Лин Флюълинг
Куклата близнак (49)

Глава четиридесет и осма

Лунният сърп насочваше Тобин към дома. Под светлината му той остави морето зад гърба си и отново пое покрай реките и по друмищата, отвеждащи на запад към планините. Може би Госи също помнеше пътя, защото не се заблудиха нито веднъж.

Страхът се грижеше Тобин да остава бодър, а странната болка, променлива като луна, го тласкаше напред. Понякога нея изобщо я нямаше и тогава той пускаше Госи в бесен галоп. Ала тогава тя го настигаше и конят си отпочиваше, докато течният огън в таза на Тобин не угаснеше. В тези моменти момчето си мислеше за Нирин и пламъка в ръката му.

С напредването на нощта болката често се разливаше из него, пламвайки из гръдта му, разстилайки се под кожата, карайки плътта му да се загрее и сетне изстиваше. Кръвта в панталоните му беше изсъхнала, но към полунощ го засърбяха гърдите. Когато протегна ръка, за да се почеше, пръстите му отново потъмняха от кръв.

Чума. Чума. Чума. Ударите на сърцето му сякаш повтаряха сричките.

Чумоносец.

Лел сигурно разполагаше с лекарство. Затова му бе дала видението да отиде при нея. Може би вещиците знаеха някакъв цяр, непознат на дризианите и кралските целители.

Всички бяха чували историите как лешокълвачите заковават домовете на заразените, заедно с всички останали, имали нещастието да се озоват наблизо. Ако някой оцелееше болестта, трябваше да го докаже, като избяга.

Той беше чумав.

Лел го беше предвидила.

Дали щяха да заковат Стария дворец?

В тъмнината въображението му призова цяла армия лешокълвачи, нахвърлящи се върху двореца с чукове и торбички пирони над раменете, подобно на работниците, които бяха дошли в замъка.

Дали щяха да го последват, за да заковат и замъка?

Можеха да го поставят в кулата. Той ще носи маска като техните и ще бъде птица, като онези единствени събеседници на майка му…

През цялата дълга нощ мислите му се преследваха едни други в затворен кръг. Почти беше изненадан, когато зърна назъбените върхове да се протягат към звездното небе толкова близо до него.

 

 

Първият блясък на зората топлеше небето зад гърба му, когато препусна през спящия Алистън. Госи се препъваше под него. От умора Тобин беше изпаднал в някакво странно състояние. Започна да се чуди дали ако внезапно премигне, нямаше да се озове обратно в Еро, закован в стаята си от лешокълвачите. А може би наистина следваше виденията си към онази подземна стая, пазена от кошути.

Остави градчето зад себе си и пое по познатия път сред заесенените дървета. Друмът изглеждаше по същия начин и когато баща му за пръв път го бе отвел в Алистън преди почти половината Тобинов живот. Отново се радваше да бъде тук, пък дори и ако се окажеше за последно. По-добре да умре тук, а не в столицата. Надяваше се да оставят тялото му някъде в леса. Не искаше да лежи в някоя от каменните ниши под кралиците. Мястото му беше тук.

Едва бе зърнал покрива на кулата над дърветата, когато Лел изникна сред тях. Сълзи на облекчение обгориха очите му.

— Кийса, ти дойде — каза тя, пристъпвайки към него да го посрещне.

— Видях кръвта, Лел. — Гласът му бе слаб, като този на духа. — Болен съм. Нося чума.

Тя го сграбчи за глезена и се взря в лицето му, сетне го потупа успокояващо по крака.

— Не, кийса. Няма чума.

Тя издърпа крака му от стремето, качи се зад него и пое юздите.

Тобин си спомняше малко от последвалата езда — само топлотата на тялото й. Усещането беше приятно.

Сега тя му помагаше да слезе от седлото с ръце, хладни като речна вода. Тук беше дъбът, обграден с кошници, тук беше и кръглото вирче, блестящо като зелено-златно огледало.

Жизнерадостен огън пращеше пред вратата. Тя го накара да седне на един дънер край него, обви го с кожа и пъхна чаша билкова отвара между дланите му. Тобин благодарно отпи. Обгърналата го кожа беше светлокафява — от дива котка. Дивата котка на Ки, помисли той, мечтаейки си приятелят му да беше тук.

