Лин Флюълинг
Куклата близнак (2)

Глава първа

Айя свали сламената си шапка и започна да си вее. Конят под нея внимателно подбираше пътя си по каменистия път, отвеждащ към Афра. Слънцето бе застинало на пладне, единствен орнамент на синьото безоблачно небе. Едва бе настъпила първата седмица на горатин, още не би трябвало да бъде толкова топло. Изглежда засухата щеше да отбележи поредна година.

Но по високите върхове все още блестеше сняг. На моменти раздигната от вятъра белезникава вихрушка се надигаше към небето, пораждайки изкусителната илюзия за хлад — тук, в тесния проход, никакъв бриз не слизаше. Във всеки един друг момент Айя сама би предизвикала вятър, ала в радиус от един ден път около Афра магията бе забранена.

Пред нея Аркониел се поклащаше на седлото като щъркел. Ленената туника на младия магьосник беше подгизнала от пот, която се примесваше с праха, разполагал с цяла седмица, за да се натрупа. Той не се оплакваше. Единственият признак, че жегата го измъчва, бе лишаването от неравната черна брада, която бе започнал да си пуска след двадесет и първия си рожден ден миналия ерасин.

Бедното момче, помисли си Айя. Чувствителната избръсната кожа вече бе зле загоряла от слънцето.

Целта на пътуването им, Африйският Оракул, лежеше в самата сърцевина на планинския гръбнак на Скала и пътуването бе неприятно по всяко време на годината. Айя вече два пъти се беше отправяла на поклонение, но никога през лятото.

Тук стените на прохода се притискаха близо до пътеката. Векове пътници бяха оставили имената си и молитвите към Илиор Светлоносител върху лицето на тъмния камък. Някои просто изчертаваха тънкия полумесец на божеството — тези следи обгръщаха пътеката като безброй килнати усмивки. Самият Аркониел също бе оставил една тази сутрин, за да отбележи първото си посещение.

Конят на Айя се спъна и причината за пътуването им силно се удари в бедрото й. Вътре в захабената кожена чанта, окачена на седлото й, се намираше закривена глинена купа, внимателно омотана в парцали и магия. Купата не се отличаваше с нищо — с изключение на страховитото излъчване на злонамереност, струящо от нея, когато не бъдеше прикрита. Неведнъж Айя си бе представяла как я захвърля от някоя висока скала или в някоя река, но в действителност беше способна да стори това точно толкова, колкото и сама да си отсече ръката. Тя беше Пазителят и съдържанието на тази чанта бе нейна отговорност повече от век.

Освен ако Оракулът не рече друго. Прихвана сивата си, леко оредяла коса високо над тила и продължи да си вее.

Аркониел се обърна и я погледна притеснено. По буйните му черни къдрици, надничащи изпод периферията на шапката му, се стичаше пот.

— Цялата си се зачервила. Да спрем да починем.

— Не. Почти стигнахме.

— Тогава поне пийни малко вода. И си сложи обратно шапката!

— Караш ме да се чувствам стара. Само на двеста и тридесет съм.

— Двеста тридесет и две — поправи я той с усмивка. Това беше тяхна отдавнашна шега.

Айя скриви лице:

— Почакай само ти да навършиш първия си век, момчето ми. Все по-трудно става да пазиш бройката.

Истината беше, че усилената езда сега представляваше за нея далеч по-голям проблем, отколкото през стоте й години, макар че никога нямаше да признае. Магьосницата отпи голяма глътка от меха си с вода и раздвижи рамене.

— Днес си мълчалив. Имаш ли вече въпрос?

— Така мисля. Надявам се Оракулът да го сметне за достоен.

Откровеността му накара Айя да се усмихне. За Аркониел това пътуване беше само поредният урок. Не му беше казала нищо за същинската цел.

Кожената чанта отново бутна бедрото й, подобно на досадливо дете. Прости ми, Агазар, помисли си тя, знаейки, че отдавна покойният й учител, първият Пазител, не би одобрил постъпката й.

