Лин Флюълинг
Куклата близнак (7)

Глава шеста

Тобин бе коленичил на пода на стаята си за игра, побутвайки малък кораб из пристанището на модела на града. Това беше караката със счупената мачта — онази, която демонът бе счупил.

Но Тобин само привидно играеше. Всъщност изчакваше, наблюдавайки затворената врата на бащината стая от другата страна на коридора. Нари беше я затворила след себе си, когато беше влязла, с което за него бе станало невъзможно да подслушва.

Той въздъхна, при което дъхът му вдигна малко облаче. Приведе се, за да оправи малкото платно. Тази сутрин беше студено — през отворения прозорец можеше да надуши скрежта, носена от хладния утринен вятър. Тобин отвори уста и дъхна няколко пъти, покривайки цитаделата с мъгла.

Този модел на града, подарък от баща му за последния му рожден ден, бе най-ценената играчка на Тобин. Най-високите постройки се издигаха почти с ръста на детето, а на големина умаленият Еро се разпростираше из половината стая. И не беше точно играчка, а по-скоро напълно отговарящ на истината модел.

— Тъй като си прекалено малък, за да идеш в Еро, донесох Еро при теб! — бе казал баща му при връчването на подаръка. — Един ден ще живееш там, дори може да се наложи да защитаваш града, затова трябва да го познаваш.

Оттогава насетне двамата бяха прекарали множество щастливи часове, изучавайки улиците. Къщи, изработени от дървени блокчета, обгръщаха плътно стръмните склонове на цитаделата, имаше открити пространства, боядисани в зелено — обществените градини и пасбищата. Не липсваше храмът на Квартата, разположен на големия пазарен площад, където сергиите бяха изработени от клечки и пъстри парченца плат. Дребни ограждения предотвратяваха бягството на дребни животни от глина. Синьото пристанище, разположено от едната страна на града, извън многодверната стена, бе пълно с красиви корабчета, които можеха да бъдат движени.

Върхът на хълма бе изравнен и обгърнат с друга стена, наричана Дворцовия кръг, макар в действителност да не беше съвсем кръгла. Вътре в нея лежаха множество домове, палати и храмове, все различни. Тук имаше повече градини, както и езерце с декоративни риби, направено от сребърно огледало, а също и тренировъчно поле за компаньоните на принца. Последното силно интересуваше Тобин. Компаньоните бяха момчета, които живееха в Стария дворец с братовчед му, принц Корин, и тренираха да станат воини. Баща му и Тарин също са били спътници на крал Ериус, когато са били млади. Щом бе научил това, Тобин веднага бе изявил желание да отиде, ала му бе казано, както винаги, че трябва да изчака.

Най-голямата постройка върху хълма бе Старият дворец. Нейният покрив можеше да се маха, позволявайки поглед към вътрешността й. В нея имаше тронна зала с мъничък дървен трон, а край него имаше малка плочка от истинско злато, поставена в дървена рамка.

Тобин повдигна последната и присви очи срещу дребните гравирани букви. Не можеше да ги разчете, ала ги знаеше наизуст: „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Също наизуст знаеше легендата за крал Телатимос и Оракула. Това бе една от любимите истории на баща му.

Градът бе изпълнен с дребни дървени фигурки на хора. Те му бяха най-любими. Често вмъкваше цели семейства от тях в леглото си, за да си говори с тях, докато чакаше Нари да си легне. Тобин върна обратно златната плочица, след което подреди половин дузина фигурки върху тренировъчното поле, представяйки си, че и той е сред тях. Отваряйки плоската, кадифена кутия, донесена от баща му от едно друго негово пътуване, той извади специалните фигури и ги подреди върху покрива на двореца, за да гледат как спътниците се упражняват. Тези хора — онези, които са били преди — бяха много по-красиви от дървените фигурки. Всички без един бяха изработени от сребро. Лицата и дрехите им бяха изрисувани, а на бедрото си всеки носеше малък меч — мечът на кралица Герилейн. Баща му му бе разказвал имената и историите им. Сребърният мъж бе крал Телатимос. След него идваше дъщеря му, Герилейн Основателката — направена кралица на Скала заради златните думи на Оракула. Сетне идваше кралица Тамир, която била отровена от брат си, жадувал да бъде крал, сетне Агналейн и още една Герилейн, после шест други, чиито имена още бъркаше, и тогава баба Агналейн Втора. Първата и последната кралица му бяха любими: първата Герилейн имаше най-красивата корона, а баба Агналейн пък имаше най-изящно изрисуваното наметало.

