Лин Флюълинг
Куклата близнак (24)

Глава двадесет и трета

Главата на Тобин започна да го боли по време на тренировката. Чак му стана лошо и Тарин го изпрати да си легне посред бял ден.

Брат му дойде, без да бъде повикан. Приклекна край леглото на Тобин, притиснал ръка към гърдите си. Свит на една страна, притиснал буза върху новата покривка за легло, която баща му бе изпратил от Еро, Тобин се взираше в застрашителния си двойник, очаквайки брат му да го докосне или да заплаче, както правеше в сънищата му. Но духът не стори нищо, просто стоеше, събирайки мрак край себе си. Измъчен от главоболието, Тобин се унесе.

Язди Госи по пътя към планините. Червени и златни листа се въртят край него, проблясвайки ярко под слънцето. Причува му се, че зад него има друг ездач, но не може да види кой е. След миг осъзнава, че брат му седи зад него, обгърнал кръста му с ръце. В съня брат му беше жив. Тобин усеща топлината му и дъха му върху врата си. Обгърналите кръста му ръце бяха кафяви и мазолести, с мръсотия под ноктите.

Очите на Тобин се изпълват със сълзи. Има си истински брат! Всички онези демони, магьосници и странни жени в гората — това е било само някакъв кошмар.

Опитва се да погледне към брат си, да види дали очите му също са сини, но брат му притиска лице към гърба му и прошепва:

— По-бързо, тя е почти тук!

Брат му се страхуваше. Тобин също изпитва страх.

Навлизат по-дълбоко в планините от когато и да било. Огромни заснежени върхове ги заобикалят. Небето потъмнява, студен вятър фучи около тях.

— Какво ще правим, когато се смрачи? Къде ще спим? — пита Тобин, оглеждайки се навъсено.

— По-бързо — шепти брат му.

Но когато завиват, озовават се на дъното на поляната под крепостта, отправили се към моста в галоп. Госи не иска да спре и…

Тобин сепнато се събуди. Нари стоеше над него и му разтриваше гърдите. Почти се беше стъмнило, а в стаята беше много студено.

— Спа цял ден, миличък — каза му тя.

Било е сън! — помисли си съкрушено Тобин. Усещаше брат си наблизо, студен и чужд, както винаги. Нищо не се бе променило. Искаше да се обърне и отново да заспи, но Нари го изтика от леглото.

— Имаш посетители. Ела да ти облечем друга туника.

— Посетители? За мен? — Тобин премигна насреща й. Знаеше, че трябва да отпрати брат си, но вече беше късно, защото Нари се суетеше около него.

Дойката допря опакото на пръстите си до челото му и цъкна с език.

— Студен си като лед, чедо. Прозорецът цял ден е стоял отворен, а ти си спал върху леглото. Тъкмо долу ще се стоплиш.

Главата все още го болеше. Потръпвайки, той позволи на Нари да му свали смачканата туника, след което се намърда в новата с бродиран ръб. Тя бе дошла заедно с новата покривка, редом с цял комплект нови дрехи, каквито Тобин не беше носил досега.

Докато излизаше, зърна брат си в тъмния ъгъл. Демонът носеше същите нови дрехи, но лицето му беше изключително бледо.

— Остани тук — прошепна той. Пое след Нари и се зачуди какво ли би било да има жив брат.

В залата беше тъмно — само камината и няколко факли бяха запалени. Тъй като вървеше в тъмното, Тобин можа първи да види застаналите край огнището. Аркониел, готвачката, Тарин и Минир бяха там, тихо разговаряйки с някаква възрастна жена, облечена в зацапана пътна рокля. Лицето й беше кафяво и сбръчкано, а сивата й коса беше сплетена на плитка, която тя бе пуснала над едното си рамо. Това ли беше въпросната „тя“, за която брат му бе споменавал? Приличаше на селянка.

Вземайки колебанието му за страх, Нари взе ръката му.

— Не се страхувай — прошепна тя, повеждайки го надолу. — Айя е приятелка на баща ти и е много силна магьосница. И виж кого е довела със себе си!

Когато Тобин се приближи, можа да види, че в сенките зад старата жена има още един непознат. Айя каза нещо през рамо и той пристъпи напред.

Беше момче.

Сърцето на Тобин се сви. Това трябва да беше спътникът, когото му бяха обещали. Значи в крайна сметка не бяха забравили, макар той да бе го сторил.

Момчето беше по-високо от него и изглеждаше по-голямо. Туниката му беше бродирана, но с окъсан ръб и закърпена под единия ръкав. Обувките му бяха мръсни, а панталоните му бяха овързани под коленете с канап. Нари би се скарала на Тобин, ако се появеше някъде в подобен вид. Точно в този момент момчето се обърна към принца, подлагайки лицето си на светлината на огъня. Кожата му имаше здрав цвят. Буйната му кестенява коса падаше на кичури над челото. В уголемените му очи се четеше тревога. Тобин се подготви за най-лошото, изтикван от Нари към светлината. Дали това момче вече знаеше, че той е странен?

