Лин Флюълинг
Куклата близнак (16)

Глава петнадесета

Айя и Аркониел прекараха лятото в най-южните провинции. Тук Айя издирваше възрастна магьосница на име Ранай, живееща в малко рибарско селце на север от Еринд. Като млада Ранай се бе сражавала редом с наставника на Айя във Великата война и била зле ранена. Айя бе предупредила Аркониел, но въпреки това младежът вътрешно потръпна, когато за пръв път зърна търсената от тях.

Тя беше слаба, прегърбена жена. Некромантски демон бе осакатил левия й крак и раздрал лявата страна на главата й с огнени нокти. Белязаната й кожа оставаше неподвижна, когато Ранай говореше или се смееше.

Може би по тази причина бе избрала да се само заточи в това дребно селце, реши Аркониел. Тя притежаваше тъй могъща магична сила, че косъмчетата по ръцете на младия магьосник настръхнаха.

— Поднасям поздрави, господарке Ранай — каза Айя, покланяйки се на старицата. — Помните ли ме?

Ранай присви очи насреща й, сетне се усмихна.

— Ти си момичето на Агазар, нали? Само че вече не си момиче. Влизай, мила. Виждам, че вече имаш собствен ученик. Влез и ти, момчето ми, бъди добре дошъл и сподели огнището ми.

По сламения покрив шумолеше лек дъжд. Старата жена закуцука из колибата си, поднасяйки им хляб и супа. Айя добави сирене и мях хубаво вино, купен от селото. През прозореца на къщурката вятър донасяше аромата на диви рози и море.

Разговаряха за незначителни неща, докато се хранеха, но след като бе отсервирано, Ранай впери здравото си око в Айя и каза:

— Смятам, че си дошла тук с причина.

Аркониел се облегна назад с чашата си, знаейки наизуст разговора, който щеше да последва.

— Замисляли ли сте се някога, Ранай, какво бихме могли да постигнем ние, магьосниците, ако слеем сили?

Двеста и тринадесети път, помисли си Аркониел. Той броеше.

— Господарят ти и аз видяхме — и добро, и зло — отвърна старицата. — Затова ли си дошла чак тук, Айя? За да ми зададеш този въпрос?

Айя се усмихна:

— Не бих била толкова пряма с повечето, но с вас ще бъда. Какви са възгледите ви относно краля?

Здравата част от лицето на Ранай изрази познат лик на учудване и надежда. Тя раздвижи ръка и прозорецът се затвори сам.

— Сънувала си я!

— Коя? — тихо попита Айя. Аркониел усещаше вълнението й. Бяха намерили още една.

— Наричам я Тъжната кралица — прошепна Ранай. — Виденията започнаха преди около двадесет години, ала сега Илиор ми ги праща по-често, особено в нощите пред новолуние. Понякога е млада, а друг път стара. Понякога е победителка, а друг път е труп. Така и не можах да видя лицето й ясно, но тя винаги излъчва тъга. Съществува ли в действителност?

Айя не отвърна пряко на въпроса й. Никога не го правеше, точно както не би показала купата, която носеше със себе си.

— Бе ми дадено видение в Афра. Аркониел може да потвърди. В нея видях разрушаването на Еро, а сетне нов град и нова магьосническа ера. Но този нов град трябва да бъде управляван от кралица. Знаеш, че Ериус никога не би допуснал това да се случи. Той е следовник на Сакор, ала Илиор е този, защитавал Скала във Великата война и насетне. Също така Илиор е разпрострял ръце над магьосниците. Нима сме служили добре на Светлоносителя, стоейки със скръстени ръце през всички тези години, в които пророчеството, дадено на Телатимос, бива потъпквано и загърбвано?

Ранай разнасяше с пръст по масата малко капнало вино.

— Аз самата си задавах този въпрос. Но сравнен с майка си, Ериус не е лош владетел, освен това няма да живее вечно. Нищо чудно аз самата да го надживея. А случващото се с наследничките не е нещо ново. Самият син на Герилейн взел трона на сестра си…

— И земята била връхлетяна от чума, убила него и хиляди други само в рамките на година — напомни й Аркониел.

Ранай повдигна вежда и за миг той видя някогашната величествена жена.

— Не ме поучавай в историята, млади момко. Бях там. Боговете бързо поразиха Пелис. Но крал Ериус управлява повече от две десетилетия. Може би е прав за погрешното тълкувание на пророчеството. Майка му, макар да бе потомка на Телатимос, не беше добра владетелка.

— Може би ни е била изпратена като изпитание — отговори Аркониел, стараейки се да говори почтително. Бе имал десет години и хиляди мили, през които да разсъждава над въпроса. — Крал Пелис е бил споходен от една отвратителна чума. Откакто Ериус е на престола, епидемиите са десетки, макар и в по-малък мащаб. Може би те са били предупреждения. Може би търпението на Светлоносителя се изчерпва. Видяното от Айя в Афра…

— Чувал ли си за Гоначите, млади момко? — сопна се Ранай. — Знаеш ли, че придворният магьосник преследва събратята си?

