Лин Флюълинг
Куклата близнак (18)

Глава седемнадесета

Нари и Тарин помогнаха на Аркониел да се качи на втория етаж. Слънцето вече се беше скрило зад върховете, потапяйки цялата къща в сумрак. В ръката си Тарин държеше глинена лампа и на нейната светлина магьосникът можа да различи захабените цветове на колоните в голямата зала, парцаливите банери от отдавна забравени битки и зацапаните месингови лампи, украсени с паяжини. Въпреки прясно разхвърляните треви върху тръстиката на пода, все още се долавяше миризмата на влага и мишки.

Коридорът на втория етаж беше още по-мрачен. Аркониел бе отведен в прашна, претъпкана стаичка. Вътре имаше лампа, предоставяща достатъчно светлина, за да може магьосникът да различи миниатюрния град, запълнил половината помещение. Из ъглите бяха пръснати играчки, но изглеждаха изоставени.

Край голите стени бяха притиснати няколко сандъка и гардероб с напукана врата. Богато украсен дъбов креват бе оставен под неестествен ъгъл край прозореца. Беше много красива мебел, с оформени като лози и птици орнаменти, макар на места още да личаха паяжини.

Тарин отведе Аркониел до леглото и му помогна да си свали туниката и ботушите. Магьосникът не можа да сподави стона си, когато ръкавът напускаше ранената му китка.

— Иди да му донесеш още от отварата на готвачката — каза Нари. — Аз ще му помогна да си легне.

— Ще й кажа да я направи по-силна — отвърна Тарин.

Одеялото, с което го зави дойката, ухаеше на лавандула и кедър. Под ръката му тя намести възглавница. По синия копринен юрган все още личаха гънките.

— Предполагам не се отбиват често гости — рече Аркониел, отпускайки се благодарно в мекото, миришещо на плесен легло.

— Херцогът приема гостите си другаде. — Нари приглади завивката му. — Знаеш, че така е най-добре. Тобин е в безопасност.

— Но не и щастлив.

— Това вече не мога да кажа. Тобин е добро и послушно момче. Баща му го обожава… или поне преди беше така. — Дойката поклати глава. — Много му е трудно, откакто принцесата… Да умре така… В името на светлината, Аркониел, боя се, че това го е пречупило.

— Какво всъщност се случи? Чух само слухове.

Нари си придърпа стол и седна.

— Кралят дойде тук на лов. Тя го видяла да идва по пътя и завлякла бедния Тобин до кулата. Той не иска да говори за това. Но го намерихме с рана върху брадичката, а по перваза имаше кръв.

— Белегът?

— Да, от този ден е.

— Мислиш, че е искала да го убие?

Нари мълчеше.

Макар и замаян от отварата, Аркониел се взираше в нея, опитвайки се да проумее мълчанието й.

— Не мислиш, че… Нари, та той още няма десет години и е толкова дребен! Как би могъл да блъсне зряла жена през прозореца!

— Не казвам, че го е сторил! Но има моменти, в които сякаш е обладан от демона. Веднъж опустоши тази стая. Сварих го да го прави! А стаята в кулата тогава изглеждаше по същия начин.

— Това е нелепо.

Нари сключи ръце и се загледа в тях.

— Не искам да си мисля зле за детето, повярвай. Но то сега говори с него.

— С демона? — Аркониел си помисли за шепота, който бе чул в кухнята, както и за молбата на Тобин да не казва на баща му.

— Той мисли, че не чувам, обаче не е така. Понякога нощем, когато си играе тук сам. Бедничкото. Толкова е самотен, че би седнал да си говори с призрак.

— Има теб и баща си. И Тарин и останалите — всички изглеждат много привързани към него.

— О, да. Но за детето не е същото. Ти си достатъчно млад, за да разбереш. Какво би правил, затворен в стара къща като тази, заобиколен единствено от войници и слуги? По-голямата част от които дори отсъстват през повечето време. Обзалагам се, че ти си отраснал в пълен с деца дом.

Аркониел се засмя леко.

— Имах петима братя. Всички спяхме в едно легло и се биехме като борсуци. Когато Айя ме взе, пак намирах деца, с които да си играя, докато не започна да личи, че съм различен.

— Е, нашият Тобин също е различен, а никога не е познал какво е да си играеш с друго дете. Това не е нормално. Много пъти съм повтаряла това. Как се очаква да опознае хората, затворен тук?