Но непознатото момче му се поклони несръчно, когато го забеляза.

Тарин му се усмихна окуражаващо.

— Принц Тобин, това е Киротиус, син на сър Ларент от Оукмаунт Стед в Колат. Той е тук, за да бъде твой спътник.

Тобин се поклони на свой ред, сетне протегна ръка за войнишкия поздрав, както го беше учил баща му. Киротиус я пое, съумявайки да се усмихне леко. Дланта му приличаше на войнишка — груба и мазолеста.

— Приветствам те в бащиния ми дом — каза Тобин. — За мен е чест… — Трябваше му миг, за да си припомни остатъка от ритуалния поздрав. До този момент не му се беше налагало да го отправя сам. — За мен е чест да ти предложа гостоприемството си, Киротиус, сине Ларентов.

— За мен е чест да приема, принц Тобин. — Киротиус сведе глава почтително. Предните му зъби бяха големи и леко раздалечени.

Тарин му намигна, което породи у Тобин известна ревност. Приятелят му изглежда вече одобряваше новодошлия.

— А това е Айя — каза Аркониел, представяйки старата жена. — Разказвал съм ти за нея, принце. Тя е моя наставница, точно както аз съм твой.

— Радвам се да се запознаем, принце — поклони се Айя. — Аркониел много те хвали в писмата си.

— Благодаря. — Тобин се почувства запленен от очите и гласа й. Макар да се обличаше като селянка, тя излъчваше огромна сила, която го накара леко да потрепери.

Но когато жената се усмихна, в безцветните й очи видя доброта и загатнато веселие. Тя положи ръка върху рамото на новото момче.

— Надявам се, че младият Киротиус ще ти служи добре. Той, впрочем, предпочита да бъде наричан Ки, ако не възразяваш.

— Не, магьоснице. Приветствам те в бащиния си дом — отвърна Тобин, покланяйки се отново.

В мига, в който изрече тези думи, в стаята захладня, а брат му се спусна надолу по стълбите като ураган, започвайки да къса новите гоблени от стените и да разхвърля искрите от камината. Ки извика, когато един въглен го удари по бузата, сетне скочи да застане между Тобин и огъня.

Вятърът бе придружен от дълбок, пулсиращ звук, напомнящ ударите на огромен барабан. Тобин не беше чувал нещо подобно. Звуците го пронизаха и разтърсиха сърцето му. Гръмко жужене изпълни ушите му — напомняше му на нещо лошо, но не можеше да определи точно какво.

Магьосницата стоеше спокойно, движейки само устните си. Брат му, сведен до черно движение, хвърли пейка по нея, но мебелта не уцели, а отлетя встрани.

Тогава брат му се нахвърли върху Ки и започна да го дърпа за наметалото, опитвайки се да го вкара в огнището. Тобин сграбчи ръката на по-голямото момче, което трескаво развързваше плаща си. Наметката профуча назад и изчезна в пламъците, а двете момчета залитнаха в обратна посока.

Тобин зърна ужаса в очите на Ки и видяното го изпълни със срам.

Сега вече със сигурност ще ме намрази, помисли си той, знаейки, че вината е негова. Не трябваше да заспива, без преди това да отпрати брат си. Извръщайки се встрани от другите, момчето зашепна:

— Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост. Върви си, братко. Остави ги на мира!

Вятърът утихна мигновено. Мебелите спряха да се движат, всичко притихна. Красивата нова колона в дъното на стълбището се пукна на две със звук, накарал ги да подскочат, сетне брат му си отиде.

Тобин видя, че двамата магьосници го гледат, сякаш знаеха какво е сторил. Айя прошепна нещо на Аркониел, което принцът не можа да чуе.

Ки се изправи и протегна ръка на Тобин.

— Ранен ли си, принце? — Върху бузата му вече се издигаше мехур.

— Не.

Ки също се взираше в Тобин, но не изглеждаше разгневен.

— Значи това беше призракът?

— Понякога прави такива неща. Съжалявам. — Тобин искаше да каже още нещо, за да задържи топлата, удивителна усмивка насочена към него. — Не мисля, че отново ще те нарани.

— Не очаквахме гости, господарке — говореше на Айя Минир, сякаш нищо не се бе случило. — Надявам се няма да останете с лошо впечатление от дома ни. Щяхме да приготвим пиршество, ако знаехме.

Айя потупа иконома по ръката.

— Познаваме гостоприемството на херцога. Не са нужни пиршества. Кетилън още ли се разпорежда в кухнята?

Всички разговаряха, сякаш са стари приятели. Това никак не се харесваше на Тобин. Още от идването на първия магьосник нещата изглеждаха странно. Сега ставаха двама, а брат му ненавиждаше Айя дори повече от Аркониел — принцът бе усетил това по време на кратката атака.