— Какво ми има? — изхриптя той.

— Покажи кръв.

Тобин дръпна надолу яката на туниката си, за да покаже кървавата ивица между гърдите си.

— Казваш, че не съм болен, но погледни! Какво друго би могло да причини това?

Вещицата докосна влажната плът и въздъхна.

— Поискахме много от Майката. Прекалено много.

— От майка ми?

— И от нея, но аз говоря за Богинята Майка. Там боли ли те?

— Да, но най-много ме боли стомахът.

Лел кимна.

— Кръв друго място?

Засрамен, Тобин се приповдигна и й показа първото петно, просмукало се в панталоните му.

Лел постави ръце на главата му и изрече някакви тихи думи, които той не разбра.

— Прекалено рано, кийса, прекалено рано — каза тя, звучейки тъжна. — Може би сгрешила, карала те държиш толкова близо хеккамари. Трябва да повика Аркониел. Ти яж през това време.

— Не може ли да дойда с теб? Искам да видя Нари! — примоли се Тобин.

— По-късно, кийса.

Тя му донесе топла овесена каша, горски плодове и хляб, сетне изчезна сред дърветата.

Тобин се уви по-плътно и отхапа от хляба. Несъмнено откраднат от кухнята на готвачката. Вкусът усили носталгията му още повече. Копнееше да изтича след Лел и да седне край кухненския огън с готвачката и Нари. Толкова близо, облечен в старите си дрехи, му беше лесно да се престори, че въобще не е напускал дома.

Само че Ки не беше тук. Тобин прокара пръсти по кожата, чудейки се какво ли да му каже, когато се върнеше. Какво ли си мислеха сега Ки, Тарин и другите?

Прогони тази си мисъл и отново докосна кръвта на гърдите си. Не беше чумав, но очевидно нещо не беше наред. Може би носеше някаква още по-опасна зараза.

 

 

Почти се беше разсъмнало, когато Ки достигна завоя за алистънския път, обаче момчето пак го пропусна, защото беше минавало по този път само веднъж. Вече се бе отдалечил, когато духът внезапно изникна пред него, подплашвайки коня му.

— Ето къде си! — промърмори момчето, стараейки се да овладее Дракон.

Призракът посочи назад. Ки се обърна и видя пътеуказателя, който бе пропуснал.

— Благодаря ти много, братко.

Вече почти беше свикнал с духа. А може би беше прекалено уморен, гладен и разтревожен какво щеше да открие, за да има време да се страхува. Във всеки случай се радваше, че призракът остана с него и го отведе до Алистън.

Утрото беше необичайно топло за средата на ерасин. Около дърветата се издигаше мъгла, придаваща им неестествена сивота.

— Тобин добре ли е? — попита той, предполагайки, че духът ще знае нещо за състоянието на близнака си. Но братът нито се обърна, нито каза нещо, просто продължи по странния си начин. След като го гледа известно време, Ки прецени, че в крайна сметка сам би му било по-добре.

 

 

Аркониел повдигна очи от умивалника, за да види лицето на Лел, изплувало пред него.

— Ела веднага — каза тя. В гласа й се долавяше настойчивост. — Тобин е с мен. Магия счупена.

Магьосникът бързо подсуши лицето си и изтича в конюшнята. Не оседла коня си, а направо се метна на гърба му и препусна към планинския път, за да срещне вещицата.

Тя го чакаше на ръба на гората, както винаги. Аркониел слезе от коня и я последва пеш. Вещицата го поведе към дъба по път, който му се стори по-къс от обичайния. Вече над две години той бе неин ученик и любовник, ала тя още не му беше поверила пътя до дома си.

На поляната откри Тобин да седи край огъня, увит в кожа на дива котка. Лицето на детето беше изпито, а около очите му имаше тъмни кръгове. Явно беше задрямал, но рязко се сепна при приближаването им.

— Как се чувстваш, Тобин? — попита Аркониел, коленичейки край него. Дали му се струваше, или познатите черти на лика вече се бяха променили леко?

— Малко по-добре — изплашено отвърна Тобин. — Лел казва, че нямам чума.

— Не, разбира се, че не!