Как, наистина? — помисли си магьосникът.

— А как си прекарва времето?

Нари изсумтя.

— Работи като селско дете и тренира да стане воин. Трябва да го видиш как се упражнява — като кученце, нахвърлящо се върху мечки. Ще извади късмет, ако изкара лятото без счупен пръст. Тарин и баща му казват, че е бърз, освен това стреля не по-зле от големите.

— И това е всичко?

— Язди, когато има кой да го придружава. И умее да прави малки фигурки — много е добър. — Тя посегна към перваза и постави няколко восъчни и дървени животинки върху юргана. Наистина бяха сръчно изработени.

— И си играе тук. — Тя посочи към модела на града, усмихвайки се топло. — Херцогът му го направи преди години. Часове наред прекарваха над него. Това е модел на Еро. Но не му е позволено да излиза навън да лудее и да лови риба, както правехме ние. Както всяко дете трябва да прави! Благородните момчета на неговата възраст служат като пажове в кралския двор. Той, разбира се, не може да прави това. Но Риус дори не позволява някое дете от селото да дойде. Толкова е решен да не бъде разкрита тайната.

— В това отношение е прав. И все пак… — Аркониел се замисли за момент. — Ами останалите от домакинството? Друг знае ли?

— Не. Понякога дори аз забравям. Той е нашият мъничък принц. Не мога да си помисля какво ще бъде, когато настъпи промяната. Представи си някой да ти каже: „О, впрочем, миличък, ти не си…“

Тя замлъкна, защото в този момент Тарин се върна с чашата. Той им пожела лека нощ и отново излезе. Нари остана. Привеждайки се ниско над ухото на магьосника, тя прошепна:

— Жалко, че Айя не позволява на Риус да му каже. Изключително верен приятел на семейството. Тайни… Тук всички сме затънали в тайни.

 

 

Втората доза отвара имаше обещания ефект. Аркониел спа като камък. Сънува как играе на вълк и овце с братята си в градината на баща си. В един момент забеляза, че Тобин също ги гледа, но не можеше да намери думите, с които да го покани да се присъедини към тях. В следващия момент се озова в кухнята на майка си. Демонът също беше там.

Познавам вкуса на сълзите ти, каза му той.

 

 

Събуди се късно сутринта с пълен мехур и лош вкус в устата. Цялата му лява ръка пулсираше. Притиснал я към гърдите си, откри гърне под леглото. Тъкмо бе приключил с употребата му, когато вратата се отвори и Тобин надникна.

— Добро утро, принце — каза Аркониел, избутвайки гърнето обратно под леглото. — Ще бъдеш ли така любезен да кажеш на готвачката, че се нуждая от още отвара?

Тобин изчезна тъй внезапно, че магьосникът се зачуди дали изобщо е разбрал.

Или дали наистина съм разговарял с Тобин.

Но принцът скоро се върна с чаша и малко хлебче върху салфетка. Вчерашната му срамежливост беше изчезнала, но продължаваше да е все така сериозен и резервиран. Той даде храната на Аркониел и остана при него, наблюдавайки го с възрастните си очи.

Младият магьосник отхапа от топлия хляб. Готвачката беше пъхнала вътре резен зряло сирене.

— Великолепно! — възкликна Аркониел, прокарвайки хапката с отварата. Забеляза, че този път е по-слаба.

— Помогнах при печенето — рече Тобин.

— Така ли? Значи си отличен пекар.

Дори намек от усмивка не последва. Аркониел започна да се чувства като посредствен актьор пред изключително взискателна публика. Опита отново:

— Нари ми каза, че стреляш много добре.

— Миналата седмица донесох пет фазана.

— Аз самият също стрелях сносно.

Тобин повдигна вежда, точно както Айя правеше, когато не одобряваше нещо казано или сторено от него.

— Вече не го ли правиш?

— Трябваше да се занимавам с други неща и не намирах време.

— На магьосниците не им ли трябва да стрелят?

Аркониел се усмихна:

— Имаме си други начини да се сдобиваме с храна.

— Не просите, нали? Татко казва, че е срамота за някой способен на работа мъж да проси.

— Моят баща ми казваше същото. Не, наставницата ми и аз пътуваме и заработваме хляба си. Понякога се отбиваме да гостуваме, точно както аз направих сега.

