Лин Флюълинг
Куклата близнак (21)

Глава двадесета

Както Тобин се бе опасявал, магьосникът започна да променя нещата почти веднага, макар не и по начина, по който момчето очакваше.

За начало Аркониел остана в стаята за игри, но за няма и седмица след заминаването на херцога започнаха да пристигат работници, разгърнали палатките си на поляната. Неспирно пристигаха коли, натоварени с всякакви строителни материали. Скоро градините и празната казарма бяха натъпкани с дървесина, камък, тежки чували и корита за размесване. На Тобин не му позволяваха да излиза навън при непознатите, затова той ги наблюдаваше от прозореца.

Едва нововъзникналата глъчка го накара да осъзнае колко тихо беше в замъка преди. По цял ден от всички посоки се разнасяше екот и звънтеж, съпровождан от гръмките гласове на работниците, които си подвикваха нещо или пееха.

По покрива щъкаха зидари, надонесли със себе си плочи и съдове с горещо олово и катран, тъй че и денем, и нощем изглеждаше, сякаш горната част на замъка се е подпалила. Друга група влезе в къщата, отправяйки се да ремонтира третия етаж и голямата зала, размествайки мебелировката и изпълвайки дома с вълнуващите нови миризми на топла вар и стърготини.

Аркониел си спечели малко от благоразположението на Тобин, настоявайки на момчето да бъде позволено да наблюдава как майсторите работят. Една нощ, след като Нари го беше сложила да си легне, брат му дойде и отведе момчето до стълбищната площадка, за да чуе провеждащ се долу спор. Дойката и Аркониел стояха край камината.

— Не ме е грижа какво казвате ти или херцогът! — изтърси Нари, мачкайки престилката си с ръце — винаги правеше така, когато бе разстроена. — Не е безопасно! Какъв е смисълът да бъдем насред нищото, ако…

— Аз ще бъда с него — прекъсна я магьосникът. — В името на светлината, жено, не можеш да го държиш повит цял живот. Може да научи много. Видно е, че подобни неща му се удават.

— Значи би предпочел да носи зидарска престилка вместо корона, така ли?

Тобин замислено задъвка нокътя си, чудейки се какво имат предвид. Никога не беше чувал, че един принц може да носи корона. Доколкото знаеше, майка му не бе носила, а преди тя живееше в двореца. Но ако носенето на зидарска престилка означаваше, че ще може да използва мистрия, с която да строи стени, не би имал нищо против. Веднъж бе наблюдавал майсторите на горния етаж и му се беше сторило интересно. Смяташе, че това би било много по-забавно от уроците му с Аркониел, свеждащи се до учене на стихове и имената на звездите.

Преди да е видял кой ще спечели спора, брат му прошепна да се връща обратно в леглото. Тобин успя да се мушне в стаята си и да затвори вратата точно преди Минир да мине, подсвирквайки си и дрънчейки с ключове.

За щастие спечелилият беше Аркониел. Двамата прекараха следващия ден, наблюдавайки работниците.

Инструментите на мазачите и каменоделците и лекотата, с която майсторите си служеха с тях, удивляваше Тобин. Цели стени се преобразяваха от мрачносиви до бели като захар.

Но най-силно се възхищаваше на жената, занимаваща се с дърворезба. Тя бе дребна и красива, с грозни ръце. С длетата и ножовете си оформяше дървото, сякаш бе масло. Счупената колона на стълбището в залата беше отстранена предния ден и Тобин прехласнато наблюдаваше как тя оформя нова от дълго парче тъмно дърво. Струваше му се, че тя търси в дървото, за да открие плетеницата лози, която се криеше вътре. Когато срамежливо й каза това, тя кимна.

— Точно така го виждам, Ваше Височество. Вземам парче дърво като това в ръцете си и го питам: „Какво съкровище криеш у себе си?“

— Принц Тобин прави същото със зеленчуци и парчета восък — каза й Аркониел.

— И дърво — каза момчето, очаквайки жената да му се присмее. Но тя не го стори, а прошепна нещо на Аркониел, сетне отиде до една купчина отломки, лежаща наблизо, и се върна с парче дърво, голямо колкото тухла. Подаде го на Тобин заедно с два от ножовете си и попита:

— Би ли искал да видиш какво се крие вътре?

Тобин прекара остатъка от следобеда седнал на земята край нея, а в края на деня й показа тлъста видра, която бе съвсем малко крива. Жената толкова я хареса, че му подари ножовете си в замяна.

Когато не наблюдаваха работниците, Аркониел и Тобин правеха дълги конни или пеши разходки из гората. Те също се превърнаха в уроци, без дори принцът да забележи. Магьосникът можеше и да не умее да борави с меч или лък, но пък знаеше много за дърветата и тревите. В началото караше Тобин да му показва онези, които момчето знае, сетне му показваше други, като му обясняваше и за какво се употребяват. Събираха гаултерии и търсеха див джинджифил из поляните. Събираха също диви ягоди и еньовче, киселец и лапад, за да попълнят запасите на готвачката.

Тобин все още изпитваше недоверие към магьосника, но бе открил, че може да го търпи. Аркониел вече не беше толкова гръмък. Освен това вече не правеше магии. Макар да не беше ловец, знаеше не по-малко от Тарин за разчитането на следи и пътуването из гората.

Изкачваха се високо в планината, понякога минаваха край пътека или просека, която се струваше позната на Тобин. Но нито веднъж той не видя и следа от Лел.