Сега беше сигурен, че Айя е въпросната „тя“, заради която брат му бе плакал с кървави сълзи в сънищата му. А пък Нари бе казала, че Айя е приятелка на баща му, а и се отнасяше към нея като към почетен гост. Изкушаваше се да повика брат си отново, просто за да види какво ще се случи.

Но преди да е успял, забеляза, че другото момче го гледа. Ки бързо отмести поглед встрани, Тобин стори същото, посрамен, без да знае защо.

 

 

Икономът настоя вечерята да бъде поднесена на голямата маса в залата, макар бащата на Тобин да не си беше у дома. Братът на Тобин бе съборил новия балдахин, но това бързо бе поправено. Младият принц бе сложен да седне на бащиното място, между Айя и новия си компаньон, а Тарин им сервираше. Принцът искаше да говори с Ки и да го успокои, но откри, че е напълно безмълвен. Ки също мълчеше. Тобин го видя да хвърля неспокойни погледи из залата и към него при всяко блюдо. Оглеждаше се и за брат си, но духът се подчини и не се появи.

Възрастните не изглеждаха да забелязват неспокойствието му, а разговаряха помежду си. Нари, Аркониел и Айя говореха за хора, които Тобин никога не бе чувал дойката си да споменава до този момент, което отново го накара да изпита ревност. Веднага щом и последният десерт бе приключен, той се извини, възнамерявайки да се оттегли горе. Но Ки също се изправи, очевидно възнамерявайки да го последва. Може би това трябваше да прави спътникът му. Принцът промени посоката си и излезе в градината, следван от по-голямото момче.

Пълна есенна луна набираше височина в небето, достатъчно ярка, за да хвърля сенки.

Сам с непознатия Тобин се чувстваше още по-неловко. Искаше му се да си беше останал в залата, но щеше да изглежда глупаво да се върне тъй скоро.

След известно време Ки наруши мълчанието. Поглеждайки към крепостта, той каза:

— Домът ти е много хубав, принце.

— Благодаря ти. А твоят как изглежда?

— Като онази казарма там.

Накъсаният ръб на туниката отново привлече вниманието на Тобин.

— Баща ти беден ли е?

Едва след изричането на това се усети, че думите му можеха да прозвучат като обида. Но Ки само сви рамене:

— Не сме богати, това е сигурно. Прапрапрабаба ми била омъжена за роднина на кралица Кли и имала собствена земя. Но оттогава е имало толкова много от нас, че вече не е останало нищо. Татко казва, че това е проблемът в семейството ни — прекалено се отдаваме на страстите си. Онези от нас, които не бъдат убити, се плодят като зайци. У дома малките спят на пода като кученца, толкова сме много.

Тобин никога не бе чувал подобно нещо.

— Колко сте?

— Четиринадесет братя и дванадесет сестри — ако броим и копелетата.

Тобин искаше да знае какво е копеле и защо то би трябвало да се брои отделно, но Ки продължаваше:

— Аз съм от по-малките, от третата жена, а новата ни майка отново е трудна. Петимата най-големи вече се сражават в армията на вуйчо ти, заедно с татко — добави гордо той.

— Аз също ще бъда воин — рече му Тобин. — Ще бъда лорд като баща си и ще се бия с пленимарци по суша и вода.

— Разбира се! Ти си принц.

— Би могъл да дойдеш с мен и да си ми оръженосец. Като Тарин.

По-голямото момче мушна палци в колана си и кимна.

— Сър Ки? Харесва ми как звучи. У дома няма голям шанс да ми се случи подобно нещо.

И отново онази усмивка, караща Тобин да се чувства, сякаш вътре в него е изгряло слънце.

— Защо предпочиташ да те наричат Ки?

— Така ме наричат всички. Киротиус е дяволски… — Той замлъкна, посрамен. — Моля за извинение, Тобин! Искам да кажа, принце!

Тобин се изкиска с виновно възхищение. На него не му бе позволено да ругае. Нари казваше, че било просташко. Но хората на Тарин го правеха, когато си мислеха, че принцът не ги чува.

— Можеш да ме наричаш Тобин. Почти всички ме наричат така.

Ки нервно се огледа.

— По-добре да те наричам принце, когато останалите са наоколо. Татко казва, че щял здравата да ме напердаши, ако разбере, че съм се отнасял непочтително.

— Няма да му позволя! — възкликна Тобин. Брат му бе единственият, който някога го беше удрял. — Ще му кажем, че аз съм ти разрешил. След като съм принц, той ще трябва да ми се подчинява. Така мисля.

— Тогава всичко е наред — облекчено каза Ки.

— Искаш ли да видиш коня ми?

В конюшнята новото момче се покачи на отделението на Госи и подсвирна одобрително.