— Как ще си заработваш хляба тук?

Младежът потисна желанието си да се засмее. Нямаше да се изненада, ако момчето седнеше да проверява дали не е скътал сребърни прибори под матрака.

— Магьосниците си изкарват прехраната с магия. Правим и поправяме неща. И забавляваме.

Той протегна дясната си ръка и се съсредоточи върху центъра на дланта си. Кълбо светлина с големината на ябълка изникна там и оформи малък дракон с прозрачни, прилепови криле.

— Виждал съм ги в Ауренен…

Повдигайки очи, той видя как Тобин бавно се отдръпва назад, опулен от страх.

Това далеч не беше реакцията, която Аркониел се надяваше да получи.

— Не се страхувай. Това е само илюзия.

— Не е истински? — попита Тобин от прага.

— Само картина, спомен от пътуването ми. Видях много такива дребосъчета в място, наречено Сарикали. Някои от тях могат да станат по-големи от този замък, но те са много редки и живеят из планините. Ала тези малките са навсякъде. Ауренфеите ги почитат като свещени. Имат легенда, която разказва за създаването на първите ауренфеи…

— От единадесет капки драконова кръв. Татко ми е разказвал тази история и за тях — прекъсна го Тобин тъй рязко, както би сторил и баща му. — Веднъж тук също дойдоха ауренфеи. Те ни свириха. Теб дракон ли те е учил?

— Не, наставницата ми се нарича Айя. Някой ден ще срещнеш и нея. — Аркониел остави илюзията бавно да се стопи във въздуха. — Би ли искал да видиш нещо друго?

Все още заел позиция за бързо бягство, Тобин погледна през рамо в коридора, сетне попита:

— Какво?

— Каквото и да е. Какво най-много би искал да видиш?

Момчето се замисли над думите му.

— Бих искал да видя града.

— Еро?

— Да. Бих искал да видя дома на майка ми, където съм бил роден.

— Хм… — Аркониел потуши леката тревога. — Мога да го направя, но за целта трябва да те хвана за ръката. Ще ми позволиш ли?

Момчето се поколеба, пристъпи обратно в стаята и протегна ръка.

Младият магьосник я взе в своята и му се усмихна окуражаващо.

— Ще ти се стори странно, а всъщност е много просто. Ще прилича на сън, докато си буден. Затвори очи.

Аркониел усещаше напрежението по слабата, тънка ръка, но Тобин стори заръчаното.

— Добре, сега си представи, че сме две птици, летящи над гората. Каква птица искаш да бъдеш?

Тобин издърпа ръката си и направи крачка назад.

— Не искам да съм птица!

Страх ли беше това — или недоверие?

— Това е само наужким, Тобин. Представяш си, когато си играеш, нали?

Отговори му неразбиращ поглед.

— Представяш си неща, които не са тук в действителност.

Поредна грешка. Тобин нервно погледна към вратата.

Аркониел огледа наличните играчки. С всяко едно друго дете би накарал малките кораби да заплават по пода или щеше да накара прашното дървено конче на колела да се затъркаля из стаята, но нещо му подсказа да не го прави. Вместо това той се измъкна от леглото и докуца до модела. Сега разположението на улиците и сградите не можеше да бъде сбъркано, дори и да изглеждаше, че някакво бедствие е сполетяло града. Част от западната стена липсваше. В глинената основа имаше дупки от изтръгнатите къщи. Онези, които бяха останали, варираха от обикновени дървени кубчета до изящни сгради, оформени и боядисани като някои от най-първите домове и храмове в Дворцовия кръг. Новият дворец беше изработен в детайл — с редици колони пръчици и мънички позлатени емблеми на Квартата върху покрива.

Малки човечета лежаха разпилени из пазарите и върху покрива на дървената кутия, която представляваше Стария дворец. Аркониел вдигна една от тях.

— Баща ти трябва да е работил много усилено, за да направи всичко това. Представяш ли си, че си един от тези дребосъци? — Магьосникът взе фигурката за главата и я поведе към сергиите. — Ето те на пазара. — Заговори със смешен фалцет. — Какво да си купя днес? Ще ида да видя какви вкуснотии е изложила днес баба Шеда. А пък после ще намина да нагледам оръжейниците, за да проверя дали имат лък като за мен.

— Не, не се прави така. — Тобин приклекна и взе друга фигура. — Не може ти да си аз. Ти трябва да си ти.

