Лин Флюълинг
Куклата близнак (27)

Глава двадесет и шеста

Айя се облече като търговка, за да влезе в града. Не беше носила амулет от онази нощ в Силара и не желаеше да привлича внимание. Скоро се радваше, че е взела това решение.

На няколко мили преди Еро тя се натъкна на бесилка край пътя. Тялото на гол мъж все още висеше на нея, леко полюшвано от морския ветрец. Лицето бе прекалено почерняло и подуто, за да го разпознае, но с приближаването си можа да види, че той е млад и добре гледан, не работник.

Тя спря коня си. Голяма буква „П“, очевидно визираща „предател“, бе дамгосана в средата на гърдите му. Неприятни спомени за Агналейн се раздвижиха в паметта й. Някога този път изобилстваше от подобни гледки. Тя тъкмо се канеше да продължи, когато вятърът завъртя тялото и тя можа да види дланите му. Центърът на всяка от тях бе покрит с черен кръг.

Клетникът бе новопостъпил в храма на Илиор.

Магьосници и жреци, помисли си мрачно тя. Гоначите ловят децата на Илиор пред портите на самата столица и ги обесват, както земеделецът обесва мъртва гарга.

Тя направи благославящия знак и прошепна молитва за духа му. Продължавайки, бе тормозена от думите на брата.

Не ще влезеш.

Айя се напрегна, когато доближи войниците на входа, очаквайки някакво предизвикателство, но такова не последва.

 

 

Тя нае стая в скромна странноприемница недалеч от горния пазар и прекара следващите няколко дни в слушане, опитвайки се да определи настроението на хората. Внимаваше да отбягва благородниците и магьосниците, които можеха да я разпознаят.

Принц Корин и неговите компаньони бяха честа гледка из града, галопиращи заедно с телохранителите и оръженосците си. Сега Корин беше здрав, силен младок на тринадесет. Имаше тъмните коси и смеещите се очи на баща си. Айя бе прободена от съжаление първия път, когато го видя: ако Тобин бе това, което изглеждаше, и ако на трона седеше по-добър владетел, скоро щеше да бъде сред тези весели младежи, а не скрит сред нищото с нежеланото отроче на безземлен рицар като единствено другарче. С въздишка тя прогони тези мисли и се съсредоточи над това, което бе дошла да стори.

 

 

Годините засуха и зараза бяха оставили белега си дори тук. Жилищата в покрайнините на града бяха далеч по-слабо обитавани. Много врати все още бяха заковани и носеха оловните кръгове, с които се маркираха домовете на чумавите. Една от къщите на улица „Стригална“ бе изгорена. Върху овъглените стени все още личеше думата чумоносец.

В по-заможните части болестните спомени биваха сваляни след отминаването на епидемията и изгарянето на телата, ала множество от богаташките къщи бяха все още запечатани. Растящите на праговете треви показваха, че не е останал никой, който да се грижи за тях.

Странна, нездрава веселост царуваше сред смъртта. Одеждите на богатите бяха по-ярки и биваха украсявани с ловящи окото скъпоценни камъни и бродерии. Множество тъгуващи бяха бродирали ликовете на изгубените близки върху дрехите си, заедно със сантиментални стихчета. Ръкавите, шапките и мантиите дори на търговската класа придобиваха украса и биваха срязвани до екстравагантни дължини.

Странната истерия не се ограничаваше само до модата. Всеки майстор на маски, мим или кукловод, който обикаляше улиците, бе включил нов персонаж в репертоара си: Червено-черната смърт. Червени панделки весело трептяха от маската и туниката на този образ, символизирайки кръвта, която се процеждаше през кожата на заразените като пот, а по време на последната агония рукваше от ноздрите и устата. Също така носеше огромни черни ръкави и копчелък, представляващи подутините, появяващи се под мишниците и около слабините. Останалите герои обожаваха да тормозят този си колега и надяваха клюнести маски, за да го прогонят.

Букети и торбички с билки, за чийто аромат се говореше, че прогонва чумата, биваха носени от представители на всички класи. Човек никога не знаеше кого ще посети Червено-черната.

Друга забележима разлика бе почти пълната липса на магьосници по улиците. Някога фокусници и вещатели бяха упражнявали уменията си на всеки ъгъл. Магьосници със заможни покровители живееха не по-зле от благородници. Сега съзираше малцина, с изключение на задължителните белороби Гоначи, съпровождани от войници в сиви униформи. Айя бързо се обръщаше, когато ги видеше, но наблюдаваше лицата на хората около себе си.