— Красавец е. Виждал съм много от тези ауренфейски атове на конския панаир в Еро. От какви ауренфеи си го взел?

— Какво имаш предвид?

— Те са различни, в зависимост от това от коя част на Ауренен са. Хората, имам предвид, не конете. Различават се по цвета на сен’гаите си.

— На какво?

— Онези парцали, с които си омотават главите.

— А, да. Веднъж видях ауренфейски магьосници — каза му Тобин, доволен, че най-сетне си е развързал езика. Ки беше само синът на беден рицар, но пък бе ходил в Еро и познаваше коне. — Правиха магии и свириха. Имаха знаци по лицата си. Шарки.

— Сигурно са били от Хатме или Ки’арин. Доколкото зная, те са единствените, които вършат това.

Върнаха се в двора пред казармата, където Ки зърна дървените тренировъчни мечове на Тобин и Тарин.

— Мисля, че ще се упражняваш с мен. Искаш ли да пробваме сега? — попита по-голямото момче.

Най-сетне намерили нещо сродно, двамата се поздравиха и започнаха. Но Ки не се биеше във внимателни последователности, както Тобин. Той замахваше силно и се движеше агресивно, сякаш се биеха наистина. Принцът полагаше всичките си усилия, докато Ки не му нанесе удар по ръката. Тобин изквича и мушна пръсти в устата, без да спре тренировката.

Ки се хвърли и го намушка в корема.

— Убит!

Тобин изсумтя и притисна мнимата рана с все още болящата го ръка, опитвайки се да не показва колко е засрамен.

— Ти си много по-добър от мен.

Ки се ухили и го потупа по рамото.

— Братята и сестрите ми ме учеха. Татко също. Да можеше да ме видиш след тренировка с тях! Целият бях в белези. Миналата година сестра ми Китра ми разцепи устната. Вих като прасе, докато мащехата ми я зашиваше. Виж, белегът още се вижда.

Тобин се приведе и присви очи към малката бяла линия, пресичаща горната устна.

— И този не е лош. — Ки докосна с палец белега върху брадичката на Тобин. — Много прилича на луната на Илиор. Сигурно носи късмет. Как го получи?

Принцът се дръпна назад.

— … Паднах.

Щеше му се Ки да беше прав за белега, ала самият той не беше сигурен дали носи късмет. Само при мисълта за него му прилошаваше.

— Не се притеснявай. Просто още не си свикнал с начина, по който се бия. Ще те науча, ако искаш. И ще бъда внимателен, обещавам. — Той допря меч до челото си и дари Тобин със зъбеста усмивка. — Ще опитаме ли отново, принце?

Неприятното чувство бързо напусна Тобин. Това момче бе различно от всички, които принцът досега беше срещал, може би, с изключение на Тарин. Макар Ки да беше по-голям и очевидно да знаеше повече за света, зад очите или усмивката му не се криеше нищо, което да противоречи на изричаното от него. Тобин се чувстваше странно, когато Ки се хилеше насреща му, но чувството бе приятно, подобно на онова, което бе изпитал в съня си, където брат му беше жив.

Ки удържа на думата си. Сега замахваше по-бавно, опитвайки се да обясни какво прави и как Тобин да се защитава. Така принцът можа да види, че другарят му използва същите похвати, които Тарин му беше показал.

Започнаха бавно, но скоро Тобин трябваше да полага усилия, за да се защитава. Дървените им остриета тракаха като човката на чапла, а сенките им скачаха и се стрелкаха като молци.

Ки беше по-агресивният, но не разполагаше с контрола, който Тарин бе възпитал у принца. Отбягвайки един лудешки замах, Тобин се стрелна напред и посече Ки под ребрата. По-голямото момче изпусна меча си и рухна в краката му.

— Убит съм, Ваше Височество! — простена той, преструвайки се, че притиска червата си да не изскочат. — Изпратете пепелта ми на татко!

Това също бе нещо ново за Тобин. Беше толкова абсурдно, че той се засмя, първоначално колебливо, но сетне все по-силно, защото Ки също се присъедини.

— По дяволите пепелта ти! — изкиска се лукаво принцът.

Другият започна да се смее още по-силно. Гласовете им отекнаха сред стените. Ки правеше смешни гримаси, гърчейки очи с плезене. Тобин се смя толкова силно, че коремът го заболя, а очите му се насълзиха.

— В името на Квартата, каква врява!

Тобин се обърна и видя Нари и Тарин да гледат от прага.

— Да не си го наранил, Тобин? — попита дойката.

Тарин се засмя:

— Ще живееш ли, Ки?

Момчето се изправи на крака и се поклони.

— Да, сър Тарин.

— Елате. — Нари ги подкара към замъка. — Ки е пътувал дълго, а ти не се чувстваше добре, Тобин. Време ви е да си лягате.