Последната част от пътя бе най-опасна. Каменната стена от дясната им част изчезваше, отстъпвайки пред бездънна пропаст, а пътеката се изтъняваше — имаше отрязъци, където левите им колене бръсваха камъка.

Аркониел изчезна иззад един остър завой, за да извика почти моментално:

— Вече виждам Ключалката на Илиор, точно както ми я описа!

Завивайки на свой ред, Айя също видя арката. Стилизирани дракони сияеха в синьо, червено и златисто край тесния отвор, през който с мъка можеше да се придвижи конник. Афра се намираше на не повече от миля.

Потта глождеше очите на Айя, карайки я да премигва. Първият път, когато Агазар я бе довел тук, валеше сняг.

 

 

Айя бе разгърнала магическите си умения по-късно от обичайното. Бе израснала във ферма под аренда във вътрешността на Скала. Най-близкият пазар се намираше отвъд река Кийла — в Мицена. Именно там семейството на Айя бе търгувало. Баща й се беше оженил за жена именно от това поселище и се молеше на Дална Създател, а не на Илиор или Сакор.

По тази причина, когато тя бе показала първите си признаци на магия, бе изпратена отвъд реката да учи у стар далнански жрец, който се бе опитал да направи от нея дризиански целител. Беше започнала да се справя отлично с билките, ала когато старият глупак бе открил, че тя може да създава огън с мисълта си, бе привързал на китката й вещерски знак, отпращайки я вкъщи.

Тази стигма бе причината да не бъде посрещната добре в родното си село. Невъзможно ставаше да си намери съпруг.

Беше стара мома на двадесет и четири години, когато Агазар се бе натъкнал на нея на пазара. По-късно й бе казал, че именно вързаният на китката й талисман привлякъл вниманието му към неотличаващото се с нищо продаващо кози момиче.

В първия момент тя не му бе обърнала внимание, определяйки го като поредния стар войник, връщаш се вкъщи след войните. Видът му можеше да оправдае заблудата — изглеждаше парцалив и изпит, а левият ръкав на туниката му висеше празен.

Тогава той беше отишъл до нея, хванал я за ръката и й се беше усмихнал. След кратък разговор тя беше продала козите си и последвала стария магьосник, без дори да се обърне назад. Ако някой изобщо си бе направил труда да я потърси, би открил единствено талисмана, захвърлен в тревата край пазара.

Агазар не се бе втрещил от създаването й на огън. Наместо това беше обяснил, че това е първият знак, показващ, че тя е благословена от Илиор. Сетне я бе научил да си служи с тази си сила, за да създава магия.

Агазар беше независим магьосник, който не отговаряше пред никого. Предпочел да захвърли удобствата от наличието на покровител, той обичаше да броди, намирайки топъл прием и сред богати, и сред бедни домове. Заедно с Айя бяха обходили Трите земи, бяха прекосили морето на запад до Ауренен, където дори обикновените хора се ползваха с дълголетието на чародеи и притежаваха магия. Там тя бе узнала, че ауренфеите са били Първата Ореска. Тяхната кръв, смесвайки се с тази на расата на Айя, бе вложила магията в избраните от Скала и Пленимар.

Този дар имаше своята цена. Човешките магьосници не можеха да зачеват или заплождат. Но пък Айя смяташе, че цената си заслужава — първо заради магията си, а сетне и заради талантливите и даровити ученици, като Аркониел.

Агазар също я бе научил повече за Великата война от всички легенди и балади, които й бе разказвал баща й. Защото наставникът й се намираше сред магьосниците, сражавали се за Скала под флага на кралица Герилейн.

— Никога до този момент не е имало подобна бран, дано Сакор не допусне да има отново — казваше той, взирайки се в огъня, сякаш виждаше сред пламъците погиналите си другари. — За един бляскав период от време магьосници стояха рамо до рамо с бойци, сражавайки се с некромантите на Пленимар.