Последната фигурка в кутията беше мъж, издялан от дърво. Той носеше черна брада, като бащата на Тобин, корона и две имена: Вуйчо ти Ериус и Настоящия крал.

Тобин задържа краля в ръката си. Демонът особено обичаше да чупи тази фигурка. Често се случваше дребният дървен човек да стои на покрива на двореца или дори в кутията, когато внезапно главата му отхвърчеше или се оказваше разделен на две. Заради толкова тормоз Вуйчо ти изглеждаше отвратително.

Тобин въздъхна отново и внимателно ги подреди обратно в кутията. Днес дори градът не можеше да задържи вниманието му. Той се обърна и се загледа във вратата, нареждайки й да се отвори. Нари беше влязла преди цяла вечност! Най-сетне, тъй като повече не можеше да издържа, той бавно се прокрадна към коридора, за да чуе.

Покрилите пода тръстики бяха стари и хрущяха под чехлите му, без значение колко внимателно стъпваше. Тобин бързо се огледа. От лявата му страна късият коридор свършваше във врата, зад която имаше стълби, отвеждащи към голямата зала. Чуваше как капитан Тарин и старият Минир се смеят за нещо. Вдясно вратата до тази на баща му бе затворена — Тобин се надяваше и да си остане така. Майка му отново имаше лош ден.

Убедил се, че поне за момента е сам, той притисна ухо към дъбовата врата и се заслуша.

— Какво лошо би могло да стане, милорд? — Това беше Нари. Тобин леко се размърда от удоволствие. Седмици наред я бе врънкал да се застъпи за него.

Баща му промърмори нещо, сетне отново се разнесе гласът на Нари, внимателно настоятелен.

— Зная какво е казала тя, милорд, но, с цялото ми уважение, той расте странен, като го държите настрана. Не мога да си помисля, че е искала това!

Кой е странен? — зачуди се Тобин. И коя беше мистериозната „тя“, която е щяла да възрази на отиването му до града с татко? В крайна сметка бе рожденият му ден. Вече беше на седем — достатъчно голям, за да може да иде. И Алистън не беше кой знае колко далече — когато с Нари си правеха пикник на покрива, отвъд долината и леса можеха да видят покриви. В по-студените дни дори можеше да се види димът от комините. Едно посещение в града не беше невъзможен подарък, още повече че го искаше толкова много.

Гласовете продължаваха да говорят, прекалено тихи, за да може да ги чуе.

— Моля ви! — безшумно промълви той, правейки свещения знак, за да бъде Квартата благосклонна към него.

Допирът на студени пръсти до бузата му го накара да подскочи. Обръщайки се, Тобин се изненада неприятно да открие, че майка му е застанала зад него. Самата тя приличаше на призрак — призрак, когото той можеше да види. Беше слаба и бледа, с нервни ръце, които се стрелваха наоколо като умиращи птици, когато не шиеха красиви кукли или не стискаха онази старата, грозната, с която тя не се разделяше никога. Дори и сега въпросната кукла бе мушната под ръката й и сякаш се взираше в него, макар да нямаше лице.

Изключително много се изненада да я види тук — и че изобщо я вижда. Когато бащата на Тобин си беше вкъщи, майка му си стоеше все в стаята. Момчето нямаше нищо против.

Вече му беше станало втора природа да хвърля бърз поглед в очите на майка си. От малък се беше научил да преценява настроенията на онези около себе си, особено нейното. Обикновено тя просто го гледаше хладно и дистанцирано, сякаш не й е познат. Когато демонът хвърляше разни неща или го щипеше, тя просто прегръщаше грозната си кукла и насочваше поглед другаде. Почти никога не прегръщаше Тобин, макар в най-лошите си дни да се обръщаше към него, сякаш още е бебе, или пък се чалваше съвсем и започваше да му говори като на момиче. В тези дни татко я затваряше в стаята й и Нари кипваше специални отвари.

Но сега видя, че очите й са ясни. Сега тя почти се усмихваше, подавайки му ръка.

— Ела, миличък.

Никога не бе се обръщала към него по подобен начин. Тобин нервно погледна към вратата на баща си, ала майка му се приведе и улови ръката му в своята. С хватка, малко по-стегната от нормалното, тя го поведе към заключената врата в края на коридора, зад която се намираше стълбище.

— Не ми е разрешено да се качвам — каза й Тобин със съвсем тих глас. Нари казваше, че подовете горе били нестабилни и че имало плъхове и големи колкото юмрука му паяци.