Тобин потисна внезапното желание да изкрещи „По дяволите леглото ти!“, задоволявайки се със съзаклятническа усмивка. Докато двамата влизаха, чу Тарин отново да се смее и да казва тихо на Нари:

— Толкова дълго си стояла заточена тук, момиче, че не разпознаваш играта!

 

 

Едва пред вратата на стаята си Тобин осъзна, че сега Ки ще спи в леглото му. Малкото вързопче на новодошлия бе оставено върху неизползвания сандък, в който принцът криеше куклата. Непознат лък и колчан стояха в ъгъла до неговите.

— Но защо? — прошепна Тобин, издърпвайки Нари обратно в коридора. Какво щеше да направи брат му? Ами ако Ки намереше куклата или го видеше с нея?

— Вече си прекалено голям за дойка — промърмори тя. — Момче на твоята възраст отдавна би трябвало да споделя стая с другар. — Нари разтърка очи и Тобин разбра, че тя се опитва да не заплаче. — Щях да ти кажа, миличък, но не очаквах, че ще дойде толкова скоро и… Така трябва да бъде. — Сега тя използваше твърдия си глас, недвусмислено показващ, че няма място за спор. — Вече ще спя при останалите слуги. Просто викни, ако ти потрябвам, както когато си си легнал преди мен.

Ки сигурно ги беше чул. Когато Тобин и Нари влязоха в стаята, той стоеше в средата и отново изглеждаше несигурен. Дойката мина покрай леглото и се отправи към сандъка, с намерението да прибере вързопа вътре.

— Засега ще ти приберем нещата тук. Тобин…

— Не! — викна принцът. — Не го оставяй там!

— Засрами се, Тобин! — смъмри го Нари.

Ки беше навел глава, сякаш се опитваше да потъне в пода.

— Не, просто… вътре има мастилници — бързо обясни Тобин. Изрече думите с лекота, защото бяха истина. Куклата бе скрита в чувалче под пергаменти и приспособленията му за писане. — Те ще му изцапат дрехите. Но в гардероба има място. Можеш да си оставяш нещата там, Ки. Ще споделяме. Като… като братя!

Почувства как лицето му пламва. Откъде бяха изникнали последните думи? Но пък Ки отново се усмихваше, а дойката изглеждаше доволна.

Нари прибра вещите на Ки в гардероба и ги накара да си измият лицата и зъбите. Тобин се съблече по риза и си легна, а другото момче отново се поколеба.

— Хайде, дете — подкани го Нари. — Съблечи се и лягай. Бях поставила затоплена тухла, за да не ти е студено.

— Аз не се събличам, когато спя — каза й компаньонът.

— На село може и да правят така, но тук си в благороднически дом. Колкото по-скоро се научиш, толкова по-добре за теб.

Ки промърмори още нещо, а бузите му пламнаха.

— Какво има?

— Нямам риза — каза й той.

— Нямаш риза? — Нари цъкна с език. — Сега ще ти намеря нещо. Но да си захвърлил тези прашни парцали, преди да съм се върнала. Не искам да изцапаш чистите чаршафи.

Тя запали нощната лампа и угаси останалите. Тогава шумно целуна Тобин по бузата, Ки също, карайки го отново да се изчерви.

Ки изчака вратата да се затвори след нея, за да свали туниката и панталоните си. После бързо се мушна под завивката, за да не му е студено. Тобин видя, че тялото на Ки е почти толкова кафяво, колкото и лицето му, с изключение на ивица по-бледа кожа около бедрата му.

— Защо си бял само на едно място? — попита Тобин, чието тяло беше бледо и зиме, и лете.

Потръпвайки, Ки се намести по-близо до него.

— Когато плуваме, си слагаме препаски, защото в реката има костенурки, които хапят.

Тобин отново се закиска, макар че това повече се дължеше на странното усещане да има непознат на мястото на Нари, отколкото на самите думи. Дойката се появи отново с една от старите ризи на Тарин и Ки я облече под юргана.

Нари повторно ги целуна за лека нощ и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.

Момчетата мълчаха, наблюдавайки трептенето на сенките. Ки още трепереше.

— Студено ли ти е? — попита Тобин.

— А на теб не ти ли е? — каза Ки с треперещи зъби. — Но пък ти сигурно си свикнал.

— Свикнал с кое?

— Да спиш гол. Или почти гол, само край един човек. Както ти казах преди, аз и братята ми спим заедно облечени. Приятно е, особено зимата. — Въздъхна. — Е, разбира се, Еймин е пръдливичък, но пък така е по-топло.

Двамата отново се разсмяха, разклащайки леглото.

— Никога не съм чувал някой да говори като теб! — отбеляза задъхано Тобин, обърсвайки очи с крайчеца на кувертюрата.

— Аз съм лош пример. Питай когото си щеш. Ей, какво е това?

— Той издърпа левия ръкав на Тобин, за да погледне по-добре родилния белег. — Изгорил ли си се?

