Метаданни
Данни
- Серия
- Триадата Тамир (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bone Doll’s Twin, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радин Григоров, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- debora (2020 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush (2023 г.)
Издание:
Автор: Лин Флюълинг
Заглавие: Куклата близнак
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указана)
Издател: MBG Book; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-31-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9615
История
- — Добавяне
Глава четвърта
В напрегнатите дни след раждането, само Нари и херцогът се грижеха за Ариани. Риус бе заръчал на Тарин да провери имението в Цирна, с което осигури отсъствието му за още известно време.
Над дома беше надвиснало мълчание. Черни знамена се вееха от покрива, оповестявайки траура за мъртвороденото дете. Риус занесе прясна купа с вода пред домашния олтар и изгори от тревите, свещени за Астелус — това се правеше, за да бъде гладък пътят между живот и смърт, а също и за да не заболяват първескините от родилна треска.
Стоящата неотлъчно край ложето на принцесата Нари обаче знаеше, че не треска измъчваше младата жена, а дълбока мъка. Дойката беше достатъчно възрастна, за да помни последните дни на кралица Агналейн и се молеше дъщеря й да не бъде споходена от същата лудост.
Ден след ден, нощ след нощ, Ариани се мяташе из леглото си, будейки се с вик:
— Детето, Нари! Не го ли чуваш? Толкова му е студено.
— Детето е добре, Ваше Височество — отвръщаше Нари всеки път. — Вижте, Тобин е в люлката край вас. Вижте колко е пухкавичък.
Но Ариани дори не поглеждаше към живото дете.
— Не, чувам го — настояваше тя, оглеждайки се с налудно изражение. — Защо си го затворила навън? Моментално да го внесеш!
— Вън няма дете, Ваше Височество. Сънували сте отново.
Нари казваше истината, защото тя не чуваше нищо. Ала някои от другите слуги твърдяха, че дочували плач на пеленаче сред мрака. Скоро из дома започнаха да се носят слухове, че второто дете било мъртвородено с отворени очи. Всеки знаеше, че демоните се явяваха на бял свят именно така. Неколцина слугини вече бяха отпратени обратно в Атион, съпроводени с препоръката да не клюкарстват толкова. Единствено Нари и Минир знаеха истината за смъртта на второто дете.
Лоялността към херцога гарантираше мълчанието на Минир. Нари бе вярна до смърт на Айя — магьосницата бе покровителствала семейството й в продължение на три поколения. Бе имало дни, в които единствено тази връзка спираше дойката да не избяга в родното си село. Айя не беше споменавала нищо за демони, когато бе разказвала на Нари.
Ала в крайна сметка Нари остана заради детето. Млякото й потече обилно веднага след като започна да кърми тъмнокосото дребосъче. Заедно с него се възвърна и цялата й привързаност, умряла заедно със съпруга и сина й. Творителят й беше свидетел — нито принцесата, нито съпругът й показваха топли чувства към детето си.
Вече всички трябваше да наричат Тобин „него“ и „той“. Благодарение на необичайната магия, която вещицата бе сътворила с ножовете и иглите си, Тобин напълно приличаше на здраво момче. Спеше добре, сучеше енергично и изглеждаше щастлив и от малко внимание — каквото от страна на родителите си почти не получаваше.
— Ще дойдат на себе си, мъничето ми — казваше му Нари, а бебето доволно задрямваше в ръцете й. — Как биха могли да не го сторят, след като си толкова сладко?
Но докато Тобин разцъфваше, майка му все по-бързо потъваше в духовна тъмнина. Треската бе отминала, ала Ариани не се вдигна от леглото. Все още не искаше и да чуе за живото си дете. Дори не поглеждаше към съпруга си — или към брат си, когато последният наминеше.
Херцог Риус се намираше на ръба на отчаянието. Оставаше със съпругата си часове наред, понасяйки мълчанието й. Бе ходил да доведе най-опитните дризиани от храма на Дална, но целителите не откриха болест в тялото й, която да лекуват.
На дванадесетия ден след раждането все пак започнаха да се проявяват признаци на подобрение. Въпросният ден Нари я откри свита в един фотьойл край огъня, шиейки кукла. Подът около принцесата беше покрит с парчета муселин, късове вълна, късове бродирана коприна и конци.
Новата кукла бе готова до вечерта — момче без уста. Друга подобна я последва на следващия ден, сетне още една… Ариани не си правеше труда да им шие дрехи, просто захвърляше всяка, щом приключеше и с последния бод, сетне подемаше нова. Към края на седмицата дузина кукли бяха подредени върху камината.
— Много са красиви, любима, но защо не довършваш лицата? — попита веднъж херцогът, който все така не се отделяше от съпругата си.