Някои не обръщаха внимание на патрулите, ала имаше и такива, които наблюдаваха със зле скрит гняв или страх. Най-дръзновените ги наричаха сивогърби, заемайки прозвището, с което народът от време оно бе назовавал въшките.

Айя бе застанала край един ауренфейски златарски дюкян, когато един подобен патрул мина наблизо. Лицата на златарите бяха неразгадаеми зад сложните татуировки на клана Хатме, но оскърблението в сивите им очи не можеше да бъде сбъркано. Най-възрастната жена запрати проклятие след тях.

— Не ги харесвате особено — тихо отбеляза Айя на техния език.

— Убийци на магове! Плюят в лицето на Светлоносителя! — Ауренфеите бяха монотеисти, почитаха само Илиор, когото наричаха Аура. — Очакваме подобни неща в Пленимар, но не и тук! Нищо чудно, че земята ви страда.

 

 

Същата вечер Айя наблюдаваше улична пантомима, когато някой я докосна по ръкава. Обръщайки се, тя се озова очи в очи с млад Гонач, заобиколен от около дузина сивогърби. Червените птици върху туниките им сякаш я бяха наобиколили като лешояди.

— Добър ден, магьоснице — поздрави я младежът. Имаше кръгло, весело лице и невинни сини очи, към които тя изпита недоверие в мига, в който ги зърна. — Не съм имал удоволствието да се запозная с теб.

— Нито пък аз с теб — отвърна тя. — От години не бях идвала в града.

— Може би заради това не знаеш, че всички магьосници, влизащи в града, трябва да се регистрират при Сивата гвардия и да показват открито символите си?

— Не, младежо, не знаех. Когато за последно бях тук, подобен закон нямаше, а никой не си е направил труда да ме уведоми. — Сърцето на Айя биеше лудо в гърдите й, но тя призова цялото достойнство на годините си, надявайки се да го впечатли. Но в действителност я бе разтърсило да бъде открита от толкова млад маг. Не беше използвала сила, за да се прикрие, но той пак трябваше да търси умишлено, за да я открие. — Ако бъдеш така добър да ме насочиш към съответното място, ще се представя на нужните хора.

— В името на краля трябва да те помоля да ме придружиш. Къде си отседнала?

Айя усети как умът му докосва нейния, дирейки мислите й. Трябва да я беше взел за магьосница от нисък клас, за да е тъй дързък. Възрастта и опита й даваха защита срещу подобни тромави опити, но тя подозираше, че той би разпознал явна лъжа.

— В „Русалката“, на „Бръшлянова“ — каза тя.

Магьосникът й направи знак да го последва. Неколцина от войниците се отделиха, очевидно за да претърсят стаята й.

Айя подозираше, че лесно би могла да се справи с младежа и хората му, но с това само би събудила подозрение. Не искаше да поема такъв риск, особено след като вече знаеха лицето й.

Отведоха я до висока сграда от дърво и камък, недалеч от вратата към дворцовия кръг. Тя познаваше мястото — някога то представляваше странноприемница. Сега гъмжеше от войници и магове.

В някогашната зала я накараха да застане пред друг магьосник и да постави ръцете си върху две плаки от слонова кост, обгърнати със сребро и желязо. По тях нямаше никакви символи, но допирът на металите пробождаше китките й, когато се докоснеше до тях. Нямаше представа какво е предназначението им.

Седналият зад бюрото магьосник бе разгърнал дебела книга пред себе си.

— Име?

Тя се представи.

Бюрократът погледна към ръката й.

— Виждам, че си се наранила.

— Злополука с една магия — рече тя, придавайки си раздразнен вид.

Той се върна към книгата си със снизходителна усмивка, питайки я по каква работа е в града. Записа отговора й дума по дума. До нея на плота имаше покрита кошница. В такива пътуващите артисти държаха питомни змии и порчета.

— Тук съм, за да се срещна със стари познати — увери го тя. Думите й не таяха лъжа, в случай че някой от присъстващите бе четец на истината. Може би това беше предназначението на плаките.

— Колко време си в града?

— Четири дни.

— Защо не си се регистрирала при пристигането си?

— Както казах на младежа, който ме доведе, нямах представа, че е въведен такъв закон.

— Кога за последно си…

Прекъсна ги някаква суматоха откъм улицата.

— Не съм сторил нищо лошо! — викаше мъж. — Нося символа! Заклел съм се във вярност! С какво право ме задържате? Аз съм свободен магьосник от народа на ореските!

Двама сивогърби повлякоха рошав млад маг, следвани от по-възрастен мъж, облечен в бяло. Ръцете на затворника бяха стегнати в сребърни окови, а по лицето му се стичаше кръв от рана под дясната скула. Той отметна дългата си, мръсна коса назад и Айя разпозна в негово лице един суетен, но посредствен ученик на Агазаров приятел. Не се бе отличавал с големи умения, но все още носеше сребърния амулет.