— Но какво става с мен?! — Момчето му показа кърваво петно върху гладката си гръд. — Не спира да капе и отново започва да ме боли. Трябва да имам червено-черната смърт. Какво друго може да е това?

— Магия — каза Аркониел. — Магия, вложена в теб много отдавна, която се разваля преди нужното време. Много съжалявам. Не трябваше да узнаваш по такъв начин.

Точно както се бе опасявал, принцът изглеждаше още по-ужасен.

— Магия? Върху мен?

— Да. Магията на Лел.

Тобин хвърли поглед към вещицата, който показваше колко предаден се чувства.

— Но защо? Кога си я направила? Когато сложи кръвта ми в куклата?

— Не, кийса. Още по-отдавна. Когато се роди. Айя и Аркониел дошли при мен, помолили. Казали твое лунно божество го иска. Твой баща го иска. Част от път воин. Ела, по-добре да покажем.

 

 

Ки бе възнамерявал да отиде право в крепостта и да доведе Аркониел, но духът не искаше и да чуе.

Следвай, повели братът с хрипкав шепот. Ки не се осмели да не се подчини.

Призракът го поведе към една горска пътечка, която прекосяваше поляната и пресичаше реката при един брод.

Ки надникна в торбата и се зачуди защо една захабена стара кукла ще има такова значение за един дух. Ала явно имаше, защото братът внезапно изникна до стремето му и момчето изтръпна от мраз.

Не за теб! — просъска братът, сграбчвайки крака му с ледените си пръсти.

— Не я искам! — Ки затвори торбицата и я мушна между крака си и седлото.

Отвъд брода пътят бързо се устръмни и започна да изглежда познат. Момчето разпозна голям камък, който бяха използвали за маса един летен ден, когато си бяха направили пикник с Лел и Аркониел. Значи почти беше стигнал.

Макар да беше уморен и изнервен от присъствието на духа, Ки не можа да сдържи усмивката си, представяйки си колко щяха да се изненадат всички.

 

 

Тобин потръпна, когато се приведе над гладката повърхност на вира. Лел го беше накарала да си свали туниката и ризата. Поглеждайки надолу, той виждаше лицето си и червеното петно между гърдите. Зачуди се дали да отмие кръвта, но не се осмели. Лел и Аркониел го наблюдаваха все така странно.

— Гледай вира — отново му каза Лел, шумолейки с нещо зад него. — Аркониел, ти му кажи.

Магьосникът коленичи край него.

— Баща ти трябваше да бъде този, който да ти разкрие това — или Айя. А ти трябваше да бъдеш по-голям и готов да заемеш мястото си. Ала изглежда боговете са имали други планове… Чувал си да казват, че мъртвият ти близнак бил момиче. Това е истина, в известен смисъл.

Тобин погледна към него и видя дълбока печал в лицето на чародея.

— Онази нощ майка ти роди две деца: момче и момиче. Едното дете умря, както знаеш. Но… Оцелялото дете беше момиче. Ти, Тобин. Лел използва специална магия…

— Съшиване на кожа — каза вещицата.

— Съшиване на кожа, за да те накара да изглеждаш момче, а мъртвото момче — брат ти — да изглежда момиче.

За момент Тобин си помисли, че отново е изгубил гласа си, както когато майка му беше умряла. Но успя да изхрипти:

— Не!

— Истина е, Тобин. Ти си момиче в тялото на момче. Ще дойде време, в което ще захвърлиш тази фалшива форма и ще заемеш мястото си в света като жена.

Тобин се тресеше, не заради студа.

— Но… защо?

— За да те защитим, докато можеш да станеш кралица.

— Да ме защитите? От кого?

— От вуйчо ти и неговите Гоначи. Те биха те убили, ако знаеха. Кралят щеше да те убие в нощта, когато се роди, ако ние не бяхме използвали тази магия. Вече бе убил други, мнозина други, за които се страхуваше, че ще оспорят претенцията му към престола.

— Нирин каза… Но той говореше за предатели!

— Не, те бяха невинни. И имаха далеч по-малко право от теб, дъщерята на собствената му сестра. Знаеш Пророчеството от Афра. Ти си истинска дъщеря на Телатимос, последната с негова кръв. Тази магия… тя бе единственият начин, с който можехме да те защитим. До този момент тя работеше.