— Можеш да дойдеш с мен — отвърна майка му, изваждайки голям ключ от джоба на роклята си.

Стълбището отвеждаше в коридор, който много приличаше на този от долния етаж — същите врати от двете страни. Само че тук беше прашно и миришеше на влага. Освен това малките, разположени високо прозорци, бяха затворени.

Тобин хвърли поглед към една отворена врата, край която минаха, където зърна овехтяло легло със скъсани завеси, но никакви плъхове. В края на коридора майка му отвори малка врата и го поведе по много стръмно, тясно стълбище, осветявано от тесни зирки в стените. Полумракът бе тъй плътен, че стъпалата едва се различаваха, ала Тобин знаеше къде са.

Намираха се в кулата.

Допря ръка до стената, дирейки по-добра опора, но веднага я дръпна, когато материалът под пръстите му започна да се троши. Вече бе започнал да се страхува и искаше да изтича обратно в ярката, безопасна част на къщата, ала майка му все още го държеше за ръката.

По време на изкачването им нещо трепна в сенките над тях — несъмнено демонът, а може би и някакъв по-отвратителен ужас. Тобин се опита да се отскубне, но тя не го пусна и му се усмихна през рамо.

— Това са просто птиците ми. Тук са свили гнездата си. Аз също. Само че те могат да влитат и отлитат, когато си поискат, а аз не мога.

Тя отвори тясната врата на върха на стълбището и насреща им бликна слънчева светлина. Тобин примижа, прекрачвайки прага.

Винаги бе смятал кулата за празна, изоставена, обитавана единствено от демона, но ето че насреща му стоеше прекрасна всекидневна, обзаведена далеч по-добре от която и да е от долните стаи. Той се огледа удивен — не си бе представял, че майка му си има подобно скривалище.

Избелели гоблени покриваха прозорците от три страни. Западната стена обаче беше гола и капаците бяха вдигнати. Тобин можеше да види как заснежените върхове блестят в далечината, а някъде долу шумеше реката.

— Ела, Тобин — подкани го тя, приближавайки се до маса край прозореца. — Поседи с мен на рождения си ден.

Малка искрица надежда блесна в сърцето му и момчето бавно пристъпи по-навътре. Никога преди не си бе припомняла празника му.

Стаята беше много уютна. До отсрещната стена бе поставена дълга маса, отрупана с материали за кукли. Върху друга маса готови кукли — тъмнокоси и без усти, но пък облечени в туники от кадифе и коприна, далеч по-изящни от всичко, с което Тобин разполагаше в гардероба си — бяха подредени в два реда.

Може би ме е довела тук, за да ми подари една от тях, помисли си той. Дори и без усти, куклите бяха много красиви. Обърна се с надежда към майка си. За миг почти можеше да види как тя се усмихва, казвайки му да си избере която иска като специален подарък от нея. Ала тя просто стоеше край прозореца, мачкайки роклята си със свободната ръка, докато се взираше в празната маса пред себе си.

— Трябва да донеса сладкиши, нали? Медени сладкиши и вино.

— В залата винаги има — напомни й Тобин, хвърляйки нов копнеещ поглед към куклите. — Ти беше там миналата година, помниш ли. Но тогава демонът събори сладкиша на пода и…

Той затихна, заглушен от нахлулите спомени. Майка му бе избухнала в сълзи, когато демонът беше дошъл, сетне беше започнала да пищи. Баща му и Нари я бяха отвели, а Тобин беше доял парчетата в кухнята с готвачката и Тарин.

— Демонът? — По бледата буза на майка му се търколи сълза. Тя притисна куклата по-силно. — Как могат да го наричат така?

Тобин погледна към отворената врата, преценявайки дали да избяга. Ако тя започнеше да пищи, щеше да изтича надолу, обратно при хората, които го обичаха и на които можеше да се разчита да сторят това, което той очакваше. Чудеше се дали Нари щеше да му се сърди за качването горе.

Но майка му не започна да пищи. Просто се отпусна в един стол и зарида тихо, притиснала грозната кукла към сърцето си.

Започна да се прокрадва към вратата, ала майка му изглеждаше толкова ужасно, че наместо да избяга, той отиде при нея и отпусна глава върху рамото й, както правеше с Нари, когато добрата жена се натъжеше.

Ариани го прегърна и започна да гали непокорните му къдрици. Както винаги, тя го притискаше прекалено силно, милваше прекалено неловко, но той остана, доволен, че е получил и това внимание. Като никога, демонът не изникна.

