е опитен политик, а също така умее да снабдява краля с много информация.

— Никак не ми харесва — изръмжа Ки. — За мен може да казва, каквото си ще, обаче с Тобин разговаряше непочтително! „Млади ми момко“!

Тарин му намигна.

— Не му се ядосвай. Орун е въздух под налягане.

— Трябва ли да отида с него? — попита Тобин.

— Боя се, че да — отвърна капитанът. — Заповедите на краля не могат да бъдат игнорирани, дори и от теб. Но аз също ще дойда, Ки също.

— Не искам да ходя — каза принцът. Бе посрамен да чуе как гласът му трепва. Прочисти гърло и добави: — Но ще отида.

— Няма да е толкова зле — рече Тарин. — Баща ти и аз служихме сред спътниците на Ериус. Старият дворец е хубаво място. Ще тренираш с най-добрите в кралството. Не че ще има на какво да те научат предвид подготовката, която си получил тук. Нищо чудно двамата да понаучите градските контета на нещичко. — Той им се усмихна широко и топло. — Принц Корин също е добро момче. Ще ти хареса. Така че не се отчайвай. Ще покажеш на всички кой е синът на принцеса Ариани, а аз ще държа под око Орун.

 

 

Оставяйки момчетата да се успокоят, Аркониел отведе Тарин в работния си кабинет и заключи вратата. От това място се откриваше отлична гледка към войниците на поляната.

— Двамата с Тобин добре се справихте долу.

— Да, той се държа отлично, нали? Както подобава на един млад принц. Вярвам, че това е първият път, когато се радвам за появата на демона.

— Да. Преди малко, когато разговаряше с момчетата, останах с впечатлението, че знаеш за Орун повече, отколкото им каза.

Тарин кимна.

— За пръв път го срещнах, когато гостувах на бащата на Риус в Атион. Тогава бях някъде на възрастта на Ки. В един празен коридор Орун се натъкна на мен мъртвопиян и ми предложи евтин пръстен, ако съм му позволил да ме има.

Аркониел тежко се отпусна на табуретката си.

— В името на Квартата! А ти какво направи?

Капитанът се усмихна, но мимиката му не таеше веселост.

— Казах му, че щом трябва да си плаща, значи не го бива. И драснах. Скоро след това видях въпросния пръстен на ръката на една от слугините в кухнята. Предполагам тя не е била толкова взискателна.

Магьосникът се взираше в него.

— И този е човекът, когото кралят изпраща за племенника си?

Тарин сви рамене.

— Твари като Орун не нападат собствения си вид. Задоволяват се с прислуга и селяни, такива, които не биха се оплакали или не би им било обърнато внимание, ако се оплачат.

— Аз също съм се сблъсквал с такива. Айя ме беше научила на няколко полезни магии да се оправям с тях. Впрочем ти не си бил простолюден.

— Не, нали ти казах, че беше много пиян. За негово щастие бях прекалено ядосан и засрамен, за да кажа нещо, когато трябваше. Надали си е спомнял за това, така че не съм се занимавал после. Няма да посмее да докосне Тобин, убеден съм.

— А Ки?

— Това би било също толкова глупаво, но все пак ще поговоря с момчето. Не се тревожи, Аркониел. Ще бъда с тях през цялото пътуване, докато не бъдат настанени. Наставникът им Порион е добър човек и държи момчетата си изкъсо. С него ще бъдат в безопасност. Ще се радвам отново да се срещна с него. — Тарин поспря. — Правилно ли предполагам, че няма да можеш да дойдеш с нас?

— Айя иска да остана тук, за да не ме безпокоят Гоначите. Но пък мога да стигна за ден, ако се наложи.

— Само до какво се стигна… — Тарин уморено прокара ръка през косата си. — Бях до Риус до онзи миг… Ако не бяха уцелили коня ми… Ако бях останал край него, където трябваше да бъда, където винаги бях стоял…

Капитанът притисна ръка над очите си.

— Не си могъл да контролираш полета на стрелите.

— Зная това! Но, небеса, сега Риус трябваше да е жив и да говори с теб, а не аз! Или поне и двамата да бяхме загинали.

Аркониел изучаваше набразденото му от мъка лице, припомняйки си разговора им на моста.

— Обичал си го много.

Капитанът погледна към магьосника и изражението му се смекчи.

— Не повече, отколкото заслужаваше. Той беше мой приятел, точно както Тобин и Ки…

На вратата се почука тихо.

— Тарин, тук ли си? — долетя гласът на Нари. Звучеше паникьосана.

Аркониел я пусна. Жената изглеждаше ужасно, насълзена, неспирно кършеща ръце.

— Долу лорд Орун вдига голям шум! Уплашен е до смърт от демона и казва, че до един час Тобин трябвало да тръгне с него. Казва, че кралската заповед му дава право да принуди детето. Не бива да го допускаш! Тобин дори няма какво да облече за там. Ки е изтеглил меча си и се заканва да убие всеки, който се опита да се доближи до стаята им!

Тя още говореше, когато капитанът вече излизаше през вратата.

— Някой опита ли се?

— Още не.

Тарин се обърна към Аркониел с пламнали очи.

— Какво ще правим, магьоснико? Негодникът вижда сираче, заобиколено от прислуга — и си мисли, че може да се вживява за господаря в къщата на покойник!

— Не бива да проливаме кръв. — Аркониел се замисли за момент, сетне се усмихна. — Мисля, че е време принц Тобин на свой ред да постави няколко условия. Прати ми го. А вие с Нари успокойте Ки. Трябва да говоря с принца насаме.

