Лин Флюълинг
Куклата близнак (19)

Глава осемнадесета

На вечеря Аркониел се намери седнал от дясната страна на херцога. Тарин и още неколцина от мъжете прислужваха. Храната, макар и добре приготвена, бе шокиращо простовата и оскъдна. Това само изостри притесненията на магьосника. В Еро и Атион Риус бе устройвал богати пиршества. Сред пъстрота и музика на стотици бляскави гости биваха поднесени дванадесет блюда. Животът, който Тобин водеше тук, по нищо не се отличаваше от този на един рицар без земя.

Херцогът беше облечен в къса черна роба, украсена с лисича кожа и малко злато. Единственото му украшение бе голям траурен пръстен. В простоватата си туника Тобин не можеше да бъде взет за нещо повече от прислужник. Аркониел се съмняваше, че момчето има повече от два ката дрехи, вероятно това беше най-добрата му одежда.

Риус не обръщаше внимание на Аркониел — беше го насочил към Тобин, разказвайки му истории от царския двор и войните. Заслушвайки се, магьосникът помисли, че разговорът оставя впечатление за насилен и фалшив. Тобин изглеждаше измъчен. Нари, която също седеше на масата, улови погледа на младежа и поклати глава.

Когато яденето бе приключено, херцогът се премести в голямо кресло край камината и остана да се взира в малкия огън, който пращеше в нея. Нито поканен, нито отпратен, Аркониел смутено се настани на пейката край него и зачака, слушайки пропукването на дървата, докато търсеше думи, с които да подеме молбата си.

— Милорд? — започна най-сетне Аркониел.

Риус не отмести поглед към него.

— Какво искаш от мен, магьоснико?

— Да поговорим насаме, ако ви е угодно.

Очакваше херцогът да откаже, но Риус се изправи и поведе Аркониел навън, към поляната. Двамата се спуснаха към реката.

Беше прохладна, приятна вечер. Последните лъчи на слънцето позлатяваха върховете, хвърляйки сенките им над поляната и крепостта. Наоколо прехвърчаха лястовици. Отнякъде жаби настройваха гушите си.

Известно време двамата наблюдаваха шумящата вода. Тогава херцогът се обърна към Аркониел.

— Е? Дадох ви жена и дете. Какво още ще иска господарката ти от мен?

— Нищо, милорд, единствено безопасността и добруването на оставащото ви дете.

Риус се изсмя презрително.

— Ясно.

— Не мисля, че разбирате. Ако искаме Тобин да бъде… каквото искаме да бъде, той трябва да разбира света, който ще наследи. Сторили сте добре, като сте го довели тук, но сега той вече е по-голям. Трябва да се научи как да се облича и да се държи, да усвои тънкостите на куртоазния живот. Трябва да има наставници. Също така се нуждае от приятели връстници, други деца…

— Не! Видя демона, който го измъчва благодарение на мръсната ви вещица. Майки от тук до Еро плашат сополанковчетата си с приказки за „прокълнатото дете от замъка“. Не знаеше ли? О, но как ще знаеш, след като нито ти, нито господарката ти благоволявате да ни посетите? Да изпратя Тобин и демона му в кралския двор и да ги представя на краля? И колко време ще мине, преди някой от магьосниците на Ериус да съзре измамата?

— Но това не е възможно. Тъкмо по тази причина доведохме вещицата…

— Няма да поема този риск! Ериус може и да носи траурен пръстен за сестра си, но колко сантиментален би бил, ако научеше, че оцелялото й дете е… — Той се усети и снижи глас до съскащ шепот. — Истински наследник? Ако си въобразяваш, че някой от намиралите се при родилката онази нощ ще бъде пощаден, значи си глупак. Аз самият бих приветствал смъртта, но помисли за детето. Нима сме стигнали толкова далеч, само за да захвърлим всичко по прищявката на… — Херцогът спря, махвайки с ръка към Аркониел. — На полуграмотен чирак?

Аркониел не обърна внимание на обидата.

— Тогава ми позволете да доведа деца тук, милорд. Деца от друга провинция, които не са чували историите. Тобин е принц. По право скоро ще му се полага да се присъедини към спътниците на престолонаследника или сам да има такива. Какво ще си помислят благородниците от Еро за племенника на краля, който расте като селянче? Тобин трябва да бъде подготвен.

Риус се загледа в реката, мълчейки, ала магьосникът усети, че думите му са попаднали в целта.

— Тобин е още малък, но скоро отсъствието му в кралския двор ще бъде забелязано — може би дори от магьосниците на краля. И тогава те ще дойдат тук, за да го търсят. Без значение какво правим, в един момент ще трябва да го представим в двора. Колкото по-малко странен изглежда, толкова по-добре.