— Бедничките ми — прошепна тя, люлеейки Тобин. — Какво ще правим? — Тя бръкна в пазвата си и извади малка кесийка. — Подай ми ръката си.

Тобин се подчини и тя извади два малки предмета: сребърен лунен амулет и малко парче дърво, чиито краища бяха обвързани с червения метал, който бе виждал от задната страна на щитовете.

Тя последователно ги притисна към челото на Тобин, сякаш очакваше нещо да се случи. Когато нищо не последва, тя отново ги прибра с въздишка.

Все така прегърнала Тобин, тя се изправи и го отведе до прозореца. Повдигайки го с изненадваща сила, майка му го остави върху каменния перваз. Тобин погледна надолу между чехлите си и видя реката да се разбива на бяла пяна в камъните. Отново ужасен, с едната си ръка той се вкопчи в рамката на прозореца, а с другата стисна костеливото рамо на майка си.

— Лел! — изкрещя тя към планините. — Какво да правим? Защо не идваш? Обеща ми, че ще дойдеш!

Тя сграбчи гърба на туниката му, леко избутвайки го напред, заплашвайки равновесието му.

— Мамо, искам да сляза! — прошепна Тобин, вкопчил се в нея още по-силно.

Той се обърна и се взря в очите, които отново бяха станали студени и мрачни. За момент изглеждаше, че тя сякаш не го разпознава или не знае какво правят край този прозорец. Тогава принцесата го дръпна назад и двамата рухнаха на пода. Тобин си удари лакътя и извика от болка.

— Бедното ми! Мама съжалява — изхлипа тя, ала люлееше куклата си, а не него, докато стоеше приклекнала на пода.

— Мамо? — Тобин се приближи до нея, но Ариани не му обърна внимание.

Съкрушен и объркан, той избяга от стаята, оставяйки зад себе си звука на риданията й. Почти беше стигнал дъното на стълбището, когато нещо го блъсна в гръб и Тобин падна, наранявайки дланите си.

Демонът беше с него — тъмна форма, едва забележима. Тобин не помнеше кога бе започнал да го вижда, но знаеше, че в началото не можеше. Нещото се приближи и дръпна един от кичурите му.

Момчето започна бясно да размахва ръце.

— Мразя те! Мразя те, мразя те, мразя те!

Мразя те! — отекна ехото.

Тобин докуца обратно до стаята с играчките. Дори тук дневната светлина му се струваше помрачняла. И следа не бе останало от предишното вълнение, дланите и пищялите го боляха. Искаше единствено да се мушне под завивките с настоящото семейство дружелюбни дървени хора, които го чакаха там. Тъкмо в този миг влезе баща му.

— Ето къде си! — възкликна Риус, вземайки Тобин в силните си ръце, за да го целуне. Брадата му го погъделичка и внезапно денят стана малко по-ведър. — Къде ли не те търсих. Къде беше? И как така успя да се изцапаш толкова?

Срамът припламна в гърдите на Тобин при спомена за пагубното посещение.

— Просто си играех — каза той, взирайки се в тежкото сребърно украшение върху рамото на баща му.

Херцогът мушна мазолест пръст под брадичката му и огледа бузата му. Тобин знаеше, че баща му си мисли за демона — поне за това двамата се разбираха без думи.

— Няма значение — каза той, отвеждайки Тобин в стаята му, където Нари сменяше спалното бельо. — Нари ми каза, че вече си достатъчно голям, за да дойдеш заедно с мен до Алистън и да си избереш подарък. Какво ще кажеш?

— Мога да дойда? — викна Тобин, забравил всички мрачни мисли.

— Не и в такъв вид! — възкликна дойката, наливайки вода в легена за миене. — Кога успя да се изцапаш така?

Баща му му смигна и се отправи към вратата.

— Ще те чакам в предния двор.

Тобин изхвърли от мислите си ударените пищяли и болящия го лакът. Прилежно изтърка лицето и ръцете си, сетне стоя мирен, докато Нари разруши с гребена заплитанията в косата му, които тя наричаше плъши свърталища.

Преоблечен в туника от мека зелена вълна и нови панталони, Тобин забърза към градината. Баща му го чакаше, както беше обещал. Прислугата също беше там.

— Бъдете благословен, малки принце! — викнаха слугите, а сетне започнаха да го прегръщат, смеейки се.