— Мога да си представя, че съм ти, нали?

Тобин решително поклати глава.

— Не искам друг да е мен.

— Много добре, аз ще съм си аз, а ти ще си си ти. А сега да кажем, че ти пак си останеш ти, но си промениш формата. — Покривайки Тобиновата ръка със своята, Аркониел превърна фигурката му в малък дървен орел. — Видя ли, все още си ти, но сега приличаш на орел. Можеш да сториш същото в ума си. Просто си представи себе си в друга форма. Дори не е нужна магия. Братята ми и аз часове наред си въобразявахме, че сме нещо друго.

Донякъде очакваше Тобин да захвърли играчката и да избяга, но вместо това момчето внимателно оглеждаше птицата. И се усмихваше.

— Мога ли да ти покажа нещо? — попита то.

— Разбира се.

Тобин изтича, все така понесъл птицата, и миг по-късно се върна, вдигнал шепи пред себе си. Прикляквайки отново край Аркониел, той изсипа на пода десетина фигурки от восък и дърво, подобни на онези, които Нари му беше показала вчера. Но тези бяха дори още по-красиви. Имаше лисица, дървени коне, елен и красива дървена птица с приблизително същата големина като онази, която магьосникът бе създал.

— Ти ли си ги правил?

— Да. — Тобин повдигна своята птица и Аркониеловата. — Но твоята е по-добра. Ще ме научиш ли да ги правя като теб.

Младежът вдигна един дървен кон и удивено поклати глава.

— Не. Моите са просто номер. А твоите фигурки са истински, дело на ръцете и въображението ти. Ти си творец като баща си.

— И като мама — добави Тобин, изглеждайки доволен от похвалата. — Тя също е правила фигурки, преди да започне да шие кукли.

— Не знаех това. Сигурно тя ти липсва.

Усмивката изчезна. Тобин сви рамене и започна да подрежда животните и хората във фаланги из пристанището.

— Колко братя имаш?

— Двама. Бяха петима, но двама умряха от чума, а най-големият беше убит от пленимарците. Останалите също са бойци.

— Но не и ти.

— Не, Илиор е имал други планове за мен.

— Винаги ли си бил магьосник?

— Да, но не знаех, преди наставницата ми да ме открие, когато… — Аркониел спря, сякаш изненадан. — Когато бях може би малко по-малък от теб.

— Тъжно ли ти беше?

— Защо да ми е било тъжно?

— Да не си боец като братята си. Да не служиш на Скала със сърце и меч.

— Всички служим по свой собствен начин. Знаеш ли, че във Великата война са се сражавали и магьосници? Сега кралят е зачислил такива към армията си.

— Но ти не си от тях — изтъкна Тобин. Това видимо смъкваше Аркониел в очите му.

— Както казах, има много начини за служба. Една държава не се нуждае само от воини, а също и от учени, строители и земеделци. — Той повдигна птицата на Тобин. — И творци. Сега би ли искал да видиш великия град, който ще защитаваш, млади ми воине? Готов ли си?

Тобин кимна и отново протегна ръга.

— Значи трябва да се престоря, че съм птица, но пак съм си аз?

Аркониел се усмихна широко:

— Ти винаги ще си останеш ти, каквото и да стане. Сега се отпусни и дишай бавно, както когато спиш. Добре. Каква птица искаш да бъдеш?

— Орел.

— Тогава аз също ще стана орел, за да не изоставам.

Този път Тобин се отпусна лесно и Аркониел тихо изгради магията, която щеше да му позволи да покаже спомените си пред ума на момчето. Внимавайки да избягва внезапни преходи, той започна видението, оставяйки ги кацнали на висока ела край поляната от вън.

— Виждаш ли гората и замъка?

— Да! — отговори Тобин с удивен шепот. — Като сън е.

— Добре. Знаеш как да летиш, затова разпери криле и ела с мен.

Тобин го стори с изненадваща готовност.

— Вече виждам Алистън.

— Сега ще полетим на изток. — Аркониел призова образ на дървета и поля, бясно прелитащи под тях, сетне разгърна Еро и разположи двама им високо над Стария дворец, опитвайки се да предостави на момчето гледка, която да разпознае. Под тях Дворцовият кръг приличаше на кръгло зелено око, увенчало хълм.