— За да не плачат — просъска Ариани, шиейки припряно. — Този плач ме влудява!
Нари извърна глава, за да не види херцогът сълзите й. За пръв път от раждането насам Ариани беше говорила със съпруга си.
Изглежда това окуражи херцог Риус. Същата нощ нареди да повикат обратно капитан Тарин и започна да говори за празненството, на което детето ще бъде представено.
Ариани не бе казала никому за сънищата, които я тормозеха. На кого да каже? Собствената й доверена дойка, Лачи, бе отпратена преди седмици, заместена от тази непозната жена, която все стоеше край нея. Риус й бе казал, че Нари е някаква роднина на Айя, което само бе разпалило омразата на принцесата към натрапницата още повече. Съпругът й, брат й, магьосниците, тази жена — всички я бяха предали. Когато си спомнеше за онази отвратителна нощ, съзираше само кръг лица, надвесени над нея без никаква жалост. Презираше ги.
Изтощението и мъката я бяха притискали като огромна купчина покривала. Умът й бе стоял обгърнат в сива неопределеност. Светлината и мракът изглежда си играеха с нея. Не знаеше какво да очаква, когато отвори очи, както и кога сънува.
Първоначално си бе помислила, че ужасяващата акушерка, която Айя бе довела, се е върнала. Но сетне осъзна, че някакъв сън или друго видение довеждаше дребната тъмна жена, изникваща всяка нощ край леглото й. Винаги изглеждаше обгърната от кръг променяща се светлина, оформяйки с устните си нечути думи и правейки й знаци със зацапани пръсти да се храни. Тази пантомима продължаваше с дни, докато Ариани свикна с нея. Най-сетне тя започна да разбира част от думите, които жената шептеше, и те вледениха кръвта й.
Именно тогава Ариани бе започнала да шие наново и се беше насилила да яде бульоните и хляба, които й носеше Нари. Работата, която вещицата й бе възложила, щеше да изисква сила.
Представянето на детето се състоя две седмици след раждането. Ариани отказа да слезе долу, за което Нари прецени, че така е по-добре. Принцесата постепенно възстановяваше силата си, ала все още беше прекалено странна за пред хора. Отказваше да захвърли нощниците и говореше рядко. Лъскавата й черна коса беше се сплъстила от недоглеждане, а сините й очи се взираха по необикновен начин, сякаш виждаше нещо, което останалите не можеха да съзрат. Спеше, хранеше се и шиеше кукла подир кукла. Херцогът се беше погрижил да се разбере, че съпругата му понесла раждането тежко, освен това се измъчвала от мъка по загубата на другото дете.
Отсъствието й не се отрази прекалено зле на празненството. Всички първенци на Еро се бяха струпали в огромната зала, създавайки с накитите си впечатлението, че вътре са изсипани купища живи искри. Застанала заедно с прислугата край масата за вино, Нари забеляза неколцина от гостите да си шепнат поверително и дочу приказки за лудостта на Агналейн. Чудеха се как дъщерята тръгнала по пътя на майка си тъй бързо и без предупреждение.
Нощта беше необичайно топла за сезона. Мекият ромол на есенния дъжд достигаше през отворените прозорци. Войниците от личната стража на херцога стояха от двете страни на стълбището, облечени в изящни синьо-зелени униформи. Сър Тарин стоеше от лявата страна и изглеждаше тъй доволен, сякаш детето бе негово. Нари бе усетила симпатия към високия русокос мъж още в деня, в който го бе срещнала. Лицето му бе засияло, когато за първи път бе зърнал Тобин в ръцете на баща си.
Кралят също присъстваше, заел почетно място, понесъл собствения си син върху едно от широките си рамене. Принц Корин беше будно, пълничко дете на три години, отмъкнало къдриците и очите на баща си. Малчуганът заподскача развълнувано, протягайки врат да погледне новия си братовчед, когато Риус изникна на върха на стълбището. Черната косица на Тобин едва се виждаше около копринените пелени.
— Поздравявам ви и ви приветствам, кралю, приятели — викна херцогът. Слизайки до краля, той се отпусна на едно коляно и повдигна детето. — Кралю, представям ти моя син и наследник, принц Тобин Ериус Акандор.
Оставяйки Корин на земята до себе си, Ериус взе Тобин на ръце и го показа на жреците и благородниците.
— Твоят син и наследник е приет пред Еро, братко. Нека името му бъде изричано с чест сред кралския род на Скала.