Тобин беше толкова развълнуван, че в първия миг дори не забеляза Тарин, застанал малко встрани, да държи юздите на сив скопен жребец, който момчето до този момент не беше виждало.

Конят бе по-дребен от животното на баща му и беше оборудван с детско седло. Козината, гривата и опашката му блестяха, прилежно сресани.

— Поздравления, синко — каза Риус, повдигайки Тобин в седлото. — Момче, достатъчно възрастно да посети града, трябва да има собствен кон. Вече ти ще се грижиш за него. Също така ти ще му дадеш име.

Усмихнат широко, Тобин дръпна юздите и накара коня бавно да тръгне из градината.

— Ще го нарека Кестен. Цветът му е точно такъв.

— В такъв случай би могъл да го наречеш и Госи — каза баща му.

— Защо?

— Това не е обикновен кон. Дошъл е чак от Ауренен, също като черния ми жребец. Няма по-добри коне от тези. Всички благородници в Скала яздят ауренфейски коне. А Госи на ауренфейски означава кестеняв.

Ауренфейски. Тази дума събуди спомен. Една бурна нощ пред замъка им бяха дошли ауренфейски търговци — удивителни, странни наглед люде, с дълги червени шалове, омотани около главите им, и татуирани бузи. Въпросната нощ Нари го бе пратила да си легне рано, ала Тобин се беше скрил на върха на стълбището и бе гледал как те правят пъстроцветна магия и свирят на странни инструменти. Демонът ги беше прогонил. Тобин бе зърнал как майка му се смее, стиснала куклата си в сенките на неизползваната менестрелска галерия. Това беше първият път, в който осъзна, че е възможно да я мрази.

Но сега се постара да прогони мрачните си мисли. Това се беше случило отдавна, преди почти две години. Ауренен означаваше магия и странни хора, които отглеждаха расови коне, достойни за скаланските благородници. Нищо повече.

Той се наведе, за да погали коня по врата.

— Благодаря ти, татко! Ще го нарека Госи. Може ли някой ден да отида в Ауренен?

— Всеки трябва да го посети. Мястото е прекрасно.

— Ето, вземи да направиш дар в храма. — Нари му подаде няколко пакетчета, увити в чиста кърпа. Тобин гордо ги прибра в новите си дисаги.

— Аз също имам подарък за теб, Тобин. — Тарин откачи дълъг вързоп от колана си и му го подаде.

Вътре момчето откри дървен меч, дълъг почти колкото ръката му. Острието беше дебело и яко, но дръжката бе изящно оформена и дори имаше истински бронзови предпазители.

— Прекрасен е! Благодаря ти!

Тарин му намигна.

— Ще видим дали ще ми благодариш, когато започнем да го използваме. Аз ще те уча да се дуелираш. Мисля, че ще строшим не един такъв, преди да приключим, но този е първият.

Това бе не по-малко прекрасен подарък от коня, макар острието да не беше истинско. Тобин се опита да размаха новото си оръжие, но то се оказа по-тежко от очакваното.

Баща му се засмя.

— Не се тревожи, момчето ми, Тарин скоро ще започне да те учи. Но сега е най-добре да оставиш оръжието си при Минир. Не искаме да влезеш в битка още при първото си посещение в града.

Тобин неохотно предаде дървеното оръжие на иконома, но ездата скоро го накара да забрави. Заедно с Тарин и баща си прекоси моста. За пръв път в живота си не трябваше да спре при портата и да им помаха за довиждане. Сега се чувстваше като воин, тръгнал да види широкия свят.

Точно преди да потънат в дърветата, почувства внезапни тръпки по гърба си, сякаш под туниката му бе пролазила мравка. Момчето се обърна и погледна към замъка. Стори му се, че вижда кепенците на южния прозорец на кулата да се раздвижват. Бързо извърна глава.

Горският път бе покрит с листа като кръгли златни монети. Имаше и други, наподобяващи червени или оранжеви ръце, които помахваха над главите им, редом с дъбови листа, лъскави и кафяви като коприна.

Тобин се развличаше, упражнявайки контрола си с колене и юзди, карайки Госи да препусне в тръс по негова команда.

— Тобин вече язди като войник, Риус — отбеляза Тарин, а Тобин почувства как сърцето му се изпълва с гордост.

— С коня си ли влизаш в битка с пленимарците, татко?

— Когато се бием по земя, за битка използвам един голям боен кон, наречен Сакоров огън. Той има железни подкови, които ковачите наострят преди всяка битка.