От историите, които Агазар разказваше за онези дни, Айя бе сънувала кошмари. Именно некромантски демон — дирмагнос, както го нарече — бе откъснал левицата му.

Ала колкото и страховити да бяха тези истории, Айя отказваше да ги тласне в забвение, защото само в тях Агазар бе предоставил известно загатване за произхода на странната купа.

Агазар я носеше още тогава. През всички години, в които го бе познавала, нито веднъж не се беше разделял с нея. „Военна плячка“, казал с мрачен смях, когато за пръв път бе разтворил торбата, за да й покаже купата.

Но не бе й казал нищо друго, освен че купата не може да бъде разрушена и че съществуването й трябва да бъде разкрито единствено пред следващия Пазител. Само беше я посвещавал в сложната плетеница магии, обгръщащи тайнствения предмет, докато Айя не се бе научила да ги разгръща и прибира за миг.

— Ти ще бъдеш Пазител след мен — напомняше й той, когато потайността заплашваше да й омръзне. — И тогава ще разбереш. Подбери наследника си мъдро.

— Но как ще зная кого да избера?

В отговор той се бе усмихнал, вземайки ръката й — както тогава, когато за пръв път се бяха срещнали на пазара.

— Довери се на Светлоносителя. Ще знаеш.

И наистина бе станало така.

 

 

В началото тя се бе опитвала да го разпитва — къде е намерил купата, кой я е създал и защо — ала Агазар бе останал непреклонен.

— Не и докато не настъпи времето ти да поемеш грижата за нея. Тогава ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш.

Уви, въпросният ден бе сварил и двамата неподготвени. Агазар бе рухнал мъртъв насред улиците на Еро един прекрасен пролетен ден скоро след първото й столетие. В един момент се бе наслаждавал на изяществото на новата трансформационна магия, която беше създал. В следващия се гърчеше на земята, притиснал ръка към гръдта си и с лека изненада в мъртвите си очи.

Така, едва започваща да се отправя към второто си столетие, Айя се бе оказала Пазител, без да знае какво пази — или защо. Изпълни клетвата, която бе дала, след което зачака Илиор да посочи наследника й. Два живота вече бе чакала, обещаващи ученици идваха и си заминаваха. И на никого от тях тя не бе казала за торбата и криещата се в нея тайна.

Но точно както Агазар бе обещал, тя позна Аркониел в мига, в който за пръв път го зърна да си играе в бащината му градина преди петнадесет години. Той вече можеше да задържа ябълка във въздуха и да гаси свещ с мисълта си.

Макар да беше млад, тя му бе казала малкото, което знаеше за купата, веднага след обреда, свързващ ги като наставница и ученик. По-късно, когато той станеше достатъчно силен, щеше да го научи как да сплита защитните магии. Ала пак сама носеше тежестта, както Агазар беше заръчал.

С течение на годините, Айя бе привикнала да гледа на купата като на бреме, макар и свещено, ала това се бе променило преди месец, когато проклетата вещ нахлу в сънищата й. Отвратителните свързани кошмари, по-реални от всички съновидения, които бе изпитвала през живота си, в крайна сметка я бяха отвели тук. Във всички тях виждаше купата, носена високо над бойно поле от чудовищна черна фигура, която тя не можеше да назове.

 

 

— Айя? Айя, добре ли си? — попита Аркониел.

Тя се отърси от вцепенението и му се усмихна.

— Най-сетне пристигнахме.

Скътана в една дълбока цепнатина, Афра можеше да бъде наречена село не без известен компромис. Това място съществуваше единствено в служба на Оракула и поклонниците, които идваха тук. От двете страни на малкия павиран площад, в самите скали бяха всечени странноприемницата и стаите на жреците. Колоните им и рамките на вратите, както и тесните прозорци бяха украсени с фина резба. Площадът беше пуст, ала неколцина им махнаха от помещенията.