Тобин се взираше в отразеното си лице — в очите, в косата, в белега върху острата брадичка.

— Не! Лъжеш! Искам да бъда, когото съм! Аз съм воин!

— Никога не си била нищо друго — каза му Аркониел. — Но по волята на Илиор ти е отредено да бъдеш и нещо повече. Айя е получила видението за теб, докато още си била в утробата на майка си. Стотици жреци и магове са сънували за теб. Ти ще бъдеш велик боец и славна кралица, като самата Герилейн.

Тобин притисна ръце до ушите си и яростно разклати глава.

— Не! Жените не са воини! Аз съм воин! Аз съм Тобин! Зная кой съм!

Миризмата на мускус и пресни билки го облъхна, когато Лел коленичи от другата му страна и обви силните си ръце около него.

— Ти — ти. Нека покаже.

Тя покри кървавото място на гърдите му с ръката си и за момент болката се върна, сякаш долазила върху крачката на стоножка. Когато вещицата отдръпна ръка, Тобин видя върху гърдите си вертикален обшит белег, подобен на онзи, който братът му беше показвал. Само че тази рана беше заздравяла и белегът беше избледнял. Само долният й край беше кървав, като раната на духа.

— Магия отслабва, връзка не държи. Трябва нова магия — каза вещицата. — Още не е време покажеш истинско лице, кийса.

Тобин благодарно се притисна към нея. Не искаше да се променя.

— Но как… — поде Аркониел.

Лел вдигна пръст.

— По-късно. Тобин, трябва да знаеш истинско лице.

— Не искам.

— Да. Хубаво да знаеш. Ела, кийса, погледни.

Лел притисна пръст до белега върху гърдите му. Когато заговори отново, Тобин чу гласа й в главата си. За пръв път думите й бяха ясни и правилни.

— Майко Богиньо, разхлабвам тези шевове, в името ти съшити, забодени в нощта на чезнещата ти есенна луна, за да бъдат здрави отново в тази луна и да защитават детето със съшиването на една форма за друга. Нека тази дъщеря, наречена Тобин, съзре истинското си лице в огледалото ти. Разплети се, алена лунна нишко.

Изричайки това, тя прокара ръка над очите на Тобин и го накара да се наведе отново над лъскавата повърхност на вирчето.

Изплашено, неохотно, той погледна надолу, за да види що за непозната ще съзре.

Тя не беше толкова различна.

Беше момиче — нямаше съмнение — ала имаше неговите тъмни сини очи, неговите нос и брадичка, дори същия белег. Бе се страхувал, че ще види някаква слаба и глупава жена, като момичетата от кралския двор, ала това лице не таеше никаква слабост. Скулите й бяха малко по-високи от неговите. Устните — малко по-пълни, но тя отвръщаше на погледа му със същата предпазливост, която тъй често бе съзирал в огледалото, и със същата решителност.

— Не „тя“, Тобин — прошепна Аркониел. — Ти. Ти си тя. През всички тези години си виждала брат си в огледалото. Но не целия. Очите ти са си твои.

— Съшиване това не променя. И това. — Тобин усети как Лел докосва родилното му петно и отново чу гласа й в главата си. — Това не се промени от раждането ти. Винаги си е било част от теб. И това. — Тя докосна белега на брадичката. — То ти бе дадено, затова ще го запазиш. През целия си живот си следвала Сакор, ала си била белязана от Илиор. Същото е и със спомените, обучението, умението ти, душата ти. Ще запазиш всичко, което си. Но ще бъдеш и повече от това.

Тобин потръпна, припомняйки си призрачната кралица, протегнала му меча си. Дали тя знаеше? Дали не бе представлявало благословия?

— Ти виждаш ли ме, Аркониел?

— Да. О, да! — Гласът му преливаше от радост. — Толкова съм щастлив най-сетне да те видя след всичките тези години, милейди!

Милейди.

Тобин запуши ушите си, но не отмести поглед от отражението.

— Зная от какво се страхуваш, Тобин — каза Аркониел, говорейки внимателно. — Ала ти познаваш историята. Преди времето на вуйчо ти скаланските кралици са били най-великите воини. Имало е жени генерали, жени командири и оръженосци…

— Като сестрата на Ки.