— Виждам го! — прошепна Тобин. — Прилича на моя град, само че има много повече къщи и улици и цветове. Може ли да видя пристанището и корабите?

— Ще трябва да отлетим до него. Видението е ограничено. — Аркониел се усмихна на ум. Значи зад мрачното лице все пак се криеше дете. Двамата се стрелнаха към пристанището и закръжиха над тумбестите караки и лодки.

— Искам да плавам на такъв кораб! — възкликна момчето. — Искам да видя Трите земи, също и ауренфеите.

— Би могъл да пееш с тях.

— Не…

Образът се замъгли — нещо разсея Тобин.

— Съсредоточи се — напомни му Аркониел. — Не позволявай на нищо да те тревожи. Не мога да поддържам образа дълго. Какво още искаш да видиш?

— Дома на майка ми.

— А, да. Обратно към Дворцовия кръг. — Той насочи Тобин към лабиринта от обградени със стени къщи, които лежаха между дворците.

— Тази е нейната — каза Тобин. — Познавам я по златните грифони на покрива.

— Да.

Риус добре беше възпитал сина си.

С приближаването им образът отново се замъгли, но този път проблемът не се дължеше на момчето. С нарастването на образа на дома Аркониел усети все по-силно неспокойство. Вече различаваше вътрешните постройки в двора и огромния кестен, под който бе погребан мъртвият близнак. Голи чепати клони посягаха да го сграбчат, точно както корените бяха държали Тобин във видението му край морето.

— В името на светлината! — ахна младежът, опитвайки се да прекрати образа, преди Тобин да е видял. Студен удар стори това вместо него. За миг Аркониел не виждаше нищо.

— Не, не! — извика момчето.

Аркониел усети как ръката на Тобин бива дръпната от неговата. Нещо го удари по бузата — болката подави и последната частица магия, прочиствайки ума и очите му.

Цялата стая се тресеше. Вратите на гардероба се отваряха и затваряха с трясък. Сандъците подскачаха, навсякъде хвърчаха предмети.

Тобин коленичи край града, хванал покрива на двореца с две ръце.

— Спри! — викна той. — Махай се, магьоснико. Моля те! Излез!

Аркониел не помръдна.

— Тобин, не мога…

В стаята нахлу Нари, която притича до момчето. Тобин се вкопчи в нея, притискайки лице до рамото й.

— Какво правиш? — викна тя, хвърляйки обвинителен поглед на Аркониел.

— Аз само му… — Покривът на двореца полетя във въздуха и магьосникът го улови със здравата си ръка. — Просто разглеждахме града. Изглежда на демона ви това не се понрави.

Виждаше достатъчно от лицето на Тобин, за да забележи, че устните му се движат, оформяйки бързи, тихи думи срещу тъмната тъкан на роклята на дойката.

В стаята настъпи тишина, но някаква заплашителна тежест остана — като затишие пред буря. Тобин се измъкна от Нари и излезе.

Жената огледа бъркотията и въздъхна.

— Виждаш ли какво ни е? Не се знае какво или защо ще направи. Илиор и Билайри да ни пазят от гневните духове.

Аркониел кимна, само че той много добре знаеше защо духът бе сторил това. Отново си припомни как се навежда над малко, застинало телце под кестена, плачейки, оставяйки сълзите си в коравата земя. Да, то познаваше вкуса на сълзите му.

 

 

След това Тобин се държеше настрана от него, затова Аркониел прекара остатъка от деня в разглеждане на замъка. Болката в ръката му още не се беше успокоила, изисквайки още няколко дози от отварата — заради ефектите й му се струваше, че се разхожда насън.

Първоначалното му впечатление от дома бе получено на дневна светлина — той беше само отчасти обитаем. Най-горният етаж бе напълно занемарен. Някога красиви стаи сега лежаха в разруха, грохнали от плъхове и развала. Протеклият таван бе унищожил фреските.

И въпреки това личеше, че някой продължава да посещава тези мрачни стаи. В прахта по голите подове ясно личаха отпечатъци от стъпки. Една конкретна стая можеше да се похвали с редовен дребно крак посетител, макар сега и неговите следи да бяха се покрили с тънък слой прах. Тази стая се намираше в средата на коридора и бе по-запазена от съседите си, както и по-добре осветена — благодарение на липсващ капак пред един от високите, тесни прозорци.