В средата на площада се издигаше червена ясписова стела, висока колкото Аркониел. Изпод нея извираше вода, която изпълваше каменно корито и биваше отведена от улей.

— В името на светлината! — Аркониел слезе от седлото, оставяйки коня си да пие жадно, а самият той се доближи до плочата. Прокара длан по всечените букви и прочете на глас записаните на четири езика думи, променили завинаги скаланската история преди три столетия. — „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Това е оригиналът, нали?

Айя кимна тъжно.

— Лично кралица Герилейн е издигнала тази стела като израз на благодарност към Оракула веднага след войната. Наричали са я Предсказаната кралица.

В най-мрачните дни на войната, когато изглеждаше, че Пленимар ще опустоши Скала и Мицена, скаланският крал, Телатимос, бе напуснал бойното поле и дошъл тук, за да се консултира с Оракула. Връщайки се в битка, водел със себе си дъщеря си, Герилейн, тогава шестнадесетгодишна девица. Подчинявайки се на словата на Оракула, той й предал властта пред очите на измъчените си воини и й връчил короната и меча.

Според Агазар генералите не останали особено въодушевени от решението на краля. Ала още от самото начало момичето се оказало благословен воин и в рамките на година отвело съюзниците до победа, убивайки лично пленимарския Повелител в Исилската битка. В последвалия мир също се отличила като отлична кралица и управлявала над петдесет години. Агазар бил сред тези, които оплаквали смъртта й.

— Подобни плочи е имало из цяла Скала, нали? — попита Аркониел.

— Да, на всеки по-голям кръстопът. Ти си бил едва бебе, когато крал Ериус нареди да бъдат махнати. — Тя слезе от коня и почтително докосна камъка. Беше горещ под дланта й, все още гладък като в деня, в който бе напуснал работилницата на каменоделеца. — Но дори Ериус не се осмели да разруши тази.

— Защо?

— Когато заръча да бъде махната, жреците отказаха. Ако беше настоял, това означаваше да нападне Афра, най-свещеното място в Скала. Така че Ериус великодушно отстъпи и се задоволи да хвърли всички останали стели в морето. В Стария дворец имаше златна плоча със същия надпис… Чудя се какво ли е станало с нея?

А младият магьосник бе занимаван от по-прагматични мисли. Заслонил очи, той оглеждаше склоновете.

— Къде е светилището на Оракула?

— По-навътре в долината. Напий се добре, остатъка от деня ще вървим пеш.

 

 

След като оставиха конете си в странноприемницата, двамата поеха по захабен от нозе път. Заради стръмнината ставаше все по-трудно да продължават. Нямаше дървета, които да им пазят сянка. Липсваше влага, която да притисне към земята белезникавия прах, увиснал в горещия въздух. Скоро пътят се стесни до тясна пътечка, виеща се сред канари и загладена опасно от множеството поклоннически стъпки.

Разминаха се с две групи посетители, които се връщаха. Неколцина храбри войници се смееха и разговаряха храбро — с изключение на един от другарите им, поизостанал, в чиито очи ясно се четеше страхът от смъртта. Втората група се беше скупчила около възрастна търговка, която плачеше тихо.

Аркониел ги погледна нервно. Айя изчака втората група да изчезне зад един завой и седна на един камък, за да почине. Тук пътят бе толкова тесен, че двама можеха да се разминат с мъка, а въздухът бе нажежен като пещ. Тя отпи глътка от меха, който Аркониел бе напълнил долу. Водата все още беше достатъчно студена, та да я заболят очите.

— Още много ли остава? — попита той.

— Още малко. — Обещавайки си да си вземе хладка вана в странноприемницата, Айя се изправи и продължи.

— Познавала си майката на краля, нали? — каза Аркониел, крачейки след нея. — Наистина ли е толкова зла, колкото се говори?

Сигурно стелата го бе накарала да се замисли.