— Този заплю кралски Гонач — каза белоробият на мъжа зад бюрото.

— Номерът ти, младежо? — запита онзи.

— Отричам номерата ви! — озъби се младият арестант. — Казвам се Салнар, Салнар от Скопсрест!

— Помня те. — Магьосникът зад бюрото прелисти няколко страници и внимателно си записа нещо. Когато приключи, направи знак затворникът да бъде отведен горе. Салнар трябва да знаеше какво означава това, защото започна да крещи и да се мята, докато биваше отвеждан. Виковете му продължиха, докато не бяха прекъснати от затръшването на тежка врата някъде над главите им.

Бюрократът невъзмутимо се обърна към Айя.

— Докъде бяхме стигнали? А, да. Кога за последно си посещавала града?

Пръстите на Айя потрепнаха върху тъмното дърво.

— Не мога да се сетя за точната дата. Беше около времето, когато племенникът на краля се роди. Посещавах херцог Риус.

Стъпваше на опасна земя, но пък нямаше избор.

— Херцог Риус? — Името имаше по-добър ефект, отколкото бе очаквала. — Позната ли си му?

— Да, той е един от покровителите ми, макар от известно време да не съм го виждала, защото пътувам и се уча.

Той вписа и тази информация до името й.

— Защо не носиш символа на умението ни?

Този въпрос беше по-труден за отбягване.

— Не исках да привличам внимание към себе си — каза Айя, позволявайки на старческо треперене да се промъкне в гласа й. — Заради екзекуциите хората се отнасят с подозрение към тези като нас.

Отговорът изглежда задоволи екзаминатора й.

— Да, има прояви.

Той бръкна в кошницата до себе си и извади грубо отлята медна брошка със сребърния полумесец на Илиор. Погледна номера и го вписа.

— Трябва да я носиш винаги — заръча той, подавайки й брошката.

Айя свали ръце от плочките, за да я вземе. Не получи заповед да ги сложи обратно. Погледна грозната брошка и сърцето й внезапно подскочи. Под знака на Гоначите бе отбелязано число.

222

Същото число беше съзряла във видението си в Афра, изписано с огнени цифри.

— Ако желаеш да ти бъде изработено по-качествено копие, това е допустимо — продължи магьосникът. — Има редица бижутери, на които е издадено съответното разрешение. Но номерът задължително трябва да бъде същият. Освен това трябва да донесеш новата версия тук, за да получи кралския знак. Това ясно ли е?

Айя кимна, докато прикрепяше брошката към роклята си.

— Мога да ти обещая, че нищо лошо няма да ти се случи заради нея — каза той. — Показвай я на стражите, когато влизаш или излизаш от град. Разбра ли? Всеки магьосник, който отказва, подлежи на допълнителен разпит.

Айя се зачуди дали „допълнителен разпит“ се наричаше очевидно неприятната процедура, на която бяха отвели клетия Салнар.

Отне й миг да разбере, че е свободна. Едва усещаше краката си, когато излезе сред есенното слънце. Почти очакваше някой да викне след нея, да я сграбчи и завлече обратно към каквито ужаси се таяха зад затръшналата се врата.

Цялата среща бе протекла изключително любезно. Ала случилото се и заключенията, които тя си извличаше, я бяха разтърсили толкова, че тя влезе в първата попаднала й пивница и седя почти час на една ъглова маса, пиейки кисело вино, докато се бореше със сълзите си. Сетне, с треперещи пръсти, откопча брошката и я постави пред себе си, за да я разгледа.

Среброто беше металът на Илиор. Медът и всички останали слънцебагри метали за оръжия и брони принадлежаха на Сакор. Тези две божества от Квартата бяха закрилниците на Скала, ала от дните на Герилейн Илиор бе почитан повече. А сега Айя бе накарана да носи символа на Светлоносителя, сякаш е престъпническа дамга. Прекрасният сребърен полумесец бе пленен от медния диск.

Кралят слага номера на свободните магьосници, помисли си тя. Страхът й започваше да изчезва, заменян от гняв. Сякаш сме скотове от неговото стадо!

Но те й бяха дали числото, предсказано от Илиор.

Върху масата й падна сянка. Подновилият се страх пръсна мислите й. Тя повдигна очи, очаквайки да види Гоначите, заобикалящи я, подготвили железни и сребърни окови, но се оказа, че е кръчмарят.