— Защо никога не съм го виждал? — попита момчето.

— Той е в Атион. Подобен кон е годен само за бран. Силен и бърз е и не се страхува нито от кръв, нито от пламъци, обаче да го яздиш е все едно да се возиш в кола с квадратни колела. Моят Маджиер и Госи са коне за път.

— А аз кога ще отида в Атион? — попита Тобин, не за пръв път.

Отговорите често се отличаваха. Сега баща му просто се усмихна и каза:

— Един ден ще го сториш.

Тобин въздъхна. Може би сега, когато беше достатъчно голям да язди собствен кон, този „ден“ щеше да настъпи скоро.

 

 

Пътят до града се оказа много по-къс, отколкото Тобин бе очаквал. Слънцето не бе изминало повече от два часа от пътя си върху небето, когато минаваха край първите къщи.

Тук дърветата оредяваха, растяха предимно дъбове и трепетлики. Сред жълъдите се мотаеха прасета. На около миля по-надолу гората отстъпваше съвсем, за да бъде заменена от поляни — тук стада овце и кози пасяха под зорките очи на пастирчета, не особено по-големи от Тобин. Те му махнаха, а той срамежливо отвърна на поздрава.

Скоро започнаха да срещат повече хора на пътя — в коли, теглени от кози или биволи, или нарамили големи кошници. Три млади момичета в къси, мръсни ризи се взряха в Тобин и приближиха глави една към друга, шептейки си нещо, без да го изпускат от очи.

— Вървете вкъщи при майките си — изръмжа Тарин с глас, който Тобин не бе го чувал да употребява преди. Момичетата подскочиха като подплашени зайци и побягнаха със смях.

От хълмовете към града лъкатушеше река и пътят следваше извивките й. Градът бе заобиколен от нивя. Някои бяха разорани за пролетната сеитба, други жълтееха в стърнища.

Баща му посочи към група хора, събиращи последните снопи сред поле с ечемик.

— Ние тук извадихме късмет. В някои части на кралството чумата е избила толкова много хора, че нямаше кой да обработва полята. Онези, които болестта бе пощадила, измираха от глад.

Тобин знаеше за чумата. Бе чувал мъжете да си говорят за нея в двора на казармите, когато си мислеха, че той не чува. Кожата ти започвала да кърви, а под ръцете ти изниквали черни буци. Радваше се, че не е дошла тук.

Докато достигнат дървената палисада на града, Тобин се беше ококорил от вълнение. Тук имаше толкова много хора и той махаше на всички, въодушевен. Мнозина му махваха на свой ред и почтително поздравяваха баща му, но имаше и такива, които се взираха в него по подобие на онези три момичета.

Непосредствено преди стените до реката имаше воденица. Край нея се издигаше огромен дъб, пълен с деца, момчета и момичета, които се люлееха над водата на дълги въжета, привързани зад клоните.

— Бесят ли ги? — удивено попита Тобин. Бе чувал за това наказание, но не си представяше, че изглежда по такъв начин. Децата изглежда се забавляваха.

Баща му се засмя:

— Не, играят си.

— А може ли и аз?

Двамата мъже си размениха странен поглед, който Тобин не можа да разбере.

— А би ли искал? — попита Тарин.

Тобин погледна към смеещите се деца, които се премятаха из клоните като катерици.

— Може би.

На портата един копиеносец пристъпи напред и се поклони на баща му, притискайки ръка до сърцето си.

— Бъдете здрав, херцоже.

— Здравей, Лика.

— Да не би този прекрасен млад човек да е синът ви?

— Наистина е той, дошъл е да посети града.

Тобин се поизправи на седлото.

— Приветствия, млади принце — каза Лика, покланяйки се на Тобин. — Дошли сте да разгледате какво крие градът? Днес е пазарен ден, има какво да се види.

— Днес е рожденият ми ден — срамежливо каза Тобин.

— Нека боговете ви закрилят!

 

 

Алистън беше малък градец, ала на Тобин му се струваше обширен. Ниски къщурки със сламени покриви обгръщаха калните улици. Навсякъде гъмжеше от деца и животни. Прасета преследваха кучета, кучета преследваха котки и пилци, а малки дечица преследваха каквото им падне. Тобин не спираше да се взира, защото никога не беше виждал толкова много деца на едно място. Онези, които го забелязваха, също се вторачваха в него, така че много скоро момчето започна да се чувства неловко. Малко момиченце с дървена кукла под мишница се зазяпа в него и той не спря да се мръщи насреща й, докато то не отклони поглед.