Тобин влезе в кабинета след няколко минути, блед, но примирен.

— Ки още не е убил някого, нали?

Принцът не се усмихна:

— Лорд Орун казва, че трябва да тръгнем незабавно.

— Как ти се струва той?

— Той е надут, помпозен глупак, когото кралят е оставил в тила, понеже не го бива за битка.

— Добре умееш да преценяваш хората. Ами ти кой си?

— Аз? Какво искаш да кажеш?

Аркониел скръсти ръце.

— Ти си принц Тобин, син на принцеса Ариани, която трябваше да бъде кралица на Скала. Ти си първородният син на херцог Риус, владетел на Атион и Цирна, най-богатият лорд и най-великият воин в кралството. Ти си племенник на краля и братовчед на сина му, бъдещия крал. Без значение колко управители и закрилници поставят между теб и онова, което ти се полага по право, не бива да го забравяш нито за миг — нито да позволяваш на друг да забрави. Ти си благородник с царска кръв, Тобин, благопристоен, храбър и честен. Стотици пъти съм те виждал да потвърждаваш това.

Но сега ти предстои да отидеш в кралския двор и трябва да се научиш да си служиш с маски. Срещу хора като Орун трябва да използваш собствените им оръжия: гордост, арогантност, презрение или каквито техни подобия може да сътвори честното ти сърце. Не бива да си представяш, че баща ти би се отнасял с подобен пес с по-голямо уважение, отколкото му е предоставено насреща. Ако някой те удари по лицето, ти трябва да го зашлевиш по-силно. Разбираш ли?

— Но… Но той е лорд и вуйчо го…

— А пък ти си принц и воин. Вуйчо ти ще види това, когато се върне. А междувременно ще трябва да си изградиш репутация. Бъди любезен към онези, които те почитат, но не проявявай никаква милост към онези, които не го правят.

Тобин внимателно размишляваше над думите му. Накрая момчето повдигна глава и кимна.

— Значи не трябва да бъда любезен към лорд Орун, макар че той ми е гост?

— Отнесъл се е грубо. Не му дължиш нищо повече от уверението, че под покрива ти няма да го сполети беда. Ти вече си му предоставил това, отпращайки духа. — Аркониел отново се усмихна. — С което се справи добре, между другото. Я кажи, ако му кажеш да създаде смут, ще го стори ли?

— Не зная. Никога не съм го карал да прави нищо, само да спре.

— А искаш ли да разбереш?

Тобин се навъси.

— Не искам да наранява никого. Дори Орун.

— Не, разбира се. Обаче лорд Орун няма да знае това, нали? Сега трябва да слезеш долу и да уведомиш госта, че ще ти е нужно време до утре, за да приведеш домакинството си в ред.

— Ами ако не се съгласи?

— Тогава се надявам, че духът ще бъде достатъчно любезен да покаже неудовлетворението ти. Той тук ли е? Не? Защо не го повикаш?

Принцът все още изглеждаше леко засрамен, изричайки думите, макар това да не беше първият път, когато магьосникът го виждаше. Аркониел усети как въздухът се променя. По начина, по който Тобин леко извърна глава, разбра, че призракът се е появил зад табуретката. Мъжът леко се размърда. Не му се нравеше мисълта, че зад гърба му има невидим гост.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Тобин.

— Какво казва?

— Нищо. Но мисля, че ще го направи. — Принцът се замисли за нещо и се навъси. — Къде ще спи лорд Орун, ако остане да пренощува тук? Единствената ни гостна стая е твоята.

Аркониел знаеше, че стаите на Риус и Ариани са свободни, но не можеше да понесе мисълта този плужек да бъде толкова близо до момчетата.

— Бихме могли да го сложим в кулата. — Не го беше казал сериозно, ала сепнатото изражение на Тобин уби усмивката му. — Шегувам се, Тобин, и то неуспешно. Ще трябва да се задоволи със залата. Слугите да му донесат легло с балдахин. И за хералда също. Все пак в провинциално имение няма от какво да се оплакват.

Принцът понечи да тръгне. Внезапен проблясък на страх и привързаност накара Аркониел да го спре. Но когато Тобин отново се обърна към него, магьосникът не знаеше откъде да започне. Полагайки неловко ръка върху рамото му, той поде:

— Ще трябва да идеш с него. И в града животът ще бъде различен. Тук си водил тъй спокоен живот, заобиколен от хора, на които имаш доверие. В столицата няма да бъде така. — Мъчеше се да намери подходящите думи. — Ако някой се опита…

Лицето на Тобин не издаваше нищо, но скованата му стойка и погледите, които хвърляше към дланта върху рамото си, накараха магьосника объркано да издърпа ръка.

— Бъди нащрек с непознатите — неумело довърши той. — Ако нещо те обърква, посъветвай се с Тарин или Ки. И двамата имат по-голям опит. — Аркониел му махна с ръка, което излезе фалшиво. — Скоро и ти ще се научиш.

Щом вратата се затвори след момчето, магьосникът отпусна лице в шепите си.

— Чудесно отпращане! — укори се сам, чудейки се защо добрите му намерения и волята на божеството не го бе сближила с момчето. Две години. Бе отстоявал решението си пред Айя да дойде тук, да помогне на Тобин да види какво представлява нормалният живот. Искаше единствено да го предпази от такива като Орун или поне да го предупреди, живително се беше справил! Със същия успех можеше да призове змии от стените и да се сдобие с две глави.