И това бе изчерпало същината на церемонията, макар че речите и тостовете щяха да продължат почти до сутринта. Нари се размърда неспокойно. Вече беше време да накърми детето и гърдите я боляха. Усмихна се, когато чу познатия хълцащ хленч. Щом Тобин започнеше да настоява да бъде нахранен, щяха да го оставят. Така тя щеше да може да се оттегли в тихата си стая на горния етаж.
Точно тогава една от слугините нададе сподавен писък и посочи към масата.
— В името на Квартата, току-що се прекатури сама!
Сребърната чаша за тоста на Риус лежеше край медения сладкиш, разливайки съдържанието си върху плота от тъмно дърво.
— Гледах право към нея — продължи слугинята с глас, който започваше да става все по-висок. — Жива душа нямаше наоколо!
— Виждам! — прошепна Нари и придружи настойчивия си поглед със силно ощипване, за да я накара да се овладее. Свали престилката си и избърса разлятото вино. Ленената тъкан почерня като от кръв.
Минир я грабна и я сгъна под ръката си, скривайки петното.
— В името на светлината, не позволявай на друг да види! — прошепна икономът. — Това беше бяло вино!
Поглеждайки към ръцете си, Нари видя, че те също бяха изцапани, където виното ги беше намокрило. Макар капките, останали по чашата, да потвърждаваха думите на иконома — бяха бледозлатисти на цвят.
Едва можа да отпрати треперещото момиче да донесе нова чаша, преди благородниците да дойдат, за да вдигнат тост. Тобин започваше да става неспокоен. Нари го подържа, докато херцогът повдигне чашата и напръска детето с няколко капки. Още няколко отидоха в посока на медения сладкиш — за Квартата.
— За Сакор, за да бъде детето ми велик и справедлив воин с огнено сърце. За Илиор, за мъдрост и истинни сънища. За Дална, за много деца и дълъг живот. За Астелус, за спокойни пътувания и бърза смърт.
Нари си размени бърз облекчен поглед с иконома, когато капките потънаха, без да оставят следи в повърхността на сладкиша.
Щом и тази церемония приключи, Нари отнесе Тобин горе. Бебето сумтеше и шаваше, заравяйки глава в пазвата й.
— Мъничето ми — промърмори разсеяно дойката, все още потресена от видяното. Помисли си за омагьосаните пръчици, които Айя беше оставила, за да бъде повикана при нужда. Ала магьосницата бе заявила категорично, че Нари трябва да се обръща към нея единствено при изключително неотложни обстоятелства. Нари въздъхна и притисна Тобин по-близо, чудейки се какво ли ще произлезе от тези поличби.
Минавайки край вратата на принцесата, Нари зърна малко червено петно на земята, малко над пода. Тя се приведе, за да погледне по-добре, притискайки ръка над устата си.
Това бе кървавият отпечатък на бебешка ръка, разперена като морска звезда. Кръвта бе все още ярка и влажна.
— Творителят да ни пази, то е в къщата!
От залата долетяха аплодисменти и ликувания. Чу как кралят изрича благословия за здравето на Тобин. С треперещи пръсти Нари избърса отпечатъка с края на полата си — не можа да го изличи, но поне го размаза. Постара се да прикрие петното с тръстиката и влезе в стаята на Ариани, сподиряна от трепетен страх.
Принцесата седеше край огъня, шиейки все така бясно. За пръв път след раждането бе заменила нощницата си с рокля, също така отново си беше сложила пръстените. Краищата на роклята бяха мокри и изкаляни. Косата й висеше на влажни кичури около лицето. Прозорецът беше затворен, ала Нари усещаше миризмата на нощния въздух върху нея, както и загатнатия полъх на още нещо. Дойката сбърчи нос, опитвайки се да определи другата миризма.
— Навън ли сте били, Ваше Височество?
Ариани се усмихна, без да вдига поглед.
— Само за малко, дойке. Не се ли радваш?
— Да, милейди, но е трябвало да изчакате, аз щях да дойда с вас. Още не сте достатъчно силна, за да излизате сама. Какво ще си помисли херцогът?
Ариани продължаваше да шие, все така усмихната над работата си.
— Видяхте ли нещо… необичайно навън, Ваше Височество? — осмели се да запита Нари.
Принцесата измъкна парче вълна от торба край себе си и умело го напъха в муселиновата ръка, която шиеше.
— Нищо. Върви ми донеси нещо за ядене, умирам от глад.
Дойката изпитваше подозрение към тази внезапна оживеност. На излизане чу, че Ариани тихичко си тананика — приспивна песен.
Беше преполовила пътя към кухнята, когато най-сетне разбра занимавалата я миризма и въздъхна облекчено. Утре щеше да каже на слугите да доведат някое от кучетата, та да намери мъртвата мишка, гниеща някъде из коридора.