— Да, като сестрата на Ки. И готвачката. Те все още са в армията. Можеш отново да ги въведеш в царския двор, да им възвърнеш славата. Но само ако останеш скрита до подходящия момент. За да сториш това, трябва да се върнеш в Еро и да продължиш да бъдеш Тобин. Нари и Айя са единствените други, които знаят истината. Никой друг не бива да узнава. Нито дори Ки и Тарин.

— Но защо? — попита Тобин. Вече й беше дошло до гуша от тайни. Как щеше да крие тази?

— Дадох думата си на баща ти и Айя, че никой не ще узнае коя си в действителност, докато не се появи знакът.

— Какъв знак?

— Това още не зная. Илиор ще го разкрие. За момента трябва да бъдем търпеливи.

 

 

Случилото се с куклата бе премахнало всякакви шансове Ки да се сближи с духа, демона или каквото там беше братът.

И въпреки това той не беше готов, когато призракът внезапно полетя към него, когато момчето се изкачваше по стръмен, ронлив бряг. Духът не го докосна, но подплаши Дракон, който се изправи на задни крака и го хвърли. Ки се затъркаля надолу. За щастие земята беше мека, ала оръженосецът все пак удари няколко камъка, преди да бъде спрян от дърво, когато вече беше се спуснал по половината склон.

— По дяволите, това пък защо го направи? — процеди Ки, опитвайки да си поеме дъх. Виждаше брата на върха на хълма. Сега призракът държеше торбата и се усмихваше с онази своя страховита мимика. Конят беше изчезнал.

— Какво искаш? — кресна му Ки.

Братът не каза нищо.

Момчето започна да пълзи нагоре. Когато отново погледна, духът го нямаше.

Ки се покатери на върха и откри призрака да го чака сред една горска пътечка. Ки направи крачка напред, а братът се отдръпна, повеждайки го.

Тъй като не знаеше какво друго да стори, Ки пое след него, оставяйки духа да води. В крайна сметка сега той носеше куклата.

 

 

Преди известно време Лел бе отвела Аркониел зад дъба, оставяйки Тобин сама при потока. Тя остана коленичила, загледана в лицето си. Чувстваше как светът се преобръща около нея.

Лицето ми, каза си тя.

Момиче. Дама. Принцеса.

Светът отново се завъртя.

Кралица.

Аз.

Тя докосна бузата си, за да открие дали на допир е също тъй различна, както и на вид. Но преди да е преценила, образът се разплиска, измокряйки я от лицето до коленете.

Платнен чувал плуваше във вирчето пред нея.

Чувал от брашно.

— Куклата! — викна тя, издърпвайки торбицата, преди да е потънала. Беше я забравила в Еро. Брат й бе приклекнал от другата страна на поточето, взрян в нея, наклонил глава, сякаш бе изненадан да я види такава.

— Виж, Лел! — викна тя. — Брат ми я е донесъл чак от града.

Лел и Аркониел дотичаха до нея и я издърпаха от потока. Вещицата уви кожата около нея като плащ, придърпвайки я над лицето й.

— Не, не би могъл да стори това. Не и сам — каза Аркониел, оглеждайки ръба на полянката с ужасени очи.

— Тогава трябва да е довел Ки — каза Тобин, опитвайки се да се отскубне. — Толкова се изплаших, когато видях кръвта, че побягнах и забравих за куклата. Брат ми трябва да я е показал на Ки и да го е накарал да я донесе.

— Да, духът познава пътя — рече вещицата, но гледаше към Аркониел, не към призрака. — А Ки знае пътя до крепостта…

 

 

Магьосникът бе потънал сред дърветата още преди тя да е успяла да довърши. Лел изпрати гласа си след него, намирайки ума му с лекота.

— Не, не бива да го нараняваш.

— Знаеш какво съм се заклел.

Лел почти го последва, но знаеше, че не може да остави Тобин сама.

— Какво има? — попита Тобин, хванала ръката й.

— Нищо, кийса. Аркониел отиде да намери приятеля ти. Започваме лекуване, докато той далече.

— Не, искам да изчакам Ки.

Вещицата се усмихна и докосна с ръка главата на Тобин, изричайки заклинанието, което бе оформила в ума си. Тобин се отпусна в ръцете й.