Площадът беше прекалено претъпкан за езда, затова те оставиха конете си в една странноприемница и продължиха пеш. Тобин здраво се държеше за ръката на баща си от страх да не се изгуби.

— Не се прегърбвай, Тобин — промърмори баща му. — Не всеки ден принц посещава алистънския пазар.

Първо посетиха храма на Квартата, който се издигаше в средата на площада. Светилището му представляваше просто каменна ниша, украсена със символите на четирите божества на Скала. Приличаше на лятната кухня на готвачката. Четири колони поддържаха сламения покрив, всяка боядисана в различен цвят: бяло за Илиор, червено за Сакор, синьо за Астелус и жълто за Дална. Малък мангал за дарове пламтеше край всяка от тях. Възрастна жрица седеше на табуретка, заобиколена от съдове и кошници. Тя прие даровете на Тобин, хвърляйки солта, хляба, билките и благоуханията върху пламъците със съответните молитви.

— Бихте ли искали да отправите някаква специфична молитва, принце? — попита тя, когато приключи.

Тобин погледна към баща си, който се усмихна и й подаде сребърна сестерция.

— Кому от Квартата желаете да я отправите? — продължи жрицата, отпускайки ръка върху главата на Тобин.

— Сакор, за да бъда велик боец, като баща си.

— Храбро казано! Тогава трябва да отправим воински дар, за да остане доволен богът.

Със стоманен нож жрицата отряза кичур от косата му и го примеси в парче восък, в което бе вложила още сол, няколко капки вода и някакъв прах, от който восъкът стана кървавочервен.

— Сега го оформете като кон — рече тя, поставяйки омекналото парче в ръката му.

Тобин много хареса как восъкът поддаваше под ръцете му, докато го оформяше. Мислеше си за Госи, за да придаде формата на фигурата, а с нокътя си направи черти за грива и опашка.

— Виж ти! — каза жрицата, вземайки фигурката му. — Отлична работа за толкова малък човек. Виждала съм възрастни мъже, които се справят по-зле. — Със собствения си нокът тя очерта няколко символа върху восъка и му върна коня. — Отправете молитвата си и го дайте на бога.

Тобин се приведе над мангала в подножието на Сакоровата колона и вдъхна дима.

— Направи ме могъщ боец, закрилник на Скала — прошепна той и хвърли фигурката върху въглените. Зелени пламъци припламнаха сред разтопяването й.

Те напуснаха светилището и отново се смесиха с пазарната тълпа. Тобин държеше баща си за ръка, ала страхът му почти бе изместен от любопитство.

Момчето разпознаваше някои от лицата, които виждаше — тези хора бяха идвали, за да продават стоките си на готвачката в кухненската градина. Точиларят Балус го видя и докосна чело в приветствие.

Селяните, надонесли плодове и зеленчуци, хвалеха стоките си. Тук имаше купчини репи, лук, цвекло, моркови, тиквички и особено ябълки, от които на Тобин му потекоха лиги. Една количка с кисела миризма бе пълна с навосъчени пити сирене и кофи мляко и масло. Следващата беше пълна с шунка. Калайджия бе изложил новите си съдове, като същевременно поправяше стари сред голяма шумотевица. Търговци, нарамили кошници, крещяха:

— Бадемово мляко!

— Супен кокал, костен мозък!

— Свещи, огнива!

— Игли и конци!

Сигурно и в Еро е така, помисли си удивено Тобин.

— Какъв подарък искаш? — попита баща му.

— Не зная — отвърна момчето. Повече от всичко искаше да дойде тук, а на всичкото отгоре бе получил меч и кон.

— Ела тогава, ще поогледаме.

Тарин отиде да върши някаква си своя работа, а херцогът се натъкна на някакви хора, които трябваше да говорят с него. Тобин търпеливо изчакваше баща му да изслуша новините и оплакванията на арендаторите си. Самият той слушаше с половин ухо оплакването на някакъв овчар относно липсата на мляко, когато зърна шепа деца, насъбрани край една недалечна сергия. Вече по-храбър, хлапакът остави баща си и отиде да види какво е събудило интереса им.

Въпросната сергия принадлежеше на жена, майстор на играчки. Имаше топки, въртележки, пумпали, балери, торби с топчета, както и нескопосано изрисувани платнени дъски за игра. Ала вниманието на Тобин бе привлечено от куклите.