— Да, Ранай — намеси се Айя. — Видяхме делата им.

— Видяхте ли ги да убиват ваш познат? Не? А аз видях. Трябваше да стоя безпомощно, докато мой скъп приятел — магьосник, служил на четири кралици — изгоря жив, разпнат на тисова рамка, защото бе споменал сън, много сходен с моя — и твоя, убедена съм. Изгорен жив, защото споменал сън! Представи си, ако можеш, какво трябва да е могъществото на Гоначите, за да могат да убиват тъй жестоко. И те не преследват само магове, а всички, които дръзнат да говорят против мъжкото наследие. Най-вече следовници на Илиор. В името на Квартата, щом уби и собствената си сестра…

Чашата падна от ръката на Аркониел, разливайки вино по масата.

— Ариани е мъртва?

Писмата на Нари бяха продължили да пристигат на указаните интервали. Как така тя не бе споменала нищо?

— Миналата година, ако не се лъжа — каза Ранай. — Познавахте ли я?

— Да — отвърна Айя. Звучеше по-спокойна, отколкото Аркониел смяташе за възможно.

— Съжалявам, че трябваше да научите така.

— Кралят я е убил? — изхриптя Аркониел, едва смогващ да си поеме дъх.

Ранай сви рамене.

— За това не съм сигурна, но е бил там, когато е умряла. Тя е последната наследница. Сега принц Корин ще наследи трона. Може би той ще стане баща на Тъжната кралица.

— Може би — промърмори Айя. Аркониел разбра, че тя повече няма да обсъжда видението си с тази жена.

Настъпи неловко мълчание. Младежът се бореше да потисне сълзите си и отбягваше погледа на Айя.

— Служих вярно на Илиор и Скала — заговори Ранай, звучейки стара и примирена. Повдигна ръка към обезобразеното си лице. — В замяна исках само мъничко спокойствие.

Айя кимна.

— Простете, че ви обезпокоихме. Ако Гоначите дойдат тук, какво ще им кажете?

Възрастната магьосница изглеждаше засрамена.

— Нищо няма да им кажа. Имате думата ми.

— Благодаря ви. — Айя се пресегна и докосна увредената ръка на старицата със своята. — Животът е дълъг, приятелко, и съграден от дим и вода, а не камък. Молете се да се срещнем в по-добри дни.

 

 

Двамата напуснаха колибата и поеха по калната пътека, отвеждаща от селото. Ужасно подозрение се бе заформило в сърцето на Аркониел. Още не искаше да говори за него, не знаеше дали ще може да понесе отговора.

Спряха да лагеруват под една огромна ела близо до морето, Айя изпя заклинание, за да държи влагата настрана, а младежът си послужи с новата си магия — сфера от черен огън.

— Много добре — одобрително каза Айя, сваляйки подгизналите си ботуши.

Известно време седяха мълчаливо, заслушани в дъжда и ритмичния плисък на вълните. Аркониел искаше да заговори за Ариани, трябваше да чуе от нейната уста, че мрачното му подозрение е грешно, но не можеше да придаде плътност на думите. Мъката бе заседнала в гърлото му като камък.

— Знаех — каза накрая Айя, изпепелявайки сърцето му.

— Колко дълго?

— От самото начало. Нари ми съобщи.

— И не си ми казала? — Той се взираше в клоните над главата си, защото не можеше да я погледне. През всички тези години бяха го измъчвали кошмарните спомени от онази нощ, спомените за странното дете, което бяха създали, и прекрасната жена, която бяха предали. Оттогава не се бяха връщали в Еро — Айя още не позволяваше, но той винаги си бе представял, че един ден ще се върнат и по някакъв начин ще съумеят да поправят нещата.

Младежът почувства как тя го докосва по рамото.

— Как можа да не ми кажеш?

— Защото нямаше какво да бъде сторено. Не и докато детето не порасне достатъчно. Ериус не е убил сестра си, поне не директно. Принцесата се е хвърлила от кулата. Очевидно се е опитала да убие и детето. С нищо не можехме да им помогнем.

— Ти все така казваш! — Гневно обърса сълзите, с които очите му се наливаха. — Не подлагам на съмнение факта, че това, което правим, е волята на Илиор. Никога не съм. Но как така си толкова сигурна, че точно това е начинът, по който трябва да го направим? Вече минаха почти десет години, Айя, а ние нито веднъж не сме се върнали, за да видим дали тя е добре, или да помогнем с бъркотията, която Лел остави. Собствената майка на детето отнема живота си, а ти продължаваш да казваш, че имаме по-важна работа?