— Не, имам го по рождение. Татко казва, че означава мъдрост.

— Аз също имам. — Ки се отви, за да покаже на принца кафяв белег с големината на отпечатък от пръст върху десния си хълбок. — Знак за лош късмет, казала гадателката на майка ми, обаче до този момент ми върви. Виж ме къде съм! Сестра ми Ахра има червен белег на лявата си гърда. Показала го на един магьосник в Еринд и той казал, че означава борбеност и остър език. Определено го е бивало да разчита белези, защото тя може оцет да пресече с гласа си. — Той отново се зави и въздъхна. — Тя се отнасяше добре с мен, е, почти. Даде ми стария си колчан. Има резки от пленимарски мечове и петно, за което тя казва, че е кръв!

— Наистина ли?

— Да. Утре ще ти покажа.

Двамата най-сетне започнаха да се унасят. Тобин реши, че да си има спътник може би не е чак толкова лошо нещо. Потънал в мисли за сестри и битки, не забеляза тъмната форма, таяща се неповикана в отсрещния ъгъл.

 

 

По-късно същата нощ братът събуди Тобин, докосвайки го по гърдите с хладната си ръка. Когато принцът отвори очи, призракът стоеше до леглото, сочейки към сандъка, където бе скрита куклата. Тобин усещаше топлата, костелива ръка на Ки до своята, но също така го видя коленичил пред сандъка.

Тобин потръпна, гледайки как другото момче повдига капака и изважда няколко неща, оглеждайки ги любопитно. Принцът знаеше, че това е видение. Брат му и друг път му бе показвал неща, като умиращата лисица, които никога не бяха приятни. Когато Ки намери куклата, лицето му придоби изражение, до болка познато на Тобин.

Сцената се промени. Сега беше ден. Айя и Аркониел бяха с Ки, баща му също беше там. Те извадиха куклата от сандъка и я разрязаха с остри ножове, а от нея потече кръв. Тогава те я отнесоха, гледайки го с такава тъга и отврата, че лицето му запламтя.

Видението изчезна, но страхът остана. Мисълта за загубата на куклата го ужасяваше, а израженията им — особено онези на Ки и баща му — го изпълваха с мъка и отчаяние.

Братът все още стоеше до леглото, опрял ръка на гърдите му. Тобин разбра, че бе видял нещо, което наистина може да се случи. Преди Нари никога не бе обръщала внимание на този сандък. Ки щеше да намери куклата и тогава всичко щеше да бъде изгубено.

Той лежеше неподвижен. Гръмките удари на сърцето му заглушаваха равномерното дишане на момчето до него. Какво можеше да стори?

Отпрати го, просъска брат му.

Тобин си припомни усещането, когато се бе смял заедно с Ки, и поклати глава.

— Не — отвърна той почти беззвучно. Не му се налагаше да издава звук, брат му винаги го чуваше. — И да не си посмял отново да се опитваш да го нараниш! Ще я скрия другаде. Някъде, където никой няма да я намери.

Брат му изчезна. Тобин се огледа и го видя до сандъка, правейки му знак да дойде.

Принцът се измъкна от леглото и бавно се запромъква по студения под, молейки се Ки да не се събуди. Капакът се повдигна самичък, когато протегна ръка към него. За момент си представи как призракът го затръшва отгоре му, но нищо такова не се случи. Тобин измъкна чувалчето изпод шумолящите пергаменти и излезе в коридора.

Беше много късно. Никаква светлина не идваше откъм главното стълбище. Лампата в коридора беше угаснала, но лунният блясък му беше достатъчен.

Брат му не се показваше сега. Тобин притисна куклата към гърдите си, чудейки се къде да иде. Аркониел все още спеше в стаята за игра. Скоро щеше да се премести в ремонтираните стаи горе, значи те отпадаха. И долу нямаше подходящо място. Може би можеше да излезе в гората и да открие някоя суха дупка? Не, вратите щяха да са залостени, пък и нощем в гората имаше диви котки. Принцът потръпна. Краката го боляха от студа, освен това трябваше да изпразни мехура си.

Откъм далечния край на коридора долетя скърцане на панти — вратата към третия етаж се отвори, просиявайки като сребро под лунната светлина. Прагът отвъд бе зейнал като тъмна паст, чакаща да го погълне.

Да, имаше едно място, където само брат му ходеше. И той.

Призракът изникна на отворения праг. Погледна към Тобин, обърна се и изчезна нагоре по тъмните стълби. Тобин го последва, удряйки пръстите си в стъпала, които не можеше да види.

В коридора на горния етаж лунното сияние се промъкваше през новите розетки, чертаейки черно сребърни нишки по стените.