Без Аркониел да разбере, братът често ги придружаваше — мълчаливо, зорко присъствие.

Щом зидарите приключиха работата си в голямата зала, бояджиите нападнаха прясната мазилка. Дълга ивица орнаменти бе започнала да закрива горната част на една стена. Тобин наклони глава и отбеляза:

— Прилича на дъбови листа и жълъди, но не точно.

— Целта не е да изобразява нещо конкретно, а просто да радва окото — обясни Аркониел. — Редици различни украси, които сетне ще бъдат боядисани в пъстри цветове.

Изкачиха се на скелето и Аркониел накара майстора да покаже на Тобин как си служи с месинговия прав ъгъл и дебеломер, за да запазва линиите равни и отбелязва формите.

Когато слязоха, Тобин изтича в стаята си за игра и извади забравените приспособления за писане от сандъка. Полагайки ги на масата в стаята си, започна да рисува редица орнаменти, използвайки пръстите си за дебеломер, а парче счупено дървено острие като линия. Бе изработил половин ред, когато забеляза Аркониел да го наблюдава от прага.

Тобин продължи да работи до средата на страницата, сетне се отдръпна назад, за да огледа резултата.

— Не съм много добър.

Аркониел се приближи.

— Не, но пък и не е лошо като за първи опит.

Такъв си беше магьосникът. Нари хвалеше всичко, което Тобин правеше, без значение дали наистина е добро. Аркониел повече приличаше на Тарин — намираше доброто в положеното усилие, без да го прехвалва повече от заслуженото.

— Да видим дали аз бих могъл. — Магьосникът взе лист пергамент и го обърна. Внезапно върху лицето му изникна болезнено изражение. Тази страна на листа беше покрита с редици дребни думи, които майката на Тобин бе писала един ден, докато той упражняваше буквите си. Момчето не можа да ги разчете, но видя, че те разстроиха Аркониел.

— Какво пише? — попита Тобин.

Магьосникът преглътна мъчително и прочисти гърло, но братът отскубна страницата от ръката му и я запрати в другия край на стаята.

— Просто стих за птици.

Тобин донесе обратно листа и го мушна в дъното на купа, за да не се разстройва брат му. Върху най-горния пергамент бяха изписани няколко реда с букви, замацани от повтарянето му.

— Мама ме учеше да пиша — каза той, прокарвайки пръст по тях.

— Разбирам. Искаш ли да ми покажеш какво си научил досега? — Аркониел се опитваше да се усмихва, сякаш нищо не се е случило, но очите му продължаваха да се отместват към пергамента, който духът беше взел, и изглеждаше тъжен.

Тобин с усилие написа единадесетте букви, които знаеше. Не ги беше изчертавал от месеци, така че те излязоха доста разкривени. Някои дори бяха обърнати надолу с главата. Също така беше забравил имената и звуците на повечето от тях.

— Започнал си добре. Какво ще кажеш да ти начертая още?

Тобин поклати глава, ала магьосникът вече бе започнал да драска с перото.

Скоро момчето беше тъй заето, че забрави за стиха и малкото избухване на брат си.

Аркониел изчака Тобин да потъне в работата си и внимателно подръпна крайчеца на пергамента, който демонът бе грабнал — извади достатъчно, за да може да прочете редовете, които Ариани бе написала:

Само в кулата мога да чувам птичата песен,

затворът ми е моята свобода. Сърцето ми пее само там.

С мъртъвци събеседници

само мъртвите ясно говорят — и птиците.

Тобин тайно се притесняваше за пристигането на обещания спътник, но когато то не последва, бе повече от щастлив да забрави, решавайки, че баща му си е променил мнението.

В къщата вече имаше предостатъчно хора. Откакто се помнеше — тук бе тихо и сумрачно. Сега неспирно щъкаха работници. Когато се умореше да ги гледа, отиваше в кухнята при Нари и готвачката. И двете изглеждаха абсурдно доволни от гълчавата, въпреки онова, което дойката бе казала за Тобин и работниците.

Но старият Минир изглеждаше най-доволен от всички. Макар да изглеждаше, че всички промени бяха дошли от магьосника, икономът ръководеше всичко. Сякаш преливаше от щастие, когато напътстваше работниците относно цветовете и стиловете. Срещаше се и с търговци. Скоро по голите рафтове започна да изниква прекрасна посуда, а стените биваха обгръщани с гоблени и драперии.

— Тобин, това беше работата ми в Атион! — каза един ден Минир, докато оглеждаха новите придобивки. — Най-сетне баща ти ми позволи да превърна това в подобаващ дом!

Но колкото и да му беше приятно да гледа работниците, с напредването на работата Тобин започна да се чувства неспокоен относно резултата. Колкото повече къщата се променяше, толкова по-трудно ставаше за него да си припомня. Когато Минир започна да говори за промени в собствената му спалня, Тобин бе затръшнал вратата, залоствайки я с един сандък, отказвайки да излезе, докато икономът не му обеща, че стаята няма да бъде променяна.

И така работата около него продължи. Понякога нощем, преди Нари да си легне, той се промъкваше до горната площадка на голямото стълбище и се взираше към ярката, пъстра нова зала, представяйки си я каквато беше преди, преди баща му да започне да отсъства толкова много. Може би ако я променяха прекалено, татко никога нямаше да се върне.