Тобин многократно бе идвал тук и неизменно бе отивал до един от ъглите на стаята. Там се издигаше сандък от кедрово дърво. Прахта по миценските му орнаменти също беше красноречива. Аркониел призова малка сфера светлина, за да огледа по-внимателно сандъка. Да, момчето беше идвало, за да отваря ковчежето. Вътре магьосникът откри само няколко табарда.

Може би това представляваше някаква игра? Но каква игра би могло да си измисли дете, което не знаеше как да си представя? Аркониел се огледа, представяйки си Тобин сам в мръсната, сенчеста стая. Дребните му отпечатъци се кръстосваха и застъпваха. Младият магьосник отново изпита състрадание, този път за живия близнак.

Също тъй интригуващи бяха следите, които отвеждаха към другия край на коридора. Вратата тук бе нова и за разлика от останалите — заключена.

Поставяйки ръката си над ключалката, той разгледа механизма. Нямаше да го затрудни да я отвори, ала неписаните закони на гостоприемството не позволяваха подобно дело. Пък и вече подозираше накъде отвежда вратата.

Хвърлила се е от прозореца на кулата…

Аркониел отпусна чело върху хладната повърхност на дървото. Ариани бе избягала тук, избягала към смъртта си, понесла детето си с нея. Или Тобин я беше последвал? Бе се случило прекалено отдавна и имаше твърде много други стъпки, за да се опита да разгадае случилото се по отпечатъците им.

Неясните подозрения на Нари още го измъчваха. Обладаването бе рядкост, а не вярваше, че Тобин би наранил майка си. Ала Аркониел вече три пъти беше почувствал гнева на демона. Той притежаваше и силата, и волята да убива. Но защо да убива майка си, също толкова жертва на обстоятелствата, колкото него и живия му близнак?

Той слезе долу, прекоси мрачната зала и излезе навън. От херцога нямаше и следа, но хората му бяха заети да товарят конете и да приготвят оръжия за пътуването до Еро.

— Как е ръката? — попита Тарин, приближавайки се към него.

— Мисля, че ще се оправи скоро. Благодаря ти.

— Капитан Тарин се грижи за всички ни — обади се млад русокос мъж, минаващ наблизо с наръч инструменти. — Значи ти си младият магьосник, който не могъл да овладее двегодишен скопен кон?

— Върши си работата, Сифъс, или той ще те превърне в нещо полезно — тросна се един по-възрастен мъж откъм един навес, пристроен до стената на градината. — Ела и ми помогни със сбруите, лениво пале!

— Не обръщай внимание на Сифъс — каза друг ухилен млад войник. — Става раздразнителен, когато прекалено дълго стои далеч от бардаците.

— Не мога да си представя някой от вас да се радва, че е толкова далеч от града. Мястото не изглежда много жизнерадостно.

— Цяла сутрин ли ти трябваше, за да проумееш това? — изкиска се Тарин.

— Мъжете добре ли се отнасят с момчето?

— Мислиш ли, че Риус би търпял някого, който не се? За него това дете е център на битието. Всъщност за всички ни. Вината не е на Тобин. — Капитанът махна с ръка към къщата. — За нищо.

Оправдателният начин, по който това бе изречено, не убягна на магьосника.

— Не, разбира се — съгласи се Аркониел. — Защо? Някой казва противното ли?

— Все ще се намерят плещещи езици. Демон, който преследва самата сестра на краля — представяш си какъв благодатен извор на клюки е това. Защо мислиш Риус заточи бедната си жена и сина си тук, далече от обществото? Принцеса да живее на такова място? И принц? Нищо чудно… Но стига съм говорил за това. В Алистън се носят достатъчно невежи слухове. Дори и в Еро.

— Може би Риус е прав. Тобин надали би бил щастлив в града с всички тези клюки. Вече е достатъчно голям, за да разбира.

— Да. И това би разбило сърцето на баща му. И моето също. Тобин е добро момче. Един ден ще бъде голям човек.

— Не се съмнявам.

Оставяйки Тарин да подготвя пътуването, Аркониел обиколи крепостните стени отвън.

Тук също откри следи от немара и разруха. Някога на това място се бяха издигали градини. На места се появяваха диви рози, а другаде божури се опитваха да отстояват позициите си срещу маргаритки, камбанки и синя метличина. Ариани бе имала цели лехи с божури в Еро, припомни си той. В началото на лятото домът биваше изпълнен с огромни вази.