— Не и в началото. Наричаха я Агналейн Справедливата. Но у себе си тя имаше и жилка чернота, която се влошаваше с течение на годините. Някои казват, че това се дължало на кръвта на баща й. Други твърдяха, че било заради затрудненията с раждането. Първият й съпруг й бе дал двама сина. Сетне с години не можеше да зачене и постепенно започнаха да й се услаждат младите съпрузи и публичните екзекуции. Дори бащата на Ериус се озова на дръвника, обвинен в измяна. След това никой не беше в безопасност. Кълна се в Квартата, все още си спомням вонята на клетките, срещащи се из пътищата около Еро! Всички се надявахме, че тя най-сетне ще се оправи, когато роди дъщеря, ала това само влоши нещата.

 

 

В онези черни дни не представляваше проблем за най-големия син на Агналейн, принц Ериус — вече превърнал се в опитен боец и любимец на народа — да подеме твърдението, че думите на Оракула са били преиначени, че пророчеството се е отнасяло само до дъщерята на крал Телатимос, а не за последващите й потомки. Несъмнено един храбър принц би бил по-подходящ за трона от единствената наследница. Полусестра му Ариани току-що била навършила седем годинки.

Удобно бе пропуснат фактът, че Скала се наслаждавала на несравним цъфтеж под управлението на своите кралици и че единственият оттогава мъж, застанал на престола, синът на Герилейн, Пелис, бе донесъл чума и засуха — едва когато сестра му бе заела мястото му, защитата на Илиор отново се бе разпростряла над земята — както Оракулът бе обещал.

До този момент.

Внезапната смърт на Агналейн бе съпроводена с мълва, че принц Ериус и брат му Арон са имали пръст в това дело. Ала този слух бе шептян с облекчение, а не укор. Всеки знаеше, че на практика Ериус бе управлявал през последните ужасяващи години от майчиното му западане. Долитащата отново откъм Пленимар заплаха бе станала прекалено гръмка, та благородниците да рискуват гражданска война в името на някакво дете. И короната бе предадена на Ериус. Същата година Пленимар нападна южните пристанища. Новият владетел отблъсна нашествениците обратно в морето и опожари черните им кораби. С това въпросът с пророчеството изглеждаше решен.

А през следващите деветнадесет години имаше повече глад и засуха, отколкото и най-старите магьосници можеха да си припомнят. В някои части от кралството сушата се задържаше с години. Цели села бяха опустошени от болести, донесени от северните търговски пътища, както и от пожари. Родителите на Аркониел бяха умрели в една подобна епидемия преди няколко години. Само за няколко месеца населението на Еро бе намаляло с четвърт. Заразата не подмина и принц Арон, съпругата на Ериус, дъщерите му и двама от синовете му. Само най-малкият син на краля, Корин, бе останал жив. Хората отново започнаха шепнешком да говорят за думите на Оракула.

Магьосницата си имаше собствена причина да съжалява за възкачването му на престола. Сестрата на Ериус, Ариани, се бе омъжила за покровителя на Айя — могъщият херцог Риус Атионски. Тази година двамата очакваха първото си дете.

 

 

И двамата бяха плувнали в пот и задъхани, когато най-сетне се добраха до светилището.

— Не е точно каквото очаквах — отбеляза Аркониел, оглеждайки широкия каменен кладенец.

Айя се засмя.

— Не избързвай с преценката.

Двама яки жреци в прашни червени роби и сребърни маски стояха под сянката на дървения навес край кладенеца. Айя приседна край тях върху една каменна пейка.

— Трябва ми време да си събера мислите — каза тя на Аркониел. — Ти върви пръв.

Жреците отнесоха намотка дебело въже до кладенеца, правейки знак на младежа да ги последва. Той нервно се усмихна на наставницата си, докато биваше омотаван. Все така мълчаливи, те го спуснаха в подземието на оракула. От повърхността изглеждаше, че това е просто обикновена дупка в земята с диаметър четири фута.