— Едно. Едно дете тук, за да му прави компания. Но само ако се съгласиш с условията ми. — Риус насочи безрадостния си поглед към магьосника. — Първо: ако това дете открие тайната ни, ти лично ще го убиеш.

— Милорд…

Херцогът се приведе към него, изричайки думите още по-тихо.

— Собственото ми дете трябваше да умре. Защо да ме е грижа за нечие чуждо, ако то застрашава плановете ни?

Аркониел кимна, знаейки, че Айя би поискала същото от него.

— А останалите ви условия, милорд?

Когато Риус заговори отново, гневът го бе напуснал. Изглеждаше приведен и стар — тъжен, кух образ върху саркофаг.

— Ти ще останеш тук и ще бъдеш наставник на Тобин. Самият ти имаш благородническа кръв и донякъде си запознат с дворцовите маниери. Няма да поемам риска да доведа още един непознат в дома си. Остани и пази детето ми, докато нещата не поемат нормалния си ред.

Аркониел се чувстваше замаян от облекчение.

— Ще го сторя, милорд. Кълна се в сърцето, ръцете и очите си.

Видението, което бе получил в Афра, се изпълняваше. Самият Риус го бе предложил.

— Ако ми разрешите една скромна молба, милорд — продължи той, припомняйки си своя замисъл. — Вие сте много заможен човек, а пък детето ви расте в отвратителни условия, същинска гробница. Не бихте ли могли да превърнете това място в подобаващ за него дом? Аз също ще се нуждая от собствени помещения — за спане и работа. Стаите на третия етаж биха могли да бъдат поправени. Също така ще ни е нужна и стая за уроците на Тобин…

— Да, добре! — тросна се Риус, размахвайки ръце. — Прави, каквото трябва. Наеми работници. Оправи покрива. Сложи златни цукала, ако искаш, стига да защитаваш детето ми. — За миг той се взря в крепостта.

Прозорците на казарменото помещение сияеха топло. Войниците се бяха събрали в кръг около огъня и пееха. Замъкът изглеждаше изоставен — само на втория етаж светеше един тънък прозорец.

— В името на Квартата, наистина прилича на гроб. А някога това беше прекрасен дом, с изящни градини и конюшни. Предците ми са устройвали пиршества и ловни турнири, гостували са кралици. Някога таях надежда, че Ариани ще се оправи и ще ми помогне отново да го направим красив.

— Сега това е домът на една бъдеща кралица. Направете го красив за нея. Тобин е творец, а при тези хора окото храни душата.

Риус кимна:

— Стори нужното, Аркониел. Но по кулата не прави нищо. Капаците са заковани, а ключовете са изхвърлени.

— Както желаете, милорд.

Лястовиците се бяха прибрали по гнездата си, заменени от малки кафяви прилепи, тръгнали на лов за молци. Сред тревата проблясваха светулки, превръщайки поляната в огледало на звездното небе.

— Струва ми се, че съвсем скоро ще избухне истинска война — каза Риус. — От години има дребни сблъсъци, но всяка година Пленимар все по-силно натиска границата.

— Война? — повтори Аркониел, изненадан от внезапната промяна на темата. — Значи мислите, че Пленимар ще наруши Коуроския договор?

— Стоях редом с краля, когато повелител Цираниус постави печата си. Гледах лицето му. Да, мисля, че ще наруши договора. Той иска Трите земи отново да бъдат една империя, както някога под властта на йерофантите. Само че този път той ще седи на трона, а не някой кралежрец. Желае земите на Мицена и магьосниците на Скала.

— Мога да се досетя.

Ауренен бе прекратила връзките си с Пленимар. Това означаваше, че вече няма как да се подновяват пленимарските магьоснически родове. Бе чул много слухове за пленимарски пирати, нападащи ауренфейски кораби, за да отвличат пътниците им.

— Последните няколко години те ни изпитват, обикаляйки островите ни и ограбвайки бреговете ни — продължи Риус. — Надявам се единствено Тобин да бъде достатъчно голям, когато времето настъпи.

— Трябва да се постараем да го подготвим във всяко едно отношение.

— Да. Лека нощ, Аркониел. — Риус леко кимна и пое обратно към замъка, все така изглеждащ скривен и стар.

Магьосникът остана край реката, заслушан в тихите звуци на нощта. Чудеше се как ли звучи една битка. Бе напуснал бащиния си дом, преди да може да носи меч. Той се усмихна, припомняйки си презрителната реакция на Тобин към попрището на магьосник.