Нари и готвачката казваха, че майка му изработва най-красивите кукли в цяла Скала. И тук той не видя изложено нищо, което да оспори думите им. Някои от куклите бяха издялани от цяло парче дърво, като куклата, която бе видял онова момиченце да носи. Други бяха изработени от натъпкан плат, като тези на майка му, ала не бяха така добре оформени, нито пък дрехите им бяха тъй изящни. Но все пак бродираните им лица си имаха усти — усмихнати усти — които им придаваха дружелюбен, успокояващ вид. Тобин взе една и я стисна. Пълнежът зашумоля приятно под пръстите му. Той се усмихна, представяйки си как мушва и този спътник под юргана с дървеното семейство. Може би Нари можеше да ушие някакви дрехи и…

Повдигайки очи, той забеляза, че останалите деца и търговката се бяха вторачили в него. Едно от по-възрастните момчета се изсмя презрително.

В следващия миг баща му отново стоеше до него, изтръгвайки куклата от ръцете му. Лицето на херцога беше бледо, в очите му пламтеше гняв. Тобин се сви. Никога преди не беше виждал баща си в подобно състояние. С такъв поглед бе съзирал да го гледа майка му в най-лошите й дни.

След миг той изчезна, заменен от скована усмивка, която го ужасяваше дори повече.

— Ама че глупост! — възкликна баща му, захвърляйки куклата обратно върху сергията. — Ето това искаме! — Грабна нещо от масата и го мушна в ръцете на Тобин — торба с топчета. — Капитан Тарин ще ти плати. Ела, Тобин, има още много за гледане.

Той поведе сина си, стиснал го болезнено силно. Тобин чу как децата зад гърба му избухват в смях, а някакъв мъж промърмори:

— Казвах ви, че хлапето не е с всичкия си.

Тобин сведе глава, за да скрие сълзите на срам, които изгаряха очите му. Това беше по-зле, далеч по-зле, от случилото се с майка му сутринта. Не можеше да разбере какво бе разгневило толкова баща му или накарало местните да се озлобят по такъв начин, но с детската внезапна, ясна убеденост знаеше, че вината е негова.

Насочиха се право към коняря — дотук с посещението в града. Докато Тобин се отправяше към седлото, видя, че все още стиска топчетата. Не ги искаше, но не смееше да ядосва баща си още повече, като ги хвърли, затова ги мушна в туниката си. Те се плъзнаха до колана му, потропвайки леко.

— Да се прибираме — каза баща му и пое, без да изчака Тарин.

Обратният път се отличаваше с тежко мълчание. На Тобин му се струваше, че някаква глава е стиснала гърлото му и му причинява болка. Много отдавна се беше научил да плаче тихо. Едва по средата на пътя баща му погледна назад и го видя.

— Тобин! — Спря коня си и изчака момчето да се изравни с него. Вече не изглеждаше гневен, само изморен и тъжен. Махна с ръка по посока на града и каза: — Куклите… Те са глупави, мръсни неща. Момчетата не си играят с тях. Особено момчетата, които искат да станат велики бойци. Разбираш ли?

Куклата! Нова вълна срам погълна Тобин. Ето защо баща му бе изглеждал толкова вбесен. Сърцето му се сви още повече, когато това му донесе още едно разбиране. Ето защо майка му не му беше подарила една от куклите си. За него беше срамно да играе с тях.

Беше твърде шокиран, за да се почуди защо никой, дори и Нари, не му беше казал.

Баща му го потупа по рамото.

— Да вървим. Вкъщи ни чака торта. Утре Тарин ще започне обучението ти.

Но когато се прибраха, на Тобин не му беше до ядене. Нари докосна челото му, обяви го за изморен и го сложи да спи.

Той изчака тя да си иде, след което бръкна под възглавницата, за да извади четирите фигурки, скрити там. Доскоро щастливата тайна сега караше бузите му да пламтят от срам. Това също бяха кукли. Събирайки ги в шепа, той се прокрадна в съседната стая и ги остави на пазара. Там им беше мястото. Баща му ги беше направил и ги бе оставил сред модела, значи тук Тобин можеше да си играе с тях.

Завръщайки се в стаята си, момчето скри нежеланата торба с топчета в дъното на гардероба си. Сетне се сви между хладните завивки и отправи нова молитва към Сакор — да му помогне да бъде по-добро момче и да направи баща си щастлив.

Дори и след повторния плач му беше трудно да заспи. Струваше му се, че леглото е страшно празно. Накрая той напипа дървения меч на Тарин и заспа, сгушен с него.