Спускането, представляващо веро упование, винаги бе обезкуражаващо, особено първия път. Но Аркониел въобще не се беше поколебал.

Двамата свещеници продължиха бавно да отпускат въжето, докато увисването му не показа, че младежът е стигнал дъното. Айя остана в сянката, стараейки се да успокои разбеснелите се удари на сърцето си. С дни се бе опитвала да не мисли за това, което сега й предстоеше да стори. Сега, когато беше стигнала, внезапно започваше да съжалява за решението си. Затваряйки очи, тя се опита да установи причината за този си страх, ала не я откриваше. Да, нарушаваше повелите на своя наставник, но не в това се коренеше страхът. Тук, на самия праг на Оракула, я споходи предчувствието за нещо мрачно, криещо се в близкото бъдеще. Отправи мълчалива молитва да получи сила да посрещне това, което Илиор щеше да й разкрие днес. Защото вече не можеше да се откаже.

Аркониел подръпна въжето по-рано, отколкото тя бе очаквала. Жреците го изтеглиха обратно. Със забързана крачка той дойде при нея и рухна на земята, изглеждайки объркан.

— Айя, много странно… — поде той, ала магьосницата вдигна ръка.

— После ще говорим — каза му тя, знаейки, че ако не иде сега, никога не ще го стори.

Остави се да бъде вързана и затаи дъх, когато краката й увиснаха над ръба на дупката. Стиснала въжето с едната ръка, а торбата с другата, тя кимна на жреците.

Потъвайки в хладната тъма, Айя усети познатото нервно пърхане в стомаха си. Така и не бе могла да определи точните размери на подземното помещение. Тишината и слабото плъзгане на въздуха по лицето й говореха за обширна пещера. Промъкващите се през отвора лъчи докосваха камък, загладен от милувките на някогашна подземна река.

След няколко мига краката й стъпиха на земята и тя се измъкна от клупа, пристъпвайки встрани от кръга светлина. Когато очите й привикнаха с мрака, различи слабо сияние, към което се отправи — при всяко нейно идване тук то изникваше от различно място. Но когато накрая стигна до Оракула, всичко си беше, както го бе запомнила.

Кристално кълбо върху сребърен триножник бе обгърнато с широк кръг светлина. Оракулът седеше до него върху ниска табуретка от слонова кост, оформена като приклекнал дракон.

Тя е толкова млада! — помисли си Айя, необяснимо натъжена. Предишните Оракули бяха възрастни жени с избеляла от годините мрак кожа. Тази девойка бе на не повече от четиринадесет, ала кожата й вече бледнееше. Облечена в проста, ленена риза, с голи ръце и крака, тя седеше, опряла длани на коленете си. Лицето й беше кръгло и празно, очите — занесени. Подобно на магьосниците, африйските сибили също извличаха последици от благословията на Илиор.

Айя коленичи в краката й. Жрец с маска пристъпи в светлината, понесъл голям сребърен поднос пред себе си. Тишината на подземието погълна въздишката на Айя, когато тя разгърна купата и я постави върху подноса.

Жрецът се обърна към Оракула и постави таблата върху коленете й. Лицето на девойката не се промени.

Нима тя не усеща злината на купата? — зачуди се Айя. Самата тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне — тъй зловещо беше излъчването на странния глинен артефакт.

Най-сетне девойката се размърда и сведе очи към купата. Сребриста светлина, ярка като лунни лъчи върху сняг, обви раменете и главата й. Айя изпита възхищение. Илиор се вселяваше в момичето.

— Виждам демони, хранещи се с мъртвите. Виждам Бога, чието име не бива да се споменава — тихо каза Оракулът.

Сърцето на Айя застина. Най-лошите й страхове се потвърждаваха. Ставаше дума за Сериамайус — мрачният повелител на некромантството, почитан от пленимарци, който почти бе успял да разруши Скала във Великата война.