Прекалено разстроен, за да стои на едно място, той се надигна и отиде до водата. Имаше високи вълни, под променящия се дъжд водата изглеждаше гладка. В далечината светеше корабен фенер, хвърляйки ивица светлина върху водната повърхност. Аркониел си представи как с плуване достига до кораба и измолва да бъде взет на борда. Щеше да носи товари и да дърпа въжета, докато ръцете му закървиха. И никога вече нямаше да му се налага да мисли за магии, духове или хвърлящи се от кули жени.

Илиор, поде безмълвна молитва, издигнал лице към скрития зад облаците лунен лик. Как може това да е волята ти, щом сърцето ми се къса? Как бих могъл да обичам и следвам наставница, която може да понася подобни дела, без да трепне… и налага такова мълчание помежду ни?

В сърцето си Аркониел знаеше, че все още обича и се доверява на Айя, ала същевременно липсваше някакво жизненоважно уравновесяване между целта и средствата, което явно само той усещаше. Как бе възможно това? Та той беше само неин ученик, безполезен магьосник.

Той спря и приседна, заравяйки лице в шепите си. Нещо не е наред. Нещо липсва — ако не у Айя, може би у мен.

Това бе започнало от Афра.

Понякога му се струваше, че в онзи съдбовен летен ден животът му бе започнал наново. Отпускайки чело върху коленете си, Аркониел си припомни яркостта на слънцето, вкуса на прахта, горещата гладкост на каменната стела под ръката му. Помисли си за прохладната тъмнина на пещерата на Оракула, където бе коленичил, за да получи странния отговор, който всъщност не бе представлявал отговор — видението как държи някакво тъмнокосо момче в ръцете си…

Той си припомни и го обзе странно застиване.

Детето. Кое дете?

Сега хладът беше гневът на духа на убитото дете. Костите го заболяха, ръцете му се вцепениха. За миг му се стори, че отново се намира под кестена, гледайки как телцето потъва в земята.

Магията на вещицата не се бе оказала достатъчно силна, за да задържи гневния дух.

Видението се изостри в съзнанието му, придобивайки нови форми. От земята в краката му се надига дете, борейки се с корените и твърдта. Аркониел сграбчва ръцете му и започва да дърпа, вглеждайки се в очи, които не са черни, а тъмносини. Но корените все още държат детето, вкопчени в крайниците му. Един е пробил гърба му и стърчи от раната, където Лел бе пришила къс кожа с конци, по-фини от мигли. Дървото пие кръвта на детето. Аркониел го вижда как линее пред очите му…

Неестественият студ все още го беше сграбчил, докато Аркониел със старческо залитане се връщаше към елата.

 

 

Магьосниците виждат достатъчно добре в тъмното, но усетеното от Айя при завръщането на ученика й я накара да запали светлина.

Под тънката му брада лицето му беше пребледняло, очите му бяха зачервени и вторачени.

— В Афра! — промълви той, рухвайки на колене край нея. — Видението ми. Онова, което не… Тобин е пътят ми. Затова… Айя, трябва да отида! Трябва да идем!

— Аркониел, говориш несвързано! Какво има? — Айя хвана лицето му в шепи и притисна чело към неговото. Той трепереше като чумав, обаче нямаше и следа от треска. Обратното — кожата му беше ледена на допир. Магьосницата предпазливо надникна в ума му и моментално зърна видение: Аркониел стоеше на скала, от която на запад се откриваше гледка към синьото море. Пред него, много по-близо до ръба, стояха близнаците на Ариани, вече големи. Нишки златиста светлина свързваха младия маг с децата.

— Видя ли? — Отдръпвайки се, Аркониел взе ръцете й и й разказа за мрачното видение, което бе получил на плажа. — Трябва да ида при детето. Трябва да видя Тобин.

— Много добре. Прости ми, че не ти казах. Моето видение… Тя обърна длани нагоре. — Толкова е ясно и същевременно тъй мъгляво. Докато детето е живо, имам други неща, които трябва да върша. Явно съм забравила колко време е минало след смъртта на Ариани, колко по-бързо то минава за теб. Но трябва да ми повярваш не съм забравила детето. Именно за доброто на Тобин се държахме настрана толкова години. Особено сега е изключително важно да не привличаме вниманието на Ериус към онзи замък — предвид недоверието му към магьосниците, които не му служат.

Тя замлъкна, споходена от нова мисъл. Два пъти бе зървала ръката на Светлоносителя, положена върху Аркониел. Макар той да беше се появявал в нейните видения, тя не бе присъствала в неговите. Това прояснение донесе със себе си тъга и малко страх.

— Явно трябва да отидеш — каза му тя.

Младежът целуна ръцете й.

— Благодаря ти, Айя. Няма да се бавя, обещавам ти. Искам само да се убедя, че детето е в безопасност, но и да разбера какво се опитва да ми каже Илиор. Ако успея да намеря кораб утре, ще се върна след седмица. Къде искаш да се срещнем?

— Няма нужда от подобно бързане. Ще отида в Илани, както бяхме планирали. Свържи се с мен там, когато видиш детето… — Тъгата отново се появи. — Сетне ще видим.