Наложи му се да призове цялата си храброст, за да се приближи към вратата на кулата. Стори му се, че долавя гневния дух на майка си, застанал от другата страна, пронизващ го с поглед, който дървото не може да спре. Спря на няколко крачки, а сърцето му биеше тъй силно, че дишането му причиняваше болка. Искаше да се обърне и избяга, ала не можеше да помръдне, нито дори когато чу ключалката да изщраква. Вратата бавно се отвори, за да разкрие…

Нищо.

Майка му я нямаше там. Нито брат му. Вътре беше тъмно, толкова тъмно, че лунната светлина проникваше само до входа. Студен, застоял въздух лазеше около глезените му.

Ела, прошепна брат му от тъмното.

Не мога, помисли си Тобин, ала някак вече бе последвал гласа. С пръстите на крака си намери първото стъпало и се качи върху него. Вратата зад него се затвори, потапяйки го в пълен мрак. Тобин се изтръгна от унеса. Изпусна куклата и заопипва за дръжката на вратата. Металът беше толкова студен, че изгори дланта му. Дъските на вратата сякаш бяха покрити със скреж под удрящите му ръце. Вратата не помръдваше.

Нагоре, подкани го брат му.

Тобин се отпусна до вратата, поемайки въздух в паникьосани хлипове.

— Плът, моя плът — успя да промълви той. — Кръв, моя кръв; кост, моя кост.

И брат му изникна в подножието на стълбите, облечен в окъсана нощна риза и протегнал към него ръка. Когато Тобин не помръдна, братът приклекна пред него, взирайки се в лицето му. За пръв път принцът видя, че двойникът му има същия белег на брадичката. Тогава брат му разтвори ризата си, за да покаже и друг белег. Тобин видя две тънки вертикални ивици шевове върху гърдите му, много близо една до друга, може би три инча дълги. Това напомни на Тобин за шевовете върху куклите на майка му, само че тези бяха дори още по-фини, а около тях кожата беше набръчкана и окървавена.

Сигурно боли, помисли си Тобин.

Да, непрекъснато, прошепна брат му. Една кървава сълзица се спусна по бузата му, преди той отново да изчезне, отнасяйки със себе си илюзията за светлина.

Опипом, Тобин намери торбата и отново затърси първото стъпало. Мракът го замайваше, затова той запълзя по стълбите на четири крака, влачейки чувалчето след себе си. Много му се искаше да се облекчи, но не смееше да го стори в тъмното.

С изкачването си осъзна, че вижда звезди през тесните прозорци над себе си. Той ускори ход и откри, че вратата на върха на стълбището е отворена, точно както очакваше. Сега трябваше само да скрие куклата. Тогава щеше да намери гърне или дори отворен прозорец и да си легне отново.

Стаята беше пълна с лунна светлина. Брат му бе отворил капаците. Няколкото пъти, в които Тобин си позволяваше да мисли за тази стая, бе си спомнял уютно малко помещение с гоблени по стените и кукли върху масата. Но сега всичко беше разхвърляно. Спомените от последното му посещение тук още бяха откъслечни, ала видът на един крак от стол размърда нещо мрачно и болезнено в гръдта му.

Майка му го беше довела тук, защото се страхуваше от краля.

Заради страха си бе скочила от прозореца.

Бе искала той също да скочи.

Тобин влезе вътре и видя, че само гледащият на запад прозорец е отворен.

Същият прозорец…

Ето откъде идваше светлината. Той се приближи към него, сякаш белезникавото сияние на луната щеше да го спаси от всички сенчести страхове около него. Кракът му закачи облегалката на счупен стол, а после настъпи нещо меко. Ръката на кукла. Бе гледал как майка му изработва стотици. Някой…

Брат му…

… беше разхвърлял нещата й по целия под.

Топове плат бяха захвърлени в ъгъла. Мишки бяха изгризали купчините вълна за пълнеж. Обръщайки се бавно, Тобин напразно търсеше красивите й кукли, изобразяващи момчета. Намираше само откъслеци.

Нещо, може би гранче конци, тупна на земята и Тобин подскочи.

— Мамо? — дрезгаво попита той, молейки се да не е тя.

Защото не знаеше с кое лице ще се яви пред него, след като е мъртва.

Нов тропот, след който по пода се стрелна плъх, налапал парче вълна.

Тобин бавно отпусна болезнената си хватка върху чувалчето. Брат му беше прав. Това беше най-доброто място.

Никой не идваше тук.

Никой нямаше да я търси.

Отнесе торбицата до един осветен от луната ъгъл. Остави я на пода, придърпа стола над нея и струпа част от плата отгоре. Вдигнаха се облаци задушлива прах.

Готово.

Задачата бе държала страха му настрана, ала щом се изправи, той отново нахлу. Тобин бързо се обърна към вратата, опитвайки се да не мисли как ще слиза по стълбите в мрака.

Силуетът на майка му стоеше в рамката на отворения прозорец. Позна я по формата на раменете й и начина, по който косата й се стелеше около нея. Не можеше да види лицето й, очите или гънките около устата. Не знаеше дали е добре или ужасяващо, че тя прави крачка към него, протегнала ръце.