— Сънувах това — отвърна Айя. — Война и бедствия, далеч по-жестоки от всичко, което Скала някога е съзирала.

— Виждаш прекалено далече, магьоснице. — Оракулът повдигна купата с две ръце. Някаква игра на светлината превърна очите й в хлътнали черни ями. От жреца нямаше и следа, макар Айя да не го бе чула да се оттегля.

Оракулът бавно обърна купата в ръцете си.

— Черно ражда бяло. Мръсно ражда чисто. Зло създава величие. От Пленимар иде сегашно спасение и бъдеща гибел. Това е семе, което трябва да бъде поливано с кръв. Ала ти виждаш прекалено далече.

Оракулът протегна купата напред. От нея бликна кръв, прекалено много за толкова малък съд. Алената течност оформи кръгъл вир върху пода в нозете на момичето. Поглеждайки в него, Айя видя отражението на женско лице, обгърнато от окървавен боен шлем. За един миг лицето бе сурово, в друг бе измъчено. И беше толкова познато, че сърцето я заболя, макар да не можеше да каже за кого й напомняха очите на лика. Шлемът отразяваше пламъци. Някъде в далечината Айя дочуваше битка.

Ликът бавно изчезна, за да бъде заменен от образа на сияен бял палат, увенчал висок хълм. В средата му се издигаше бляскав купол, а във всеки от ъглите му се бе изправила изящна кула.

— Това е Третата Ореска — прошепна Оракулът. — Тук ще можеш да положиш тежестта си.

Айя се приведе напред, леко ахвайки от удивление. Палатът имаше стотици прозорци. На всеки прозорец стоеше магьосник, който гледаше право в нея. На най-високия прозорец в най-близката кула видя Аркониел — беше облечен в синьо и държеше купата. Златокъдро дете стоеше край него.

Виждаше Аркониел съвсем ясно, макар и да го наблюдаваше отдалече. Беше старец, с лице, сбръчкано от неописуема умора. Въпреки това сърцето й се обля с радост при вида му.

— Питай — прошепна Оракулът.

— Каква е тази купа? — обърна се Айя към Аркониел.

— На нас не ни е писано да узнаем, ала той ще разбере — отговори Аркониел, подавайки купата в ръцете на русото момче. Детето погледна към нея с твърде мъдри за възрастта си очи и се усмихна.

— Всичко е свързано, Пазителко — каза Оракулът. А видението започна да се променя към нещо по-мрачно. — Това е наследството, което ще бъде предложено на теб и останалите като теб. Заедно с истинската кралица. Със Скала. Очаква те огнено изпитание.

Айя видя символа на изкуството си — тънкия сърп на луната на Илиор — обграден с огнен кръг, а под него сияеше числото двеста двадесет и две — с тъй ярък бял пламък, че очите я заболяха.

Тогава пред погледа й се разгърна Еро, потънал в пламъци под взора на пълната луна. Обграждаше го армия под флага на Пленимар — безчетни пълчища. Жегавината на пламъците облъхна лицето й. Ериус повеждаше армията си срещу нападателите. Ала войниците му рухваха зад него, а плътта на коня му капеше на ивици. Пленимарци обградиха краля като вълци и го скриха от поглед. Образът отново се промени, сега Айя видя скаланската корона, изкривена и зацапана, да лежи насред опустошено поле.

— Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена — прошепна Оракулът.

— Ариани? — попита Айя, макар още докато изричаше името да знаеше, че не лицето на принцесата бе обгръщал онзи шлем.

Оракулът започна да се поклаща и вие. Премествайки купата над главата си, тя започна да се облива в кръв. Рухвайки на колене, момичето сграбчи Айя за ръката. Сякаш някаква вихрушка ги понесе.