Лел я прегърна, загледана в дърветата.

— Майко, защити го.

 

 

Братът поддържаше една и съща дистанция пред Ки през целия път до поляната на Лел — достатъчно далече, за да не бъде разпитван, но пък същевременно оставайки забележим. Тогава той изчезна. От мястото си на Ки му се стори, че вижда Тобин сред дърветата.

Отвори уста да го извика, когато внезапно Аркониел изникна пред него. Слънцето блесна върху нещо, което магьосникът държеше в ръка, сетне всичко потъна в мрак.

 

 

Тобин се събуди върху сламеник пред дъба. Беше горещо и кожата му беше покрита с пот. Главата му сякаш беше пълна с топла кал, прекалено тежка, за да я повдигне.

Лел седеше със скръстени крака на земята край него, оставила куклата в скута си.

— Събуди се, кийса?

Остра болка разбуди напълно Тобин и той седна с тревожен вик:

— Ки? Къде е Ки?

Нещо не беше наред с гласа му. Звучеше прекалено висок. Звучеше като…

— Не!

— Да, дъще.

— Къде е Ки? — повтори Тобин.

— Той навън. Време за учене, кое ти казала отдавна, когато ти донесла хеккамари. — Лел повдигна куклата. — Лунно божество Скала ти път проправи. Ти момиче, но изглежда момче за още известно време. Сега правим ново съшиване.

Тобин погледна надолу и видя, че тялото й все още е момчешко — стройно и ъгловато, с малък член между бедрата й. Но там имаше няколко пресни капки кръв.

— Защо кървя?

— Съшиване отслабва, кога дойде първа луна. Тя бори се с магия.

— Първа луна? — Тобин със смущение осъзна, че тя говори за женското месечно кървене, за което й бе разказал Ки.

— Жена има вълна в утроба, зована от луната — каза й вещицата. — Дава ти кръв и болка. Дава ти магия бебе да расте в корем. Някои взема и друга магия, като мен. И като теб. Понякога дава сънища, дава и око. Силна магия. Разкъсва шевове.

Лел изцъка с език, извади тънък сребърен нож и разкъса няколко от шевовете на куклата.

— Никога не правила съшиване тъй дълго. Може би не предназначено държи толкова. Кожа силна, но кост по-силна. Този път кост използваме.

— Каква кост?

Лел издърпа шепа пожълтяла вълна, разронени сухи треви от тялото на куклата и продължи да рови вътре, докато не намери търсеното. Тя протегна ръка и показа съдържанието на дланта си: закривено късче ребро, парче череп, с тънкостта и формата на къс яйчена черупка и една цяла костица, приличаща на птича.

— На брат ти — каза вещицата.

Очите на Тобин се разшириха.

— Костите му са в куклата?

— Повечето. Някои парченца все още в земята в къща на майка ти в града. Под голямо дърво, край готвещо място.

Тобин посегна към веригата си и й показа пръстена.

— Намерих го в дупка под мъртво дърво край старата лятна кухня. Тарин каза, че е бил на майка ми. Там ли е било погребано бебето?

Лел кимна.

— Аз иска кости от земя и плът. Твоя мама… — Тя направи копаещ жест. — Тя прави ги чисти и зашива в кукла, да може за дух се грижи.

Тобин погледна към куклата с отвращение.

— Но защо?

— Брат ядосан мъртъв и за теб с кожа пришит. Дух негов от демон по-лош бил, ако не научила мама направи хеккамари. Взели костици и сложили в кукла. Нея съшила, как теб съшила. Помниш?

— С косата и кръвта.

Вещицата кимна.

— Тя негова кръв също. Негова майка. Кога умряла, на теб предала. Знаеш думи. „Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.“ Това истина.

Лил отчупи малко късче от парчето ребро и го повдигна.

— Това в теб постави, ти отново получи лице на брат, докато не отрежеш и отново момиче станеш. Но сега знаеш, ти момиче, кийса.

Тобин кимна мрачно.

— Да, зная. Просто ме направи да изглеждам както преди.