За миг Тобин увисна застинал във времето и в ужас.

Тя не хвърляше сянка.

Тя не издаваше звук.

Тя ухаеше на цветя.

Това беше прозорецът, от който тя се бе опитала да го изхвърли. Тя го бе завлякла тук, хлипаща и проклинаща краля. Тя беше го бутнала, ала някой го бе дръпнал назад и тогава си беше ударил брадичката върху перваза…

Споменът имаше вкус на кръв.

Тогава той по някакъв начин се раздвижи, стрелвайки се към вратата, хвърчейки надолу по стълбите, притиснал едната си ръка до грубата каменна стена, усещайки засъхналите птичи изпражнения под краката си и лишеите под пръстите си. Чу ридание и затръшване зад себе си, но отказваше да погледне назад. Сега виждаше целия път по стълбите надолу, воден от квадрата лунна светлина от вратата към кулата, която сега стоеше отворена. Той изхвърча през нея и я затръшна, без да го е грижа дали тя се затвори или някой е чул. Спусна се на долния етаж, оглушен от накъсания дъх на трескавите си дробове, смътно усещащ, че краката и ризата му са мокри. Осъзнавайки, че се е подмокрил, той застина точно пред стаята. Дори не помнеше кога го е сторил.

Потисна сълзите си, укорявайки се за слабостта си. Вмъквайки се в помещението, той се заслуша, за да се увери, че Ки още спи. Свали ризата и използва ръкава й и студената вода, останала в легена, за да се измие. Намери другата си риза в гардероба, сетне внимателно се мушна в леглото. Стараеше се да не раздвижва матрака, но Ки се сепна, взирайки се уплашено.

Гледаше право към призрака, застанал насреща му.

Тобин сграбчи момчето за рамото, за да не му позволи да извика.

— Не се плаши, Ки, той няма да…

Ки го погледна и нервно се засмя.

— Това си ти! За миг си помислих, че призракът ляга в кревата. На студенина го докарваш.

Тобин хвърли поглед към брат си, сетне отново към Ки. Другото момче не можеше да види призрака, вперил в него омразен поглед. Нямаше нужното око.

Но той пак изглеждаше уплашен, сякаш можеше да го види, когато попита:

— Мога ли да ти кажа нещо, принце?

Тобин кимна.

Ки се заигра с края на юргана.

— Когато Айя ми каза за призрака, аз почти избягах, макар да знаех, че баща ми ще ме набие и прогони. Почти го сторих. А после, когато призракът започна да мята разни неща, за малко щях да се напикая от страх. Но ти просто си стоеше… — Той обгърна завитите си колене. — Опитвам се да кажа, че баща ми не е отгледал страхливци. Не ме е страх от нищо — с изключение на духове. Но мога да ги понеса, за да служа на някой толкова храбър. Ако все още желаеш да остана.

Мисли си, че се каня да го отпратя. В този миг Тобин за малко не изтърси всичко — за брат си, куклата, майка му и мократа нощна риза край вратата. Но възхитеният поглед на другото момче запечата устата му.

Наместо това Тобин сви рамене и каза:

— Всички се страхуват от него, дори Аркониел. Аз просто съм свикнал с него, това е. — Искаше да обещае на Ки, че призракът вече няма да го наранява, но не беше сигурен в това и не искаше да го лъже.

Другото момче се изправи на колене и докосна чело и сърце.

— Въпреки това казвам, че си храбър. И ако приемаш службата ми, кълна се в Сакор и Илиор, че ще ти служа до смърт.

— Приемам я — отвърна принцът, чувствайки се едновременно глупаво и гордо. Ки нямаше меч, който да му предложи, затова двамата сключиха ръце, а после по-голямото момче отново легна.

Макар да беше малък, Тобин разбираше, че между тях се беше случило нещо важно. До смърт. Това извика образа как двамата яздят под знамето на баща му на някакво далечно бойно поле.

Докато куклата оставаше скрита. Докато никой не я откриеше в кулата.

Мама е там, заключена в кулата.

Нощният ужас го обгърна. Той легна с гръб към Ки, радвайки се, че не е сам. Никога вече нямаше да отиде в кулата. Тя беше там, дебнейки да го сграбчи. Но кулата беше заключена, а брат му нямаше да пусне никого.

Брат му го беше предупредил и тайната беше в безопасност. Сега никога нямаше да види Ки да го гледа с изражението, което духът беше му показал във видението.

— Тобин? — сънливо промърморване.

— Какво?

— Казваш, че този твой дух е момче?

— Да. Наричам го брат.

— Ха… А аз чух да казват, че бил момиче.

— Ха.

Тихото похъркване на Ки скоро го унесе. Той засънува как двамата яздят на изток, за да открият Еро и морето.