Аркониел също закрачи нагоре по поляната. Кулата привлече вниманието му. Стори му се, че един от капаците помръдва. Отново си помисли да използва магия, но си припомни нареждането на Риус. Най-вероятно беше зърнал прилеп.

 

 

Тобин ги наблюдаваше от прозореца. Знаеше кои са двамата мъже на поляната. Брат му му беше казал.

Магьосникът ще остане, прошепна духът в сенките зад него.

— Защо? — попита Тобин. Той не искаше Аркониел да остава. Никак не го харесваше. Имаше нещо в усмивката му. Освен това беше прекалено висок, прекалено гръмогласен и имаше дълго конско лице. И, което бе най-лошото, бе изненадал Тобин с магията си и очакваше момчето да я хареса.

Тобин мразеше изненадите. Те винаги свършваха зле.

— Защо ще остава? — попита отново той и се обърна да види дали брат му е чул.

Пламъкът на малката нощна лампа край леглото почти беше угаснал. Това беше дело на брат му. Откакто Лел ги бе обвързала с куклата, Тобин можеше да съзира мрака, който брат му правеше, особено нощем. Някои нощи момчето почти не можеше да вижда.

Ето къде си, помисли си Тобин, зървайки една сянка върху отсрещната стена.

— Какво си говорят?

Брат му се отдръпна, мълчейки.

На Тобин често му се искаше да не беше запазвал грозната кукла, а вместо това тя да бе паднала през прозореца заедно с майка му. Преди няколко седмици дори отново беше избягал от вкъщи с надеждата да открие Лел и да я накара отново да си вземе магията, но този път не се бе осмелил да напусне реката, а тя не чу виковете му.

Така че бе продължил да изпълнява заръките й — всеки ден призоваваше брат си и му позволяваше да го следва. Не беше сигурен дали на духа това му харесва. Понякога той пак се зъбеше на Тобин и шавваше с пръсти, сякаш искаше да го ощипе или оскубе, както бе правил и преди. Но откакто Лел бе сложила от кръвта и косата на Тобин в куклата, брат му не го нападаше.

В последно време Тобин беше започнал да призовава брат си по-често, дори го канеше да си играят с града. Съвместната им игра се състоеше в това, че духът просто наблюдаваше как момчето мести дървените фигурки или корабите — и това пак беше по-добре от самотата.

Когато отпратеше брат си, момчето по навик оглеждаше тъмните ъгли, дирейки движение. Дори и когато бъдеше прогонен, брат му отново стоеше наблизо. Слугите продължаваха да се оплакват от номерата му. Но единственият човек, когото бе наранил сериозно, беше Аркониел.

Макар Тобин да не харесваше магьосника, беше ядосан на брат си за тази му постъпка. Наложи се да изрече думите пред него и Аркониел бе видял нещо, може би дори бе чул думите. Ако беше казал на баща му, рано или късно те щяха да открият куклата. И тогава баща му щеше да се срамува, а мъжете щяха да му се смеят, както онези хора в града му се бяха присмивали. Тогава Тобин никога нямаше да стане воин.

Стомахът на момчето се сви болезнено, когато то отново се обърна към прозореца. Може би именно за това бяха разговаряли херцогът и магьосникът на поляната. Аркониел беше обещал да не казва, ала Тобин му нямаше доверие. Вече не се доверяваше никому. Освен може би на Тарин.

Когато стана прекалено тъмно, за да може да вижда баща си, Тобин се мушна в леглото и застина между овлажнелите от пот завивки, чакайки да чуе гневните гласове.

Вместо това Нари си легна изключително доволна.

— Няма да познаеш какво се случи! — възкликна тя, започвайки да развързва ръкавите на роклята си. — Младият магьосник ще остане и ще бъде твой учител. Не само това, а ще си имаш и спътник! Аркониел ще пише на наставницата си с молба да ти намери подходящо момче. Най-сетне ще си имаш подходящо другарче за игра, миличък, както се полага на един принц. Какво ще кажеш?

— Ами ако той не ме хареса? — промърмори Тобин, отново припомнил си начина, по който местните го гледаха и шушукаха.

Нари цъкна с език и се настани в леглото.

— Кой не би те харесал, съкровище? Да бъде спътник на принца, на единствения племенник на краля? Та всяко момче би се радвало на такава чест!

— Ами ако не се държи мило с мен? — настояваше Тобин.

— Тогава аз лично ще напердаша малкия глупец! — заяви Нари. Сетне каза по-меко: — Не се притеснявай, чедо. Не се тревожи за нищо.

Момчето въздъхна и се престори, че заспива. Имаше множество неща, за които трябваше да се тревожи, някои сред които присъствието на избухливи духове и гръмогласни, зорко оки магове.