Лел накара Тобин да легне отново и постави куклата до нея. Сетне започна тихо да напява. Внезапно Тобин се почувства много унесена, макар очите й да останаха отворени. Братът дойде и легна до куклата. Тялото му изглеждаше плътно и топло, както когато до нея бе лежал Ки. Тя го погледна и му се усмихна. Но той се взираше право нагоре, сковал лицето си като маска.

Лел свали роклята от раменете си. Светлината на огъня караше татуировките по тялото й да танцуват, а вещицата оформяше бели лунни щрихи във въздуха със сребърния нож и игла. Над Тобин и брата увисна мрежа светлина, когато тя приключи.

Тобин усети студения допир на метала между бедрата си, остра игла я убоде. Сега Лел рисуваше червено във въздуха, така че нишките приличаха на…

… кръв върху заледената река…

Тобин искаше да извърне поглед, но не можеше да помръдне.

Продължавайки да напява тихо, вещицата остави късчето кост на върха на ножа си и го прокара над пламъка, докато късчето не засия в синьо-бяло. Братът се издигна във въздуха и се обърна, увисвайки над Тобин. Двамата стояха лице в лице, носовете им почти се допираха. Лел посегна през прозрачното му тяло и забоде нагорещеното парче кост в раната на гърдите на Тобин.

Пламъкът на запалената кост плъзна под кожата й, обгръщайки я в топлина. Тя се опита да извика от болка и страх, уверена, че плътта ще се изпари от костите й, но гласът на Лел все още я държеше. За момент бяла светлина я ослепи. Болката я повдигна от земята. Тя и брат й полетяха нагоре през дупката за дим на дъба, издигайки се високо над дърветата. Като ястреб, тя можеше да вижда всичко на мили наоколо. Видя Тарин и хората му да препускат в галоп откъм Алистън. Видя Нари и готвачката да перат в кухненския двор. Видя Аркониел да коленичи над Ки, който лежеше по гръб край поляната на Лел, загледан в небето с невиждащи очи. Магьосникът бе притиснал едната си ръка до челото на Ки, а с другата бе закрил очи, сякаш плачеше.

Тобин искаше да се приближи, да види какво е станало, ала нещо я издигаше още по-високо. Сега тя се носеше над планините към дълбок пристан под скала. Дълги каменни обятия обгръщаха устието на това пристанище, пазеха го острови. Тя чуваше как вълните се разливат, самотните крясъци на сиво крилите чайки…

Тук, прошепна й глас. Бялата светлина се разгърна отново, изпълвайки очите й. Трябва да се върнеш. И тя падаше, падаше назад, към дъба, към себе си.

Тя отвори очи. Брат й все още висеше над нея, но напяването на Лел се беше променило. Сега беше заменила ножа с игла и зашиваше кървавата рана в гърдите на Тобин тъй умело, както Нари зашиваше скъсаните туники.

Нари е знаела през цялото време…

Но сега Тобин беше туниката и трябваше да гледа как сребърната игла се издига и пада под пламъците на огъня, следвана от едва забележима също сребриста нишка. Но не болеше. След всеки бод Тобин се чувстваше отново цяла.

Закърпена, замаяно си помисли тя.

С всеки бод брат й се разтърсваше над нея, а лицето му биваше сгърчено от истинска болка. Тя отново можеше да види незарасналата рана на гръдта му. От нея се стичаха капки кръв с всяко пробождане през живата плът на Тобин. Устните му разкриха зъби, кървави сълзи капеха измежду клепачите. Тобин очакваше да ги усети върху лицето си, ала те се разтваряха във въздуха някъде по пътя.

Спри! — искаше да извика тя на Лел. Нараняваш го. Не виждаш ли, че го нараняваш?

Очите на брат й се разшириха. Той се взря в нея.

Пусни ме! Писък, отекнал в главата й.

— Мирувай, кийса. Мъртви не познава болка — промърмори вещицата.

Грешиш! — изкрещя безмълвно Тобин. Братко, съжалявам!

Лел направи последния бод и братът бавно потъна върху Тобин, през нея. За миг тя усети студенината на присъствието му в цялата си снага.

Трябва да се върнеш…

Тогава брат й изчезна и Тобин беше свободна, свивайки се далеч от изцапаните ръце на Лел, свивайки се в уханната мекота на кожата. И ридаейки с грубия, грозен момчешки глас.