Само кухненската градина между задната порта и реката все още показваше следи от грижи. Аркониел си отскубна стрък копър и задъвка, след което влезе обратно на територията на замъка.

Това го отведе в задния двор. А една отворена врата го отведе в кухнята. Готвачката, която изглежда биваше наричана единствено така, бе заета да приготвя вечерята със съдействието на Тобин, Нари и Сифъс.

— Не зная, миличък — казваше Нари с отегчен глас. — Защо питаш такива неща?

— Какви неща? — присъедини се към тях Аркониел. Докато сядаше на масата, видя с какво се бе заминавал Тобин и се усмихна. Пет овце от ряпа биваха преследвани от чифт мечки от цвекло и морковено подобие на дракона, който магьосникът му бе показал по-рано.

— Готвачката е била стрелкиня и се е сражавала срещу пленимарците заедно с татко, също като Тарин — каза момчето. — Но тя казва, че кралят вече не иска в армията му да има жени.

— Била си войник? — попита Аркониел.

Готвачката престана да разбърква съда и избърса ръце върху престилката си. До този момент магьосникът не й бе обръщал особено внимание, но сега видя гордост в кимването й.

— Да. Служих на последната кралица, заедно с бащата на херцог Риус, а след това и на краля. Щях все още да служа — ръката и окото ми още ги бива — но кралят не обича да вижда жени сред редиците. — Тя сви рамене. — И ето ме тук.

— Но защо? — настояваше Тобин, заемайки се с нова ряпа.

 

 

— Може би момичетата не струват — подсмихна се Сифъс.

— Бях по-добра от трима като теб, а аз дори не бях сред най-добрите. — Вземайки сатър, тя започна да обработва парче овнешко, сякаш е пленимарски пехотинец.

Самодоволното поведение на Сифъс бе познато на Аркониел. В последните години често бе виждал подобни прояви.

— Жените могат да бъдат отлични бойци и магове, ако притежават желание и бъдат обучени подобаващо — обърна се магьосникът към Тобин. — Плам и усилие — това се изисква, за да бъдеш добър в каквото и да е. Помниш ли как тази сутрин ти казах, че вече не стрелям? Е, аз и не бях особено добър. И меч не умеех да въртя добре. От мен не би имало голяма полза като воин. Ако Айя не беше направила от мен магьосник, сега щях да мия чинии в кухнята! — Хвърли кос поглед към Сифъс. — Неотдавна срещнах стара жена, могъщ магьосник и боец, сражавала се редом с кралица Герилейн. Самата кралица спечелила войната, защото също била много опитна в боя. Знаеш за кралиците воини на Скала, нали?

— Имам ги в една кутия — отвърна Тобин, продължавайки да оформя. С напевен глас зарецитира: — Крал Телатимос, на когото Оракулът казал да даде короната на дъщеря си; Герилейн Основателката; Тамир Убиването; Агналейн, която не е баба ми; Герилейн Втора; Иаир, която се била с дракона; Кли; Маркира; Осли с шестте пръста; Марнил, която много искала дъщеря, но наместо това Оракулът й дал нов съпруг, както и Агналейн, която е моя баба. А след това кралят, който е мой вуйчо.

— Разбирам. — Аркониел поспря, опитвайки се да разплете изстреляното току-що. Видимо Тобин не разбираше какво бе изговорил току-що. — Искаш да кажеш Агналейн Първа. А кралица Тамир е била убита.

Тобин сви рамене.

Нари шумно прочисти гърло и му метна предупредителен поглед.

— Херцог Риус се грижи за образованието на Тобин. Той ще прецени кога да обясни тези неща на детето.

Той се нуждае от подобаващ наставник, помисли си Аркониел, сетне внезапно застина от тази мисъл. Наставник, приятел, спътник. Закрилник.

— Кога заминава херцогът? — попита той.

— Утре призори — каза му Сифъс.

— В такъв случай най-добре би било да му изразя почитанията си тази вечер. Той и хората му в залата ли ще вечерят?

— Разбира се — промърмори Тобин. Под ножа му ряпата придобиваше очертания на втори дракон.

Аркониел се оттегли горе, за да подреди мислите си, надявайки се, че внезапно изникналата идея действително е била изпратена от Светлоносителя.

Трябваше да повярва, защото това щеше да каже на Риус.

И Айя.