Той се настани срещу нея и й подаде малка месингова чаша. Посочвайки към брошката, мъжът се усмихна кисело и каза:

— Пийнете си. Предполагам се нуждаете от подкрепление.

— Благодаря. — Айя благодарно изпи ликьора и обърса устни с ръка, която още потрепваше. Пивничарят беше едър човек с топли кафяви очи. След хладната любезност на Гоначите дори топлотата на един непознат й носеше утеха. — Предполагам сте виждали мнозина като мен, след като се намирате толкова близо до… онова място?

— Случва се всеки ден. Изненадаха ви, нали?

— Да. Отдавна ли е това?

— Започна миналия месец. Чух, че било идея на Нирин. Подозирам, че не се ползва с почит сред колегите ви.

Нещо в поведението му внезапно придоби неискреност. Тя отново погледна в очите му и видя същата обезоръжаваща невинност, която бе зърнала в погледа на заловилия я млад маг.

Вдигайки чашата си с вино, тя го погледна с поопулени очи над ръба й.

— Много ме е страх от него, но пък той само изпълнява дълга си. — Тя не се осмели да докосне ума му, а само много предпазливо потърси магия около него. Откри я: под туниката си той носеше амулет, който предпазваше от прочитане на ума. Дебелакът беше шпионин.

По-малко от един миг й бе необходим да разбере това, но Айя побърза да се отдръпне, да не би още някой шпиониращ да я усети.

Кръчмарят продължи да я залива с алкохол и въпроси, разпитвайки за нея и изгарянията, явно опитвайки се да изтръгне нещо, което да използва срещу нея. Айя продължи с равнодушните баналности, докато той накрая не реши, че тя е дребна магьосница и при това не от най-умните. След като я покани да се отбие отново, той я остави. Айя се насили да допие противния оцет, минаващ за вино, сетне се отправи да види дали сивогърбите са оставили нещо от багажа й.

Ужасеният поглед на нейния ханджия бе достатъчно потвърждение, че действително са били тук. Тя забърза по стълбите, очаквайки да открие пълен хаос.

С изключения на липсващия символ, който бе оставила на излизане върху вратата, всичко си изглеждаше на мястото. Раницата й си стоеше върху леглото, точно както я беше оставила. Който и да бе претърсвал стаята, не беше използвал ръце. Айя затвори и залости вратата, след което поръси пясък в кръг по пода и започна да очертава нужните защитни символи, за да създаде безопасно място за заклинаване. Когато бе готова, тя седна сред кръга и предпазливо отвори ума си, дирейки някакво ехо от претърсвалите и техните методи. Постепенно в ума й изникна мъглив образ: мъж и жена, придружени от сиви гвардейци. Жената беше облечена в бяло и носеше къс жезъл от полиран червен обсидиан. Седейки на тясното легло, тя бе притиснала краищата му между дланите си и бе използвала магия…

Айя се съсредоточи върху образа, опитвайки се да различи последователностите светлина и цвят между ръцете на жената. Когато видя, дъхът й секна. Мощна търсеща магия за следи от нещо… от някого…

Айя напрегна съзнанието си, за да види устните на жената.

И тогава трябваше да положи усилия, за да сподави разтревожения си вик.

Жената търсеше момиче.

Търсеше Тобин.

Образът изчезна и магьосницата се приведе напред, отпускайки ръце върху дланите си.

— Спокойно — прошепна си сама, ала образи от видението, което бе получила в Афра, танцуваха в паметта й: кралица — стара, млада, парцалива, коронована, мъртва с въже около шията, победоносна и обкичена с гирлянди. Толкова много от останалите магьосници, с които бе разговаряла, бяха споменавали за същата визия. Безчетните нишки на съдбата още не се бяха съединили, въпреки волята на Илиор. Лакеите на краля трябва да бяха доловили някаква заплаха за трона и дори сега я търсеха.

Но пък, каза си тя, ако претърсваха и разпитваха всеки бродещ магьосник, значи нямаха представа за истината. Странната магия на Лел все още закриляше Тобин.

Тя претегли омразната брошка в дланта си, мислейки как магьосникът зад бюрото просто бе пъхнал ръка в кошницата и произволно бе изтеглил тази.

222

Две — бройката на близнаците, на двойствеността — повторен два пъти, като магия за призоваване. Двама родители. Две деца.

Двама магьосници — тя и Аркониел — с различни възгледи как да защитават детето.

Усмивка докосна устните й. Двама магьосници — тя и Нирин — с различни възгледи как да обединят маговете на Скала и да служат на трона.

Гоначите сигурно предвиждаха тези символи като инструменти за контрол и срам, но за Айя те бяха призив на оръжие.