Ревящите вихри се въртяха край нея, сетне нахлуха в съзнанието й и полетяха право към същината й. Образи проблясваха край нея, като листа, понесени от ветровете: странното число върху щит, жената с шлема в най-различни видения — стара, млада, в парцали, коронована, ту висяща гола от бесило, ту яздеща обкичена с венци из широки, непознати улици. Айя вече я виждаше ясно. Съзираше лицето й, сините й очи, тъмните коси и дългите крайници, наподобяващи тези на Ариани. Ала това не беше принцесата.

Гласът на Оракула надви бурята:

— Това е твоята кралица, магьоснице, истинската наследница на Телатимос. Тя ще обърне лицето си на запад.

Внезапно Айя усети в ръцете си тежестта на някакъв вързоп. Тя сведе очи и погледна — сибилата й бе дала мъртво бебе.

— Другите съзират, ала само през дим и тъма — рече Оракулът. — По волята на Илиор тази купа е дошла в ръцете ти. Това е дългата тежина на рода ти, Пазителко, и най-горчива. Ала в това съвремие ще вкрачи дете, което е основата на бъдното. Тя е твоето наследство. Две деца, една кралица, белязана от кръв.

Мъртвото дете гледаше към Айя с черните си, взиращи се очи. Раздираща болка пламна в гръдта й. Знаеше чие дете е това.

Тогава видението изчезна и магьосницата се озова коленичила пред Оракула, стиснала все още неотворената си торба. Нямаше мъртво дете, нито кръв по пода или дрехите и косите на сибилата.

— Две деца, една кралица — прошепна Оракулът, гледайки към Айя със сияйно белите очи на Илиор.

Айя трепереше под този поглед, опитвайки се да не забрави всичко, което бе зърнала и чула.

— Останалите, които сънуват това дете, Почтени, добро или зло й мислят? Ще ми помогнат ли да я отгледам?

Но божеството си беше отишло. Отпуснатото на табуретката момиче нямаше отговор.

 

 

Слънчевата светлина я заслепи, а горещината отне дъха й. Краката отказаха да й се подчиняват. Аркониел я улови тъкмо навреме.

— Айя, какво стана? Какво има? — попита той.

— Дай ми минутка — дрезгаво каза магьосницата, притискайки торбата към гърдите си.

Семе, което трябва да бъде поливано с кръв.

Аркониел я вдигна с лекота и я отнесе в сянката. Допря меха до устните й и тя започна да пие, облягайки се тежко на ученика си. Трябваше да мине известно време, преди тя да се почувства в състояние да поемат обратно. По целия път младежът я крепеше. Почти бяха стигнали стелата, когато Айя все пак припадна.

 

 

Когато отново отвори очи, магьосницата лежеше върху меко ложе в една от хладните стаи на странноприемницата. През една цепнатина на спуснатите кепенци се процеждаше слънчев лъч, хвърляйки сенки по каменната стена. Аркониел седеше край нея, видимо разтревожен.

— Какво се случи с Оракула? — попита той.

Илиор говори и получих отговор на въпроса си, помисли си горчиво тя. Как ми се ще да бях послушала Агазар.

Тя пое ръката му.

— Ще ти разкажа по-късно, когато си почина. Разкажи ми своето видение. Узна ли отговора на питането си?

Думите й явно го объркаха, но той я познаваше достатъчно добре, за да не настоява.

— Не съм сигурен — каза младежът. — Попитах какъв магьосник ще бъда, къде ще ме отведе пътят ми. Тя ми показа образ, но видях единствено себе си и как държа младо момче в ръцете си.

— Русо ли беше? — попита Айя, припомняйки си детето от красивата бяла кула.

— Не, с черна коса. Честно казано, чувствам се разочарован. Толкова път бихме… Сигурно не съм задал въпроса си правилно.

— Понякога смисълът не се разкрива веднага. — Айя отмести поглед от откровения млад лик, мечтаейки Светлоносителят да бе предоставил и на нея подобна отмора. Макар слънцето отвън да блестеше ярко, пред себе си тя виждаше единствено пътя към Еро и очакващата в края му тъмнота.